Винс Флин
В името на честта (9)

9.

Езерото Ана, Вирджиния

Адамс не можеше да разбере къде се бе провалил. Планът му беше безупречен. Ето какво се случваше обаче на хората с будна съвест. Едни ги приветстваха, други ги заклеймяваха. Законите ги изкушаваха да се корумпират, а мудността на правораздаването превръщаше живота им в ад. Колкото и справедливи да бяха обвиненията им, накрая винаги те излизаха виновни. Политиката беше кърваво забавление във Вашингтон и информаторите винаги бяха на топа на устата. Адамс усилено размишляваше над положението си. Чувстваше се като първия съюзнически войник, стъпил на брега при големия десант в Нормандия. Обречен.

Не, той беше убеден, че постъпва правилно. Знаеше, че с всяка клетка на съществото си Рап, Неш, Кенеди и другите като тях се стремят да погазват Конституцията. Той трескаво бе работил зад кулисите, за да издири най-подходящите хора в Министерството на правосъдието и да ги убеди да се противопоставят. Повечето му колеги в прокуратурата не искаха да се занимават с Кенеди и Рап. Мнозина във Вашингтон се бяха опитали да ги обуздаят, но досега те бяха неуязвими. Нещо по-лошо, хората се бояха, че това ще сложи край на кариерата им. Адамс си беше мислил, че е срещнал съюзник в лицето на Лонсдейл. Сенаторката от Мисури бе председателка на Комисията по правосъдие и споделяше неодобрението му към негодниците в ЦРУ и техните безотговорни методи.

Когато бомбите разтърсиха столицата, нещата отново се промениха. Преди няколко дни Адамс бе отишъл да говори с Лонсдейл и срещата се оказа истински провал. След като няколко месеца бе търсила и най-накрая бе намерила достатъчно агресивен прокурор в Министерството, готов да се разправи с онези престъпници в Ленгли, тя се беше разколебала. Посъветва Адамс да се откаже и да разследва милионите неосчетоводени долари, които ЦРУ бе пропиляло в Ирак и Афганистан. Той отчаяно се опита да я убеди, че сега не е моментът да се отказва. Бяха толкова близо до целта. Адамс се нуждаеше само от политическото влияние и контролната роля на Комисията по правосъдие, за да тикне Рап и останалите зад решетките.

Нямаше как да се справи сам. Въпреки умствената си ограниченост Рап и неговите приятелчета умееха да оцеляват и много майсторски прикриваха следите си. След като Лонсдейл го изостави, а останалите продажни сенатори и конгресмени не искаха да си мръднат пръста, Адамс разбра, че няма надежда да ги изправи пред съда. Без подкрепата на правосъдното министерство или Капитолия мисията му изглеждаше чисто самоубийство, затова той избра трети начин. Пътеводната му звезда беше Марк Фелт, вече покойният заместник-директор на ФБР, който беше съборил президента Ричард Никсън, като хитро подавал информация на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн.

Макар че се вдъхновяваше от Фелт, Адамс не беше толкова глупав, че да позволи на някой репортер да натрупа милиони на негов гръб, докато той се мъчи с мизерна държавна пенсия. Смяташе да публикува унищожителна критика срещу ЦРУ, противозаконната му дейност и хората, които я вършеха. Вече беше измислил и заглавието: „Търсене на справедливост“. Щеше да напише книгата под псевдонима „Джеферсън“. Без първо име, само фамилно. Адамс беше казал на Кени Ърнес, че таен агент на ЦРУ му се е обадил и го е помолил за помощ. Този измислен герой искал да продаде ръкопис, излагащ на показ ЦРУ и всичките му незаконни операции. Ърнес щеше да създаде анонимен тръст, в който да се събират милионите от продажбите на романа, а когато нещата се уталожат, след пет до седем години, Адамс щеше да разкрие, че именно той е смелчакът, разобличил фашистката клика в американската държавна система.

Със сигурност щеше да се вдигне голям шум, но той знаеше как да скрие следите си. Вече беше купил на старо и с пари в брой един лаптоп, който щеше да унищожи, след като завърши книгата. Дори беше намерил програма, с която да промени писанията си така, че да не го разпознаят по индивидуалния му стил. Дори да го подложат на полиграф, щеше да мине всички изпитания, без да му мигне окото. Детекторите на лъжата бяха безполезни срещу човек с неговия коефициент на интелигентност. Измислил беше всичко, но въпреки цялото внимателно планиране нещо бе пропуснал.

