Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (2) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

II

Измина една седмица.

Седмица, твърде трудна за Стив, който трябваше да изпълнява всичките си задължения във фермата, да готви и лекува Карол. Рой даже не се опита да му помогне. По-голямата част от времето си той прекарваше сгушен върху една скала, откъдето можеше да следи планинския път и оставаше там с часове, с поглед, фиксиран до затъпяване върху пустата долина.

Стив наистина беше отгатнал, че някой или нещо безпокоеше брат му. Този ужас, мислеше си той, предизвикваше в Рой луд страх и от него идваше по-голямата част от злото му настроение. Стив разсъждаваше правилно, тъй като, след като не се случи нищо до третия ден, Рой изглежда се отпусна, започна да показва по-малка враждебност и накрая престана да пази. На края на седмицата той беше станал почти приятелски настроен, поне в тези граници, които егоизмът и цинизмът му позволяваха. Но той бе твърдо решил да попречи на Стив да напусне Сините планини, докато беше там, и Стив трябваше да се подчини.

Карол заемаше стаята на Стив, двамата братя разделяха едничката свободна стая. Така Стив виждаше лудото нервно напрежение на брат си. Рой спеше много малко, през нощта се въртеше и ако заспеше, се събуждаше при най-малкия шум.

Карол бързо се възстановяваше. През първите дни бе много зле и Стив трябваше почти постоянно да бди над нея. Като спадна температурата, раната започна да се затваря и младото момиче бързо възвръщаше силите си.

Въпреки това, паметта й се губеше. Не пазеше никакъв спомен за онова, което й се беше случило преди катастрофата. Нямаше никакъв спомен за Гленвиев, никакъв спомен даже за своята личност. Изпитваше пълно, почти детинско доверие към Стив и с времето обичайният етикет между един мъж и една жена щеше непременно да изчезне. Карол бе напълно неспособна да се грижи за себе си и странна интимност се установи между тях. Това разтърсваше Стив и събуди у него дълбоко чувство към Карол, което скоро прерасна в любов.

 

 

Стив никога не беше дързък с жените. Докато Карол беше болна и почти в безсъзнание, той изпитваше към нея чувства, които можеше да изпитва към една сестра, ако имаше такава. Той я обгради с всички необходими грижи. Но веднъж оздравяла, Карол остави без всякакви задръжки да проличи, че го обича и Стив не можеше да устои.

След като стана на крака, Карол следваше Стив на всяка крачка, превърна се в нещо като тяло без душа. Тя бе щастлива само с него, той представляваше главната ос, около която се въртеше животът й занапред.

Не знаейки за умствените смущения на Карол, от нейното поведение Стив заключи, че раната на главата не беше само изтрила в нея всичките спомени, но още по един необясним начин бе унищожила у нея целия умствен резерв на възрастния човек, оставяйки й един детски манталитет. Той си повтаряше, че не може при нейното състояние да й засвидетелства любовта, която тя му показваше.

От друга страна, Рой си даде бързо сметка, че Карол може да бъде една лесна плячка и постоянно мислеше за нея. Карол не го удостояваше с никакво внимание, нейното съзнание бе напълно заето със Стив, но Рой бе убеден, че ако се намереше случай, тя нямаше да се откаже от него.

Една сутрин, когато се излежаваше на брега на езерото, той я видя да слиза по пътеката между боровете. Стив, зает в хижата, не се виждаше и Рой, решен да опита шанса си, й пресече пътя.

— Добър ден — каза той, разглеждайки я. Тя беше прекрасна под бледото слънце, нейната красота възпламени у него желанието. — Къде отивате?

— Да дам ядене на лисиците — отговори тя със своя почти равен и безразличен глас. — Ще намеря Стив — продължи тя. — Вие ми пречите.

— Но аз исках да си поговорим — каза Рой, приближавайки се още. — Време е ние двамата да се запознаем малко повече.

— Отивам да видя Стив — повтори тя, опитвайки се да се изплъзне отстрани, но той й препречи пътя.

— Да оставим Стив, където е. Хайде, бъдете любезна. Харесвате ми, малката! Луд съм по вас, кълна се!

Той я сграбчи и я привлече към себе си. Тя се остави, без да показва и най-малкия интерес. Очите й все още бяха обърнати към хижата. Рой я прегърна и притискайки я към себе си, чувстваше косите й по своето лице. Имаше впечатлението, че държи в ръцете си манекен от големите магазини, но си даваше, макар и смътно, сметка за пълната апатия на Карол. За него три седмици без жена беше много. Впрочем, той не си спомняше някоя жена да е оставала пасивна в момента, когато можеше да я прегърне както си иска.

— Оставете ме, моля ви — каза важно Карол. — Искам да отида и да намеря Стив.

— Той няма да отлети — рече Рой, прегъвайки я в ръцете си.

Той потъна в нейните големи празни очи, преди да впие устните си в нейните. Устата на младата жена остана напълно неподвижна под неговата, ръцете й оставаха отпуснати по дължината на тялото. Тя не се отдаваше, но не умееше да оказва съпротива.

Кръвта биеше по слепоочията на Рой, докато той трескаво опипваше с ръцете си тялото на Карол и я накланяше надолу. Усили прегръдката си.

Внезапно той почувства, че го теглят назад и пускайки Карол с една ругатня, забеляза тревожното и потресено лице на Стив. Преди да е имал възможност да измъкне пистолета си, юмрукът на Стив се стовари точно в челюстта му и той падна силно зашеметен върху земята, покрита с борови иглички.

— Ако започнеш отново, ще ти извия врата — декларира спокойно Стив, прекара ръка по талията на Карол и се отдалечи с нея. — Елате — каза й той, — да се върнем в къщата.

— Защо го ударихте? — запита тя, щастлива, че върви редом със Стив. — Това ми беше безразлично.

— Не искам да ви причинява страх — отговори той, хвърляйки й учуден и бърз поглед.

— Не се страхувах. Но не го обичам — рече Карол. — Ако вие не желаете той да започне отново да се държи така с мен, няма да го оставя. Не знаех, че не сте искали.

— Не — отвърна Стив, когото това разсъждение остави загрижен. — Не искам да започва отново.

Рой ги гледаше как се отдалечават и се надигна бавно. Той изпитваше чудесно чувство от констатацията си, че Карол му се отдава, че почти забрави нанесения му от Стив удар. Беше целунал Карол! Това беше равнозначно да открадне бонбон от дете. Ако Стив не ги беше чул… беше готово!

Нощта беше спокойна и тиха. Лек бриз караше дърветата да потрепват и водата плискаше леко в носа на кея.

Рой мислеше за Карол. Питаше се дали може да излезе от стаята, без да събуди брат си. Ако успееше да достигне до стаята на Карол, останалото не беше трудно — в това беше сигурен. Идеята да я подържи още малко в своите ръце го стимулираше. Надигна се и погледна Стив. В същия миг той усети, че нещо се движи навън. Желанието му го напусна и той седна на леглото си с тупкащо сърце.

Страхът го сграбчи, той остана смазан, гледайки втренчено прозореца. Чу леки стъпки по верандата и после още една. Някаква дъска изпука, стъпките се приближаваха.

Рой сграбчи Стив и го разтърси силно.

Стив се събуди веднага и седна, а пръстите на Рой го стискаха конвулсивно за ръката. Като видя оловносиньото лице на брат си, той веднага отгатна, че става нещо ненормално.

— Какво има? — запита той тихо.

— Някой, там навън! — каза Рой с треперещ глас. — Слушай!

Стив скочи от леглото и се спря, виждайки сянка на прозореца.

— Това е Карол, идиот! — каза той. — Да отидем при нея, съвземи се.

Рой едва дишаше, дъхът му свиреше през стиснатите зъби.

— Карол? Какво прави? Сигурен ли си?

— Виждам я — отвърна Стив, сгушен до прозореца.

След мигновено колебание Рой се присъедини към него. Карол крачеше по верандата надлъж и шир. Беше с пижамата на Стив, краката й бяха боси.

