Винс Флин
В името на честта (60)

60.

ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

След като се съвзеха и престанаха да се присмиват на нещастието на приятеля си, Харис попита:

— Получи ли снимките?

Рап съвсем ги беше забравил. Той извади миникомпютъра си и видя, че Харис му е изпратил имейл още преди няколко часа. Изчака снимките да се появят на дисплея и ги прегледа. Първият мъж не му беше познат, но вторият много приличаше на снимката на един мароканец, която Катрин Шевал му бе показала. Рап върна предишната снимка и се почуди дали е възможно. Възможно ли беше това да е Лъва на „Ал Кайда“? Почувства се така, сякаш държи печеливш лотариен билет.

Харис видя изражението му и попита:

— Е?

Рап свали миникомпютъра си и се почуди каква част от истината може да разкрие. Нямаше как да премълчи цялата информация. „Айова — помисли си. — Тези мръсници са избягали във вътрешността на страната.“

— Какво знаеш? — нетърпеливо попита Харис.

— Трябва да попитам някои от източниците ми.

Харис го погледна в очите като професионален полицай.

— Нещо криеш.

Рап се подвоуми. Очевидно беше, че премълчава нещо. В този свят на интриги в пресечната точка на политика, полицейски служби и международен шпионаж трябваше да внимава. Имаше доверие на Харис, но ФБР търсеше във всичко твърди доказателства и възможност за съдебен процес, а тогава се намесваха юристите от Министерството на правосъдието. Те с маниакална точност следяха за спазването на всяка законова разпоредба, знаейки, че адвокатът на защитата ще направи същото в опит да пробие тезата на прокуратурата.

Точно от това се бояха президентът и Дикърсън. И в двата случая Рап губеше. Ако кажеше всичко на федералните, в крайна сметка щеше да изложи френските си колеги и да развали сътрудничеството си с тях. За нищо на света нямаше да допусне това. От друга страна обаче, имаше нужда от помощта на ФБР. Просто нямаше достатъчно хора, за да направи каквото трябва. В един момент щеше да се наложи да разчитат на късмета си или да покажат снимките в медиите. Рап изведнъж се сети още нещо и това влоши настроението му. Ако се разчуеше, че е скрил тази информация, дори само за ден-два, той и ЦРУ щяха да бъдат подложени на унищожителни критики.

Погледна Харис и се замисли за отрядите за бързо реагиране на ФБР. Не знаеше колко точно имат, но бяха най-малко шест.

— Отрядът за бързо реагиране в Чикаго още ли е в готовност?

— Да.

— Смятам, че трябва да го използваш — каза Рап след кратко обмисляне.

— Трябва да посоча причина, ако ще го използвам — заяви Харис като намек, че иска още информация.

— Ти си човек с повече от двайсет и пет години в Бюрото. Не си някой портиер. Кажи им, че просто трябва.

Харис продължи да настоява:

— От последния ни разговор има ново развитие. Тази сутрин директорът изпрати писмена заповед до всички. От една седмица получаваме все фалшиви следи, Мич. Специалните отряди кръстосват цялата страна. Директорът заповяда да престанем да преследваме призраци. Отрядите ще стоят в базите и ще чакат твърди доказателства.

— Не мислиш ли, че два трупа, купчина пластичен експлозив и два набора от фалшиви документи със снимки на хора с черти на араби са солидно основание?

— Какво искаш да ми кажеш, Мич?

— Арт, знаеш как работим. Не мога да ти кажа какво знам, защото твоите хора ще ме изправят пред банда юристи и ще ме накарат да кажа под клетва откъде имам тази информация. — Рап поклати глава. — Това никога няма да стане.

— Ама, Мич…

— Няма „ама“. Не искам да ме замесваш. Извикай отряда, изпрати снимките до всички подразделения и обяви, че са заподозрени за двойно убийство. Нека твоите хора да се досетят за останалото.

— Искаш да кажеш, че това може да са двама от тримата терористи, които търсим, така ли?

— Нищо не искам да кажа, Арт. — Рап намигна. — Казвам само, че тия двамата приличат много на араби. Със сигурност не са мексиканци, както пише в документите. — Рап отново погледна миникомпютъра и добави: — Имам предчувствие, че може да са двама от терористите, и твоят вътрешен глас би трябвало да ти подсказва същото.

— Това ли само ще ми кажеш? Че имаш предчувствие?

— Засега, да. Хайде, имам работа, Арт. Изпрати специалния отряд да видим какво ще намерят.

Рап се обърна и се огледа за Кенеди.

— Къде отиваш? — попита Харис.

Рап се престори, че не го е чул, и тръгна между гостите към началничката си. Беше заобиколена от твърде много хора, с които той не искаше да говори, затова застана така, че тя да го види. След няколко секунди Кенеди го забеляза.

Той посочи с пръст нагоре и размърда устни: „Сега“. После излезе и веднага набра номера на Маркъс Дюмон. Спря по средата на коридора. Компютърният специалист вдигна след четири позвънявания.

— К’во става?

— В сградата ли си? — попита Рап.

— Коя сграда?

— Старото централно управление.

