Рой Лебо
Градът на пистолетите (4)

Глава четвърта

Не бяха братята Ботвел.

Единият мъж яздеше черен, а другият — червеникавокафяв жребец с къс врат. Ако се съдеше по ездата им, и двамата бяха каубои.

— Хей, Пийт! — провикна се Бъд Мънугиън.

Приятели — следователно — мъже от Енгъл Айрън. Лейси спря и се загледа в двамата конници. Онзи от външната страна му хвърли изпитателен поглед, когато спряха до тях, целите потънали в прах. Беше дребен и силно почернял от слънцето мъж, с шапка с огромна периферия, издърпана почти до ушите. Очите му бяха много тъмни и недоверчиви. От колана му стърчеше старо оръжие с неясен произход — „Уайтли“, може би.

Другият ездач бе един шишко в риза на черно-бели квадрати и мърляви вълнени панталони. Лицето му бе кръгло и розово като на бебе, а очите — изпъкнали като понички.

— Слушай, Бъд — рече той на момчето. — От тебе се очакваше да се прибереш тази сутрин, а не да се налага мъжете да се разкарват, за да проверят дали не те е отнесла някоя полска мишка!

— Мистър Лейси и аз…

— Какво? — рече шишкото и завъртя кръглите си очички към Лейси. — Мистър кой? — Очите му бяха почервенели от прахоляка, който се вдигаше при ездата. — Няма такъв „човек“, който ще влезе пеш в Айрън. — Той се понаклони на седлото си. Под карираната риза сякаш беше глътнал цяла кофа. — По-скоро ми прилича на някой скитащ задник. И ти водиш този задник в ранчото, а, Бъд?

Лейси не каза нищо. Стоеше всред високата до гърдите трева, метнал карабината „Хенри“ през рамо, и гледаше безразлично двамата каубои. Видя, че по-дребният мъж не одобрява приказките на шишкото.

— Той победи Ейб Ботвел, Пийт! Срита го право в слабините!

Шишкавият го изгледа с по-друго изражение. Лейси установи, че нямаше оръжие в ръка, но носеше пушка с рязана цев в задния лък на седлото си.

— Не думай?

Другият подсвирна с интерес.

— Наистина ли? — рече той. — Хайде, наистина ли направи това? — Имаше странен акцент, малко английски и малко канадски, но по-бавен, с по-отчетливи носовки. Лейси го беше чувал и преди.

Невада. Овчари… мистър Райлз. Този каубой беше австралиец.

— Те започнаха с голи ръце — разказваше момчето, яко разкрасявайки случката. — Ейб удари Лейси и се опита да го завлече върху оградата и почти беше успял, малко му оставаше, тогава Лейси ритоса стария Ейб Ботвел право в… ами в топките! И това бе всичко!

— Айде, бе! — измърмори дебелият.

— Вярно ли е това? — попита Лейси загорелият мъж.

— Почти вярно — отвърна Лейси.

— Чудесно, браво на теб — каза австралиецът, наведе се от седлото си и протегна ръка, за да го поздрави. — Казвам се Хари Пиърс.

— Лейси — хватката на австралиеца беше силна и здрава.

— Добре, Лейси, качи се отзад на стария Тайгър и аз ще те закарам до ранчото.

Лейси подаде карабината „Хенри“, хвана се за задния лък на седлото и се метна зад Хари Пиърс. Дорестият жребец изпръхтя и се помести под допълнителния товар.

— Спокойно, Тайгър — каза Пиърс и нежно потупа коня по главата.

Дебелият мъж продължаваше да се взира в Лейси.

— Сигурно си се бил нечестно, за да се справиш с Ботвел, а?

— Пийт!

— Млъквай, арабино! Говоря на този Лейси тука.

— Ами трябва да си призная, че не ми се налагаше особено — каза Лейси, — но определено свърши работа.

Като чу това, Пиърс отметна глава и се изсмя високо, после обърна коня и го пришпори в тромав тръс. Изглежда, Енгъл Айрън не изобилстваше с добри каубойски коне. Зад тях дебеланкото и момчето също смушкаха конете си и го последваха.

