Винс Флин
В името на честта (45)

45.

Рап набута Джонсън в задницата на колата при Коулман. Тръгнаха на изток, далеч от ФБР, Министерството на правосъдието, Върховния съд и всеки друг, който би могъл да защити Джонсън. С всяка пресечка, покрай която минаваха, къщите отстрани ставаха все по-занемарени. Това като че ли засилваше паниката на Джонсън. Като човек, който се бои от водата, а вижда как навлиза все по-навътре в морето, той просто не можеше да мълчи. През цялото пътуване цивреше, стенеше, молеше, увещаваше.

След известно време свиха по тясна уличка покрай железопътна линия. Рап беше наредил на двама от хората на Коулман да огледат предварително мястото. Намираха се в периферията на един от най-неприветливите квартали на Вашингтон. Линията бе заобиколена от порутени изоставени складове. Идеалното място да убиеш някого и да се отървеш от трупа.

Обстановката съвсем паникьоса Джонсън. Той погледна двамата свирепи мъжаги до микробуса и заплака. Рап би се изсмял на детинското поведение на пленника, но точно в момента започваше да го мъчи леко главоболие, несъмнено резултат от удара, който бе получил по главата.

Уличката беше засипана от боклук. На един дървен стълб бе подпрян стар матрак; до него се търкаляше нарязана автомобилна гума. Лампата на стълба отдавна я нямаше, вероятно счупена от местни бандити. Коулман извлече Джонсън от колата и го накара да застане прав. Двамата мъжаги го сграбчиха и му сложиха пластмасови белезници. Джонсън остана неподвижно за момент, като гледаше белезниците — навярно се чудеше дали те са добър или лош знак.

Просълзен, с умоляващ гласец, запелтечи:

— Мич, моля те, не го прави. Има много неща, за които не знаеш. Трябва да ми дадеш възможност да ти обясня. Не съм помагал на Сидоров. Аз само…

Не можа да довърши, защото Рап го удари през лицето. В сравнително тихата уличка плесницата прозвуча като гърмеж.

— Млъкни и слушай. Ако чуя още една лъжа от шибаната ти уста, ще те убия на място. — Рап посочи земята. — Тук, на тази уличка, в лайната и боклуците.

— Ама… видяха, че тръгвам с теб. Не можеш…

Рап отново вдигна ръка и това беше достатъчно, за да накара Джонсън да замълчи.

— Не знам дали си забелязал, но хората са по-загрижени да не се случи още някое терористично нападение. Никой не се интересува от теб. Ти си бивше ченге, което се е продало на един руски милиардер.

— Не е вярно. Имам приятели, за които работя. Влиятелни хора, които ще искат да знаят какво е станало с мен.

Рап се изкушаваше да спомене за Глен Адамс, но не го направи.

— Ти си предател и лъжец. Готов си да кажеш всичко, за да спасиш жалкия си задник, но имаш един проблем, Макс. Аз нямам нужда от детектор на лъжата, за да разбера дали казваш истината. За разлика от теб съм прекарал почти цялата си кариера в полеви операции. Не се налага да разчитам на помощници или на последния писък на техниката.

— Нямам нищо против теб. Винаги съм ти се възхищавал.

— Ето един интересен пример — отбеляза Рап, като се обърна към Коулман. — Това не беше нито лъжа, нито истина. Може да няма нищо против мен лично, но вероятно е против някои от нещата, които правя. Мога да заложа цялата си пенсия, че в неговите очи съм безскрупулен побойник, който не признава постиженията на другите хора в Ленгли.

— А това вече е истината — вметна Коулман.

— Точно така. Но се бои да го каже, за да не го пребия. Или пък просто е изпечен лъжец и в този случай само си губи времето. Кое от двете е вярно? — обърна се Рап към Джонсън.

Пленникът го погледна объркано.

— Не разбирам.

— Защо не казваш истината? Защото си жалък страхливец или защото си изпечен мошеник?

— Не… не съм нито едното, нито другото. Просто в момента много ме е страх. Много. Не е справедливо.

— При шпионажа няма справедливост, глупако. Този занаят не е толкова забавен, колкото изглежда. Не е като да си седиш удобно в кабинета.

