Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (1) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

I

Женски писък екна някъде от къщата и като премина през тапицираните врати, заглуши воя на бурята, от която вибрираха прозорците и вратите. Нечовешкият вик не бе от страх или страдание, а вик на луда, на идиотка, на умопобъркана… Отначало виенето беше кресчендо, а после се превърна в молещо стенание — умилостивяване на луда на собствената й съдба.

На ъгъла на дългия коридор, прекосяващ сградата по цялата й дължина, се появи млада сестра със съблазнителен вид. Тя носеше храна върху поднос и спирайки пред една врата, постави подноса върху емайлирана бяла маса срещу стената.

В същия момент кестеняв и набит мъж с челюст, украсена от два позлатени зъба, се зададе от ъгъла на коридора. Той се усмихна с малко пресилена усмивка, когато видя сестрата. Но тази усмивка скоро се превърна в гримаса, тъй като лудата на горния етаж отново започна да вие.

— Тя ми изопва нервите с виковете си — говорейки, той напредна с провлачена походка и добави, спирайки пред сестрата. — Ако аз я държах, щеше да вика за нещо друго.

— О, това е само номер десет! — възрази сестрата, галейки русите си букли с цвят на царевица, които под ръба на бялата й шапка обграждаха кокетно хубавото й лице. — Тя винаги е така, когато има буря. Няма да е зле да бъде поставена в тапицирана килия.

— Трябва да я инжектират — рече набитият. — Тя ме ужасява. Ако съм знаел какво ще е тук, никога нямаше да приема тази работа!

— Не се безпокойте толкова, Джо — каза сестрата, без да показва някакво състрадание. — На какво се надявате в една лудница?

— Не на това — подзе Джо, клатейки глава. — Това ми къса нервите. И смахнатата, която е на 15-тия етаж и която се опита да ми изтръгне очите тази сутрин. Вие в течение ли сте?

— Всички са в течение — каза насмешливо младата жена. — Изглежда, че сте треперили като лист.

— Не можах да намеря друг начин да измъкна един пръст коняк от д-р Травър — отвърна Джо, гримасничейки с нещо като усмивка. — И този мръсник ми дойде до гуша!

Той стана мълчалив, предъвквайки своята ненавист и подзе наново:

— Слушайте този вятър. Тук е достатъчно зловещо и вятърът стене като прокълната душа.

— Вие сте взели това от някоя книга — каза сестрата. — Аз много обичам вятъра.

— Тогава ви го оставям — възрази Джо.

Виенето на лудата внезапно се промени. Започнаха каскади на остър смях, смях без радост, без емоции, без живот, особено ужасяващ върху декора на развихрилата се буря.

— И нейният малък смях също ли ви харесва? — запита Джо с пресъхнали уста и безпокойни очи.

— Това се издържа — отговори сестрата хладнокръвно.

— Лудите са като децата — те търсят само как да се покажат.

— Тази се справя много добре. Може да бъде горда.

След кратко мълчание сестрата запита:

— Свободен ли сте сега?

Джо я изгледа замислено с поглед, наполовина приятелски, наполовина подигравателен.

— Това покана ли е? — запита той, приближавайки се към нея.

Сестрата започна да се смее.

— Страхувам се, че не, Джо — каза тя със съжаление. — Имам да сервирам още осем вечери. Ще свърша най-малко след половин час.

Джо вдъхна мириса с очи, впити в подноса.

— Виж как добре ги хранят! — рече той, вземайки от един супник стръкче керевиз. — Преди да дойда тук си представях, че им пъхат сурово месо през железни решетки.

Той захапа стръка и го сдъвка.

— Може ли да не докосвате вечерята на моята болна! — възкликна сестрата. — Какви маниери! Тук такива неща не се вършат.

— Е, добре, но стореното е сторено — каза Джо, без да се вълнува — и бе страшно хубаво… Впрочем какво е един стрък керевиз при всичките й мангизи, които ще й държат топло.

— Виж ти! Вие сте добре информиран, както виждам.

Джо й хвърли един поглед отгоре.

— О, знаете ли, нищо не ми се изплъзва. Ухото ми беше залепнало за отвора на ключалката през цялото време, докато д-р Травър говореше по телефона. Шест милиона долара? Това е наследството, което Бландиш й е оставил, нали? — Устните му имитираха мълчаливо изсвирване. — Помислете малко… Шест милиона долара!

Сестрата взе отново подноса.

— Трябва да продължавам. Няма ли да ви видя тази вечер? — Тя го изгледа с хитър вид. — Вие действително ли сте решил да загубите вечерта си в леглото.

Джо я разсъблече с поглед.

— Окей. Тогава в 8 часа, но не ме карайте да чакам. Ще отидем да седнем в един автомобил в гаража. Без другото ще успея да ви науча да кормувате. — Той й намигна. — Това е по-полезно от джин-ром.

Той се отдалечи с провлечена походка, целият погълнат от своята личност, индиферентен към нейната кокетност.

Сестрата го изгледа как се отдалечава, въздъхна, вземайки един ключ, овесен на тънка верижка, препасана около талията й. На първия етаж жената започна отново да вие. Изглежда беше възвърнала силите си, понеже нейните викове успяваха да надвият шума на дъжда, който шибаше стените на лудницата. Вятърът, утихнал за малко след предишната вихрушка, пъшкаше в камините. Една врата се затръшна шумно някъде в дъното на сградата.

Сестрата отвори заключената врата и влезе в скромно мебелирана стая: стоманена маса до прозореца, фотьойл срещу вратата — всички здраво закрепени за пода. На тавана блестеше крушка без абажур, предпазвана от стоманена мрежа. Стените на стаята в нежносин цвят бяха тапицирани, издути и дебели. По дължината на стената, далеч от вратата се намираше леглото и в него се очертаваше женска форма, очевидно заспала.

Сестрата, чиято мисъл все още беше заета с Джо, постави подноса върху масата и се приближи до леглото.

— Събудете се! — каза тя кратко. — Не трябва да спите в този час! Хайде станете, донесох ви вечерята.

Тялото под одеялото не помръдна и без някаква причина сестрата, затруднена, внезапно се почувства зле.

— Вижте, събудете се! — повтори тя с по-твърд тон, натискайки неподвижния силует с пръст. Но срещна само мекотата на възглавницата и разбра изведнъж… Тръпка на страх премина през нея, докато отвиваше одеялото. Едва има време да фиксира вида на възглавницата, на сгънатото одеяло, положени на мястото на нейната болна, когато железни пръсти, излизащи под леглото, я сграбчиха за глезените и дърпайки силно, я събориха.

Ужасът задуши вика, които се качваше към устните й, когато почувства да пада. През това време, което й се стори вечност, тя започна да се бори трескаво, за да намери отново равновесие, и после се свлече по гръб, глава и рамене, удряйки килима с такава сила, че й се доповръща. Там остана за миг неподвижна, замаяна, без мисъл, после чувството, че се намира сама и без защита с една опасно луда, я съживи с куража на отчаянието и тя се насили да стане отново. Смътно й се стори, че някаква неясна фигура се навежда над нея и изпусна слаб стон на ужас, когато разбра, че мускулите й отказват да й се подчинят. И внезапно подносът с цялото съдържание от съдове и храна се стовари със сила върху лицето й.

 

 

Лудата на първия етаж започна отново да се смее с глупав и мрачен смях като хиена.

Джо с глава, потънала между раменете, като че ли да се предпази от удар отзад, забърза по дължината на мрачния коридор и слезе по стълбите, които водеха към подземието. Бе щастлив да се намери отново в стаята, която разделяше със Сам Гарлънд, шофьора на д-р Травър. Гарлънд с кръстосани ръце се беше изтегнал под одеялото върху своето малко походно легло. Неговото радостно лице беше обърнато към тавана, а очите му бяха затворени.

