Винс Флин
В името на честта (25)

25.

Рап трябваше да импровизира. Не смяташе да обяснява на Кенеди, че Неш е изгубил контрол. Тя беше твърде прозорлива и щеше да го попита за причината. Щеше да се досети, че в къщата на Хърли се е случило нещо. Рап можеше да измисли достатъчно правдоподобна лъжа, която да издържи сериозна проверка, но имаше един недостатък. По някое време в близките три дни Неш щеше да се яви пред началничката си. Кенеди щеше да започне да го разпитва и ако все още беше в сприхавото си настроение и се сърдеше на Рап, той можеше да каже неща, които да нанесат сериозна вреда. Рап трябваше да говори с него преди това и да го подготви, но засега се налагаше да даде на Кенеди задоволително обяснение за неочаквания си интерес към предложението на Дикърсън.

Оправданието нямаше да свърши работа, ако не се основаваше на действителността, а Кенеди го познаваше твърде добре, както личеше от подозрителното й отношение. Рап отвори уста и преди да се усети, отговорът сам излезе:

— Мисля, че Майк има проблеми заради случилото се миналата седмица.

— И затова ти предлагаш да го изправим пред прожекторите и да прекратим кариерата му на разузнавач?

Рап сви рамене и се опита да омаловажи очевидното:

— Няма да сложим край на кариерата му. Все ще остане работа за него. Просто няма да участва в по-рисковани операции.

Кенеди се втренчи в него, сякаш можеше да надникне в душата му, и измърмори:

— Снощи е станало нещо.

Това беше констатация. Сякаш беше сигурна, че има нещо нередно. Рап въздъхна:

— Той е уморен, Айрини. Тези гадости му идват в повече. Не съм сигурен, че се е възстановил съвсем от раните, които получи в Куш.

Рап намекваше за една операция в Афганистан преди около година. Бяха получили надеждна информация. Висш член на терористична организация се криеше в едно погранично село. Отидоха с отряд от специалните сили малко преди зазоряване. Всичко изглеждаше добре, но къщата, в която се канеха да нахлуят, избухна. Загинаха двама войници, а на Неш му се размина на косъм.

— Лекарите още вадят осколки от тялото му — продължи Рап, — а жена му ми каза, че всяка сутрин се събуждал с нетърпимо главоболие. Миналата седмица със собствените си очи видя как отряд терористи застрелват секретарката му и още много негови колеги. Имайки предвид какво е преживял, цяло чудо е как става всяка сутрин и отива на работа.

— Ами ти? — попита Кенеди, леко развеселена.

— Какво аз?

— Може да се каже, че си преживял същото.

— Аз не бях ранен в Куш и не бях толкова близък с убитите в антитерористичния център.

— Да, но и ти си раняван.

— Винаги съм го преодолявал.

— Може да се спори за това.

Кенеди намекваше за дългото му отсъствие след убийството на жена му.

— Слушай… грешиш, ако сравняваш Майк с мен. Първо, доста по-отдавна съм в този занаят и мисля, че ясно съм доказал колко съм отдаден на работата. Аз…

— Мислиш, че Майк не е достатъчно отдаден? — прекъсна го Кенеди.

Рап не скри раздразнението си:

— Ще ме оставиш ли да обясня, или ще ме прекъсваш?

Тя се усмихна любезно.

— Добре, продължавай.

— Не казвам, че Майк не е отдаден. Искам да кажа, че неговият живот е малко по-сложен от моя. Той има задължения, които аз нямам.

— Семейството ли?

— Да. Мисля, че работата вреди на личния му живот.

— Всички знаем за напрежението, на което ни излага тази професия.

— По-сложно е, Айрини. Не е само професията… Проблемът е в начина, по който тя влияе върху живота му. — Рап замълча и се опита честно да определи проблема на Неш. Поклати глава: — Мисля, че аз го плаша.

Кенеди се изненада:

— Откъде накъде Майк ще се бои от теб? Да не е направил нещо, за което не си ми казал?

— Не… не е това. Не е направил нищо нередно. Мисля, че се страхува да не стане като мен.

— Интересно.

— Всяка вечер той се прибира при семейството си и трябва по някакъв начин да се абстрахира от всички тези гадости. Трябва да играе ролята на баща и съпруг. Трябва да научи децата си кое е добро и кое зло. Да отговори на идеалите на Маги и да я убеди, че всичко върви добре… че всичко е наред, докато ясно осъзнава какво отвратително място е този свят. В определен момент човек си дава сметка, че някой ден може да не се прибере у дома. — Рап замълча и пред очите му изникна една сцена, която се опитваше да не си спомня.

— Миналата седмица видя собствената си секретарка, просната на пода и с дупка в главата. Такива сцени дълго време не ти дават мира.

Кенеди събра пръстите си като къщички и попита:

— Ти как се справяш с това?

Рап въздъхна. Тя от години се опитваше да го накара да говори за убийство на жена си.

— Не знам. Просто се справям.

— Мисля, че нещата са по-сложни.

Рап сви рамене:

— Аз не съм като нормалните хора. Мисля по различен начин.

— Ти така твърдиш — с леко обвинителен тон отбеляза тя.

Рап видя възможност за контраатака.

— Ами ти как се справяш?

— С кое?

— С напрежението на професията. Ходиш ли на психотерапевт?

Кенеди наклони главата си на една страна и го погледна строго:

— Не е твоя работа.

Айрини рядко издаваше емоциите си, но на Рап му се стори, че видя нещо за момент в очите й. Искрица гняв, която го предупреди да не задълбава в темата. Можеше да го приеме като признание, че началничката му ходи на психолог, най-вероятно при Люис.