Адамс побутна празната чаша на масата и мълчаливо си пожела да му донесат още нещо за пиене. Ефектът от водката започваше да отминава, а сега това никак не беше добре. Не беше лесно да запази спокойствие, когато знаеше, че човек като Мич Рап дебне от другата страна на металната врата, а няма кого да извика на помощ. Въпреки че го бяха изненадали, Адамс се беше заклел, че ще накара Рап да си плати. Щеше да говори каквото очакваха от него, за да го пуснат, а после да нанесе своя удар.

Никой нормален човек не би го убил. Това си повтаряше постоянно. Той беше генералният инспектор на ЦРУ, за бога! Медиите щяха да вдигнат врява. Капитолият щеше да иска отговори. Твърде трудно щяха да прикрият следите. Това му подсказваше разумът, но в главата му звучеше и друг глас. Не толкова самоуверен. Глас, който все по-настоятелно го предупреждаваше, че Мич Рап е способен на най-жестоко насилие.

Адамс още се опиваше да се самоуспокои, че всичко ще е наред въпреки лошите му предчувствия, когато вратата се отвори. Той веднага позна осеяното с бръчки грубо лице и макар че не хранеше особени чувства към човека, изпита облекчение. Въпреки различията им Стан Хърли беше стар семеен приятел, легенда в света на разузнаването и може би единственият човек, когото Рап би послушал. Адамс беше уверен, че ще спечели съчувствието на стареца.

— Чичо Стан — извика той с изпълнен с надежда глас. — Слава Богу, че си тук!

Стана и тръгна напред разперил ръце, готов да прегърне най-големия гадняр, когото познаваше, но изведнъж нещо го сръга в корема и той се вцепени.

— Сядай — заповяда Хърли.

Адамс погледна надолу и видя гумения накрайник на бастуна, притиснат в корема му.

— Какво е станало с теб?

— Нищо… сядай!

Хърли отново го сръга и посочи стола.

Адамс бавно се отдръпна назад и седна.

— Чичо Стан, надявам се да има основателно обяснение за всичко това, защото иначе ще стане лошо.

— Нима? — измърмори скептично Хърли. — Същото мислех да кажа и аз.

— Това е безумие. Аз съм генералният инспектор на ЦРУ. Не могат да ме отвличат посред нощ и да ме разпитват така.

— Фактът, че сега си тук, показва, че грешиш и по двата параграфа.

Адамс се намръщи:

— Това не е Прага през 1968-ма. Нито Мич Рап, нито някой друг от ЦРУ има право да ме отвлича.

— От чисто юридическа гледна точка вероятно си прав.

Признанието на Хърли вдъхна увереност на Адамс.

— Разбира се, че съм прав. Всеки прави грешки, но това е нечувано.

— Така е.

— Е… — Адамс се вгледа в лицето на най-добрия приятел на баща си и напразно се опита да отгатне истинските му намерения. — Като услуга към теб… съм склонен да си затворя очите, но искам да получа някои уверения.

— Какви например?

— За начало… Рап и неговите бандити да ми обещаят, че това безобразие няма да се повтаря.

Хърли стисна облегалката на стола със свободната си ръка. Дълго време запази мълчание. През съзнанието му като на лента премина животът на Глен Адамс. Не се беше замислял много дали момчето му харесва или не и започна да му обръща повече внимание едва когато приятелят му сподели притесненията си за сина си, вече гимназист. Сега, когато гледаше Адамс, Хърли си каза, че баща му е бил прав. След дълго мълчание старецът каза:

— Значи смяташ, че всичко това е грешка. Не мислиш ли, че и ти имаш някаква вина?

Адамс си напомни, че трябва да внимава.

— Зная, че от известно време си загубил връзка с Управлението и не очаквам да си в течение на всичко, което става, но нека ти кажа, че Рап си бърка носа в неща, които не го засягат.

Хърли едва не се изсмя, но успя да запази сериозно изражение.

— Наистина ли? — попита, сякаш това го заинтригува. — Защо не ми разкажеш всичко?