— Каква нощ! — възкликна той, когато Джо влезе. — Не си спомням да е имало по-лоша през тази година.

— Нито по-зловеща — прибави Джо, приближавайки се до камината и отпускайки се в един фотьойл. — Там горе има една „добра“ жена, която кряска и се смее и те кара да настръхваш от ужас. Това ми се отразява на нервната система.

— Чух я. Между впрочем, какво ли ще стане, ако някога тя избяга, докато сме заспали? — Гарлънд зле прикриваше своята усмивка. — Никога ли не си мислил за това, Джо? Тя може да дойде тук през нощта и с кухненски нож да ни пререже гърлата. Има тогава на какво да се смее, нали?

Но Джо не слушаше повече. Наведен напред, той гледаше втренчено вратата.

— Какво ти става? — запита Гарлънд учуден.

— Има някой от другата страна — промърмори Джо.

— Това вероятно е Борис Карлов — каза Гарлънд, но усмивката му бе замръзнала. — Хвърли едно око, Джо. Виж какво е това!

— Виж ти — промълви Джо. — Не излизам от тук и за 100 долара.

Двамата мъже останаха неподвижни.

Нечия ръка опипа вратата и отново подът изскърца… Внезапно шум от стъпки ги накара да станат с един скок. Гарлънд отхвърли одеялото. Джо си събори стола. Няколко секунди изминаха и после чуха шума на задната врата. Струя студен въздух премина по коридора.

— Какво беше това? — запита Джо, оправяйки своя фотьойл.

— Просто някой, който е излязъл, глупако! — промърмори Гарлънд, който отново се настаняваше в леглото. — Какво те прихваща? Ще ми писне, ако продължаваш така.

Джо прекара пръсти през косите си.

— Ах! Не зная, много съм неспокоен тази вечер — призна той. — Причината е, че слушам виенето на тази кокошка, а също и бурята.

Той слушаше все още с очи, вперени във вратата.

— Свърши ли да си проверяваш нервното състояние? — каза Гарлънд с кисел тон. — Скоро ще трябва да те затворим, ако продължаваш.

— Слушай! — каза Джо. — Чуваш ли този път? Това е кучето. Чуваш ли го?

Някъде в градината едно куче започна да вие зловещо. Вятърът разпръсваше неговите стенания.

— Защо кучето да не вие щом иска? — каза Гарлънд, почувствал се зле.

— Не е така — подзе Джо с удължено лице. — Едно куче вие така само когато е много изплашено.

Те слушаха зловещите жалби на кучето и внезапно Гарлънд започна да трепери.

— Виж ти, и мен ме обзема нещо! — каза той с яд. Стана и отиде да погледне през прозореца влажния мрак. — Няма нищо! Излизаме ли? Ще го накараме наистина да заплаче.

— Без мен — отвърна Джо. — Не в тази тъмнина… даже и срещу цяло царство.

Нов шум — пронизващ звън на камбана ги изправи веднага.

— Това е аларменият сигнал! — възкликна Гарлънд, обличайки забързано дрехите си. — Ела, Джо, трябва да побързаме.

— Тревога? — каза Джо с глупав вид. Той почувства как ледена тръпка преминава по гръбначния му стълб и се качва до корените на косите му. — Каква тревога?

— Някой луд е избягал! — изрева Гарлънд, блъскайки Джо, за да стигне вратата. — Трябва да излезеш сега, независимо харесва ли ти или не.

— Това, което чухме… ето защо кучето виеше — каза Джо, забавяйки крачка.

Но Гарлънд вече тичаше по коридора и Джо, ужасен от възможността да остане сам, се забърза да го настигне.

Отгоре на всичко, освен талазите на вятъра и дъжда, кучето пак започна своето виене.

 

 

Камп, шерифът, изтърси с жест водата, която се стичаше върху черното му кепе и последва сестрата в кабинета на д-р Травър.

— Е, има ли нещо, което не е в ред тук, докторе? — запита той, стискайки ръката на едрия, ъгловат мъж, който идваше насреща му. — Един от вашите болни е избягал, нали?

Травър се съгласи с кимване на главата. Неговите очи, много дълбоко вместени, изразяваха уплаха.

— Моите хора вече са заети с нейното търсене — каза той, — но имаме нужда от помощ. Това е деликатна задача. Избягалата е опасна.

Шерифът Камп дръпна мустака си, жълт от сока на тютюна за дъвчене. Неговите бледи очи изразяваха изненада.

— Това легално ли е? — запита той.

— Аз съм в една ужасно трудна ситуация — продължи Травър. — Ако тази история се появи по вестниците, това за мене означава разоряване. Тази е единствената болна, която нямах право да оставя да избяга.

— Ще ви помогна, доколкото мога, докторе — каза Камп, сядайки. — Можете да разчитате на мен.

— Зная — промълви Травър, отивайки и връщайки се от единия до другия ъгъл на стаята и внезапно започна. — Болната е наследница на Джон Бландиш. Това говори ли ви нещо?

Камп набърчи вежди.

— Джон Бландиш? Това име ми е познато. Не говорите ли за милионера, чието момиче беше отвлечено преди около двадесетина години?

— Точно така! Трябва да я заловим, преди някой да е разбрал, че е избягала. Помислете за шума, който се вдигна около смъртта на Бландиш миналата година. Ако това сега се разнесе, ще започне отново шум и аз ще трябва да затворя заведението.

— Успокойте се, докторе — каза спокойно Камп. — Ще я заловим.

Той дръпна мустака си и додаде:

— Вие казвате, че това е наследницата на стария Бландиш. Каква нужда имаше да остави всичките си пари на една луда? Това никак не изглежда разумно.

— Тя е неговата внучка… незаконна — каза Травър, снижавайки гласа си. — Това ви го казвам съвсем поверително.

— Казвате това? — отвърна Камп, изпъчвайки внезапно гърдите си.

— Дъщерята на Бландиш беше отвлечена от един умопобъркан, една човешка отрепка — каза Травър след моментно колебание: — Тя е останала месеци в неговите ръце, преди да я открият и вие си спомняте, че тя се самоуби. Хвърли се през прозореца точно преди пристигането на баща си. Почина от раните, причинени от падането.

— Да, знам всичко това — каза нетърпеливо Камп.

— Но това, което вие не знаете, е, че преди да умре, тя е оставила на белия свят едно момиче. Бащата на това дете беше похитителят Грисън.

Камп изсвири.

— И вашата болна… е това дете, което е пораснало? Така ли е?

Травър се съгласи.

— Детето Карол приличаше извънредно много на своята майка и Бландиш не можеше да понася неговото присъствие. Карол беше отгледана от други родители, които я бяха осиновили. Бландиш никога не отиде да я види, но не позволи да й липсва нищо. Фактът, че баща й беше един опасен маниак, правеше Карол съмнителна, но през първите осем години нищо не подсказваше, че е наследила нещо от баща си. Но тя винаги живееше под наблюдение и когато стана на 10 години, престана да се забавлява с другите деца, стана мрачна, обземаха я силни пристъпи на яд. Предупредиха Бландиш и една специална болногледачка бе ангажирана, за да я пази. Нейните избухвания бяха все по-чести и бързо си дадоха сметка, че не можеха да я оставят повече в компанията на същества, по-слаби от нея. Когато стана на 19 години, трябваше да бъде хоспитализирана. От тогава аз я лекувам.

— Вие казвате, че е опасна. Какво точно разбирате под това?

