Винс Флин
В името на честта (12)

12.

Тулсбъро, Айова

Въпреки настойчивостта на малоумния мароканец Хаким не бързаше. Спокойно обу панталона и облече фланелката си, преди да вземе пистолета и противогаза. Беше мислил за този момент много пъти, откакто бе купил къщата. Да си въобразяваш, че можеш да избягаш, беше илюзия. Да, можеха да се измъкнат през реката, но Америка бе страна с неограничени ресурси. След нападенията срещу Близнаците и Пентагона всяко градче и полицейски участък получаваше финансови инжекции за засилване на готовността при терористични нападения.

Местните полицейски служби харчеха като невидели — за последни нововъведения в комуникациите, за предпазни средства срещу биологична заплаха, за оръжия, които можеха да съперничат на оборудването на специалните части. Бюджетът за обучение в някои случаи беше увеличен с хиляда процента. Към арсенала се добавяха самолети и хеликоптери с устройства за нощно виждане, а също всякакви видове и размери специализирани кораби и автомобили. И това в най-затънтените градчета. Чикаго беше на по-малко от час по въздуха, а тамошният клон на ФБР имаше спецотряд, не по-лош от прочутия им Отряд за спасяване на заложници в Куонтико, Вирджиния.

Хаким по принцип бе прагматичен оптимист, но в този случай нямаше място за оптимизъм. От самия момент, в който видя къщата, той знаеше, че ако американците ги намерят, няма да има спасение. Бяха обсъдили възможните пътища за бягство и взели необходимите мерки, но и двамата с Карим съзнаваха, че това няма да им помогне с нищо. Ахмед, от друга страна, беше достатъчно наивен, за да си мисли, че могат да се измъкнат. Хаким тръгна по коридора с почти небрежни стъпки, с пистолет в дясната ръка и противогаз в лявата. Не си правеше труда да заляга. Американците нямаше да стрелят първи. Щяха да се опитат да преговарят с тях, да анализират ситуацията, да се опитат да ги убедят да се предадат и чак след като всичко това се провали, да нападнат или пък просто да чакат, докато те сами се откажат. Последното най-много тревожеше Карим. Ако ще загиват, той искаше това да стане в една последна славна битка, при която да избият колкото могат повече американци. Идеята да бъдат обкръжени и да избират между самоубийство и капитулация беше изключително отблъскваща.

Няколко крачки преди да достигне входната врата, чу пращене на радиостанция. Ахмед докладваше разстоянието до целите. Хаким мина покрай стълбището и стигна до антрето. Отляво беше малката трапезария, а холът — отдясно. Карим беше в хола, коленичил до прозореца, и надничаше през дантелените завеси. Погледна Хаким и заповяда:

— Залегни!

Хаким не му обърна внимание. Приближи се до входната врата и надникна през прозорчето. По чакълестата алея се приближаваха двама мъже и наистина бяха облечени в оранжево — с оранжеви якета и оранжеви шапки. За момент Хаким се стъписа, после разбра какво беше уплашило толкова Ахмед и се изкиска. В Афганистан американците покриваха колите и позициите си с оранжеви плоскости, за да намалят опасността да бъдат бомбардирани от собствената си авиация. Ахмед беше предположил, че двамата мъже носят оранжево по същата причина — че са федерални агенти и са се облекли така, за да не бъдат застреляни от своите хора.

— Залегни! — извика Карим.

— Спокойно. Това са ловци.

— Откъде знаеш?

Хаким често се отегчаваше, когато се наложеше да обяснява очевидното на приятеля си.

— Ловът е много популярно занимание в тази част на Америка. Животните не различават цветове. Хората носят оранжево, за да не ги застреля друг ловец.

Гласът на Ахмед изпращя в радиостанцията:

— Имам прицел. Да стрелям ли?

Хаким погледна към стълбището и изкрещя:

— Не! Не стреляй!

Лицето на Карим почервеня от гняв.

— Не е твоя работа да даваш такива заповеди.

— Това са ловци.

Карим присви очи:

— Ами ако са агенти, облечени като ловци?

Хаким не се беше сетил за това, но не искаше да си признае, затова погледна през прозорчето и огледа двамата мъже. Намираха се само на петдесетина метра. Бяха минали по дългата права алея и сега излязоха на голямата покрита с чакъл площадка между къщата и плевнята. Мъжът отляво беше с половин глава по-висок и доста по-едър от другия. След няколко секунди Хаким осъзна, че по-ниският всъщност е дете.

