Винс Флин
В името на честта (6)

6.

Голямата двойна врата на бараката беше затворена. Рап и Хърли използваха по-малката помощна вратичка в ъгъла. Вътре, в непосредствена близост до двойната порта, стояха средно голям трактор, две ATV-та и пикап „Форд F-150“. От другата страна имаше устройство, напомнящо голям сейф, но всъщност беше индустриална пещ, която Хърли използваше за необичайното си хоби, грънчарството, и за някои други цели.

Двамата мъже се приближиха до големия шкаф при отсрещната стена. Кафявото дърво бе надраскано и прашно, а няколко от старите месингови дръжки на чекмеджетата липсваха. Дори без всевъзможните винтчета, гайки, болтове и други джунджурии, с които беше пълен шкафът, изглеждаше така, сякаш тежеше един тон. Хърли се пресегна отзад, натисна едно копче и шкафът се завъртя, а зад него се откри бетонно стълбище. Рап мина първи и след като и Хърли влезе в коридорчето, натисна няколко бутона на електронната клавиатура на стената. Шкафът отново се върна на мястото си.

След като тайната врата се затвори, Рап въведе друг шифър на клавиатурата. Светлината стана зеленикава и когато чу изщракването на електронната ключалка, той бутна друга врата и влезе в правоъгълно помещение със стени от порест бетон. Вътре имаше две масивни метални писалища, диван и кръгла маса с четири стола. На по-близкото бюро седеше човек. Когато Рап и Хърли влязоха, той се изправи. Друг лежеше с вдигнати крака на дивана. Лицето му бе покрито със спортна шапка. Или спеше, или не се интересуваше от новодошлите.

В помещението беше душно от тежката миризма на цигарен дим. Когато Рап бе започнал обучението си, тази стая не съществуваше. Хърли я беше направил след атаките на 11 септември, използвайки услугите на дискретна строителна фирма. Бяха изкопали пода на бараката и положили основите на тайното помещение отвътре. На два часа път с кола от Вашингтон имаше още три такива скривалища, всичките на частни терени и известни само на шепа посветени. Необходимостта ражда всякакви изобретения. За да може да изпълнява функциите си, ЦРУ трябваше да върши повечето от работата си скришно. Хърли неведнъж беше обяснявал, че по време на Студената война имало десетки такива тайни помещения, които се използвали за вербуване на информатори и обработване на предатели.

— Къде е докторът? — попита старецът едрия мъжага, който седеше на бюрото.

Онзи посочи стоманената врата в другия край на стаята:

— Говори с Адамс. От близо два часа е там.

Едрият мъж се казваше Джо Маслик. Беше от Чикаго, бивш парашутист, участвал в три военни мисии, една в Ирак и две в Афганистан. Носеше черна фланелка и дънки.

Хърли погледна Рап и попита:

— Пиян ли е?

Рап кимна:

— Когато го дигнахме снощи, доста беше изгълтал.

— А след това?

— Дадох му няколко питиета в самолета.

— Някакви проблеми на летището?

Рап поклати глава:

— Натоварихме го в хангара в Тетърбъро.

— Пилотите?

— Кабината беше затворена през цялото време.

Хърли измърмори нещо под носа си, после попита:

— Защо просто не го докарахте с кола?

Това беше не толкова въпрос, колкото критика, а Рап не понасяше и двете. Ако говореше с другиго, а не със стария си боен инструктор, щеше да го попита защо не си е вдигнал мързеливия задник да свърши работата сам, но сега се въздържа.

— Стан, тези пилоти са ме карали по целия свят. Видели са много мръсотия.

— Ами ако ги попитат кой е бил в самолета?

— Ще кажат, че са отишли да заредят в Ричмънд, защото е трябвало да летят рано на другата сутрин.

— Ами ако федералните разпитат човека, който е наел самолета?

Рап погледна часовника си. Беше 6:58.

— В момента самолетът лети към Мобайл. Човекът на борда дори не подозира, че аз съществувам.

— Въпреки това тая работа не ми харесва — измърмори Хърли и отново бръкна за цигарите.

На Рап му идеше да отговори с някоя хаплива забележка, но се сдържа. Знаеше, че на Хърли му е много по-трудно, отколкото искаше да си признае. С бащата на Адамс навремето са били приятели. Бяха участвали заедно в мисии по целия свят. За да смени темата, Рап попита:

— Слуша ли записа от снощи?

— Да — отговори Хърли през облак цигарен дим.

— И?

Старецът заобиколи бюрото и погледна плоскоекранния монитор от лявата страна. На него се виждаше как в съседната стаичка Адамс разговаря с къдрав русокос мъж около петдесетте. Това беше психиатърът Томас Люис. Хърли не знаеше на кого да се ядосва повече, на себе си или на отрепката, която седеше оттатък.

— Шибан предател — изсъска, — опозори паметта на баща си.

Рап не знаеше какво да каже, затова си замълча, и понеже и Маслик не беше от най-разговорливите, тримата останаха мълчаливо втренчени в екрана. В другия край на помещението човекът от дивана реши и той да се изкаже.

— Това, че някой е опозорил паметта на баща си, не е достатъчна причина да го убиеш.