— Това е трудно да се каже. Тя е живяла под наблюдение в ръцете на специалисти, които винаги са били нащрек. Не желая да си представяте, че тя винаги е буйна или опасна. Нищо такова! В действителност през по-голямата част от времето тя е едно очарователно младо момиче, достойно за обожаване. Цели месеци тя има съвсем нормално поведение, толкова добро, че да се пази така, зад ключалки, може да изглежда върха на злината. И после, без ни най-малко предупреждение, тя атакува някой, който се намира в нейния обсег. Това е любопитно явление на лудостта, една форма на шизофрения…

Като видя, че Камп остава с отворена уста, той продължи:

— Една двойственост на личността или ако предпочитате, един манталитет. Като че ли някакво стоманено парче се блъска във вътрешността на нейната глава, правейки я опасно луда, с наклонности към човекоубийство. Най-лошото е, както ви казах, че няма никакъв предварителен сигнал за кризата й. Ако тя се разрази… тогава Карол атакува някого, независимо кой е той, с необикновена мощност и сила. Когато е в криза, тя има сили да се бори с всякакви мъже.

— Никога ли не е убивала някого? — запита Камп, подръпвайки все още своя мустак.

— Не, но има вече два достатъчно опасни инцидента, които предопределиха нейното интерниране. Последният бе един ден, когато тя видя да бият куче. Обича много животните и преди медицинската сестра да може да направи някакво движение, тя се хвърли върху мъжа и му раздра лицето с нокти. Тя притежава опасни ръце и типът изгуби едното си око в схватката. Сестрата и минувачите положиха доста труд, докато я изтръгнат от него. Сигурно е, че щеше да го убие. Онзи заведе дело и тя трябваше да бъде интернирана. Скандалът беше потушен и струваше една хубава сума на Бландиш. — Травър прокара ръка през косите си и поклати глава. — И сега, когато тя е на свобода… всички, които я срещнат, без да знаят с кого имат работа, могат да бъдат изправени пред сериозна опасност.

— Бога ми, съвсем приятна перспектива! — възкликна Камп. — Проклятие е да я търсят в тази дяволска буря, която няма да улесни нещата!

— Трябва да се намери бързо и без шумотевица — каза Травър. — Вие би трябвало поне да знаете, че завещанието на Бландиш днес влезе в сила и опекунството на нейното богатство трябва да бъде поверено на нейните лечители. Това богатство надминава 6 милиона долара. Но ако се разчуе, че Карол е избягала и броди из околностите, първата дошла отрепка може да постави ръка върху нея, за да измъкне парите.

— Но ако нейното богатство е поверено на лечителите, парите са на сигурно място, струва ми се.

— Не непременно. Законната уредба на този щат е особена. Ако душевноболен избяга от психиатрия и остане свободен в продължение на 14 дни, трябва да се насрочи нов медицински преглед преди болният да бъде отведен в болница. Нещо повече, според завещанието на Бландиш, ако неговата внучка напусне къщата и не е отново хоспитализирана, тя получава правото да разполага с цялото си богатство и лечителите в този случай са елиминирани. Виждате ли, Бландиш никога не е допускал, че детето може да остане неизлечимо. Ето защо той е съставил своето завещание в този дух. Мисля, че той съжаляваше, че не се е интересувал от малката, когато тя беше бебе, и така се е опитал да изкупи вината си.

— Значи, ако не се намери до 14 дни, вие не ще можете да я върнете повече тук?

— Не, преди съдът да се произнесе в полза на интернирането… и тази декларация трябва да се придружава от сертификат, подписан от двама лекари… без да се държи сметка на предишните сертификати. Трябва да се докаже, че Карол е справедливо интернирана заради умопобъркване… и това може да стане невъзможно, ако тя премине от един в друг щат.

— Струва ми се, че наистина трябва да бъде заловена спешно — каза Камп. — Има ли пари в себе си?

— Не, доколкото знам. Не, не мисля.

— Имате ли нейна снимка?

— Не мисля, че може да се намери.

— Тогава опишете ми я — каза Камп, измъквайки от джоба си смачкано тефтерче.

Травър помръкна.

— Тя не е лесна за описание, ако трябва да бъдем справедливи. Вижте, бих казал, че е висока около 1,65 м, червенокоса, рижава, с големи зелени очи. Страшно е красива, с хармонично тяло, пълно с елегантност. Случва й се да гледа по един необикновен начин под полуотворените си клепачи и това й придава потаен, съвсем неприятен вид. Има нервен тик на дясната страна на устата — единственият сигнал за нейните душевни вълнения.

Камп измърмори, драскайки в бележника си:

— Особени белези?

— Един белег като звезда на левия юмрук. Пристигайки тук, тя се опита да разреже вените си по време на нервна криза. Това, което е най-забележително, са нейните коси. Единствените такива коси, които съм виждал. Действително огненочервени. Те са извънредно красиви, с един изключителен нюанс.

— Как беше облечена, когато избяга? — попита Камп.

— От нейните неща липсват една тъмносиня рокля и здрави обувки за ходене. Нещо друго, моят шофьор ми съобщи, че неговото поло, което висеше в коридора до вратата на спалнята, било изчезнало. От това можем да заключим, че тя трябва да го е взела.

Камп стана.

— Окей. Сега можем да започнем. Ще накарам полицията да наблюдава всички пътища, докато ние организираме блокада на съседните височини. Не се измъчвайте, докторе, ще я намерим.

Но докато колата на шерифа се отдалечаваше по алеята, д-р Травър имаше предчувствието, че няма да я намерят.

 

 

Камионът намали ход, после спря пред Анди. Ник Бюрн слезе мъчително от седалката, препъвайки се между локвите с наведена глава, за да отклони силата на вятъра и дъжда. Бутна вратата и търсейки слепешком път в тежката горещина на стаята, съвсем натежала от тютюневите пушеци, стигна до една маса, далеч от тезгяха.

Анди, собственикът, целият издут от тлъстини, го посрещна радостно.

— Здравей, Ник, прави ми удоволствие да те видя отново. Имаш уморен вид, момчето ми! Няма да тръгваш тази нощ, нали? По-голямата част от приятелите остават тук. Има място за теб.

— Трябва да продължа — каза Ник с лице, удължено от умората, с наполовина спуснати клепачи. — Дай ми само една чаша кафе, Анди, и се чупи! Трябва да съм в Окавил сутринта.

— Ти си мръднал! — рече Анди отвратен. После изчезна, за да се върне почти незабавно с кафето. — Вие камионджиите всички сте една банда умопобъркани! Защо не искаш да подремнеш малко? Обзалагам се, че от дни не си лягал в легло.

— Вярно е — отвърна Ник, ставайки. — Този дъжд ми причинява колики. Чуй го.

— Има за цялата нощ. Внимавай за себе си, моето момче.

— Сигурно. Е, добре, довиждане! До следващия път, ако имам късмет да намеря някакъв товар.

— Ще намериш — каза сърдечно Анди. — Отваряй си очите в планината. — Той събра парите, които Ник беше хвърлил на масата. — Довиждане, Ник!

След топлината на кафенето в студената кабина Ник се почувства съвсем ободрен. Той потегли, ускори, докато големият трясък на камиона потъна в мрака и дъжда.

Внезапно Ник се надвеси, взирайки се в тъмнината през предното стъкло. Фаровете му осветиха едно младо момиче, застанало до края на асфалта. Изглеждаше, че е безразлично към дъжда, който я шибаше, и не помръдна, виждайки появяването на камиона.

Инстинктивно Ник натисна педала на спирачките и камионът завъртя задната си част, а после закова редом с момичето. Сега то се намираше извън светлинната зона на фаровете и той я различаваше смътно, но достатъчно, за да забележи, че тя е гологлава, с коси, залепнали към тила от дъжда. Ник бе заинтригуван и малко изненадан.

— Искате ли да се качите? — изрева той, насилвайки гласа си, за да надвие вятъра. Той отвори вратата.

Младото момиче не направи никакво движение. Той различаваше бледото петно на нейното лице и имаше усещането, че две невидими очи го наблюдават.

— Искате ли да се качите? — повтори той. — Какво правите тук? Не виждате ли, че вали?

— Да, качвам се — каза момичето с равен, безразличен глас.