— Интересно колко едностранчиво поставяш въпроса. Ти си ми шеф, приятели сме и постоянно ме убеждаваш как трябва да се срещна със специалист и да обсъждам с него мъката си по смъртта на Ана.

— Да, така е, но ти се опитваш да смениш темата. Не става дума за мен. Става дума за теб и Майк.

Рап трябваше да отклони вниманието й от себе си. Искаше да говорят за Неш.

— Разликата е от небето до земята. Първо… аз се прибирам в празна къща. Не се налага да живея с тази лъжа всеки път, щом отворя вратата.

— Каква лъжа?

— Да уча децата си да бъдат послушни… да не шмекеруват в училище… да живеят по правилата… а междувременно днес съм нарушил четири-пет закона и съм убил един човек. След време това започва да тежи.

— На теб не ти ли тежи? — попита Кенеди, като се втренчи в него. — Поне мъничко?

Този въпрос толкова изненада Рап, че той се замисли за известно време. Отдавна никой не му го беше задавал.

— Кое по-точно?

— Ами, всичко, свързано с работата. Но да започнем с онова, което тежи най-много на повечето хора. Убиването.

Рап поклати глава:

— Никога не ме е притеснявало. Хората, които убивам, не са от най-примерните граждани.

Кенеди беше чела всички доклади от мисиите му и бе изслушвала онези, които бяха твърде деликатни, за да ги документира писмено. Знаеше, че Рап не си пада по подробните обяснения и до нея достигат само съкратени версии.

— Никога ли не си убивал невинен минувач?

— Какво значи „невинен“? Ако говориш за някой професионален телохранител, нает да пази доказан негодник, той вече не е невинен по моите разбирания. Ако ще си играеш на наемник, трябва да си осъзнал, че може и ти да получиш куршум.

Кенеди кимна. Бяха обсъждали някои от тези неща и преди.

Рап се замисли, реши да внесе малко емоция. Така Кенеди по-лесно щеше да се хване.

— Онова, което най-много ми тежи, е, че нямам неговия живот.

— В какъв смисъл „неговия живот“?

— Бих зарязал тази помия на мига, ако можех да върна времето и Ана отново да е до мен. След работа човек се прибира при семейството си, децата го обичат и глупакът си мисли, че така ще е вечно. После нещо се случва и изгубваш всичко… Когато някога си имал нещо, което ти е било по-ценно от всичко на света, и изведнъж го загубиш… започваш да недоумяваш как има хора, готови да вършат тези гадости на толкова висока цена.

Кенеди запази дълго мълчание. След известно време каза:

— И за теб не е много късно, Мич. Още си млад.

— Имаш предвид да си намеря друга. Да създам семейство с куп деца? — Рап поклати глава. — Не съм сигурен, че това е за мен. Освен това някой трябва да върши тази работа, а не виждам много други с достатъчно умения и желание да заемат мястото ми.

— Сигурна съм, че ще ти намеря заместник.

Рап се усмихна самоуверено.

— А сигурна ли си, че той ще издържи?

— Едва ли. — Кенеди се замисли и започна да осъзнава, че той може би има право. — Значи ти предлагаш Дикърсън да направи Майк звездата на ЦРУ.

— Още не съм обмислил подробностите, но да… в общи линии това е планът.

— Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Не знам, но ние няма да му дадем друг избор.

Кенеди поклати глава.

— Съмнявам се, че ще му хареса.

— Отначало не, но според мен доста бързо ще приеме идеята.

Кенеди присви очи.

— Не знам, Мич… Може да не е чак толкова твърдоглав, колкото теб, но и той е упорит.

— Когато види колко се гордеят Маги и децата с него, ще ни прости — усмихна се Рап.

— Ще си помисля.

— Добре. — Рап погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Трябва…

Кенеди го спря:

— Да. Трябва да отидеш до „Дълес“. Приятелите ти искат да те видят.

— Кои приятели?

— Колегите ти от другата страна на голямото езеро.

— Аха. — Тези срещи на неутрална територия вече се превръщаха в практика. — Кога трябва да съм там?

— Ако не искаш да те чакат, след петдесет минути трябва да тръгнеш.

Рап изруга на ум. Сакът му винаги беше готов в колата, затова нямаше нужда да се приготвя, но искаше да види Скот Коулман и да му каже да се отбие през кабинета на Люис.

— Имаш ли нужда от някаква помощ? — попита Кенеди.

Рап почти се изсмя на въпроса, но преди да отговори, някой почука и вратата се отвори. Високият около метър и деветдесет Чък О’Браян влезе в стаята. Червендалестият директор на Националната служба за тайно разузнаване беше в Ленгли от трийсет и три години и съдейки по стиснатите зъби и напрегнатото му изражение, Рап се досети, че има лоша новина.

— Извинявайте за прекъсването… — О’Браян измина разстоянието до бюрото с три дълги крачки и застана до Рап, — но току-що получих една информация.

— Каква? — попита Кенеди.

— Изглежда, че Глен Адамс е предприел на своя глава малка екскурзия.

— Какво? — сепна се Рап, изненадан, че новината за изчезването на генералния инспектор на ЦРУ вече се е разчула.

— Къде е отишъл? — поинтересува се Кенеди.

— Във Венецуела — отговори О’Браян. — Кацнал е в Каракас преди около час и половина. Излетял е снощи от Ню Йорк.

— Каракас ли? — учуди се Кенеди. — Защо в Каракас? Да няма роднини там?

— Доколкото знам, не.

Кенеди бавно се обърна към Рап.

— Имаш ли представа какво прави Глен Адамс във Венецуела?

Рап я погледна с немигащи очи и поклати глава.

— Откъде да знам? Да не съм му майка?