Винс Флин
В името на честта (34)

34.

Хаким вдигна малкия уред с натъртените си и ожулени ръце, чакайки да засече най-близкия сателит или предавателна антена на мобилните оператори. След четирийсет секунди вече имаше информацията, която му трябваше. Идеше му да се изсмее, но още помнеше болката от предишния опит и запази сериозно изражение. Погледна Карим и обяви:

— Браво. Намираме се в Мексико!

Карим се намръщи:

— Не е възможно.

— Мексико, Мисури. — На Хаким му идеше да добави „глупако“, но знаеше, че само ще си изпроси още един пердах, а може би дори куршума. — Градче на запад от Сейнт Луис.

— Знаех, че сме близо до Сейнт Луис.

Хаким не му повярва. Погледна Ахмед и каза:

— В раницата имам лаптоп. Би ли ми го подал. — След като получи компютъра, добави: — В страничния джоб има малко флаш-устройство с надпис „Веризън“. Дай ми го.

Хаким включи компютъра и докато чакаше Ахмед да намери Ю Ес Би модема, попита Карим:

— Имаш ли представа откъде сте минали?

— Не точно.

— Не искам точно. Искам в общи линии.

— По едно време бяхме в Илинойс.

— Няколко пъти — добави Ахмед, докато ровеше в джобовете на раницата. Извади нещо. — Това ли е?

— Да. — Хаким включи модема. — Защо не минахте по маршрута, който бях начертал?

Карим погледна часовника си и отговори:

— Не исках да се набиваме на очи. Затова избягвах главните шосета.

Този човек беше твърдоглав идиот.

— И така се загубихте. Не ти ли хрумна, че по главните пътища минават повече коли? Така човек по-лесно остава незабелязан.

— Да, и има повече полиция — надуто отбеляза Карим. — Затова се загубихме. Исках да избегнем Сейнт Луис. Прекалено много полиция, а имаше и някакъв ремонт.

— Тръгнали сте от фермата преди повече от осем часа. Ако бяхте следвали плана ми, вече да сме в Оклахома или на път за Хюстън. Сега едва сме влезли в съседния щат.

— Няма проблем — небрежно заяви Карим.

— Преди три минути не знаеше къде се намираме.

— Знаех, че сме около Сейнт Луис.

Празни приказки. Хаким погледна екрана на лаптопа и видя, че вече имат връзка. Отвори картите на „Гугъл“ и щракна по средата на Америка. Уголеми района около Сейнт Луис. Прецени на око разстоянието между фермата в Айова и Мексико, Мисури.

— Изминали сте около двеста километра за осем часа.

— Добро разстояние.

Хаким осъзна, че глупакът си въобразява, че се намират в планинските райони на Афганистан, където, ако изминеш трийсет километра за един ден, се смята за голям успех.

— Ако ми беше имал доверие, за това време щяхме да сме минали повече от седемстотин километра.

— Няма значение. В безопасност сме и знаем къде се намираме.

— Нямало значение ли? Трима араби насред Америка. В град като Мексико сигурно деветдесет процента от населението са бели. Останалите са латиноамериканци, черни и азиатци. Хората сигурно не са виждали жив арабин.

— Голяма работа. Никой няма да ни търси в тази част на страната.

— Ами когато намерят ловците, които уби в къщата?

— Дотогава ще минат дни — уверено заяви Карим. — Ако изобщо ги намерят.

— Мога да се обзаложа, че вече са ги открили.

Карим поклати глава:

— Невъзможно. Справяме се отлично. Трябва само да изчакаме да се стъмни и да заредим. С твоето устройство вече няма опасност да се загубим.

— Да чакаме да се стъмни?

— Имаме само пари в брой, затова ще се наложи да плащаме на ръка. Така ще видят лицата ни.

Този човек беше пълен кретен. Хаким отново поиска раницата от Ахмед. Бръкна в страничния джоб и извади портфейл. Вътре имаше шофьорска книжка с тексаска регистрация, пари и още няколко неща. Извади и една кредитна карта.

— Сега можем да заредим.

— Откъде я намери? — подигравателно попита Карим. — Как да съм сигурен, че е безопасно да я пробваме.

Без да отговори, Хаким натисна няколко клавиша. След малко на екрана се отвори местният вестник на Айова Сити. Това беше най-близкият град до фермата. Онова, което търсеше, се намираше на заглавната страница.

— Двойно убийство — обяви Хаким и обърна компютъра към Карим. — Телата вече са открити и полицията знае, че са били убити.

— Не ти вярвам.

— Твърдоглав глупак — изсумтя Хаким. — Американците действат бързо. Сигурен съм, че някой е видял караваната да тръгва от фермата около часа на пожара. Местните полицаи ще се обадят на колегите си в другите окръзи и ще питат дали са виждали такава кола. Преди да се усетиш, ще получат десетки сигнали, че цял ден сновем между Мисури и Илинойс.

— Надценяваш ги.

— А ти очевидно ги подценяваш. Ще вдигнат на крак цялата полиция в района. Това е стандартна процедура. Изгорихте ли добре и плевнята?

Карим и Ахмед се спогледаха бързо. Ахмед измънка:

— Мисля, че да.

— Мислиш?

— Изгоря цялата — заяви Карим с пресилена самоувереност.

Хаким усети, че думите на двамата се разминават.

— Видяхте ли я как изгаря? — настоя той.

— Не — гузно измърмори Ахмед.

— Къщата се разгоря по-бързо, отколкото очаквахме — обясни Карим. — Щеше да привлече хора. Имаше опасност и караваната да се запали.

— Значи плевнята не е изгоряла, така ли?

— Изляхме останалия бензин между къщата и плевнята. Сигурен съм, че се е запалила.

— Тубите с гориво бяха жълти — отбеляза Хаким.

— Какво значение има?

— Това е нафта!

— И какво от това?

— Нафтата не е леснозапалима.

— Пак гори.

Гори, но не толкова бързо, колкото бензина. Хаким нямаше сили да обяснява. Нафтата сигурно беше попила в земята, преди да отдели достатъчно изпарения, за да се възпламени.

— Какво направихте с резервните провизии?

— Нямаше време да се занимаваме с тях — отговори Карим. — Но съм сигурен, че са изгорели.

Какъв идиот!

— А ако не са изгорели? Полицията ще намери мотоциклетите, оръжията, боеприпасите, храната, горивото, паспортите, парите и двете раници, които бях приготвил за всеки от вас. — Хаким се опита да поклати глава, но не можа от болка. — ФБР сигурно вече е на мястото или пътува натам. — Подаде на Карим джипиеса. — Карай на запад. Спри на първата бензиностанция на шосе 54. Нямаме време за губене. И не забравяй… тази каравана върви с дизел. Да не налееш бензин!