— Малка грация! — каза тихо Рой. — Какъв страх ми причини! Какво прави там?

— Мълчи! — промълви Стив. — Тя може би е сомнамбул.

Рой изръмжа. Сега, когато вече не се страхуваше, видът на босата Карол с копринената бяла пижама, с червеникавите коси, плуващи по раменете й, предизвикваше огън в жилите му.

— Хубава гледка, нали? — изрече той гласно мислите си.

Стив направи нетърпеливо движение. Беше обезпокоен и се питаше защо младото момиче върви напред и назад.

Внезапно Карол се спря, погледна към тях, като че ли се съмняваше, че я наблюдават. Светлината на луната я освети и двамата мъже с голяма изненада видяха, че изражението й напълно се е променило. Лицето й бе сгърчено, деформираните черти й придавах потаен, почти животински вид. Един нервен тик беше дръпнал настрани устата й и синьо-зелените й очи бяха като стъкло, без израз в погледа. Стив едвам я разпознаваше.

Спот виеше жално в другия ъгъл на двора и Карол се обърна живо в тази посока. В цялото й поведение имаше нещо неуловимо, гъвкаво и котешко, опасно… И после, когато Спот започна отново да вие, тя прекрачи през прозореца на своята стая.

— Е, добре, какво ще кажеш за това? — попита Рой с развълнуван глас. — Видя ли й физиономията? А очите?

— Да — отвърна Стив замислен. — Ще бъде по-добре да отида да видя какво прави.

— Внимавай да не ти издере очите — каза Рой със смях, който звучеше фалшиво. — Тя е способна на всичко в това състояние.

Стив се облече, взе електрическо фенерче и тръгна по коридора към стаята на Карол. Отвори леко вратата.

Карол беше легнала, очите й бяха затворени и светлината на луната я осветяваше. Изглеждаше така хубава и спокойна както обикновено. И когато Стив я повика, тя не отговори.

Той остана за миг на вратата, за да я погледа, после отиде да си легне отново.

Тази нощ спа зле, както и Рой.

 

 

Сам Гарлънд и Джо чистеха линейка в големия гараж на лудницата в Гленвиев.

— Не гледай! — каза Сам, търкайки каросерията. — Идва този проклет журналист.

Джо остави да му се видят двата изкуствени зъба…

— Харесва ми този тип! Има нещо в идеите му! Не мислиш ли, че можем да му измъкнем малко мангизи?

— Аз съм за! — каза Сам, отстъпвайки, за да се полюбува на хромираните и блестящи фарове.

Фил Магарт — едър, слаб, малко бохем на външен вид, се приближаваше към тях с небрежна стъпка. Цяла седмица той бе бродил в околностите, опитвайки се да намери някакви достоверни сведения за избягалата болна от Гленвиев, но освен кратката декларация на д-р Травър и куртоазното „Чупете се от тук“ от шерифа Камп, не можа да изтръгне от никого нищо.

Магарт, репортер за областта и в същото време специален кореспондент на доста вестници от Мид-Уест притежаваше учудващ нюх да измъква сензационни информации и той чувстваше, когато зад различните хроники се криеше интересна история… сега той трябваше да успее да я открие. След като бе опипвал във всички посоки без успех, реши да види какво можеше да се измъкне от Гарлънд и Джо.

— Здравейте, момчета! — провикна се той, появявайки се внезапно над капака на колата. — Намериха ли я вашата откачена?

— Не се мъчете да ни питате нищо, Фил — каза Гарлънд, започвайки да лъже отново. — Ние сме чиновници и това е всичко. Нали, Джо?

— Както казваш — отвърна Джо и намигна на Магарт.

— Смятах, че знаете нещо — каза Магарт, подрънквайки парите в джоба си по твърде подсказващ начин. — Името на момичето, например. Ако искате да знаете, имам още място за разноски в моето командировъчно.

Равнодушният вид на Гарлънд и Джо изчезна като по чудо.

— Какво място по-точно, Фил? — предпазливо се осведоми Гарлънд.

— Много почтено. Впрочем, ако знаете нещо, сега е моментът да раждате, мои малки агънца.

— Ние искаме — каза Гарлънд, гледайки през рамото му. — За 1000 долара ще отговорим, нали, Джо?

— Съгласен — рече Джо, потривайки ръце.

Магарт измъкна от джоба си пачка банкноти, от която отдели четири по 25 долара.

— Не бих дошъл тук без бисквити. Мислех си, че накрая ще се разберем. Хайде, слушам.

— Това е наследницата на Джон Бландиш — каза Сам, вземайки банкнотите. — Какво ще кажете?

Магарт напредна една крачка.

— Какво искате да кажете? — възкликна той с дрезгав глас. — Какво плямпате?

— Това е точно така, както ви го казах — рече Сам, подавайки две от банкнотите на Джо. — Вие сте чували да се говори за Джон Бландиш. Е, добре, този тип имаше дъщеря, която беше отвлечена…

 

 

На другия ден сутринта Стив и Карол закусваха сами. Рой беше станал рано да отиде да лови пъстърва.

— Добре ли спахте тази нощ? — попита небрежно Стив, наливайки кафе.

— Сънувах — отговори тя. — Аз винаги сънувам.

— Но вие сте се будили през нощта? — Стив се усмихваше. — Стори ми се, че някой се разхожда в къщата. Може би аз също съм сънувал?

— О, не! — отговори тя, докосвайки слепоочията си със своите дълги и фини пръсти. — Но трябва да се е случило нещо… Не мога да си спомня!… Не си спомням повече нищо. Страхувам се. — Тя протегна през масата ръката си и сграбчи ръката на Стив. — Не зная какво щеше да стане с мене без вас. Чувствам се толкова спокойна, когато сме заедно.

Стив помилва ръката й, усмихвайки се притеснено.

— Въпреки всичко, сега сте добре — каза той. — Какво сънувахте, Карол?

— Не си спомням действително добре. Имам чувството, че винаги без край сънувам едно и също. Винаги се отнася до една сестра. Не зная точно какво прави, но винаги е една и съща жена. Има ужасен поглед и аз винаги я виждам надвесена над мене. Толкова ме е страх по време на моите сънища, че се събуждам ужасена, с туптящо сърце и тъмнината още повече допринася за моята уплаха.

През целия ден Стив се измъчваше, мислейки за Карол и все още разсъждаваше, когато в падналата нощ Рой се върна.

Рой остана мълчалив и намръщен, докато дойде часът за лягане. Той не изпускаше Карол от очи.

Беше вече си легнал, когато Стив влезе в стаята, след като беше затворил всичко. Рой се преструваше, че спи.

Стив го изгледа, повдигна рамене и легна. Беше се раздразнил от фасоните на брат си и желаеше само едно — да се освободи от него.

През нощта Рой седна, повика брат си полугласно и виждайки, че той не отговаря, отблъсна леко одеялата. Трепереше от желание. През целия ден не беше престанал да мисли за Карол, решен да се отправи към нея през нощта, щом Стив заспеше. Карол се беше оставила да бъде прегърната без съпротива. Всичко щеше да бъде лесно при условие, че ще може да напусне стаята, без да събуди Стив.

Стив се размърда в съня си и Рой зачака неподвижен, готов да легне отново в леглото си, но брат му не се събуди. Тогава той леко напусна стаята, затвори вратата с наострени уши.

Стаята на Карол беше разположена в дъното на коридора. Не се чуваше никакъв шум, освен вятъра, брулещ листата, и плясъкът на водата на езерото.

Рой се плъзна по дължината на коридора, спря се и се ослуша пред вратата на Карол и като не чу нищо, натисна дръжката и влезе.

Карол беше легнала. Ръцете й бяха голи, косите й като пламък се разстилаха върху възглавницата. При лунната светлина нейното лице беше много красиво. Когато Рой влизаше, тя отвори очи. Не изглеждаше уплашена. Очите й имаха спокойно изражение.