Той се наведе, сграбчи ръката й и я повдигна, за да й помогне да седне на седалката до него.

— Влажно е — каза Ник. — Даже дяволски е влажно!

Надвеси се над нея, после дръпна вратата и я затвори с едно движение. На слабата светлина на таблото видя, че тя носи мъжко поло.

— Да, мръсна нощ — каза тя.

— Бога ми, да! — повтори Ник, все още заинтригуван.

Освободи спирачките, моторът изръмжа, когато включи на скорост и пътят се появи осветен пред камиона, който продължи курса си в мрака.

Стори му се, че чува далече слабото звънене на камбана.

— Какво е това? — попита той, наостряйки уши. — Като че ли е камбана.

— Това е аларменият сигнал на лудницата — каза момичето. — Това значи, че някой е имал шанса да избяга. — Тя започна да се смее със слаб металически смях, който раздразни Ник.

Погребалният звън на камбаната, донесен от вятъра, ги преследваше.

— Вие искате да кажете, че един от откачените е успял да избяга? — попита изненадан Ник. Той заизследва мрака, почти очаквайки да види някой ревящ силует трескаво да излиза измежду храсталаците, които обграждаха пътя, и да се засилва към камиона. — Обзалагам се, че трябва да сте доволна, че сте ме видяла да идвам. Къде отивате?

— Никъде — отговори младото момиче. Тя се наведе на свой ред, опитвайки се да погледне през предното стъкло, обливано от дъжда.

Светлината на арматурната лампа падна върху нейните фини и дълги ръце и Ник забеляза на левия й юмрук дълбок блед белег. „Близо до артерията, констатира той, тя трябва да се е уплашила много, когато това й се е случило.“

— Никъде? — повтори той, смеейки се. — Това е страшно далече, нали?

— Аз идвам от никъде и отивам никъде и аз съм никоя! — каза младото момиче. Една странна горчивина прозираше в нейния твърд и равен глас.

„Своего рода начин да ми подскаже да се занимавам с моите работи“, помисли Ник и каза:

— Това не беше от любопитство. Аз отивам в Окавил, ако това може да ви бъде полезно.

— Това е добре — каза тя с безразличие и млъкна.

Започнаха да пълзят и сега моторът загряваше, изпълваше кабината с пара и приспиваща тишина. Ник продължи да кормува и колкото повече пълзеше, повече му се приспиваше, чувстваше се обзет от този вид вцепенение, което обхваща човек пред огъня. Неговото тяло искаше сън, мислите му се объркваха. Той продължаваше да кара автоматично, забравил за младото момиче, което подскоците на пътя разтърсваха като кукла от парцали.

За четири дни Ник беше спал само четири часа и бе достигнал до границата на издръжливостта. Очите му се затваряха непрестанно, но той успяваше да държи главата си изправена, опитвайки се да гледа между цепнатините на клепачите. Не можеше повече и внезапно свлече глава върху волана. Събуди се веднага, изправи се, ругаейки ниско. Ръбът на пътя изглеждаше да бяга насреща му, тревата бе учудващо зелена на светлината на фаровете. Залови се за волана. Камионът се плъзна, гумите изскърцаха… Външните гуми настъпиха бордюра на тревата, преди да паднат леко върху асфалта. Товарът с касите с грейпфрути под чергилото, намазано с восък, което ги покриваше, изпука и се заклати опасно. Мигът беше кошмарен. Ник помисли, че камионът ще се обърне, но той възвърна отново равновесието си и продължи да се влачи по криволичещия път.

— Боже мой! Извинете ме! — заекна той. Сърцето му биеше силно в гърдите му. — Трябва да съм задрямал за малко.

Хвърли едно око на момичето, очаквайки да го намери мъртво от страх, но то съзерцаваше нощта през предното стъкло спокойно, като че нищо не бе станало.

— Не се ли уплашихте? — запита той малко раздразнен, като го видя толкова спокойно. — За малко щяхме да прескочим бордюра.

— Щяхме да загинем, нали? — запита нежно непознатата. Той я чуваше едвам заради поривите на вятъра, удрящи по стъклата. — Страхувате ли се да умрете?

Ник направи гримаса.

— Не трябва да се говори за това в един камион, носи нещастие. Има шофьори, които остават тук по цели дни — каза той, почуквайки арматурното табло.

После намали, за да вземе един къс завой. Навлязоха в планинския път.

— От сега нататък ще пълзим — продължи Ник, малко повдигнат от седалката си, за да държи по-добре волана в ръце. — Вижте добре, този проклет път си струва.

Сега те бяха притиснати както от едната, така и от другата страна. Вдясно се виждаше гигантската преграда на планината, а вляво — една бездна, която започваше бавно да преодолява стръмния наклон, докато моторът ръмжеше.

— Вятърът ще бъде лош от тази страна — изрева Ник на младото момиче.

Действително, силата на вятъра вече беше пораснала. Някъде пред тях се чуваше как тежки късове от скали подскачат по шосето, за да се смачкат в дъното на долината, увеличавайки по този начин силния шум.

— Този лъх на ужаса се отразява от планината. Аз съм преминавал маршрута миналата година при подобен вятър и спрях поради повреда.

Момичето не каза нищо, даже не обърна главата си към него.

„Странно е това момиче, си каза Ник. Бих желал да я разгледам малко по-добре. Има вид на преследвана.“ Прозя се, пристегна обхвата на волана. „Не съм никоя и никъде не отивам.“ „Смешна декларация, може би е закъсала. Сигурно е избягала от дома си.“ Той поклати глава, неговата пътничка го измъчваше.

Но на следващия завой той забрави всичко, което не се отнасяше до кормуването. Внезапно вятърът се стовари върху тях със скоростта на див хищник. Моторът спря и камионът, целият стенейки, отказа да върви. Можеше да се каже, че напредвайки срещу вятъра, те се хвърляха с наведени глави срещу стена. Потоци от дъжд шибаха предното стъкло. Бе невъзможно нещо да се види през потопа вода, който се стоварваше с трясък върху камиона. Със силна ругатня Ник потегли отново и превключи на първа. Камионът подскочи, вибрирайки от единия до другия край, като атакуваше челно вятъра, и започна да се клати. Тряс! Една редица от наредените сандъци разкъса чергилото, което изпука, а товарът се изтърси с тъп шум.

— По дяволите! — изръмжа Ник. — Това е товарът, който погива!

Касите продължаваха да се премятат. Той включи на задна скорост, отстъпвайки предпазливо върху стръмния склон, за да отиде да се подслони на завоя, под заслона на планината. Камионът се подчиняваше зле и Ник почувства как задните колела се отлепят от земята. „Ще преминем през бордюра“, помисли си той, парализиран от страх. Би желал да отвори вратата и да скочи, за да спаси кожата си, но не можеше да изостави камиона и товара.

Камионът буксуваше леко към бордюра на пътя. Насилвайки се отчаяно да устои на буксуването, Ник натисна докрай педала. Колелата се задвижиха и камионът направи подскок назад, преминавайки завоя на три колела, четвъртото се въртеше във въздуха. Така достигна до подслона под скалата. Тогава той спря, изключи двигателя, осмелявайки се да повярва, че накрая са се озовали здрави и читави, и отново се свлече на своята седалка с пресъхнали уста и с все още изтръпнали мускули.

— Това е нещо — каза, бутайки назад каскета си и прекарвайки опакото на ревера върху потъналото от пот чело. — Боже мой! Бяхме само на косъм…

— Какво ще направите сега? — запита момичето, което беше останало напълно неподвижно и спокойно на седалката си.

Той даже нямаше сили да говори. Претъркулвайки се през вратата, тръгна, за да види щетите.

