Винс Флин
В името на честта (46)

46.

Феърфакс, Вирджиния

Рап се събуди в пет и половина, огледа скромно обзаведената спалня и се замисли за кучето си. Повечето психотерапевти вероятно биха му казали, че това е напредък, защото не се събуждаше с мисли за жена си. Времето наистина лекуваше. Не че се смяташе за излекуван, но поне се справяше по-добре. Преди да се запознае с Ана, никога не се беше събуждал с чувство на самота. Не се беше привързвал към никого. Сега, когато се събудеше в празна къща, дори жена му да не беше живяла в нея, имаше чувството, че нещо не е наред. Затова сега колито Шърли му липсваше.

Често изпращаше кучката при семейство Кенеди, където синът на Айрини, Томи, се грижеше за нея. Отначало Рап му плащаше, но сега момчето отказваше да взема пари. Беше се привързало към Шърли и при натоварената програма на Рап тя стоеше повече при Томи, отколкото при стопанина си. Беше страхотно куче. Страшно умна и вярна. На Рап му се искаше повече хора да бяха като нея.

Той не беше от онези, които обичат да се самосъжаляват. Имаше много неща за вършене, затова стана от леглото и легна на пода. Първите десет лицеви опори винаги бяха бавни. Най-напред трябваше да раздвижи кръвта в раменете си. Освен това тази сутрин имаше и главоболие. Направи следващите четирийсет с добро темпо. Всеки път, когато се спуснеше към пода, болката в лявото слепоочие се усилваше до максимум и му напомняше за якия руснак, който за малко не му отнесе главата. Рап се усмихна, защото както и да се чувстваше той, на бодигарда със сигурност му беше по-зле. Типично състезателно мислене. Болката се преглъща лесно, ако си победител.

След лицевите опори той се обърна по гръб и направи сто коремни преси. После отиде в банята. Стоя под душа пет минути неподвижно, спомените от миналия ден течаха през ума му като топлата вода по тялото му. Това бяха петте минути през деня, когато мисълта му беше най-ясна. Кръвта снабдяваше мозъка му с кислород. Топлата вода караше мускулите му да се отпуснат. Шуртенето на душа го успокояваше. Нямаше телефони, нямаше радиостанции, нямаше интернет, нямаше телевизия, нищо не прекъсваше мислите му. Идеален начин да започне деня, особено този.

На път за вкъщи се беше отбил през дома на Кенеди. Тя нямаше навик да си ляга рано и с нетърпение чакаше да разбере как е минала срещата с британските и френските им съюзници. Рап осъзна, че може би точно затова тази сутрин се събуди с мисълта за Шърли. Кучето седя до него през цялото време, докато той разказваше на началничката си за притесненията на Джордж Бътлър за информатора му в Куба. Кенеди го разбираше много добре. Неизброими часове и усилия отиваха за вербуването на информатори на ключови позиции. Веднъж компрометирани, връзката с тях прекъсваше и не можеше да ги ползваш пак, каквото и да става. Горчивият й опит я караше да внимава, когато споделя информация с агенции, които нямаше да я третират с нужната предпазливост. Решиха да изчакат ден-два, докато намерят подходящо решение на проблема. Рап вече имаше план, но все още твърде необмислен, за да го сподели с Кенеди. Трябваше му време да го доизпипа.

Когато си тръгваше, Шърли изтича в стаята на Томи и той за момент се почувства предаден. Сега споменът за това го накара да се усмихне. Томи беше страхотно хлапе и Шърли бе добро куче. Застанал под душа, Рап търсеше недостатъци в плана си. Както винаги в неговата професия, имаше риск. Въпросът беше струва ли си. След като поразмишлява още малко за това, той реши засега да зареже идеята и да се върне на нея по-късно. Днес трябваше доста да пътува и щеше да има достатъчно време за мислене, докато чака в задръстванията. Първият проблем беше Макс Джонсън. Ако на глупака му беше мил животът, щеше да е изписал цял бележник с признания за греховете си.