— Добър вечер, малката ми! — каза Рой. Той не успяваше да намери думи, цялото му тяло гореше от треска. — Дойдох за малко да ви направя компания.

Карол не отговори, а го изгледа как прекосява стаята.

— Вие не се страхувате от мен, надявам се?

Красотата й предизвикваше у него тръпки.

— О, не — каза тя нежно. — Аз помислих, че вие ще дойдете. Сънувах ви.

Рой подскочи.

— Вие сте имали желание да ме видите? — попита той, не вярвайки на ушите си и седна до нея на леглото.

Тя го изгледа важно.

— Аз почувствах вашите очи върху себе си по време на вечерята. Вие не ме изпускахте от поглед. Бях убедена, че ще дойдете.

Рой широко се усмихна.

— И аз мислих за вас през целия ден — каза той, поставяйки ръката си върху топлата и мека ръка на Карол, която тя не изтегли. — Исках още да ви целуна.

— Стив не иска.

— Стив няма да узнае нищо. Той спи. Това ви харесва, нали?

Рой беше приближил лицето си до нейното и докосна с ръцете си гърдите й. Тя не помръдна, но го изгледа, като че ли не го вижда.

— Разкопчай това! — каза той, посочвайки копчетата на пижамата. — Хайде, Карол, хайде! Не ви желая злото.

За негово голямо учудване младото момиче с механичен жест разкопча пижамата си и той почувства нейната кожа.

— Вие сте красива, малката! — каза Рой, без да знае много добре какво приказва. — Вие сте прекрасна! — повтори той и сложи ръцете си върху нейните гърди.

Втренченият поглед на Карол се забули и изглежда, че тя едвам чуваше това, което той говореше.

Рой плъзна своите ръце зад гърба на момичето и го повдигна. Внезапно Карол се засмя с металически смях, който го изненада.

— Какво впрочем е толкова смешно? — запита той ядосано и жадно впи устни в нейните.

За миг тя остана неподвижна под него, после ръцете й се изпънаха като пружини от стомана, плъзнаха се зад тила на Рой и брутално го сграбчиха за шията и раменете, а зъбите й се забиха в устните му.

В другата стая Стив се събуди, подскачайки. Допреди секунда той беше потънал в дълбок сън, а сега бе седнал върху леглото си с опулени очи. „Какво ме събуди така?“, се питаше той и хвърли поглед към леглото на Рой, разположено в най-тъмния ъгъл на стаята. Стори му се, че различава смътно контурите на брат си и погледна през прозореца. „Карол ли е излязла пак?“ Беше ли това причина за внезапното му събуждане?

Стана от леглото си и отиде до прозореца. На верандата нямаше никой. Той забеляза Спот близо до хангарите. Кучето гледаше към къщата, но оставаше мълчаливо.

Стив поклати глава, прозя се и реши да легне отново.

„Трябва да съм сънувал!“, си каза той и после нещо го подтикна да погледне към леглото на Рой. То бе празно. Една-единствена мисъл го прониза: Карол! И той се втурна към вратата.

В същия миг ужасен рев от болка се разнесе в къщата. Последва тишина, после един плачещ глас запъшка:

— Стив! Бързо! На помощ!

Косите на Стив настръхнаха, като чу гласа на Рой и напълно полудял той се спусна по коридора.

Рой идваше към него, прегърбен на две, с длани бе обхванал лицето си, кръвта бликаше между пръстите му и падаше на големи капки върху пода.

— Какво ти е станало? — заекна Стив, зяпнал от изненада и вледенен от ужас.

— Очите ми! — изпъшка Рой. — Тя ме ослепи! Помощ, Стив! За бога, направи нещо!

Стив го сграбчи.

— Какво си й направил? — извика той, отблъсквайки ранения.

Изтича до стаята на Карол, намери я празна, забърза към прозореца и внезапно се спря вкаменен.

Карол, застанала права върху най-високата дъска на верандата, гледаше в неговата посока. Бюстът й беше гол, на лунната светлина очите й блестяха като на котка.

Стив остана замръзнал на мястото си. Той никога не беше виждал такава прекрасна дива красота. Косите на Карол блестяха като червена мед в белезникавата светлина на луната, върху тъмния фон на стената кожата й имаше блясъка на бял сатен. Тя стоеше там с гърди като чаши, с вдигнати ръце, разперени пред нея като нокти на хищник. Приличаше на някое диво създание, което дебне. Гледката беше като чуден спектакъл, който изненада Стив и от който той изпитваше някаква странна екзалтация.

После Карол се завъртя, слезе по стълбите и тичешком прекоси двора.

— Карол — извика Стив. — Карол, елате!

Но с невероятна бързина тя беше изчезнала в боровата гора.

Не знаейки какво да прави, Стив остана на мястото си. Пъшканията на брат му го отведоха в коридора.

— Съвземи се малко, виж! — каза той не без нетърпение. — Не може да си толкова зле.

— Казвам ти, че тя ми извади очите. Боже мой — изрева трескаво Рой и махна ръцете си.

Стив отстъпи, обхванат от желание за повръщане.

Очите на Рой плуваха в кръв. Дълги, жестоки белези прекосяваха челото, клепачите и бузите му. Рой изглеждаше в момента много зле. Той се облегна на стената, като пъшкаше и трепереше от главата до петите.

— Спаси ми очите! — замоли той. — Не допускай да остана сляп! Не ме напускай, Стив! Тя ще се върне пак. Боже! Луда е! Това е престъпничка… виж какво ми направи!

Стив го взе и като го влачеше наполовина, успя да го просне на своето легло.

— Успокой се малко — каза той кротко на жалко хълцащия Рой. — Ще те превържа. Но се опитай да се успокоиш малко.

Отиде да потърси портативната аптечка, постави един чайник на огъня.

— Не ме напускай! — пъшкаше Рой. — Не виждам повече. Тя ще се върне.

— Добре, добре! — му извика Стив от кухнята, нервиран също. Той се върна в стаята. — Сега идвам. Ще ти измия очите. Без съмнение, не виждаш нищо, понеже те кървят.

— Аз съм ослепен, зная добре, че съм ослепен! — изпъшка Рой. — Не ме напускай, Стив. Те са по следите ми… ще ме убият, ако успеят да ме открият. И сега съм безпомощен. Не мога сам да се спася.

— Кой е по следите ти? — запита Стив твърдо, наливайки хладка вода в една паница.

— Съливан — призна Рой, а ръката му опипваше да намери брат му. — Това нищо ли не ти говори? Никой не ги познава. Те работеха леко… това са наемни убийци. Барни Банкера ги е наел на служба, за да ме свалят.

— Няма да дойдат да те свалят тук! — каза Стив. — Тук си на сигурно място. Ще ти измия очите. Малко може би ще те заболи от това.

— Не ме докосвай! — извика Рой, отдръпвайки се. — Не мога повече да понасям и най-малките болки!

Стив зачака.

— Какво си направил на Карол? — запита той, когато му се стори, че Рой е малко по-спокоен.

— Нищо, тя имаше желание да отида да я видя, каза ми го. Остави ме да я целуна. После не можах да се откопча от нея. Боже мой! Каква сила! Държеше ме за врата… Ухапа ми устата! Беше ужасно… очите й светеха! Аз се борих и в момента, когато щях да се освободя, тя ми издра лицето със своите нокти. Може да се каже с ноктите на тигър. Тя беше луда… едно истински диво животно!…

— Тя се е уплашила — каза Стив със свито сърце. — Бях ти казал да не се въртиш около нея!

— Ако Съливан дойдат сега… какво ще правя аз? Ти не ще ги оставиш да ме убият, нали? — Рой седна и затърси трескаво под възглавницата си. — Дръж! Вземи моя пистолет. Стреляй на месо… ти ще ги разпознаеш веднага…

— Успокой се — каза нетърпеливо Стив. — Тук няма от какво да се страхуваш.