На светлината на фаровете може да забележи разпилените почти по целия път каси, някои падайки се бяха отворили и мъртвите жълти глобуси светеха на дъжда. Не оставаше друго, освен да се дочака денят, си каза той много потиснат, за да се ядоса. Нищо не можеше да се направи. Изпаднал беше в беда, с похабен товар, както миналата година.

Младата непозната изникна в мрака. Появи се в светлината на фаровете като фантом, което го накара да подскочи.

— Имаме повреда — каза той. — Влезте в кабината, ще запаля светлините, за да събера падналите каси.

— Няма ли да продължим? — попита тя с лице близо до неговото, за да може да чува през вятъра.

— Не! — изрева той неочаквано раздразнено. — Качете се отново в камиона. Боже мой! И ме оставете на спокойствие!

И той се обърна, обзет от чувството за беда. Разположи бенгалските огньове, те захвърчаха и свиреха във вятъра и дъжда, докато белите им пламъци осветяваха пътя, откривайки по този начин загубения товар. Мъчейки се като в кошмар, Ник едва има време да изчисти пътя преди последната ракета да угасне под дъжда.

Измокрен до кости, изтормозен до смърт, той се плъзна мъчително в кабината.

Момичето бе заело мястото му на волана, но той беше много изтощен, за да я помоли да помръдне. Строполи се в другия ъгъл, затваряйки очи. Преди да помисли какво трябваше да направи утре, преди даже да пресметне размера на загубата, беше заспал с брадичка върху гърдите, с клепачи, тежки като олово.

Започна да сънува, че кормуваше камиона. Слънцето блестеше високо в небето, хладен вятър свиреше леко и колата, слизайки по планинския склон, вземаше с лекота завоите.

Беше страхотно да се кормува така. Той никак не чувстваше умора, напротив, чувстваше се съвсем добре. Моторът вървеше гладко и стрелката на километража показваше около 110. Неговата жена Кони и малкият се намираха до него, усмихваха му се, възхищаваха се на лекотата, с която той маневрираше с волана. Хлапето му викаше да кара по-бързо, да бие вятъра и камионът летеше над пътя с грацията и скоростта на лястовица.

Внезапно сънят премина в кошмар. Воланът се изплъзна от пръстите му, като че беше от хартия, и колата направи внезапен подскок, забуксува, премина през бордюра на пътя и плонжира в пропастта, подскачайки, за да продължи устрема си по-надолу… Ник се събуди с ревовете на Кони в ушите, треперещ, със сърце, вледенено от уплаха.

За миг повярва, че камионът продължаваше своето падане, понеже моторът вибрираше и колата силно се друсаше. После си даде сметка, че камионът слизаше по планинския склон с луда скорост, огнената стрела на фаровете му подскачаше пред него в мрака. Полупарализиран от страх, той инстинктивно потърси ръчната спирачка, докато кракът му залепваше за педала, но ръката и кракът му не намериха нищо… Тогава… започна да разбира, че той не кормува, а това беше непознатата.

Преди неговият още смътен разум да осъзнае какво става, друг шум достигна до ушите му — ревът на полицейска сирена зад тях.

Сега той напълно се беше събудил, ядът и безпокойството го сграбчиха.

— Хей, вие да не сте болна? — изрева й в ушите. — Спрете! Спрете! Товарът ми е непълен и ченгетата ни преследват. Не чувате ли? Спрете! Боже мой!

Без да я е грижа за него, тя оставаше залепена за волана, неподвижна като статуя, с крак, натиснал педала на газта, принуждавайки мотора все по-бързо и по-бързо да работи, докато започна да вибрира опасно. Сандъците, удрящи се един в друг, се блъскаха под чергилото.

— Вие сте полудели! — промълви Ник, не успявайки да преодолее страха от буксуване и преминаване бордюра на пътя. — Държите да ни изпратите извън шосето? Спрете, идиотка такава!

Но тя оставаше глуха за неговите викове и камионът преодоляваше склона, клатейки се през дъжда, вятъра и нощта.

Зад тях сирената ревеше. Ник се наведе втренчен в мрака през преградите на камиона, докато дъждът шибаше лицето и ръцете му. Само един фар трептеше там. Ник отгатна, че те бяха преследвани от ченге на мотоциклет. Обръщайки се към момичето, той възкликна:

— Едно ченге ни преследва за превишаване на скоростта. Ще ни състави протокол. Няма начин да се чупим! Спрете, чувате ли?

— Няма да ни стигне! — каза момичето с висок и ясен глас, който доминираше над шума на мотора и вятъра. И започна да се смее с малкия си металически смях, който вече бе раздразнил Ник.

— Не се правете на идиотка! — рече той, приближавайки се към нея. — Накрая ще се блъснем в нещо! Не можете да карате по-бързо от едно ченге с този камион. Хайде, спрете!

Пред тях внезапно пътят се разшири.

„Това е, каза си Ник, ченгето ще ни изпревари и препречи пътя. Толкова по-зле. Тя е, която ще го отнесе. Аз не съм виновен за нищо. Каква малка глупачка! Каква лудост, въпреки всичко!“

Нещата станаха точно така, както беше предвидил. Едно внезапно трещене на мотор, заслепяващ сноп на фар и ченгето ги бе задминало. Виждаше се набитият му силует в кожена униформа и главата, надвесена над кормилото.

— Наистина сега трябва да спрете — изрева Ник. — Той ще държи средата на пътя, за да ни накара да спрем. Наистина трябва, иначе ще го смачкате.

— Е, добре, ще го смачкам — каза спокойно непознатата.

Ник я изгледа и почувства, че беше готова да направи това, което казва.

— Да не сте мръднала! — заекна той и внезапно сърцето му подскочи в гърдите: Гленвиев… камбаната… някой, който е успял да избяга… този любопитен металически смях… „Аз съм никоя и не отивам никъде“. Тя беше луда! Да! Това бе една откачена… Ченгето зад нея я преследваше, за да я отведе в Гленвиев.

Ник се отдръпна с изпъкнали очи, болен от страх. Не можеше да стои така, без да направи нещо. Иначе тя щеше да убие полицая, ще го убие и ще се самоубие. Какво й струваше? Ако можеше да изключи контакта. Но щеше ли да се осмели? Ако тя се уплашеше, можеше да се обърнат. Той погледна през вратата с учестено дишане, с бясно тупкащо сърце. Продължаваха да се изкачват. От лявата им страна една дълга бариера, боядисана в бяло, служеше за предпазване от завоите на пътя, които трябваше да преминат. Ако тя докоснеше дясната страна, те биха се запалили, но ако завиеше на ляво, оставаше им един шанс, наистина нищожен, но те може би щяха да имат време да скочат преди резервоарът да се възпламени.

Той забеляза, че полицаят правеше знаци, за да ги спре. На задницата на мотора слабо светеше сигналът „Полиция. Стоп“.

— Трябва да спрете, малката! — извика отчаяно Ник. — Не сте вие тази, която той преследва. Това съм аз… Няма от какво да се страхувате…

Момичето изпусна един незабележим смях, докато дешифрираше светещия сигнал. Изглежда, че тя целеше мотора. Ник си даде сметка, че полицаят бе намалил скоростта, камионът отиваше към него, снопът от фаровете му биеше в гърба.

„Глупак, помисли си Ник. Той трябва добре да знае, че това е една откачена. Трябва ли да се съмнява, че тя ще мине през него?“ И се наведе от колата, за да изреве на силуета, превит на две точно пред тях:

— Махайте се от там! Тя ще ви смачка, глупак! Махайте се от там!

Вятърът пропусна думите му, разпилявайки ги във всички посоки. Трясъкът на вятъра и на мотора пречеше на ченгето да ги чуе. Той бе намалил още скоростта и държеше строго средата на пътя, фаровете на камиона го докосваха, капакът на колата беше почти на 20 стъпки от задната му гума.

