Рой Лебо
Градът на пистолетите (24)

Глава двадесет и четвърта

Беше Талбът.

Едрият червендалест адвокат стоеше на вратата на голямата фермерска къща облян в пот. Подмишниците на скъпия му сив костюм бяха подгизнали. Следобедът беше горещ.

Лейси се бе облякъл спокойно, преди да отговори на повикването. Луис все още се мотаеше из спалнята, изпаднала в пълна паника от мисълта, че това можеше да е старият Мийгър, върнал се по-рано от очакваното. Тя се страхуваше какво би си помислил старият човек за нея, ако разбереше какво е направила.

— Какво искаш, Талбът? Мис Луис си е в стаята. Не се чувства добре.

— О, така ли? Ах, колко жалко — затюхка се адвокатът. — Много съжалявам да чуя това.

— Наистина ли, копеле такова? — Лейси протегна ръка и зашлеви адвоката през зачервеното лице. Беше тежък удар, та чак пръстите му се изличиха върху бузата на Талбът. Едрият мъж пребледня като тебешир и отстъпи назад. Той не се опита да отвърне на удара на Лейси. Дори не вдигна юмруци. — Ако не се намирахме в дома на една дама, щях да ти натроша кокалите, ти, краставо куче такова! — Лейси се разгневяваше все повече и повече от самото присъствие на мъжа.

Талбът седна на пейката до вратата и вдигна ръка до мястото, където го беше ударил Лейси. Беше заковал поглед в земята и не се осмели да го погледне в очите нито за миг. Лейси подушваше миризмата на уиски, която се излъчваше на талази от мъжа в следобедната жега.

— Аз… хората от Форт Уърт ме бяха наели да… да им бъда агент из тези места. — Той погледна бързо към Лейси, после извърна глава. Сините му очи сега бяха силно кървясали. — Нямах никаква представа, че ще има убийства.

— Ако кажеш само още една дума на оправдание пред мен — закани му се Лейси, — ще те закарам в треволяка ей там и ще ти пръсна черепа. — Той се обърна и закрачи към къщата.

— Не, не, недейте… чакайте сега! Изслушайте ме! Аз… аз се нуждая от помощта ви!

— Моята помощ?

— Има един човек — каза адвокатът. — Дойде в Бристълтън преди три дни. Отседнал е в Гранд хотел…

— Какво ме засяга това?

Талбът впери очи към оградите за добитък.

— Той ще ме убие — отговори адвокатът на Лейси, все още загледан в далечината. — Ще ме убие… за да ми затвори устата за деянията на централната на север.

— Дрънканици. Те ще те убият, защото се провали.

Талбът нямаше какво да отговори на това.

— Чудесно, нека те убият — произнесе се Лейси и влезе в къщата.

— Не! Не! — извика Талбът, скочи на крака и се опита да последва Лейси в къщата. — Вие не ме разбирате!

— Разбирам ви много добре, мистър Талбът — чу се ясният глас на мис Луис. Беше застанала на входа на приемната, спокойна и овладяна като истинска дама. Косата й, дрехата й, обноските й бяха олицетворение на женска изрядност. — Махайте се от къщата и от земята ми или ще накарам хората си да ви изгонят с ритници!

— Това не засяга само мен — умолително каза Талбът, който сякаш щеше да избухне в сълзи. — Този човек възнамерява да завърши започнатото от тях! — Той се вкопчи във вратата, за да се овладее. — Те са го изпратили тук в случай, че… че някои други неща не потръгнат. Заявявам ви, че той възнамерява да се погрижи компанията да се сдобие с това имение!

— Защо точно това имение, Талбът? — запита Лейси. — Има и други ферми.

— Не и на трасето на бъдещата линия на Тексаската и Южната железопътна компания. Линията ще минава оттука, човече! Догодина законопроектът ще бъде внесен в Остин!

— О, боже! — промълви мис Луис.

Лейси усети, че човекът казваше истината. Това обясняваше парите и усилията, вложени от Централната компания в борбата за ранчото. Железопътна линия, прекосяваща ранчото, неимоверно улесняваше доставката и експедицията на стоки и животни… а това означаваше, че цената на ранчото се увеличаваше двойно, ако не и тройно.

— Разбирате ли сега? — Талбът изглеждаше отчаян. — Този човек ще ме ликвидира! А после и тебе, Лейси! — Това бе казано с известна доза злорадство. — Той със сигурност ще те убие, освен ако ти не го изпревариш!

— А ти точно това искаш, нали? Аз да съм този, който ще ти извади кестените от огъня? Забрави го, Талбът. Аз си заминавам и не давам пукната пара дали този тип ще ти отвори дупка в стомаха или не. Извинявам се за езика си, Луис.