— Ти не ги познаваш. Това са наемни убийци, убийци по занаят. Те никога не изпускат типа, когото са ангажирани да очистят. Барни им плаща добре. Ще ме намерят, зная добре, че ще ме намерят…

— Но защо? — запита Стив. — Каква е причината да те убиват?

Рой го сграбчи за сакото.

— Барни и аз ограбихме една голяма банка. Аз изчезнах с всичките мангизи. Барни ме беше премятал много пъти и аз се бях зарекъл, че няма да ги отнесе в рая. 20 000 долара! Можах да ги отделя настрани, но Барни натовари Съливан да уредят случая. Той знае добре, че те ще ми надупчат кожата и ще го направят!

 

 

Два гарвана…

Това определение напълно подхождаше на Съливан. С черни пардесюта, с панталони кройка „стъпка на слон“, черни остри обувки и шапки от черно кече те представляваха една двойка с достатъчно зловещ вид. Около дебелите си яки и двамата имаха по едно черно копринено шалче.

Преди няколко години те представляваха главната атракция на един малък амбулантен цирк, в програмата на който фигурираха като Братя Съливан. Но те не бяха братя. Всъщност се наричаха Макс Геза и Франк Курт. Те бяха професионалисти по хвърляне на нож, забележителни стрелци и илюзионисти от първо качество. „Гвоздеят“ на програмата им беше да хвърлят намазани с фосфор ножове около една жена, която стоеше пред дъска, обвита с черен велур. Сцената потъваше в мрак, публиката не можеше да види нищо, освен ножовете, които един по един се забиваха на дъската около младата жена на разстояние около пръст от тръпнещата й кожа. Сензационна атракция, която Съливан биха могли да експлоатират години, ако не се наситиха на цирка и особено на своята партньорка.

Всъщност тя бе тази, която им засили желанието да прекъснат контракта. Това беше една достатъчно хубава малка кукла, която проявяваше много благосклонност към тях, но за нещастие не можеше да разбере начините да я прояви и да направи номера на Съливан съвършен. Нещо повече, към своите трудности прибави и това, че се влюби в един клоун.

Съливан опитаха да намерят друга партньорка, но за заплатата, която даваха, не можаха да намерят млада жена, не само склонна да устоява пред хвърчащите ножове, но и на техните любезности извън служебните часове. Тогава рутината на цирка започна да ги дразни и те обявиха на менажера, че искат да заминат, но той отказа да ги освободи от ангажимента им.

— Номерът ви е най-важната атракция в спектакъла — заяви той и това беше самата истина.

И така, една хубава вечер Макс намери решение на техните проблеми. Той хвърли ножа точно в целта. Вибриращото острие се заби в младата, задъхана до дъската, покрита с черен велур, жена, пробивайки й гърлото… Така се свърши с номера, партньорката, контракта… Макс се учуди защо тази толкова проста идея не му беше дошла на ума по-рано.

Пак на него дойде идеята да станат наемни убийци. От смъртта той изпадаше в необикновена екзалтация. Да отнеме живота на някое същество за него означаваше да бъде равен с Бога и той винаги с удоволствие се считаше за човек, стоящ над простосмъртните. Нещо повече, желаеше да спечели големи пари, понеже беше раздразнен от посредственото съществуване в цирка.

„Има куп хора — мъже и жени, които желаят да се отърват от някого“, разсъждаваше той. Един професионален убиец всъщност е желан за обществото. Тъй като не могат да се открият подбудите на едно убийство, извършено от такъв човек, убиецът има големи шансове да не бъде заподозрян. Нещо повече, при тяхната отлична подготовка за екзекуция те не се излагаха на никакъв риск.

Франк посрещна проекта благосклонно. Той не беше силен в това, което се нарича идеи, но бе роден ентусиаст. Макс знаеше, че няма да намери по-добър съдружник. Двамата побратими обявиха новината за предлаганите услуги. Те се ангажираха да ликвидират когото и да е било срещу скромната сума от 3000 долара и по 100 долара на седмица за разноските. Самите Съливан бяха изненадани от успеха, с който тяхната идея бе приета в някои среди и от броя на мисиите, с които бяха натоварени веднага.

Те кръстосваха страната в мощен черен пакард. Всъщност това наистина бяха два зловещи гарвана, които носеха със себе си в тишина и мистерия смъртта. Никога никой не ги откри. Полицията не ги познаваше, понеже техните жертви не се осмеляваха да поискат охрана от властите. Понякога набелязаният надушваше нещо и се криеше. Това не притесняваше никак Съливан. Беше им безразлично дали да преследват и гонят жертвата или да се спрат пред нейното жилище с кола и да я повалят на прага. Всичко, което им трябваше предварително, беше снимка с името и последния адрес на „клиента“. Да го открият беше част от задачата им. Нямаха големи нужди. Те не се докосваха никога до трите хиляди долара, грижливо ги пестяха, докато дойде времето да се оттеглят от работата. Имаха страст към птичките и двамата бяха разработили проект на обширно предприятие за отглеждане на птици, за да се настанят там, когато вече ще са натрупали необходимия капитал.

Барни Банкерът беше влязъл във връзка с тях на другия ден, след като Рой му беше измъкнал от лапите половината плячка от обира на банката. Съливан приеха да екзекутират Рой за сумата 5000 долара. Те прецениха, че ако Барни — тази голяма клечка, разполагаща с глутница от убийци, идваше да ги търси, това означава без съмнение, че той считаше задачата за трудна и продължителна. За да не харчат пари от джоба си, те поискаха по-голяма сума.

Трудно беше, разбира се, да се намери Рой. Той беше предупреден, че Съливан са го взели на мушка и скоростно изчезна от всички места, които обикновено посещаваше. След доста разпитване се разбра, че бе напуснал Ню Йорк и успяха да намерят следите му до гарата на Пенсилвания. Да се открие нишката изглеждаше отчаяна задача.

Но не и за Съливан, експерти по лов на хора. Те разсъждаваха, че за да намерят бързо своята жертва, трябва да познават нейните навици, адресът на нейните родители, на нейната метреса, ако има такава. Ако притежаваш тези сведения, трябва само да се въоръжиш с малко търпение — рано или късно човекът е твой.

Лесно можаха да установят, че Рой има брат, застрахователен агент, който до миналата година все още е бил в Канзас Сити. Те намериха време да се отбият в този град. Там научиха, че Стив Ларсън е изоставил застраховките и сега се говореше, че се занимава с отглеждане на лисици. Но къде, на кое място, никой не знаеше.

Цяла седмица Съливан останаха в хотелската си стая, телефонираха на всички магазини за материали за отглеждане на лисици в областта и дори и по-далеч, за да се информират за адреса на Стив Ларсън. Те даваха обяснението, че правят почтено нотариално търсене, тъй като Ларсън току-що бил наследил хубаво богатство и затова желаят да влязат във връзка с него. След многобройни обаждания тяхното търпение беше възнаградено. Една къща на Бонер Спрингс беше доставяла на Стив Ларсън голяма част от материалите и им направи удоволствието да им съобщи неговия адрес.

След три дни един голям черен пакард спря в Пон Брец, малко градче в долината, на около 20 мили от Синята планина.

Съливан гарираха колата пред класическия салон на Фар Уест, слязоха и се вмъкнаха в пустия бар. Дългогодишният им навик да излизат заедно на сцената ги караше несъзнателно да регулират своите стъпки и жестове тъй добре, че единият изглеждаше като сянка на другия. С черните дрехи и със своеобразната театралност те привличаха веднага вниманието. Хората ги следяха с очи, чувстваха се зле, защото като че ли виждаха едно видение: внезапната смърт беше тяхната невидима придружителка.

Да минават за братя беше номер от времето на техния цирков живот. Те бяха работили за приликата си и впоследствие и двамата бяха продължили да ходят с еднакви черни мустачки и късо подстригани коси. Но приликата им свършваше до тук. Макс беше с два пръста по-нисък от Франк, имаше тясно и бледо лице с тънки устни. Франк — дебел и флегматичен, имаше орлов нос, меки устни и навика да ги облизва всеки път, преди да започне да говори. Очите му имаха блясъка на ахат.