Ник, обзет от паника, се обърна да изключи запалването, но извити нокти го издраскаха по лицето. Ноктите бяха издълбали бузите му и в стремежа си да се запази той се дръпна рязко, главата му се блъсна силно в стоманената преграда на кабината, докато камионът пълзеше по наклона. Замръзнал от ужас и болка, Ник скри лицето си между ръцете и кръвта обля пръстите му.

И после, докато повдигаше глава, нещастието стана. Ченгето, хвърляйки едно око зад себе си, изглежда, че почувства опасността. Ник видя как лицето с големи очила, целите зацапани с кал, се изправя за секунда пред тях с широко отворена за мълчалив вик уста. Момичето натисна с цялата си тежест педала на газта. За миг двете машини изглеждаха като окачени в пространството — моторът се опитваше да се освободи, камионът да го достигне. После с един мощен скок тежкият камион удари мотоциклета и го изпрати небрежно да лети във въздуха.

През бученето на вятъра Ник чуваше ужасения вик на полицая. Парчетата от мотора се стовариха в края на планината. Той видя избухването на пламъците. И после забеляза мрачната фигура, която се открои по пътя пред светлината на фаровете.

— Внимание! — изкрещя Ник, закривайки очите си.

Полицаят се насилваше да се вдигне в същия момент, в който камионът стигна до него. Последва лек удар, дясното колело като че ли се поклати. Нещо изпръска предното стъкло, оставяйки блестящо червено петно, веднага измито от дъжда. Задното колело се плъзна и повлече нещо меко. И после пътят се откри пред тях, още веднъж свободен и пуст.

— Вие го убихте! — изрева Ник. — Мръсна малка фея!

Без да размисля, той се втурна към контактния ключ и опитвайки се да парира внезапната атака на ръката с нокти, успя да го обърне и сграбчи волана. Насили се да отведе колата към дясната страна, за да я бутне към планината, но малката беше силна. Колата опасно се клатеше върху пътя, докато те се бореха на волана.

Лицето на Ник беше съвсем близо до момичето. Той виждаше блестящите й очи като две малки лампи зад едно зелено четвъртито стъкло, изпусна ругатня, искайки да я удари, но за момент колата измени посоката на юмрука му, достигайки момичето само отстрани.

Под удара то за малко се задъха и пускайки волана, се хвърли върху него. Ноктите й попаднаха точно в очите му, разкъсвайки клепачите, ослепявайки го. Той чувстваше топлата кръв да го облива и се строполи, ревейки от болка, удряше около себе си безразсъдно, без да вижда нищо, изпаднал в един вид делириум от болката.

Лудата се отдръпна от волана, хвърли се върху него и нейните ръце сграбчиха шията му, дългите й нокти се забиха дълбоко в плътта.

Премазвайки бялата преграда, камионът премина бордюра на пътя. Фаровете изметоха безполезно мрачната празнота на бездната. Камъните скърцаха върху калниците, гумите захапваха присмехулно каменистия край. Всичко пукаше, всичко се разпадаше. За секунда камионът изглеждаше увиснал между небето и земята и после с един скок той се изгуби в мрака, там долу в дъното на долината.

 

 

Големият буик с каросерия от камионетка, с дълго чергило блестеше на сутрешното слънце, преминаваше без усилие стръмния път, който заобикаляше планината.

Стив Ларсън бе на волана, неговият брат Рой се бе свлякъл до неговата седалка.

Нищо не подсказваше родството между двамата мъже. Стив — едър, мускулест, рус, със сини, засмени очи имаше обветрения тен на тези, които живеят на чист въздух и слънце и изглеждаше по-млад от своите 32 години. Бе облечен във велурен панталон и риза на каубой, чиито навити ръкави оставяха да се видят мускулестите му кафяви ръце.

Рой беше по-големият. Мургав, по-нисък с една глава от своя брат, той имаше тънки устни, и подвижни, малки ахатови очи. Неговите внезапни жестове, почти на пресекулки, създаваха впечатлението за човек, чиито нерви започваха да отстъпват под едно дълго спотаявано напрежение. Дрехите му на гражданин го правеха елегантен мъж, чужд в тази планинска местност.

Стив беше напуснал своя развъдник на лисици, там горе на върха на Сините планини, за да отиде на гарата и посрещне Рой, пристигащ от Ню Йорк. Двамата братя не се бяха виждали от години и Стив се питаше за причините на внезапното идване на Рой. Ако поне имаха малко приятелство помежду си… На гарата мрачното настроение на Рой не беше изненадало Стив и по време на първите две мили на пътуването двамата мъже размениха само десетина думи. Рой, нервен, не преставаше да гледа през задното стъкло, за да се увери, че не са следени. Тези потайни действия започваха даже да дразнят Стив, но знаейки колко неговият брат бе безразсъден, той се колебаеше да го заговори.

— Ти изглеждаш добре — каза той насилвайки се, за да започне разговор. — Върви ли ти в Ню Йорк?

— Чат-пат — измърмори Рой, извивайки шията си за сетен път, за да изследва пътя през задното стъкло на камионетката.

— Е, добре, прави ми удоволствие да те видя след толкова години — продължи Стив, не много сигурен в искреността си. — Какво те принуди да дойдеш така изведнъж? — Ако Рой криеше нещо, в което Стив бе убеден, това бе искрен повик за изповед.

Но Рой отговори уклончиво.

— Казах си, че малко смяна на въздуха ще ми бъде полезна — отговори последният, размърдвайки се. — Във всеки случай в Ню Йорк е много топло.

Той съзерцаваше с мрачен вид високите скални върхове, които прерязваха хоризонта. От която и страна да се обърнеше, един зад друг изникваха върхове — някои нащърбени, други заострени, трети заоблени, с пукнатини и хълмове, покрити със сняг, образуващи един заслепяващ спектакъл под слънчевите лъчи.

— Колко е зловещо твоето поле, нали? — каза Рой, впечатлен въпреки всичко.

— Прекрасно е! — възрази Стив. — Но ти ще намериш спокойствие след Ню Йорк. Аз съм на 20 мили от най-близката хижа и прекарвам доста седмици без нито едно посещение.

— Това напълно ме задоволява — отвърна Рой. — Имам намерението да си почина. — Той се завъртя отново на седалката, за да погледне през стъклото. — Да, това ме устройва добре!

После размисли за един миг и продължи:

— А на тебе харесва ли ти през цялото време да си сам? Това не те ли дразни?

— Чувствам се добре — възрази Стив — разбира се, понякога се чувствам изолиран, но имам много работа. Грижа се за повече от 100 лисици и се занимавам с тях съвсем сам.

Рой го изгледа с твърд и странен поглед.

— И какво правиш в това място, когато имаш нужда от жена? — попита го той.

Лицето на Стив се затвори.

— Справям се — отговори с очи, вперени в пътя. Той знаеше как Рой се отнася към жените.

— Винаги си бил истинска юфка с жените. Имаш сок от ряпа във вените си — подзе Рой, побутвайки шапката си с едно движение назад. — Казваш, че стоиш тук от години, без да си видял жена?

— Едва от година съм тук и нямам все още време да помисля за това — отговори кратко Стив.

Рой измърмори:

— Трябваше да доведа една. Мислех, че имаш някоя резервна.

Достигнаха до едно разклонение.

— Ще тръгнем надясно — каза Стив, променяйки темата. — Пътят наляво води към другата страна на планината до Окавил, на дъното на долината. Там винаги има голямо движение. Всички тежкотоварни камиони, които идват от Калифорния, преминават през Окавил. От тази страна, напротив, проникваме в планината.

— Изглежда, че там горе има преобърнат камион — каза внезапно Рой, посочвайки нещо с пръст.

Очите на Стив проследиха пръста и той веднага спря буика. Наведе се през вратата да изгледа скалистия склон, който се качваше, за да се слее с пътя за Окавил на две хиляди крачки по-горе.

Това беше наистина един преобърнат камион. Лежеше на едната си страна, врязан между два бора.