— Да. В мазето. Работя по…

Рап го прекъсна:

— Зарежи го, каквото и да правиш, и моментално се домъкни в кабинета на Айрини.

— Да не съм загазил?

— Само ако закъснееш.

Рап затвори и прибра телефона в джоба си точно когато Кенеди излизаше от залата. Двама от телохранителите й я последваха.

— Какво има?

— Ще запазя най-интересното за кабинета ти.

Рап тръгна напред. Докато вървяха бързо по коридора, той й съобщи новината от Айова. Завиха няколко пъти, докато стигнаха до частния асансьор на Кенеди. Качиха се мълчаливо на седмия етаж. Когато вратата се отвори и двамата телохранители се дръпнаха встрани, Рап последва Кенеди в кабинета й.

— Повиках и Маркъс — каза той. — Всеки момент ще дойде.

Кенеди се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса глезени. Беше облечена като за пред камера. Тъмносини пола и сако, черни чорапогащи и обувки на висок ток, бледокремава блуза.

— Още не разбирам защо си толкова притеснен.

— Вчера, когато отскочих да се видя с Катрин и Джордж…

— Да?

— Нали ти казах снощи, че ми дадоха доста добра информация.

По мрачното му изражение Кенеди се досети, че има проблем.

— И какво?

— Ами да кажем просто, че твоите приятели от Капитолия няма да одобрят методите им.

На Кенеди не й убягна споменаването на „нейните“ приятели.

— Не искаш да дадеш информацията на ФБР, така ли?

— Да. Обещах на Джордж много да внимавам. Да си остане между нас — почти сто процента съм сигурен, че сведенията са от информатора му в кубинското правителство.

Кенеди кимна и се замисли колко би внимавала тя, ако ставаше дума за някой от нейните източници на високи държавни постове.

— Разбирам.

— Казах ти, че са установили самоличността на двама от тримата терористи и имат следа към третия.

— Спомням си.

— Сега идва най-невероятната част. — Рап извади телефона си и отвори снимките на дисплея. — Арт ми ги изпрати. Затова те извиках тук. Това са фалшиви документи, намерени на мястото на двойно убийство в Айова. Един от тях… — Рап погледна дисплея — този отдясно… почти съм сигурен, че е мароканец на име Ахмед Абдулах. Според Катрин той е един от тримата, които търсим.

— Откъде знае?

— По неофициална информация… много неофициална информация, един от хората й е хванал брата на Ахмед и си е поговорил добре с него. Не знам всички подробности, но звучеше доста убедително.

— И?

— Познаваш Катрин. Не би ми сервирала такова нещо, ако не беше сигурна.

— Ами другата снимка?

— Не знам. Когато Маркъс дойде, ще го накарам да я изпрати на Джордж и Катрин. Не искам да я получат директно от някого от нас. По-добре да го представим като изтичане на информация.

Кенеди се замисли за момент, после отбеляза:

— Значи братът на Ахмед вероятно е бил измъчван.

Рап сви рамене, сякаш това се подразбираше.

— И ако дадеш информацията на федералните, те ще искат да им кажеш откъде я имаш.

— Точно така.

— И по някое време в недалечното бъдеще ще изпратят двайсетина агенти да разпитат брата на Ахмед и човека на Катрин.

— Да, а това не бива да го допускаме.

— Не, не бива — съгласи се Кенеди и се загледа през прозореца.

— От теб искам да измислиш правдоподобно обяснение защо смятаме, че това двойно убийство е свързано с атаките от миналата седмица, без да излагаме на опасност Джордж, Катрин и техните хора.

— Можем да попроменим тези снимки и да ги подхвърлим в архива.

— Идеята не е лоша, но Арт вече ги търси в архива и не намери съвпадения. Информацията трябва да дойде зад граница. — Рап погледна към вратата с надежда Дюмон вече да се появи. — Маркъс ще знае как да го направи, без да остави следи. Освен това съм му дал задача да разнищи една работа в Ню Йорк.

— В Ню Йорк ли?

Рап осъзна, че още не й е казал всичко.

— Фермата в Айова е била купена чрез посредник преди шест-осем месеца. Адвокатът, който е сключил сделката, е от Ню Йорк. Исках да прегледам документацията му, преди буквоядите от правосъдието да цъфнат в понеделник.

— Да проследиш парите?

— Именно. Изкушавах се да отида лично и да понатупам този тип. За да съм сигурен, че ще ми каже всичко.

Кенеди поклати глава:

— Идеята не ми харесва.

Рап очакваше това, но все пак попита:

— Защо?

— Ако всичко е така, както подозираш, ФБР ще посети адвоката в понеделник. Знам, че можеш да бъдеш много убедителен, но нищо не ни гарантира, че няма да подаде жалба срещу теб. Всъщност, след като се озове заобиколен от федерални агенти, почти сигурно е, че ще подаде жалба, и тогава ще се наложи да обяснявам на цял куп сърдити хора защо един от най-добрите ми служители е набил американски гражданин, свидетел във важно криминално разследване.