Съливан дръпнаха две високи табуретки срещу бара и седнаха, поставиха върху тезгяха ръцете си, облечени в ръкавици. Барманът ги изгледа и си каза, че имат вид на мръсни птици, но им се усмихна, понеже не желаеше истории.

— За вас, господа? — запита той, забърсвайки тезгяха пред тях.

— Две цитронади — каза Макс. Той имаше тих глас.

Барманът ги обслужи безучастно. Когато понечи да се отдалечи, Макс му направи знак с пръст.

— Какво става тук? — запита той с очи, втренчени в бармана, смучейки цитронадата си. — Разкажете ни малко новини, ние не сме от областта.

— В този момент градът кипи! — каза барманът, готов да дискутира новината на деня. — Утре ние ще бъдем на първа страница на вестниците в цялата страна! Току-що чух един репортер да го казва.

— Как така? — запита Макс с вдигнати вежди.

— Една откачена е избягала от санаториума в Гленвиев. Изглежда, че тя е наследница на 6 милиона долара.

— Къде впрочем е санаториумът на Гленвиев? — запита Макс.

— На височина 5000 мили по пътя за Окавил. Момичето е дошло до тук с камион, но не са намерили камиона. Той се преобърнал на около една миля от тук. Мислят, че тя е убила шофьора.

— А нея намериха ли я? — запита Франк, поглъщайки остатъка от цитронадата и избърсвайки устните си с ръкавицата.

— Не мисля. Все още я търсят. Имаше тази сутрин тук ченгета. Никога не съм виждал толкова много!

Макс премига.

— Как става така, че една откачена има толкова пари?

— Те й идват от Джон Бландиш, кралят на месото. Сигурно си спомняте за аферата Бландиш? Това е внучката на този тип.

— За това си спомням — отвърна Франк. — Това беше преди около 20 години.

— Точно така! Малката е дъщеря на този, който я отвлече… той беше малко откачен… малката дължи това на него. Ако не се намери в 14-дневен срок, няма да могат да я въдворят отново в Гленвиев. Такъв е законът на щата. И тогава тя ще наследи цялото богатство, без никой да й попречи. Ето защо е този шум.

Съливан допиха цитронадата си.

— Тя действително ли е луда… опасна? — попита Макс.

Барманът поклати силно глава.

— И още как… тя убива!

— А ако попаднем на нея, как може да я познаем?

— Изглежда е червенокоса и дребна. Има белег на левия юмрук.

— Така можем да я разпознаем — каза Франк. Той постави един долар върху тезгяха и после непринудено запита: — А има ли развъдник на лисици в околностите?

Барманът му върна монета.

— Да. Силвър Фокс Фарм, развъдника на Стив Ларсън горе при прохода на Синята планина.

— Това далеч ли е?

— След 20 мили.

Макс си погледна часовника, беше девет и половина вечерта.

— Ние се занимаваме с лисичи кожи — каза той предпазливо. — Мисля, че ще отидем да хвърлим едно око там горе. Той продава ли?

Те поздравиха с кимване на глава, стигнаха до вратата и там се обърнаха.

— Сам ли е там горе този човек? — запита любезно Макс.

— Вие питате дали прави сам своя бизнес? Да, но сега има един тип с него. Видях ги да минават оттук преди осем дни.

Съливан запазиха каменни физиономии.

— Довиждане — каза Франк и те отидоха до пакарда.

Фил Магарт, подпрян на едно дърво, ги изгледа как се отдалечават. Той дръпна замислено носа си, побутна шапката към тила си и влезе в бара, който те току-що напуснаха.

— Как си, Том? — запита той, влачейки една табуретка и падна върху нея с вид на убит от умора човек. — Остана ли ти уиски? Имам желанието да ти изпразня запасите.

— Хелоу, г-н Магарт! — каза барманът с широка усмивка. — Все още ли няма новини за откачената?

— Нищо ново — отвърна Магарт, сипвайки си от черната бутилка, която барманът беше поставил пред него.

— Аз току-що разказах вашата история на тези двамата, които излязоха. Видяхте ли ги? Двамата типа в черно?

— Да.

Барманът се поколеба, чешейки си главата.

— Мръсна външност… Казват, че са в бизнеса с кожи.

— Да? — Магарт вдигна глава заинтригуван. — Те имат вид да са в този бизнес, колкото аз в онзи със сиренето… Аз вече съм ги виждал! Всъщност виждал съм ги три пъти за две години. И всеки път след тях оставаше по един труп. Това нищо ли не ви говори?

Барманът го наблюдаваше с опулени очи.

— Какво искате да кажете, г-н Магарт?

— Не зная — призна последният. — Само че особености от този род не се забравят. Никога ли не си чул да се говори за братя Съливан?

— Не мисля.

— Може би те не съществуват, но мълвата говори, че Съливан са професионални убийци. Те правят малко посещение на някого някъде в страната и отгоре на всичко човекът хвърля топа. Аз се питам дали тези двамата не са Съливан. — Сега той говореше като че ли на себе си. — Какво искаха да узнаят?

— Питаха за Стив Ларсън — отвърна барманът загрижен. — Попитаха дали живее сам.

— Този, който отглежда лисици? Там горе на прохода в Синята планина?

— Точно така. Смело момче! Взема уискито си от тук. Идва да ме види през месец. Забелязах го последната седмица, но той не влезе, минаваше в компанията на един друг.

— Наистина ли? И тези двамата питаха за него?

Барманът направи знак за съгласие.

— Да не мислите, че…

— Аз никога не мисля — каза Магарт, — аз се опитвам да отгатна и намеря тайната и когато я намеря, сядам пред моята машина за писане и написвам много работи, които вие поглъщате със закуската. Какъв кучешки живот!

Той си тръгна. На прага се обърна и добави:

— Но може би вие не четете? Пазете това за вас, Том. Мълчете! — после се отдалечи бързо.

 

 

Клепачите на Рой бяха толкова подути, че Стив не можеше да разбере дали очите бяха действително засегнати. Успя да спре кръвта и направи всичко брат му да се почувства по-добре.

— Сега ще потърся Карол — каза той като привърши. — Не искам…

Но Рой го прекъсна:

— Не — извика той, изправен върху леглото. — Не можеш да ме оставиш така! Тя може би е скрита близо до къщата и чака тръгването ти. Това, което тя иска… да дойде да ме довърши.

— Ох! Затвори си устата! — възкликна ядосано Стив. — Аз ще отида там! Ще направиш добре, ако спреш да охкаш.

— Не се прави на идиот, Стив! — Рой дишаше тежко, опипвайки всичко около себе си. — Тя е опасна… тя ще те убие… ще те одраска, както направи с мен!

Стив погледна към местността, обляна в лунна светлина. Той нямаше особено желание да влиза в мрачната гора, но не можеше да изостави Карол да броди из околностите, без да се опита да я открие. Той мислеше за очите на шофьора на камиона, за израза на потайна, почти животинска хитрина, която го изненада в лицето на Карол миналата нощ. Наведе очи към жалката, хленчеща отрепка, молеща да не я оставя сам и го полази тръпка… Ако Карол беше действително опасна?… Действително луда?… Ако шокът, който беше получила беше предизвикал тежки травми? Не, това беше невъзможно. Лудостта е едно наследствено зло. Един шок не е достатъчен да направи човека убиец. Нещо трябва да я е уплашило… това бе обяснението… Боже мой, те са получили това, което са търсили! Тя никога няма да постъпи с него така. Докато не я изплашат, всичко щеше да върви добре.

— Аз тръгвам, Рой — каза Стив, плъзгайки пистолета в ръката на брат си. — Дръж, вземи това. Ако тя влезе, стреляй в тавана. Аз няма да съм далеч.

Той намъкна дрехите си, глух към протестите на Рой.