— Защо по дяволите спираш? — запита Рой с раздразнение. — Никога ли не си виждал преобърнат камион?

— Разбира се, че съм виждал — отговори Стив, отваряйки вратата и скачайки на пътя. — Много даже съм виждал. Ето защо ще хвърля едно око на този. Сигурно там има някой беден тип, който е ранен. След бурята през последната нощ много е възможно още никой да не го е забелязал.

— Солидарността на планинари! — захили се Рой. — Добре, ще те придружа, от векове не съм си раздвижвал краката.

Те стигнаха до камиона след стръмен склон, през гъста трева и късове от разпилени скали.

Стив се изкачи по преобърнатия камион, за да изследва вътрешността зад счупеното стъкло, докато Рой, подпрян на вратата, се опитваше да си възвърне нормалното дишане. Катеренето го бе изтощило.

— Помогни ми! — извика му Стив. — Тук са шофьорът и една млада жена. Изглеждат мъртви, но искам да се уверя в това.

Той проникна във вътрешността, сграбчи ръката на мъжа. Тя беше втвърдена и ледена и Стив я пусна веднага с гримаса. Това беше мъртвец.

— Казах ти го — натърти Рой. — Сега да се чупим от тук.

От мястото, където стоеше, се виждаха километри от пътя. Нищо не помръдваше по прашната ивица, която се виеше около планината. За първи път от седмици Рой се чувстваше на сигурно място.

Стив се наведе, за да докосне младата жена, легнала върху шофьора, ръката й бе хладка.

— Хей, Рой! Тя е жива! Не си тръгвай! Помогни ми да я измъкнем!

Мърморейки през зъби, Рой се изкачи на свой ред, гледайки през рамото на Стив.

— Хайде, ела! — каза той, хвърляйки едно око върху празния път. — Въпреки всичко няма да пускаме корени тук.

Стив повдигна нежно младата жена и я подаде на Рой през вратата. Докато той я поставяше върху капака на камиона, забеляза шофьора.

— Боже мой! — възкликна Рой задъхан. — Виж лицето на типа.

— Може да се каже, че бедният тип се е бил с котка — каза Стив, бързайки да излезе от камиона.

Рой взе едната ръка на момичето и я повдигна.

— Ето я твоята котка! — каза той. — Има още плът и кръв между ноктите й. Знаеш ли какво си мисля? Шофьорът е искал да си поиграе малко с нея и тя го е ослепила, издрасквайки лицето му, и така са катастрофирали.

Разгледа момичето.

— Впрочем виж, тя има домошарска муцуна — продължи той. — Обзалагам се, че тази бедна юфка си е казал, че трябва да е качил някоя „лягай там“. Тя е истински красива. Не признавам за грешка на този тип факта, че е опитал. А ти?

— Вдигни я от там! — сухо каза Стив.

Двамата мъже заедно вдигнаха младата жена и я положиха върху гъстата трева. Стив клекна до нея, докато Рой остана прав до тях.

— Тя има голяма рана на главата си — каза Стив. — Трябва да се лекува незабавно.

— Остави! — каза Рой с раздразнение в гласа. — Остави я тук! Тя ще се оправи много добре. Една мадама, която пътува на стоп, е способна да се оправя сама. Не искам да се натоварваме с една жена. Ще се намери друг тип, който ще я открие и което ще му достави удоволствие.

Стив го наблюдаваше, без да каже нито дума.

— Не може и да става дума да я оставим тук — отвърна той решително. — Тя е ранена сериозно.

— Тогава да я закараме на пътя и да я оставим долу. Някой няма да закъснее да мине — каза Рой с бледо лице, оживено от тикове. — Нямам никакво желание да бъда замесен в тази история.

— Трябва незабавно да се лекува — продължи мирно Стив. — Няма никакво място около фермата, където мога да я оставя. Ще я отнеса вкъщи и ще потърся д-р Флеминг. Нямаш нищо против, нали?

Лицето на Рой бе грозно от сдържан гняв.

— Ти си като всички планинари, които прекарват живота си в планината! При първата пола, която мине, ти примираш. Хайде, търси доктора! Какво говориш! Ти си падна по тази мома, признай го! Мисля, че ме баламосваше досега. Не си губиш времето, когато ти падне нещо под ръка.

Стив се изправи внезапно. За миг изглеждаше, че ще удари брат си, но възпря яда си и с уста, изкривена от презрение, каза:

— Не си се променил действително! Но няма да ме предизвикаш! Никога няма да се научиш. Имаш мозък на колежанин.

Обърна се и се наведе над младото момиче, раздвижи ръцете и краката му, за да се увери, че нищо не е счупено. То потрепери.

— Защо не я разсъблечеш — захили се Рой, — вместо да се задоволяваш да я опипваш?

Стив се направи, че не го чува, но тилът му почервеня. Опипа пулса на момичето и го почувства между пръстите си. То сигурно имаше треска.

— Ще направиш добре да я оставиш — продължи Рой. — Иначе ще съжаляваш.

— Затвори си устата! — възкликна Стив, вземайки младото момиче в ръцете си.

— Окей. Да не кажеш после, че не съм те предупредил — рече Рой, повдигайки раменете си с безразличие. — Нещо ми подсказва, че тя ще ни донесе куп неприятности. Но след всичко не ми пука, това е за тебе.

Стив премина пред него и започна да слиза бавно, предпазливо по склона към камионетката.

 

 

Силвър Фокс Фарм се издигаше в една долина, намираща се в сърцето на скалистия масив на Сините планини, на повече от 2000 метра над морското равнище. До там се стигаше по един път в планината, който се отделяше от главния път, виеше се четири-пет мили сред блокове от скали и борови гори, за да стигне до дървената хижа на Стив Ларсън. Къщата се издигаше на брега на езеро — бледо огледало от вода, изобилстващо от планински пъстърви.

Преди година Стив бе решил да напусне своята работа на застрахователен агент, за да се посвети на отглеждането на лисици. Беше спестил малко пари и когато откри мястото на своите мечти, направи покупката и се обзаведе. Отглеждането беше още в началото, но Стив се надяваше да има малко средства, за да ангажира персонал. Най-лошото на мястото бе отдалечеността. Минаваха ден след ден, без да може да размени дума с някого. Говореше само на кучето си.

Идването на Рой можеше да разреши проблема, но Стив бързо разбра, че неговият брат щеше да бъде по-скоро извор на неприятности, отколкото компаньон. Вече съжаляваше за идването му.

Рой беше огледал хижата със зъл поглед, без да каже нито дума, и отиде да се изтегне на брега на езерото, оставяйки Стив да внесе сам в къщата младата жена, която още беше в безсъзнание.

Едвам излязъл от полезрението на брат си. Рой изтича до буика.

Хвърляйки към къщата потайни погледи, той вдигна капака, отви контакта, сряза пломбите и взе бушона, свали капака и отиде да седне под широката веранда.

От там можеше да чуе как брат му се движи във вътрешността на къщата. После се промъкна в големия хол, обгърна с един поглед селския комфорт и отиде право към стойката за оръжия. Една желязна пръчка във вид на скоба, снабдена с катинар, предпазваше пушките. Рой затвори катанеца и пусна в джоба си ключа.

Миг по-късно Стив влезе в стаята.

— Сложи ли момата да легне? — запита Рой с лукав вид.

— Достатъчно — рече Стив кратко. — Този начин на разговор не ми харесва. Запази брътвежите си за себе си, не ги обичам!

Рой последва брат си, хилейки се. Видя го да се качва в камионетката и да се опитва да я запали.

Все още стоеше облегнат на вратата на верандата, когато Стив, изпълнен с яд, изкачи стълбите тичайки.

— Ти си бърникал в камионетката — извика той, навеждайки се към брат си.

— Разбира се, и после?

Още веднъж Стив се опита да се обуздае.

