Винс Флин
Всичко е лично (4)

3.

Кенеди потегли, като остави след себе си Рап и голямата тежка мешка с нещата му отстрани на пътя. Сцената изглеждаше малко нереална. Накара го да си спомни един ден преди години, когато беше на девет и майка му го остави така в един ученически лагер. Както и днес, тогава той бе отишъл по собствено желание, само дето сега не плачеше. Тогава беше само едно хлапе, страхуващо се от неизвестното. Днес бе двайсет и три годишен мъж, готов да покорява света.

Когато колата се отдалечи, той си даде сметка за истинската тежест на решението си. Вратата за отстъпление се затваряше. Беше избрал своя път и без съмнение не най-лекия. Чакаше го обрасла с храсталаци и изпълнена с опасности пътека, но въпреки това с младежкия си ентусиазъм той се чувстваше непобедим и вече кроеше планове как да излъже смъртта. Със сигурност щяха да се опитат да го откажат, но той бе уверен, че това няма да се случи. Никога в живота си не се беше отказвал от нищо, което е започнал, а нямаше нещо, което да е желал повече от това. Рап знаеше какво го очаква. Знаеше как ще се опитват да го измъчват и разиграват и че ще се наложи да изтърпи всичко. Наградата накрая обаче си заслужаваше страданията и той бе готов да понесе всичко за този шанс.

Възрастният мъж го гледаше. Рап пусна тежката мешка на земята и го изчака да се приближи. Мъжът с черните очила и мустаците закри с тялото си дългата алея към къщата. Младият мъж веднага усети дразнеща миризма на кафе и цигари в дъха му. Идеше му да се отдръпне крачка назад, но не искаше да излезе, че отстъпва, затова остана неподвижен и започна да диша през устата.

— Запомни добре тази кола — мрачно изрече Хърли. Рап се обърна и погледна автомобила, който в този момент се скри зад завоя. — Тя няма да се върне.

Мич кимна.

— Гледай ме в очите! — сопна се старецът.

Рап се втренчи в отражението си в черните стъкла и не каза нищо.

— Не знам какъв номер си й изиграл; не знам как си я подлъгал да си помисли, че имаш качествата да издържиш процеса на селекция, но те уверявам, че всеки ден, докато си тук, ще я проклинаш хиляди пъти, че е влязла в живота ти. Но го прави наум, защото само да чуя една лоша дума по неин адрес, ще те подложа на такава болка, каквато дори не си сънувал. Разбра ли ме?

— Да.

— Да! — изрева Хърли. — Да не би да ти приличам на някой от ония педерасти, професорите ти в колежа?

— Не — отговори Рап, без да мигне.

— Не! — изрева отново старецът и жилите на врата му се изпънаха. — Когато говориш с мен, ще ме наричаш „сър“, или така ще ти забия тази обувка в задника, че ще ти излезе през устата!

Слюнка опръска лицето на Рап, но той се престори, че не забелязва. Беше очаквал подобно посрещане. От идването си не бе видял никого от останалите новобранци, затова реши, че това е златният му шанс.

— Сър, разрешете да доложа.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Хърли. Сложи ръце на кръста и добави: — Добре, колежанче. Ще ти дам тази възможност да се изкажеш. Надявам се да си размислил и да поискаш да си вървиш вкъщи. Изобщо няма да ти се разсърдя — добави бързо. — Дори лично ще те закарам!

Рап се усмихна и поклати глава.

— Мааааамка му! — изръмжа Хърли. — Наистина ли си мислиш, че ще се справиш?

— Тъй вярно, сър.

— Значи наистина ще се наложи да си губя времето с теб.

— Така изглежда, сър. Макар че, ако позволите… бих предложил да ускорим нещата.

— Да ускорим нещата ли?

— Да, сър. Предполагам, че когато срещнете някого, двайсет секунди са ви достатъчни, за да прецените дали този човек има качествата да издържи процеса на селекция.

Хърли кимна:

— Точно така.

— Не искам да ви губя времето, затова предлагам да проверим по-бързо дали имам необходимите качества.

Старецът се усмихна за първи път.

— Предизвикваш ли ме?

— Да, сър… искам да ускорим нещата.

Хърли се изсмя:

— Да не би да си мислиш, че си по-добър от мен?

— Ако това, което съм слушал, е вярно… никакъв шанс.

— Защо тогава толкова бързаш да те разкатая?

— Предполагам, че рано или късно ще се случи. Предпочитам да е по-рано.

— Защо, ако смея да попитам?

— За да преминем към важната част.

— Коя по-точно?

— Да ме научите как да убивам терористи.

Това се случваше за първи път в кариерата му. Хърли отстъпи назад и огледа внимателно новобранеца. Беше висок и изглеждаше в идеална физическа форма, но за двайсет и три годишен младеж това можеше да се очаква. Имаше гъста, катраненочерна коса и тъмна, загоряла от слънцето кожа. Външността му беше подходяща. Хърли за първи път изпита подозрение, че Кенеди може би е права. Повече развеселен, отколкото обезпокоен, той кимна в съгласие и каза:

— Хубаво. Ще ускорим нещата. Виждаш ли онази барака?

Мич кимна.

— Вътре има свободно походно легло. Там ще спиш, докато не се откажеш. Хвърли си боклуците в шкафчето и си сложи шорти и фланелка. Ако не си готов след две минути, строен в средата на постелката, ще те изритам да си ходиш.

Рап го прие като заповед. Грабна мешката си и хукна към бараката. Хърли го изчака да влезе, засече времето на електронния си часовник и се върна при верандата, където остави чашата си на ръба на лъскавия, боядисан в бяло под. Без да погледне назад, разкопча панталона си и започна да уринира в храстите.