— Ти няма да се върнеш — пъшкаше онзи. — Сигурен съм, че няма да се върнеш! Тя сигурно се е скрила и чака да тръгнеш. Боже мой! Ти не можеш да си представиш силата, която тя има. Тя ще те убие, Стив, и тогава какво ще стане с мене? Аз не съм способен на нищо! Нищо не мога да видя! — Той повиши тон и седна върху леглото. — Аз съм сляп, Стив. Остани с мене! Не ме напускай.

— Можеш ли да млъкнеш? — Стив се чувстваше раздразнен. — Ти си го търсеше и намери. Тогава спри да хленчиш.

Той сграбчи електрическото фенерче и излезе в двора. Всичко изглеждаше спокойно. Луната блестеше над върховете на боровете и върху земята падаха големи сенки.

Никъде Стив не забеляза Спот и изпита неприятно чувство на самотност. Слезе до езерото, остана неподвижен на брега с наострени уши, опитвайки се да пробие мрака на гората. „Тя тръгна насам“, си каза той, почувствал се зле. „Дебне ли ме, скрита зад някой завой?“ Той пое по пътечката покрай езерото. Внезапно от едно близко дърво се разнесе силен шум. Стив се спря с туптящо сърце. Една птица разпери крила и се стрелна към езерото. Стив възвърна дъха си. Даде си сметка, че нервите му бяха сериозно изтощени.

Пътеката напускаше езерото, за да навлезе змиеобразно в гората. Там бе мрачно и Стив се спря отново, като се колебаеше дали да напусне лунната светлина, за да проникне в зеещия мрак.

— Карол — извика той силно. — Аз съм Стив. Къде сте, Карол?

Ехото отговори с безплътен глас като че ли му се подиграваше.

Стив напредна и върху него мракът се захлупи. Сега той не можеше да различи нищо и трябваше да запали фенера. Мощната светлина освети тясната пътека. Над него клоните на боровете като че ли го заплашваха и искаха да го задушат. Но той продължи, спирайки се от време на време да се ослуша. Внезапно почувства, че не е вече сам и че го дебнат. Обръщайки се с един скок, с бялата светлина на фенера той заоглежда храсти и дървета, но не намери никого.

— Там ли сте, Карол? — повика я с треперещ глас. — Тук е Стив. Чакам ви, Карол!

Зад гърба му от един храст се надигна сянка и се плъзна мълчаливо до него.

Една суха клонка се счупи внезапно пред Стив. Той насочи светлината в тази посока. В блестящата електрическа светлина се очертаваше един мъж, облечен в черно, който държеше в ръката си огромен пистолет.

— Горе ръцете, Ларсън! — каза Макс меко.

Две ръце отзад опипаха джобовете на Стив. Хвърляйки назад поглед, той почувства как ледена тръпка пълзи по гръбначния му стълб — друга особа, също облечена в черно, беше съвсем близо до него. Това беше Франк.

„Двата гарвана Съливан!“, си каза Стив и веднага почувства гърлото си сухо.

— Кои сте вие? — запита той с глас, който успя да запази спокоен.

— Затвори си устата! — каза Макс, мушвайки го с пистолета в ребрата. — Ние сме тези, които ще питаме. Коя е Карол? И какво правиш ти тук?

— Това е една приятелка, която живее при мене — отговори кратко Стив. — Аз я търся.

Макс и Франк се спогледаха.

— Рой горе у вас ли е? — запита меко Макс.

Стив се поколеба. Да лъже нямаше смисъл. Те трябваше само да се качат до къщата, за да разберат.

— Да — отвърна той.

— Наблюдавай този тип, Франк — каза Макс, — аз се заемам с Рой.

— А малката?

— Ако тя не се покаже, няма значение. Ако дойде, ще се заемем и с нея. Отведи го.

Макс се отдалечи с големи крачки към хижата, Франк бутна Стив с дулото на пистолета.

— Тръгвай! — каза той. — И без всякакви номера. Познавам ги всички. И не крещи, освен ако имаш вкус към самоубийството.

Стив тръгна пред Франк. Той беше почти уверен, че като убият Рой, тези двамата ще убият и него. Но не се измъчваше за себе си, а мислеше за Карол. Какво ли ще стане с нея? Учуди се на констатацията, че при тази единствена мисъл гърлото му се свива от вълнение. Каквото и да става, тя не бива да попада в ръцете на тези двамата.

— Не можете ли да ни оставите на спокойствие? — попита той. — Нищо не сме ви сторили.

— Млъкни! — отвърна Франк. — Не си усложнявай живота. Не искаме теб, а Рой.

— Но какво ви е направил? — запита Стив. — Ако искате пари, аз имам. Не си струва да убивате за това.

— Платено ни е — възрази Франк. — И понеже ни е платено, трябва да заслужим парите си. Поне така мислим за сделките.

В неговия равен глас имаше акцент на обреченост и Стив разбра, че никаква реч в защита на брат му няма да е от полза. Той продължи да върви, повръщаше му се. Имаше усещането, че живее в зловещата реалност на един кошмар.

Горе на пътя, водещ към хижата, Стив забеляза големия пакард, чиято предница бе обърната към долината.

„Ако можех да скоча вътре — си каза той, — щях да избягам, но няма да мога да направя нищо за Рой.“

Не, той не можеше да направи нищо за Рой. През отворената врата Макс гледаше Рой, проснат на леглото с пистолет в сгърчената си ръка.

Макс изкачи стълбите на верандата с лекотата на сянка, обувките му с каучукови подметки не вдигаха никакъв шум по пода.

Рой, останал да дебне с опънати нерви, с гърло, свито от страх, слушаше с напрежение, което му причиняваше болки в главата. Всеки миг той очакваше Карол да изникне от нощта и да го довърши. Той не мислеше вече за Съливан, убеден, че е успял да им избяга, понеже те действаха винаги бързо и тъй като досега все още не бяха го намерили, никога нямаше да го намерят.

Дългото отсъствие на Стив го изненада. Щеше ли да се върне? Очите сега почти не му причиняваха болка, но главата му беше тежка, болеше го. Чувстваше се болен от страх и съжаление към самия себе си.

Макс се плъзна мълчаливо в стаята, видя пистолета в ръката на Рой и се усмихна жестоко. Приближи се съвсем близо до леглото. Нямаше нищо по-лесно да довърши Рой на място. Много лесно даже! Но Макс не искаше хората да умират така лесно…

Рой измърмори нещо, изпусна пистолета и обхвана главата си с ръце. Макс вдигна оръжието и го пусна в джоба си. После зачака, с очи, впити в ранения, питайки се каква ще бъде неговата реакция, когато забележи отсъствието на пистолета.

След няколко мига Рой постави ръката си на същото място, където беше оставил оръжието. Пръстите му опипваха наляво и надясно. Той мърмореше през зъби, търсейки навсякъде върху леглото. Отначало запази контрол върху движенията си, мислейки, че пистолетът се е плъзнал под одеялото, но тъй като пръстите му срещнаха само чаршафа, той продължи да рови трескаво и накрая седна. Пот наводняваше лицето му.

Макс повдигна много леко един стол, премести го до леглото и без да вдига никакъв шум седна върху него. Макс намираше за много забавно да гледа как паниката на Рой расте, радваше се да бъде толкова близо до жертвата си, без тя дори да подозира неговото присъствие.

— Трябва да е паднал на пода — измърмори Рой, надвесен над ръба на леглото и се опита да слезе от него.

С ръце, кръстосани върху коленете, с брадичка, почиваща върху черното шалче, Макс все още не мръдваше. Гледаше внимателно със смътно любопитство в погледа.

Пръстите на Рой все още опипваха и изведнъж докоснаха края на обувката на Макс, спряха се, дръпнаха се назад бавно, с колебание. Те докоснаха отново обувката, вдигнаха се малко и докоснаха ръба на… Тогава Рой потрепери силно, между стиснатите му зъби можеше да се чуе запъхтяният му дъх.