— Взел си бушона на запалването. Съветвам те да ми го върнеш, Рой.

— Ще го запазя. Бях те предупредил да я оставиш там, където беше онзи скакалец. И сега тя ти е на ръцете. Никой няма да идва, докато съм тук, никой няма да мръдне, докато не дам позволение.

Стив присви юмруци.

— Слушай, Рой. Не зная какво имаш в черепа си, но няма да те оставя така. Дай ми бушона или ще ти го взема! Не искам да ставам лош, но съм решен да не понасям твоите идиотщини.

— Ах, така ли? — каза Рой, отстъпвайки крачка. — А за това какво ще кажеш?

Един пистолет се появи в ръката му като по чудо. Един автоматичен 38, грозен, ощърбен.

— Все на същото мнение ли си? — запита той с пистолет, насочен в гърдите на брат си.

Стив отстъпи с трепереща брадичка.

— Ти ставаш луд, бога ми! Остави това!

— Ще дойде време да разбереш на какво се дължи това — започна Рой с прекъсващ и глух глас. — Слушай добре! Ще ти пусна един куршум в кожата, без да ми трепне окото, брат не брат! За мене ти си едно говедо. Опитай само да мръднеш и ще те направя на решето.

Отстъпи и седна на балюстрадата, държейки небрежно револвера между пръстите си.

— По-добре да узнаеш веднага. Имам неприятности и затова съм тук… Тук е идеално скривалище и никой няма да се сети да ме търси тук. И няма никакъв си д-р Флеминг да отиде и разказва на всичките си загубени болни, че ме е видял при тебе. Това е така, дали ти харесва или не. Малката и ти трябва да останете тук, докато съм готов да се чупя. И не се опитвай да ме изиграеш, пистолетът ми гърми сам и има доста откачени като теб, които са го опитали.

Стив се беше съвзел, но все още не можеше да повярва, че брат му говори сериозно.

— Но виж, това е лудост. Рой, трябва да потърся доктора за малката. Хайде, дай ми бушона и ме остави да тръгна.

— Имаш твърда глава — захили се Рой. — Аз работих с Барни Банкера, това говори ли ти нещо?

Стив беше чел статии за Барни Банкера. Той беше като Джон Дилинжър, нещо повече.

— Какво говориш? — запита. — Но Барни беше убиец!… Полицията го търси!

Рой започна да се смее.

— Миналата година — каза той — аз обирах банки. Събрах си куп пари. Бях човекът на Барни. По дяволите, плащаше добре.

— А, ето каква била работата! — каза Стив с изненада, примесена с презрение. — Трябваше да се досетя, че си се сдружил с гангстерите. Ти винаги си бил тип без характер, Рой.

Рой бутна пистолета в калъфа, който беше под мишницата му, и каза:

— Добре ми вървеше. Може би в момента малко скучая, но това няма да трае дълго и ще мога да похарча парите, които съм отделил настрана. Не съм като тебе беден планинар, да отида и да се затворя в това поле с нищо друго, освен с лисиците за компания. Зная да живея!…

Стив напредна бавно към него.

— Ще направиш добре да ми дадеш този пистолет — каза той.

Рой направи гримаса, ръката му описа жест и проблесна светкавица. Детонацията събуди ехото от другата страна на езерото. Нещо беше докоснало ухото на Стив с леко бръмчене.

— Ще ти залепя също така лесно в черепа нещо такова — рече Рой — и ако ти се правиш на глупак, няма да се лиша от това удоволствие. Сега си предупреден.

Той се завъртя на пети и стигна до хола, където се настани в един фотьойл.

Стив остана сам на слънцето, нерешителен. Този път бе разбрал. Рой ще го направи, както говореше. Той не мислеше за себе си, а за бедната млада жена в безсъзнание, която бе простряна на неговото легло. Трябваше да се заеме с нея, понеже д-р Флеминг нямаше да дойде. За щастие Стив имаше аптечка и знаеше да прави превръзки.

Като преминаваше през салона, Рой декларира с провлечен глас:

— Сложих ти карабините под ключ. Ако има да се стреля, аз се заемам с това занапред.

Без да го погледне Стив достигна стаята си и се приближи до ранената.

Той разгледа резката, която тя имаше на черепа си, и отиде да търси кутията с превръзки, буркан с вода и салфетки.

Свършваше с поставянето на последната игла, за сигурност, когато младото момиче изпусна малка въздишка и отвори очи. Тя го изгледа с големите си очи и постави ръка на главата си.

— Боли ме главата — каза тя. — Какво е станало? Къде съм?

— Намерих ви на пътя, в планината. Станала е катастрофа с камиона ви. Не се безпокойте. Имате рана на главата, но не е тежка.

— Камион? — промълви тя с помътнял поглед. — Какъв камион? Не си спомням…

Внезапно тя се опита да седне, но Стив я застави нежно да легне отново.

— Не си спомням, не мога да мисля. Нещо ми е станало на главата.

— Не се безпокойте — каза нежно Стив, — всичко ще се оправи. Опитайте се да поспите, ще бъдете съвсем добре след малко сън.

— Но не зная какво ми се е случило — възкликна младото момиче, сграбчвайки ръката на Стив. — Страх ме е, не зная даже коя съм аз!

— Това скоро ще се оправи — каза Стив. — Трябва да си починете и особено да не се измъчвате. Когато се събудите, паметта ви ще се върне и всичко ще дойде на мястото си.

Тя затвори очи.

— Вие сте добър — каза тя нежно. — Останете до мене, моля ви, не ме напускайте!

— Ще остана тук — каза Стив. — Не се безпокойте.

Тя остана неподвижна един момент и после изпадна в безсъзнание.

В другата стая Рой, инсталиран в един фотьойл, изглежда размишляваше. Ако не беше момичето, той можеше да остане тук, без нищо да каже на брат си, но занапред трябваше да се пази. Стив беше от тези хора, които, ако ги изненадат, с тях беше свършено. Близо до вратата нещо помръдна. Рой скочи с ръка на пистолета. Едно голямо белезникаво куче влезе в стаята, въртейки опашка.

— Мръсно животно — рече Рой с пресилен смях. — Така ме изплаши…

Той ядосано ритна кучето и го изпрати в коридора да търси господаря си.

Стив се намираше пред нов проблем в момента, когато кучето прекрачи прага на стаята. Той току-що реши, че не може да остави това младо момиче съвсем облечено върху леглото си, но все още се колебаеше да я съблече. При това нямаше друга възможност. Най-близката жена се намираше на трийсетина мили от другата страна на планината. Впрочем, той не можеше да отиде да й поиска помощта.

Влизайки в стаята, кучето му донесе известно облекчение.

— Здравей, Спот — възкликна той. — Навреме идваш!

Но с плачливо ръмжене, с настръхнала козина кучето отстъпи към вратата.

— Какво ти става, идиот? — запита Стив учудено.

Кучето само гледаше младото момиче, после отстъпи бавно, с плачливо излайване се изниза по дължината на коридора и изскочи навън.

— Бога ми, всички са мръднали в тази къща — измърмори Стив.

Отвори чекмеджето на шкафа, взе от там най-хубавата си пижама от бяла коприна. Скъси й ръкавите, същото направи и с крачолите. После, съдейки от размерите на момичето, заключи, че всичко е наред.

„Хайде!“, помисли той, пожелавайки си тя да не се събужда в момента. Започна да разкопчава роклята й. В единия ръкав намери бродирана носна кърпа „Карол“. Преобърна я между пръстите си. Карол. Карол коя? Коя беше тя? Откъде идваше? Беше ли възможно наистина да загуби паметта си? Да не знае какво й се е случило? Даже да не знае коя е? Той я изгледа просната върху леглото. Беше прекрасна. Не е от тези момичета, които правят автостоп. Зад всичко това имаше някаква тайна.