Кариерата се намираше на петдесетина километра западно от Вашингтон. Малцина знаеха за нея и това бе добре за онези, които я използваха. Беше реликва от Студената война — едно от малко тайни места, които не бяха разсекретени и обявени в медиите, и това се дължеше единствено на факта, че за нея нямаше никакви писмени сведения и никой политик през последните трийсет години не беше информиран за съществуването й. Друг плюс беше, че дори през Студената война рядко я бяха използвали. Заради лошо планиране мястото се намираше над сливането на две подземни реки и затова често се наводняваше. В последните години бяха направени някои подобрения — инсталираха нови помпи и сушители, захранвани от резервен генератор — но въпреки това навсякъде имаше мухъл. Хората, които работеха там, се шегуваха, че не се страхуват от разобличаване в Конгреса — хигиенната инспекция щяла да ги затвори за неспазване на трудовата хигиена. За щастие всички от службата за секретно разузнаване бяха свикнали да работят при тежки условия.

Базата беше организирана като команден бункер от Втората световна война — с коридори, разклоняващи се в различни посоки като кръвоносни съдове. Рап завари Коулман да дреме в едно от помещенията за почивка и го събуди с разтърсване и кафе. Коулман свали краката си от койката на студения под и взе чашата. След няколко глътки почеса русата си глава и разказа какво се е случило през нощта. Един от хората му донесе бележника.

Рап се опита да разчете драсканиците на Джонсън.

— Пише ли нещо за подслушването на доктора?

Коулман се ухили:

— Не съм го насилвал да пише за това. Реших, че ще искаш да го запазиш като изненада.

Рап кимна. Точно това беше намерението му.

— Споменал е за това, но доста кратко. Пише само, че се е консултирал с генералния инспектор на Ленгли.

— Знае ли, че според официалната информация Адамс е напуснал страната?

— Не.

Коулман му разказа още няколко неща. Рап продължи да преглежда бележките. След десетина страници вдигна глава и отбеляза:

— Явно не е стоял със скръстени ръце.

— Така изглежда. Трябва да му се признае, бива го в шпионирането. Моите хора казаха, че използва почти космическа техника. Не са виждали такава апаратура преди.

Рап се поколеба за момент. Може би имаше полза да пощади нещастника. Погледна часовника си и попита:

— Има ли нещо друго, преди да вляза при него? Нямам много време.

— Легнах си около пет, но дотогава ми продъни ушите с оправдания. Очевидно се изживява като жертва. Страшно е разстроен заради раната. Много го боли. Мисля, че ще дава мило и драго за обезболяващо.

— Хубаво. Къде са лекарствата?

Коулман отиде при един метален шкаф, отвори го, извади червено шишенце и му го подаде. Рап взе хапчетата и бутилка вода и излезе в дългия коридор към килиите. Въведе кода на електронната ключалка и отвори вратата. Имаше две килии отляво и две отдясно, с тежки стоманени врати, които изглеждаха като извадени от военен кораб. Бяха свързани с постоянно работещи микрофони. Влагата смущаваше устройствата за запис, затова Рап носеше свое. Беше го взел за всеки случай, ако се наложеше по-късно да уточнява нещо. Най-вероятно обаче щеше да изтрие записа в момента, в който разпитът свърши.

Спря пред първата врата отляво и дръпна тежкото капаче на шпионката. Джонсън седеше с бинтования си крак, вдигнат върху масата. Пред него имаше друг бележник и химикалка. Рап затвори шпионката и отвори вратата. Човекът на Коулман, който пазеше затворника, излезе мълчаливо. Рап постави бутилката върху масата и подрънка с хапчетата, за да привлече вниманието на Джонсън.

— Искаш ли още едно от тези?

— Да!

Джонсън протегна ръка. По горната му устна имаше капчици пот.

— След малко — каза Рап.