Някой беше седнал близо до леглото му.

Внезапно той дръпна ръката си, подпря се на стената, за да си помогне да стане.

— Кой е там? — запита с дрезгав глас, малко по-човешки от този на един папагал.

— Съливан — каза меко Макс.

Рой остана дълго притиснат към стената, едва дишайки, с оловносиньо лице. Потта мокреше превръзката, която покриваше очите му.

— Стив! — започна после да реве той. — Бързо, Стив! На помощ!

— Той нищо не може да направи за теб — каза Макс, кръстосвайки крака. — Франк го държи. Никой не може да те спаси. Дошли сме да се заемем с теб.

— Вие не можете да убиете един сляп човек — замоли Рой. — Аз съм сляп. Погледнете ме! Загубен съм… Не виждате ли, че съм загубен? За нищо не ставам…

Макс гледаше превръзката на Рой.

— Махни този парцал — каза той, — не вярвам на тази история за слепеца.

— Но това е вярно — отвърна Рой, удряйки трескаво с юмруци върху леглото. — Не мога да я махна… ще започне да кърви.

Макс се захили, протегна ръка, плъзна пръсти под превръзката и тя падна.

— Е, добре, тогава да кърви!

Рой изрева.

— Забавлявай се добре! — каза Франк от верандата.

Макс гледаше със смайване очите на Рой.

— Виж, Франк, погледни малко муцуната на този мръсник! Очите му са извадени.

— Браво! — каза небрежно Франк. — Това ще ни спести труда да го сторим.

— Ти трябва да го видиш — настоя Макс. — Струва си! — и започна да се смее.

— Не мога да се местя — възрази Франк. — Моят приятел и аз сме в комфорт тук.

— Е, добре, той е в чудесно състояние — каза Макс, чукайки леко Рой по рамото. — Как стана това, скъпи мой?

Рой се опита да хване облечената в ръкавица ръка на Макс, но онзи го отблъсна.

— Това беше тя… това е едно момиче… една бясна, луда!

— Коя е тя? — запита Макс и светлинка проблесна в безжизнения му поглед.

— Това момиче… Карол… ние я намерихме там горе, на пътя… Един камион бе преобърнат… Стив я лекува… и тя се нахвърли върху мен!

Макс се наведе над него.

— Каква е тя?

— Тя е червенокоса! — възкликна Рой.

Лицето му блестеше от съсирената кръв и представляваше ужасяваща маска, в която нямаше нищо човешко. Устата му беше пълна с кръв и когато той заговори, тя опръска лицето на Макс.

Макс въздъхна леко, обърса с опакото на ръкавицата и излезе на верандата.

— Виж ти, почиваш си! — учуди се Франк.

— Откачената с шестте милиона долара — каза Макс с глас, пълен със сдържано оживление, — тази, за която ни говореше барманът е тук!

Франк изкудкудяка.

— Наистина сме късметлии — каза той, галейки Стив с дулото на пистолета си. — Кажи, малкия, даваш ли си сметка за нашия късмет? Къде е тя? Къде си я скрил, кажи?

— Не разбирам нищо от това, за което говорите — отвърна учудено Стив.

— Наистина? Червенокосата… Карол, това е нейното име, нали? Къде е тя?

— Тя избяга. Когато вие дойдохте, аз тъкмо я търсех.

— Тя ли го подреди така? — запита Макс.

Стив поклати глава.

— Но тя не е луда… Тя само се е страхувала…

— Добре, добре… тя не е луда! — Макс смигна на Франк. — Но тя трябва да бъде намерена! — Той погледна към езерото и към далечните планини над него. — Не е здравословно да се оставят да се търкалят шестте милиона долара така в планината.

— Имаш право — каза Франк, — но отначало сериозните работи. Какво ще правим с другия тип?

— О, не съм го забравил! Да му видим сметката. Как ще действаме?

— Барни държи той да пукне бавно — каза Франк. — И той иска работата да е добре свършена. Можем да го удавим в езерото.

Макс поклати глава.

— Водата, ти само нея виждаш. Отначало, когато някой се дави, трябва винаги да се намокриш. Колко си упорит! Спомни си за жената, която изненадахме във ваната! Това пак беше твоя идея. Наводнихме проклетата баня, нащърбихме хубавия таван и аз хванах хрема, която трая седмици. Не, давенето не е за мен.

— Забравих — каза Франк с тон на извинение. — Тогава да му отворим вените?

— Много е лесно и това ще ти е задачата. Мислех си, че като се отървем веднъж от тези двамата, можем да останем тук няколко дни. Много ми харесва това място. Не трябва да повреждаме къщата.

— Да пазим малката червенокоса, докато минат 14-те дни. Това ли искаш да кажеш? — запита Франк.

— Точно така! И какво, бдим над нея… и над нейните мангизи!…

Франк винаги търсеше вдъхновение.

— А ако му бутнем главата във ведро с каша от цвекло? Той ще се задуши накрая — каза той и се обърна към Стив. — Ти имаш ли каша от цвекло, малки приятелю?

Стив поклати глава. С крайчеца на окото си той бе видял Рой да се промъква по дължината на верандата.

— Защо не му оставите някакъв шанс? — запита той високо. — Какво ви е направил на вас?

Рой се беше спрял, сгушен до стената на къщата. Съливан бяха с гръб към него, но той не знаеше това.

— Можем ли да го направим на факел? — подсказа Макс, правейки се, че не е чул Стив.

— Това е идея номер едно! — възкликна Франк. — Даже няма да има нужда да го погребваме.

В същия миг Рой рискува своя шанс. Прекосявайки скришом верандата, той прескочи балюстрадата и започна да тича като луд.

Съливан вдигнаха очи и го забелязаха.

— Карай наляво, Рой! — извика Стив, виждайки брат му да тича към езерото.

Рой направи отклонение, подскочи по посока на боровата гора.

— Какво си мисли този? — каза Макс и извади пистолета си, като се смееше.

Стив направи един жест, но пистолетът на Франк влезе между ребрата му и му прекъсна дъха.

Чу се суха детонация, блесна светкавица и Рой падна с лице към земята. Няколко секунди остана неподвижен, но надигайки се, започна да пълзи, като дърпаше левия си крак.

— Хайде, аз ще му уредя сметката окончателно.

Макс слезе по стъпалата на верандата, прекоси двора, настигна Рой и му нанесе дивашки ритници. После се отправи към пакарда.

— Ти ще видиш след минута — каза Франк на Стив. — Този тип има идеи! Ще видиш неговата класа!

Рой все още искаше да изпълзи към езерото. Той оставяше след себе си върху пясъка тънка ивица от кръв.

Макс извади от пакарда бидон бензин и отиде с него към Рой. Последният го чу да се приближава и започна да крещи, като се опитваше да бяга по-бързо, но скоро падна на земята.

— Не ме докосвайте! — изпъшка той, когато Макс бе близо до него. — Оставете ме… за бога, оставете ме…

— Барни искаше да те види да гниеш в ада! — каза Макс, изливайки бензин върху тръпнещото тяло на Рой.

— Не! — започна да вие Рой, когато бензинът се стичаше по лицето му. — Вие не можете да направите това! Не на мен! Стив! Помощ! Не… не… не…

Макс бръкна в джоба си, намери една клечка и я тръкна небрежно върху подметката си.

— Ето, скъпи! — каза той със смях.

— Никога ли не си виждал типове на грил? — питаше Франк Стив. — Даже мъртви, те продължават да скачат и се усукват… като кокошка с отрязана глава! Запалихме един преди петнадесетина дена. Проклетникът скочи във въздуха като ракета и се хвърли право у тях… Запали къщата и изгори жена си и децата си. — Франк поклати глава и продължи внезапно възбуден. — Погледай малко! Ето какво наричам факла. Той ще се опече там извънредно добре, нали? Но виж го как тича… Винаги започват да бягат! Бях ти казал… Виж!