Рап не се изненада от този коментар, но въпреки това се ядоса. С часове беше спорил с Майк Неш за тази бъркотия.

— А предателството, умнико? — контрира Хърли.

— То определено е тежко престъпление, но за съжаление ние нямаме правомощия да наказваме за това.

Хърли се втренчи в повърхността на бюрото, ръцете му затрепериха от гняв. Бутна телбода, грабна една керамична чаша и я запрати към другия край на помещението. Тя се удари в отсрещната стена, разби се на парчета и те се посипаха като дъжд върху дивана и Неш.

Неш подскочи и изкрещя:

— Какво е това?!

— Ако искаш да спориш с мен, отворко, ще си размърдаш задника и ще ме гледаш в очите! — Хърли се обърна към Рап и изръмжа: — Какви са тия простотии? Ако се интересувах от чуждо мнение, щях да се запиша в литературен кръжок.

Тръгна към другия край на помещението, като ръмжеше и псуваше сподавено. Когато стигна до стоманената врата, издумка няколко пъти с бастуна си по нея, а после въведе шифъра за отваряне на електронната ключалка.

Рап погледна Неш и размърда устни, сякаш казваше: „Какво те прихваща, по дяволите?“

Неш не си даде труд да отговори. Беше прекалено ядосан на Хърли, за да се занимава с Рап.

След малко доктор Люис дойде при тях и вратата на стаичката за разпити отново беше заключена. На никого не му се седеше. Рап и Хърли застанаха срещу Люис, а Маслик продължи да наблюдава мониторите. Неш остана в другия ъгъл, все още сърдит заради упрека.

— Казвай направо — каза Хърли на психиатъра.

Люис понечи да заговори, но замълча, сякаш се колебаеше откъде да започне. Прокара пръсти през къдравата си руса коса и каза:

— Класическо нарцистично разстройство.

— Само това ли?

— Не, доста по-сложно е. — Люис се поколеба, сетне попита: — Познаваш ли родителите му?

— Да.

— Баща му не му е обръщал много внимание.

— Никой не от нас не се е радвал на много бащински грижи. Така беше едно време.

Люис кимна с разбиране. Втренчи се изпитателно в Хърли със сините си очи.

— Били сте заедно в разузнаването, нали?

— Да.

— Значи е имал доста по-малко време за семейството от един средностатистически баща.

— Предполагам.

— Майка му резервиран човек ли беше?

— Мардж. — Хърли се загледа някъде в стената, сякаш се опитваше да възстанови някой далечен спомен. — Не беше от най-лъчезарните.

— Не е била много грижовна, така ли?

— Колкото това бюро.

Люис кимна:

— Разбирам. Адамс има прекомерно чувство за собствена значимост и патологичен стремеж към себедоказване. Другата страна на медала е, че самоуважението му е много крехко. Освен това му липсва съчувствие към околните, което го прави добър експлоататор. Той живее с чувството, че е уникален… и може да бъде разбран само от гениални хора. Ще сътрудничи само на такива, които смята за достатъчно надарени, а от друга страна, се нуждае техният истински талант да разсее подсъзнателната му несигурност.

— Мъченически комплекс? Мисли си, че другите постоянно го прецакват, и има нужда да се оплаче на всекиго за това.

— Често наблюдавано явление. Когато срещне някого като Мич например… — Люис махна към Рап — … човек със силна воля, независим, целенасочен, пестелив на похвали, човек, доказал качествата си в своята област, Адамс вижда в него враг, който трябва да бъде унищожен. Такива типове често стават юристи. Така се чувстват по-умни от другите хора и могат да използват знанията си, за да унижават онези, които не признават въображаемия им талант.

Хърли се опита да си припомни някои от семейните излети, на които бяха ходили преди четирийсет години със стария си приятел и колега. Марк побесняваше, когато синът му започнеше да се цупи, ако нещо не станеше, както той иска.

— Склонност към самоубийство?

— Не… абсурд. Прекалено е самовлюбен. Може да симулира или да заплашва, че ще се самоубие, но със сигурност няма да го направи.

— Нещо друго?

— Попита за теб.

— Знае ли, че съм тук? — изненада се Хърли.

— Не, няма представа, че си замесен. Твърди, че ти ще разбереш какво става.

Хърли се намръщи.

— Да разбера ли? Откъде му хрумна, че от всички хора точно аз ще разбера постъпките му?

— Не бих разчитал особено на това. Както вече казах, той е прекалено самомнителен. Много е трудно за човек с такова разстройство да поеме отговорност за действията си. Все ще намери някакво оправдание. — Люис погледна Рап и добави: — Бои се до смърт от Мич, защото знае, че нищо, което каже, не може да промени мисленето му. Колкото до тебе… — обърна се пак към Хърли и сви рамене — … надява се на съчувствие от стар семеен приятел.

Това ново развитие на нещата беше тежък удар за Хърли. На Рап не му доставяше удоволствие да гледа как старият му приятел се мъчи по такъв начин, затова докосна ръката му и каза:

— Остави на мен да се погрижа.

— Не. — Хърли поклати глава и се изпъчи, доколкото му позволяваше товарът на седемдесет и осемте му години. — Трябва да го направя аз.