— Определено е свършило работа — повтори Хари Пиърс и отново се изсмя. — На момчетата ще им хареса. — Той го погледна през рамо. — Не се впрягай на стария Пийт, Лейси. Той си е такъв, какъвто е — истински кучи син.

Лейси отново страдаше от силен главобол, неприятно комбиниран от все по-засилващите се спазми в прегладнелия му стомах. Ако в Енгъл Айрън не нахранваха пристигащите както се полагаше, той беше почти готов да убие и да сготви едно тлъсто, заядливо копеле на име Пийт.

 

 

Пийт беше спасен.

От една почти преливаща чиния, пълна с боб и лук, с нарязани люти чушлета в нея, и друга чиния, претрупана с прясно изпечен хляб с парчета сланина върху него.

С готвенето се занимаваше едноок мексиканец. Вихреше се под един покрит сайвант с железен тиган за месото и едно бобено котле, окачено на кука над тухлено огнище.

Една бяла жена поднесе храната на Лейси. Едра, кокалеста жена, с некрасиво лице и тъжни, кафяви очи. Носеше най-огромната престилка, която Лейси бе виждал. Беше ушита от брашнени чували и имаше някакъв неясен надпис през гърдите.

Бяха пристигнали в ранчото през ранния следобед. От беглия си оглед Лейси разбра, че фермата е стара, вероятно построена доста преди войната. Опожарявана от команчите и наново възстановявана поне два или три пъти, докато рейнджърите и индианците се бореха за надмощие в пограничните райони. Имаше три хубави оградени места за животните и жилищна постройка до кладенеца — къща от грижливо обработени трупи, които сигурно трябва да са били докарани от поне двеста мили. Хубав хамбар и конюшня от по-грубо дърво. Изобщо, първокласно ранчо, като цяло, особено пък за Северен Тексас. Макар че работниците май не достигаха напълно. Вярно, че беше посред бял ден, но в едно оживено ранчо все щеше да видиш доста народ покрай къщата — каубои, помощници, разни други.

Не и тук, обаче.

След като Хари Пиърс го бе свалил от коня си, той и Пийт — Пийтър Стърн бе цялото му име — и младият Бъд бяха отишли към южната конюшня, за да си сменят конете. После бяха заминали на запад, като Бъд и австралиецът се бяха обърнали, за да помахат на Лейси, който вече се бе паркирал на пейката до готвача и се давеше в уханието на пържещото се месо.

Кокалестата жена не изглеждаше особено изненадана, когато го въведоха. Трябва да бе виждала дузини скитници, нарамили непотребните си седла, да прекосяват местността. Не изглеждаше и много впечатлена от историята за схватката между Лейси и Ботвел.

— Само неприятности — беше казала тя, докато крачеше наперено с подноса в ръце. Хари Пиърс я бе нарекъл мис Луис. Лейси беше виждал стотици жени като нея. По западащи стопанства, дърварски лагери, миньорски градове, по товарни кервани, перачници и готварници. Изтощени жени. Съсипани от раждания и побоища. Но преди всичко — от грижи. От загубата на своите съпрузи, своите деца, а и на своите домове. Причината бяха индианците и кръчмарските сбивания, но преди всичко климатът и източните пазари.

Мис Луис беше просто една от тях — с тъжните си очи, с непригледността, с конската физиономия, която й отнемаше шанса да бъде дори проститутка.

— Това достатъчно ли ще ви е, сър? — Тя стоеше до пейката, в очакване да пусне чиниите в кофата за миене.

— Да, и сърдечно ви благодаря — каза Лейси. — Бях толкова гладен, че можех да сдъвча даже престаряла мечка, барабар с козината й — това породи лека усмивка по лицето й.

— Ако търсите работа — каза тя, — може и да се намери нещо. — Тя отнесе чиниите.

Лейси се надигна от масата и тръгна след нея.

— Не ставам много за кравар — рече той.

Тя пусна чиниите в кофата.

— Прекалено сте добър за тая работа, така ли? — Тя дори не го погледна.

— Не, не съм — отвърна той. — Просто не ставам. По съм добър с конете обаче.