— Не е това, което изглежда. Не съм направил нищо нередно.

На Рап му идваше да го хване за гушата. Да му каже веднага да даде записите, които беше направил от кабинета на Люис. За момента обаче трябваше да изчака.

— Нима? Сигурно милиардер като Сидоров те кани в компанията си, защото си много печен с мацките.

Джонсън не отговори.

— Кажи ми… хрумна ли ти да информираш Ленгли за новия си приятел? — попита Рап, макар да знаеше отговора.

— Не работя за него.

— Отговори ми на въпроса.

— Казах на няколко души… но не съм подал нищо писмено. Чаках да излезе нещо сериозно.

Рап погледна Коулман. Без да се обръща към Джонсън, отново му зашлеви силна плесница. Пленникът изскимтя като куче. Рап извади 9-милиметровия „Глок“ от кобура си и започна да завива цилиндричния заглушител на дулото.

— Слушай какво ще направя сега. Първо левия глезен… после десния глезен… лявото коляно… дясното коляно. Повечето негодници припадат още на първото коляно. За теб… не съм сигурен, че ще издържиш до втория глезен.

Рап се прицели в левия крак на пленника.

Джонсън запищя:

— Чакай! Изпълнявах негови поръчки, вярно е! Но само някои проучвания. Не съм застрашил с нищо националната сигурност.

— Отново полуистина — отбеляза Рап. — Работил си за него, но не се опитвай да изкараш, че си правил всичко законно.

— Не съм казал, че е било законно.

Рап погледна към земята. Прицели се и дръпна спусъка. Върху лявата обувка на Джонсън се появи малка дупка. След секунда потече кръв и пленникът закрещя. Един от хората на Коулман държеше приготвен парцал и сега го напъха в устата му.

Рап погледна часовника си. Четиримата мъже останаха неподвижни, докато Джонсън се гърчеше от болка. След петнайсет секунди Рап извади парцала от устата му. Преди да успее да зададе следващия въпрос, Джонсън запелтечи. Рап го слуша около минута. Джонсън не беше вършил нищо законно за Сидоров и ако големите играчи във Вашингтон разберяха за това, с удоволствие щяха да платят на Рап всеки цент от фондовете си за извънредни ситуации, за да реши проблема окончателно.

Той отново напъха парцала в устата на Джонсън. Отиде зад микробуса и Коулман го последва.

— Закарайте го в кариерата, затворете го в килия и му дайте бележник и химикалка. Накарай го опише всичко. До последната подробност. Всичко, което е вършил за Сидоров.

— Да му дам ли надежда?

— Да, разбира се. Давай му каквито искаш надежди. Засипи го с надежди, ако трябва. Все ми е едно.

Коулман го погледна подозрително:

— Ще има ли някакво покритие?

— О, да. Този мазник има талант. Ако мога да му имам доверие, предпочитам да работи за нас, отколкото за случайни клиенти.

— Прострелването в крака не е най-добрият начин да го спечелиш на твоя страна.

Рап поклати глава:

— Прострелях го през меките тъкани. Не съм го осакатил. След две седмици ще е напълно здрав.

— Въпреки това… — измърмори Коулман, като се намръщи неодобрително.

— Все още нищо не ми пречи да го очистя. Затова не ми чети морал.

— Много хора те видяха тази вечер. Ако изчезне, ще възникнат подозрения.

— Няма да ми е за първи път. След като се разчуе с какво се е занимавал, хората ще загубят желание да го търсят.

— Да се обадя ли на доктора?

Рап поклати глава.

— Не. Засега не искам да го замесвам. Нека Джонсън да напише всичко, което се сети. За всяка поръчка, която е изпълнявал.

— Мислиш ли, че е работил и за други освен за Сидоров и Адамс?

— Не се знае, но това може да излезе златна мина. Нека момчетата да му дадат малко викодин. Само колкото да се поуспокои, но да не го приспите. Ще дойда преди седем и искам да е бодър. — Рап се наведе назад и надникна зад микробуса. Джонсън стоеше на един крак и плачеше. Рап поклати глава с отвращение и добави: — И ако е толкова глупав, че да се опита да премълчи за поръчката на Адамс… тогава трудно ще ме убедиш да не го убивам.