— Ами заминавай тогава, какво чакаш! — рече горчиво Талбът, лицето му бе зачервено като домат. — Защо да те е грижа за мен. — Очичките му се свиха хитровато. — Освен ако не се интересуваш от пари. Когато беше в града, изглеждаше, сякаш копнееше да ги имаш колкото се може повече.

— Най-добре да се омиташ, Талбът — каза му Лейси. — Докато все още можеш.

— Ще ти дам коня си — настоя Талбът. — Ще ти дам безценния си кон. И акциите! Имам акции от железопът…

Лейси се насочи към него и той автоматично се отдръпна, не спирайки да говори и умолява.

— Пийч ще убие стареца! Това е част от плана му!

— Мийгър?

Талбът спря на половината стъпала под вратата.

— Да, да, него. Пийч възнамерява да го предизвика на дуел. Той знае, че старецът ще се хване на уловката и ще има престрелка. Тогава Пийч ще го убие!

Лейси размисли върху чутото. Беше точно в стила им, разбира се. Когато старецът умреше, Луис щеше да остане сама… сама, дори и да се броят няколкото й смотани помощника, сред които нямаше нито изявен лидер, нито дори поне един истински корав мъж. Това щеше да е последната стъпка на централната. И щеше да успее.

— Няма да посмеят — каза Луис, като се приближаваше към вратата. — Вие сте един долен лъжец, мистър Талбът!

— Кой е този Пийч? — попита го Лейси.

Талбът си сложи шапката на главата, за да се предпази от яркото слънце на стъпалата.

— Той е от Чикаго, доколкото знам. Убиец на име Джордж Пийч. Виждал съм го. Веднъж ме заговори, копелето, направи някакви забележки за времето! — Той погледна извинително към мис Луис. — Братовчед ми ми изпрати предупредително писмо за него…

— Що за човек е той?

— Ще се биеш ли с него, Лейси? Ще ти дам всичко, което поискаш!

— Що за човек е той?

Талбът неспокойно прочисти гърлото си.

— Напълно приличен на външен вид — отвърна той. — Особено ако не знаеш какво представлява. Изглежда като градско конте. Млад е.

— Не се дуелирай с него — каза Луис на Лейси. — Аз съм убедена, че нямаш никаква причина да се биеш с него — изглеждаше силно разтревожена. — Вие сте лъжец! — изкрещя тя на Талбът, после изведнъж се затича с вдигнати юмруци, за да го удари, а той, опитвайки се да й каже нещо успокоително, на свой ред се обърна и побягна надолу. Днес явно му беше ден за бягане.

Лейси хвана Луис за ръцете и я задържа.

— Чакай малко — извика той на Талбът. — Стой тука — после отведе Луис в къщата.

Когато Лейси излезе навън, Талбът бе застанал до великолепния си кон и го чакаше. Когато той се доближи съвсем, Талбът взе нервно да пристъпва от крак на крак. Всичкото му самообладание го бе напуснало и сега приличаше на едно огромно наплашено дете в потен тежкарски костюм.

— Ще го направиш ли? Ще се биеш ли с него? — попита нетърпеливо той.

— Стой настрана от коня ми — студено му рече Лейси, после отиде до сивия жребец и постоя за момент до него. Милваше го по гладката като коприна кожа, прекарваше нежно ръка по кадифената му муцуна. После с едно движение се метна върху седлото. Беше мексиканско седло и доста по-плитко, отколкото му допадаше, но конят — Рейн — беше стабилен като скала под него.

— Сега ме слушай добре, Талбът — каза той. — Оставяш при мис Луис една разписка, че е извършена продажба на този кон, после вземаш крантата, която тя благоволи да ти продаде, отиваш в града и си омиташ парцалите. Защото, ако утре вечер си още в града и този приятел Пийч не те е довършил — аз ще го сторя!

— Добре, добре! Ще се махна — побърза да обещае Талбът, но Лейси беше вече обърнал сивия жребец и го бе пришпорил в буен галоп.

 

 

Сивият беше вече негов.

Срещу пистолета му, в крайна сметка. Нямаше значение, че Талбът приличаше повече на страхливо псе, отколкото на мъж. Нямаше значение също, че Лейси не би могъл да замине за Мексико и да остави един храбър стар мъж без една ръка да бъде застрелян като бездомно куче насред улицата.

Беше дал пистолета си под наем… под наем за убийството на човек, когото никога не бе срещал. Срещу един кон.

Един обезобразен скитник с посребрена коса се наема да извърши убийство срещу стойността на един кон. Убийството трябваше да бъде извършено — нямаше спор по това — и той щеше да се опита да го извърши, независимо дали щеше да получи коня за награда или не. Но щеше да вземе коня, това беше сигурно. Това беше неговата цена.

Но така пропадаше дори още по-ниско, отколкото бе пропадал досега.