Тя се изправи и се обърна, за да го изгледа, като бършеше ръцете си в чувалената престилка.

— Ще имаме работа около конете, но по-късно — рече му тя.

Лейси видя, че тя е по-млада, отколкото му се беше сторило в първия момент. Някъде около трийсетте навярно, но изглеждаше поне десет години по-стара и изморена до смърт.

— Вижте — продължи той, — съмнявам се, че ще се задържа тука, иначе с удоволствие бих поработил с конете ви. Това, което ми се иска сега, е да си купя някой кон от вашите хора.

— Да си купите кон?

Лейси знаеше, че след няколко седмици непрекъсната езда и два дни ходене, а и схватката с Ботвел на това отгоре, не изглежда кой знае колко представителен.

— Да, мадам, ако имате да ми продадете.

Изглежда, някаква мисъл я тормозеше и тя стоеше в прохода, поклащайки се като изнервена кобилка, а и досущ приличаше на такава.

— Вероятно бих могъл да поговоря с вашия съпруг по този въпрос — каза бързо Лейси. — Наистина, аз не мога да си позволя първокласно животно, но все пак имам пари за някое прилично конче.

Тя направи гримаса.

— Нямаме прилични коне на това място — погледна го тя право в очите. — Конете ни, нашите най-добри коне, бяха всичките откраднати. Целият табун. Откраднаха ги преди пет седмици, а двама от нашите каубои бяха убити.

— Съжалявам да го чуя.

Това обясняваше липсата на суетня около главните постройки в ранчото. Тези хора явно биваха унищожавани физически и финансово. Каквато и да беше Централната компания за добитък, очевидно притежаваше в излишък пушки и мръсни ръце, които да натискат спусъка. Ако тук не можеха да му дадат кон, проблемът му с придвижването значително се усложняваше.

— Има ли тогава наблизо град, където да мога да си купя?

— Бристълтън. — Тя отново избърса ръцете си и се вгледа в постройките на ранчото, а после — в него. — Хората по тия места го наричат Пистълтаун^[1] — добави тя.

 

— О, господи, стига вече — изстена Лейси и този път успя да предизвика една истинска усмивка върху лицето й. Макар че дори тя не можа да я разхубави.

— Да — каза тя. — Това е опасен град.

Тя отново зарея поглед към ранчото и отначало Лейси си помисли, че може би очаква някого. После разбра, че не е така. Тя просто беше срамежлива — притесняваше се от непознати. Може би се тревожеше какво би си помислил съпругът й за това, че стои и си приказва толкова време с някакъв скитник.

— В коя посока е градът? — Можеше да заложи едно малко състояние на това, че градът е на поне петнайсет-двайсет мили, че и повече.

— На около осемнайсет мили на югоизток, мистър…

Ето ти на.

— Лейси, мис.

— Мистър Лейси. — Тя почти протегна ръка, за да се здрависат, но размисли и бързо си я прибра.

Тя се обърна и започна да се отдалечава от него към вратата на голямата къща, после се спря и му извика:

— Руди ще ходи в града утре. Ще пътува с колата да вземе тел и разни други неща. Ако желаете, можете да отидете с него — после се обърна и пак тръгна, но точно преди да се скрие в къщата, пак се спря и го погледна. — Ако искате, можете да останете в спалното помещение тази нощ — после бързо пристъпи през вратата.

Ама че нервна жена.

Освен това пропусна да си каже последното име.

— Каква е фамилията на мъжа й? — попита Лейси готвача мексиканец. Едноокият не каза нищо и Лейси започна да го пита на испански, но човекът сложи обратно гърнето над огнището и отвърна:

— Тя няма съпруг.

— Добре де, кой тогава притежава ранчото?

Готвачът кимна в посока към къщата.

— Тя — отрони той.

— А какво е името й?

— Бристъл — отговори готвачът.

— О, като града…

Мексиканецът поклати отрицателно глава.

— Баща й построи този град — отсече той и присви неодобрително очи. Изглежда не обичаше да му задават въпроси.

— Много добре готвиш боба — каза му Лейси.

— Си, сеньор — рече готвачът и започна да бърка в котлето.