— Не са агенти — заяви уверено. — Единият е юноша.

— Може да е номер.

На Хаким никога не би му хрумнало такова нещо. Американците не биха използвали такъв трик. С глас, достатъчно силен, за да се чуе на горния етаж, той каза:

— Запазете спокойствие и не се показвайте. Ще изляза да видя какво искат.

Наведе се, за да остави противогаза на пода.

— Не — заповяда Карим.

— Довери ми се поне веднъж, глупако.

Хаким пъхна пистолета в панталона си от задната страна на хълбока и го покри с дългите поли на фланелката си. Когато посегна към бравата, Карим изпсува приглушено. Хаким излезе на верандата и се усмихна лъчезарно. Вдигна дясната си ръка в приятелски жест.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна?

Английският му беше почти безупречен, със съвсем лек акцент. Човек би го помислил по-скоро за индиец или пакистанец, отколкото за арабин.

— Извинете за безпокойството — отговори по-възрастният. — Аз съм Тед Уайт… а това е синът ми Хейдън.

— Здравейте. Аз съм Хари. Какво ви води насам?

Двамата се приближиха на двайсетина крачки от вратата.

— Ами… съжалявам, че ви безпокоим, особено в този ранен час. Видях табелите. — Бащата погледна назад към дългата алея. — Но не знаех какво да правя… Вижте, аз съм братовчед на Теруилингър… предишните собственици на къщата. Предполагам, че вие сте новият.

— Да, така е.

Тед Уайт се усмихна смутено:

— Ловец ли сте?

Хаким отвърна с усмивка:

— Не… но нямам нищо против лова.

— Радвам се да го чуя.

Уайт сведе очи към земята и смутено премести тежестта си от единия на другия крак.

Хаким беше абсолютно спокоен. Погледна алеята и видя само правия, покрит с чакъл път. Тези двамата не бяха авангардът на по-голям въоръжен отряд. Очевидно човекът искаше да го помоли за нещо.

— Какво ви води тук толкова рано сутринта?

— Ами чудех се дали ще ни позволите да половуваме при реката? От дете стрелям пуйки по тези места и Хейдън също обича да идва. Обещавам, че няма да ви безпокоим. Използваме малки 22-калиброви. Ще се чува само леко пукане.

Хаким кимна. Всичко звучеше логично.

— Кога искате да започнете?

— Ами, зависи. — Уайт посочи дрехите си. — Смятахме да постреляме още тази сутрин. Пушките са в камиона. Но ако моментът не е подходящ, не искам да ви притеснявам.

— О, няма проблем — отвърна Хаким.

Реши, че най-добрият начин да се справи с проблема е като се държи любезно. Бяха следили внимателно медиите и макар че снимката на Карим беше навсякъде, за неговото участие никъде не се споменаваше.

— Благодаря. — Бащата посочи към него и попита: — От „Мохиканите“ ли сте?

Хаким погледна черната си фланелка с емблемата на Университета на Айова и надпис с ярки жълти букви.

— Да. Учил съм там. Литература.

— Писател ли сте?

— Да. Затова купих тази къща. Много е хубаво и спокойно.

— Разбирам. — Уайт вдигна ръка. Моментът изглеждаше подходящ да оставят домакина на мира. — Много сме ви благодарни за разрешението да ползваме земята ви. Ще слезем покрай потока до реката. Дори няма да ни виждате. Много благодаря. Наистина.

Хаким махна небрежно:

— За мен беше удоволствие. Приятен лов.

В този момент чу изтропването на вратата зад гърба си. Надявайки се, че му се е сторило, остана втренчен в Уайт и сина му. Те тъкмо се обръщаха да си тръгнат, но изведнъж се заковаха на място. Приятелското изражение на бащата изведнъж се промени. Хаким почувства как дъските на верандата се огъват под тежестта на друг човек. Пулсът му се ускори.

— Здравейте — нервно измънка Уайт.

Хаким бавно се обърна. Карим стоеше зад него и малко встрани. Държеше пистолет. Спокойно вдигна оръжието и го насочи към двамата мъже.

— Каква е истинската причина да сте тук?

Хаким прошепна гневно:

— Всичко провали!

— Глупак — изсъска Карим, без да отмества очи от двамата посетители.