Джонсън започна да се гърчи и загрижено погледна крака си.

— Искам първо да обсъдим няколко неща.

Джонсън изстена и удари с юмрук по масата.

— Хайде! Дай ми хапче!

Рап го погледна строго и попита:

— Какво знаеш за мен?

— Знам, че снощи ме простреля в крака без никаква причина. Това знам за теб.

Рап вече си представяше какво е слушал Коулман миналата нощ.

— Имам предвид в по-широк смисъл, Макс. С каква репутация съм известен?

Джонсън се огледа и нервно сви рамене. Рап съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола. Постави ръка върху ръкохватката на пистолета и настоя:

— Въпросът не е провокативен, Макс. Тази сутрин е много важно да си искрен. Не ми дреме дали ще ме обиждаш, искам да знам истината. Това може да ти помогне да излезеш по-бързо оттук. Разбираш ли ме?

— Не знам. Всичко е толкова объркано.

— Няма нужда да мислиш много — продължи Рап малко по-настойчиво. — Истината си е истина, лъжата е лъжа. И ако пак мислиш да ме лъжеш, нямам нищо против да повторим снощната игра.

— Каква игра? — не разбра добре Джонсън.

Рап извади пистолета си за по-ефектно.

— Ляв крак, десен крак, ляво коляно, дясно коляно.

Джонсън закри лицето си с ръце.

— Затова помни. Само истината. Повтарям въпроса. С каква репутация съм известен?

Джонсън сви рамене:

— Не знам… убил си много хора.

Рап се опита да бъде обективен:

— Като се замисля, в това има голяма доза истина.

— След снощи — бързо добави Джонсън — изобщо не се съмнявам. Дявол да го вземе… двайсет и пет години съм бил в Ленгли. Служил съм. Това, което направи снощи, е абсурдно. Не можеш така да се отнасяш с колега.

Рап се радваше, че е успял да подремне пет часа, защото Джонсън бе ярък пример какво се случва с човешкия мозък, когато бъде лишен от сън. Като се добави и фактът, че от дете сигурно не беше изпитвал истинска болка, резултатът бе един много възбуден петдесет и шест годишен мъж.

— Чакай да си изясним нещата. През последната година ти се продаваш като курва на всеки, който може да ти плати. Нарушил си десетки закони. Незаконно шпионираш служители на собствената си държава…

— Незаконно! — изсумтя Джонсън. — Ами това тук как го наричаш? И ти не играеш по правилата.

— Може би, но между това, което аз и ти правим, има голяма разлика.

— Във въображението ти.

— Така ли? Защо не ми кажеш тогава колко пари съм спечелил, докато съм нарушавал законите в хода на кариерата си?

Джонсън се размърда сконфузено.

— Аз нямам твоята продажна философия, Макс. Върша тази работа, защото е важна. Върша я, защото разни самовлюбени негодници като тебе мислят само за себе си и изкарват пари за сметка на националната сигурност. Онова, което най-много ме ядосва, е, че когато дойде следващият Единайсети септември, същите задници ще ме сочат с пръст и ще ме обвиняват, че не съм направил нищо, за да защитя страната. До гуша ми е дошло, Макс. Писна ми да плувам срещу течението. Последните два дни се занимавам само с такива лайна. Като тебе. Алчни глупаци, които не дават пукната пара за никого.

— Не е вярно.

— Нима? — Рап скръсти ръце на гърдите си. — Ти се определяш като мой колега, Макс. Е, ако наистина се смяташ за такъв, напоследък доста сериозно нарушаваш клетвата, която си дал, и това ми дава пълно право да ти пръсна мозъка.

— Не е вярно… има неща… неща, които не знаеш.

— Глупости! — изкрещя Рап. Адамс се беше опитал да го мине със същия номер. — Ти избираш, Макс. Или ще изпееш всичко, което знаеш, или ще ти тегля куршума. Решавай!