Преди Рап да коментира, на вратата се почука. Дюмон влезе и се приближи. Носеше развлечени камуфлажни панталони, синя риза с къс ръкав и стара черна плетена вратовръзка с правоъгълен край. С бухналата си афроприческа приличаше на заблудена реликва от седемдесетте.

— К’во става?

— Имаме нужда от теб. — Рап му показа двете снимки. — Искам да ги изтеглиш оттук и да ги изпратиш на Джордж и Катрин. Можеш ли да го нагласиш като изтичане на информация? Първо ги изпрати на тях, а после и на всичките ни съюзници с молба да помогнат за идентифицирането им.

— Няма проблем.

— Как вървят нещата с адвоката от Ню Йорк?

— Джеймс Гордън.

По тона на Маркъс личеше, че няма нищо интересно.

— Проследи ли източника на парите? — попита Рап.

— В началото съм. За сделката в Щатите са преведени от „Чейс Манхатън“.

— Откъде са дошли в „Чейс“.

— От Насау, но за там ще ми трябва още време, за да разнищя връзката.

— Защо?

— „Роял Банк оф Насау“… много добра система за сигурност. Ще пробия защитите в крайна сметка, но ми трябва почти цял ден, ако не и целият уикенд.

— По дяволите!

Тези правила за банковата тайна вбесяваха Рап.

— Изчакай няколко часа. Ще пробвам един специален трик.

— Добре. Хайде, действай. След малко ще сляза да си взема телефона. — Рап погледна Кенеди и добави: — Обади се на Джордж и Катрин. Опитай се да им обясниш нашите затруднения.

Тя погледна часовниците на стената зад бюрото си. Натисна копчето на интеркома и нареди на секретарката си да я свърже с Бътлър и Шевал:

— Кажи им, че е спешно.

— Имаш ли някаква идея? — попита Рап.

— Няколко, но нищо гениално.

— Струва ми се, че аз имам добро предложение.

След половин минути Бътлър и Шевал бяха на линия.

— Мич е при мен — каза Кенеди, като включи телефона на високоговорител.

— Здравей, Мич — обади се Шевал. — Разбрахме се да ми пратиш ДНК пробите от шестимата терористи. Нали не си забравил?

— Извинявай, Катрин, но изникна нещо по-добро. — Рап разказа за двойното убийство в Айова, за експлозивите и фалшивите документи. — Един от тези мъже ми изглежда познат. Сигурен съм, че наскоро съм го виждал на снимка. — Рап се спогледа с Кенеди и добави: — Прилича ми на мароканец.

След кратко мълчание Шевал попита:

— Защо не ми изпратиш снимката?

— След малко ще я получиш. Прати я на твоите хора в Северна Африка. Може да имат този човек в архивите си.

— Ще го направя.

Бътлър се покашля:

— Ами другата снимка?

— Прилича ми на саудитец.

— Ясно. Какво точно търсите, Айрини?

— Опитваме се да действаме предпазливо, Джордж. Знаеш как стоят нещата. Ако обявим тези хора за издирване или кажем на федералните, те ще искат да знаят откъде сме разбрали, че са те. Засега Мич излиза с обяснението, че не приличат на мексиканци, както пише в паспортите.

— Да — намеси се Рап. — Приличат на араби.

— Снимките се получиха — обяви Шевал. — Единият определено е мароканец. До час ще имаш потвърждение от независим източник.

— Под независим такъв, който ФБР може да използва в съда, ли имаш предвид?

— Да. Съветвам ви да внимавате с другата снимка. Съмнявам се, че саудитците ще искат да ви помогнат. Може да започнат да унищожават улики.

— Не ни трябва потвърждение и за двете снимки — каза Кенеди. — Мароканецът е достатъчен, за да прехвърлим топката към ФБР.

— Нещо за мен? — попита Бътлър.

Рап се намеси:

— Ще съм ти благодарен, ако покажеш втората снимка на когото трябва.

— Дадено.

— И още нещо. Мислил ли си да се разходиш до Бахамските острови този уикенд?

Бътлър се засмя:

— Нямах такова намерение.

— Сутринта заминавам за Насау.

— Защо?

— Трябва да говоря с един човек за пратка крадени наркотици. Докато съм там, може да посетя и някоя от твоите банки.

— О — измърмори Бътлър леко обезпокоено.

— Ако се интересуваш, чакай ме в „Грейклиф“. Да речем, около единайсет. Ако не… изпрати някой доверен човек. Някой, който да свърши работа бързо.

— Ще помисля.

— Добре. Прати ми имейл, когато решиш какво ще правиш.

Кенеди обсъди още няколко въпроса с двамата, благодари им и затвори. Погледна замислено Рап.

— Бахамските острови, а?

— Да.

— Кога смяташе да ми кажеш?

— Мислех да ти изпратя картичка от плажа.

— Аха… и как смяташ да стигнеш там?

— Мислех да взема един от твоите самолети. Спътникът ми ще изпрати своя до Куба, за да докара един тип, с когото искам да поприказвам.

— От Куба… — Кенеди се намръщи. — Кой?

— Мисля, че е по-добре и за двама ни, ако ти спестя тези подробности.

— Невъзможен си — въздъхна Кенеди и поклати глава.