Стив затвори очи и си запуши ушите…

 

 

В главата на Карол нещо се задейства. Внезапно нейният мозък се беше преобърнал с едно заглушаващо „трак“. Внезапно изпълненият със сенки свят на съня, в който тя живееше предшестващата минута, се оживи и изпълни с живот. Неща, които миг преди това бяха несигурни контури, неясни цветове, неточни звуци, придобиха форми, цветове, шумове… така, както картина върху екран, на който регулират лошата контрастност. Карол имаше чувството, че се качва на чист въздух след дълго престояване в застояли и тихи води.

Тя си каза, че трябва да сънува, понеже се намираше в борова гора и забеляза, че е дошла тук от своя сън. Такова беше поне единственото обяснение, което можа да намери. Учуди се, че след това странно събуждане беше така спокойна и започна да търси около себе си някакви ориентири, за да се върне в хижата. През дърветата забеляза езерото, блестящо на лунната светлина и тръгна в тази посока.

Вървейки, тя се опитваше да си спомни своя сън. Имаше смътното чувство, че Рой бе влязъл в нейната стая, но това беше само едно усещане… Тя си мислеше, че в мига на влизането на Рой наистина в главата й нещо стана. Като че ли един капак се бе затворил… Това й се бе случвало и друг път, но кога? Тя не можеше да си спомни. Всеки път, когато се опитваше, смътно виждаше една стая със сини тапицирани стени, с електрическа крушка, увиснала много високо и покрита със стоманена мрежа… Това също може би беше от някакъв сън, понеже сестрата винаги беше там. Сестрата с жестокия поглед, която нищо не говореше, не правеше нищо, но я гледаше мълчаливо, като я посочваше с пръст. Карол знаеше, че често имаше подобни сънища, но никога не успяваше да си ги спомни точно. Имаше само смътен спомен за лица, силуети и стаи.

Запита се защо е дошла в тази гора и не без уплаха си даде сметка, че е полугола. Запита се дали Стив е забелязал нейното отсъствие, дали я търси и забърза да стигне до хижата, за да облече пижамата си, която мистериозно бе изчезнала.

Тя изпитваше странно чувство — смес от нежност и притеснение, че той може да я намери така. Тя желаеше да му говори за шума в главата си. Това я измъчваше. Може би Стив ще може да й обясни какво се е случило, може би всичко ще й обясни!

Когато се качваше по пътеката около езерото, тя забеляза Съливан да стоят прави на брега. Те не я видяха, а разговаряха. На лунната светлина тя можа само да различи техните зловещи силуети, но това й беше достатъчно.

Карол нямаше понятие кои бяха те, но я уплашиха, както биха уплашили всеки, който ги забележи в мрака. С ръце, скръстени върху гърдите, тя се плъзна зад едно дърво. Видя ги да се отдалечават с бърза тиха крачка и да влизат в гората, подминаха я и тръгнаха по пътеката край езерото.

Видя лицата им, бледи и жестоки, за които можеше да се каже, че са скулптури от восък и потръпна, отгатвайки инстинктивно, че тези мъже въплъщаваха злото и смъртта. Мислите й отлетяха към Стив и тя се почувства обзета от слабост при мисълта, че са му причинили зло.

Когато мъжете изчезнаха, тя затича към къщата, сърцето й туптеше толкова силно, че го почувства в гърлото си. Като прекосяваше двора забеляза това, което бе останало от Рой — нещо безформено, още тръпнещо, извито като арка под действието на горещината, нещо напълно изконсумирано, втвърдено, нямащо повече нищо човешко, освен контурите.

За Карол това нещо без име, което тя едвам видя, беше един нереален обект и тя си каза, че то съществува само в нейната глава. Впрочем, тя бе обзета само от една мисъл: да достигне къщата, чиито стаи бяха осветени и да се увери, че Стив е здрав и читав.

Качи се тичешком по стълбите, спря се на прага и огледа осветения салон. Стив беше там, прострян на пода, ръцете и краката му бяха вързани. Като я видя, той се опита да стане.

Карол се спря, забравяйки, че е полугола. Скована от ужас гледаше въжетата, които го опасваха.

Виждайки я така дива и красива, виждайки седефената й кожа, Стив разбра колко я бе обикнал от мига, когато я намери в обърнатия камион. Не, той няма да крие повече своите чувства. Това беше единствената жена, която можеше да обича винаги!

— Карол — каза той, — бързо скъпа моя! Освободете ме!

Тя изтича до него, падна на колене и обхвана шията му с ръце. Лицето й беше съвсем близо до неговото.

— Ранен ли сте? — запита го тя. — Кажете ми, че не сте ранен?

— Не, няма ми нищо, но ме освободете бързо! Ние имаме неприятности, малката ми.

— Скъпи Стив — каза тя и устните й докоснаха неговата буза, — аз толкова се страхувах!

— Добре — отвърна той, — но освободете ме!

Тя дръпна въжето, но възлите бяха много стегнати и трябваше да изтича в кухнята, за да вземе нож. На връщане сграбчи сакото на Стив, успя да го облече и се закопчее, като тичаше.

— Бързо, Карол! — извика Стив. — Бързо, те ще се върнат!

Тя сряза въжето, Стив се отърва от връзките и търкайки юмруци й се усмихна.

— Сега сме добре! — каза той. — Но трябва да бързаме…

Тя изтича към него и обхвана с ръце шията му.

— Обичам ви, Стив — каза Карол. — Толкова се изплаших, когато видях онези двамата. Аз мислех… не зная какво ще правя без вас…

Той я притисна до себе си и я целуна. За миг те останаха притиснати, устните им се съединиха, после той нежно я отблъсна.

— Обичам ви още от началото, малката ми — каза Стив. — Но сега нямаме и минута за губене. Елате, трябва да бягаме! Облечете се бързо!

Тя изтича до стаята си и Стив излезе на верандата, оглеждайки околностите. Никаква следа от Съливан. Скоро Карол го настигна. Тя носеше вълнена рокля и в очите й блестеше чиста и тиха увереност.

— Трябва да вземем тяхната кола — каза Стив, плъзгайки ръце около талията на Карол. — Да бягаме по сянката…

Те тичешком слязоха заедно по стъпалата и прекосиха двора. На входа до пътя се виждаше големият пакард.

— Стигнахме — каза Стив.

Той притисна Карол, вдигна я и все още тичайки, тръгна през открития терен, осветен от луната.

В същия момент Съливан излизаха от гората и ги забелязаха. Макс нададе силен вик.

— Бързо, Карол! — Стив се задъхваше. — Знаете ли да кормувате?

— Да — отвърна тя, — но ние ще тръгнем заедно. Аз няма да ви оставя…

— Ще дойда, но минете напред! Ще опитам да ги задържа малко. Запалете мотора! Тичайте бързо, малката ми!

— Спрете, спрете! — ревеше Макс със заплашителен глас.

Стив се спря с лице към тях.

Съливан започнаха да тичат. Стив чуваше как Карол пали мотора и изтича към колата.

Макс стреля през джоба си.

Стив се заклати, препъна се, стигна до отворената врата в момента, когато Макс стреляше втори път.

— Улучиха ме, малката ми — запъхтян, той се хвърли в колата и падна върху Карол.

Кръвта на Стив потече по ръката на младото момиче. Карол трескаво се изправи, видя как двамата Съливан прекосяват с бързи крачки двора, облян от лунна светлина. Моторът изръмжа, тя включи на скорост и колата подскочи напред.

Макс се спря, вдигна пистолета си, но Франк го сграбчи за ръката.

— Хайде, бъди любезен — каза той. — Не стреляй по нея, не по шестте милиона долара!

— Но тя бяга — извика Макс, като вдигна презрително рамене.

— Ще я намерим — възрази Франк. — Винаги ще ги намерим. Струва си труда да бъде намерена тя… и нейните мангизи!

Те останаха да гледат как задните светлини на пакарда се отдалечават по планинския път, по посока към долината.