Отколкото досега…

Лейси се носеше спокойно към града. Нямаше нужда от бързане. Довечера щеше да отиде и да огледа мъжа. Или пък да го потърси по кръчмите или в публичните домове, да го види как се държи, как се отнася с хората, как носи пистолета си.

Най-вероятно окачваше кобура си на рамото, ако беше от суетните мъже. Някои намираха този начин да носиш пистолета си доста неудобен. Може и да бяха прави. Но Джон Уесли Хардин го използваше. А дори и самият Джеси Джеймс.

Сивият жребец си струваше. Лейси усещаше свободата на животното под себе си, движението му, леката му и наперена походка. Той леко го докосна с шпори и конят реагира на момента и започна да засилва ход, без да губи гладкия си люлеещ ритъм. Талбът несъмнено беше страхливец, но си беше намерил и отгледал отличен кон.

Лейси подкара коня в галоп за около половин миля, после го спря, слезе от седлото, посегна към манерката на Талбът, отви капачката й, помириса я, за да се увери, че не е пълна с уиски, наля малко от течността в периферията на старата си шапка „Стетсън“ и я поднесе до муцуната на животното. То наведе глава и започна да пие, а тъмно медените му очи бяха вперени в Лейси, нежни и невинни като на ангел.

Лейси стигна в града по тъмно и отиде веднага у мис Мейнард. Чувстваше се изморен и недоволен от себе си.

Старата дама изглеждаше достатъчно доволна да го види, за да го покани в приемната си. Големият Уилям се беше възстановил и пазеше вратата на заведението й.

Те поговориха малко — за бизнес, за засадата на новото стадо (жителите на града бяха чули невероятни истории за случилото се). После Лейси й съобщи, че смята да напусне щата. Старата дама въздъхна, като чу това, и се залюля малко по-бавно на стола си, а малките й ръчички не спираха дейността си.

— Добре, но ще трябва да кажете на Силки — каза тя. — Не одобрявам хора, които си вземат шапката и изчезват, без да сторят и кажат това, което е необходимо.

Лейси отвърна, че ще говори със Силки, и после за известно време между тях настана дружелюбна тишина. Той не спомена и дума за Джордж Пийч. От време на време на вратата се появяваше някое от момичетата, за да се увери, че това е наистина той.

Силки дойде да го вземе по-късно. Сара й беше казала, че той се намира в къщата, и тя беше разкарала набързо един клиент на име Дейвис, за да може да слезе в приемната и да заведе Лейси в стаята си.

Двамата се качиха там и се насладиха на вечерята, която Сара бе донесла с обяснението, че е прощален подарък от мис Мейнард.

Когато чу това, Силки изгледа студено Лейси.

— Отиваш ли си? — попита тя и остави набодения с вилица картоф върху подноса, без да ги опита.

— Да, отивам си — отговори той и тя не каза нищо повече, а продължи да се храни, докато не изяде всичките си картофки.

Изглеждаше в достатъчно добро настроение, за да го приеме в леглото си веднага след като вечеряха. Лейси се беше опасявал, че тя ще усети уханието на Луис по него, но се тревожеше излишно. Собственият й парфюм бе в твърде изобилно количество, предположи той. Това беше добре, защото не искаше да нарани чувствата й, като се окажеше недостатъчно готов и копнеещ за нея. Но, изглежда, тя не забеляза бавните му действия или пък това нямаше особено значение за нея. Любенето им изглеждаше толкова хубаво и сладко, колкото и преди. След това те лежаха в прегръдките си и говореха за Мексико и за това, как той ще й пише оттам и ще й изпрати нещо хубаво, ако се случи удобен случай.

— Нищо специално — каза тя. — Нищо скъпо. Просто нещичко.

И Лейси й обеща. Чувстваше се много благодушен, а и тя не бе разбрала за Луис. Не му се искаше да я наранява по никакъв начин.

Към десет часа вечерта, когато клиентите вече пееха въодушевено и зачестиха посещенията си по стаите на момичетата, Лейси се обърна в леглото, целуна Силки по гърдата и й прошепна довиждане. Тя го целуна, каза му довиждане и го шляпна здраво по задника за прощално, когато той започна да се облича.

— Внимавай — каза му тя. — Пази се.

Лейси разбра добре какво има предвид тя.

— Ще внимавам — отвърна й той. — И няма да забравя за подаръка ти.

Тя въздъхна, прозя се и се приготви отново за сън, докато той се обличаше.

Вече готов, той се спря и се наведе да я целуне нежно по шията, после се отправи към вратата.

Когато тя се затвори тихо след него, Силки промълви беззвучно в тъмнината:

— Миришеш на жена, копеле мръсно! — После тя дълго плака. — Дяволите да ги вземат всички мъже! — Прошепна тя и заспа.