Ана Годбърсън
Завист (9)

Седма глава

„От специален източник научих, че в дома на семейство Холанд е проведен обяд, на който е била поканена и Пенелопи Скунмейкър. Във висшето общество винаги ще има дребни душици, които нямат търпение две дами да се хванат за косите и гостите очакваха подобна случка, тъй като и госпожица Елизабет Холанд, и бившата госпожица Хейс са били сгодени за господин Скунмейкър. Очевидно са останали разочаровани, защото срещата между двете дами беше сърдечна, а събитието бе първото в дома на семейство Холанд след смъртта на господин Едуард Холанд преди повече от година…“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, неделя, 11 февруари 1900 г.

Даяна Холанд слезе на обяда със закъснение, но напълно подготвена да изслуша подробностите около романтичните неволи и премеждия на Елинор Уетмор. Беше се разбрала с Клер и прислужницата я премести до Елинор, за да научи повече от момичето, но и за да е далече от Пенелопи. Беше облечена в памучна рокля на червени и бели кръгове, а деколтето се издигаше на два сантиметра над ключиците; къдриците й обрамчваха лицето и подчертаваха естествената й красота. Слезе на първия етаж небрежно, но остана шокирана, плътните й устни се отвориха, когато забеляза фигурата, застанала от другата страна на стъклената врата.

Без дори да помисли, прекоси фоайето и притисна длан на стъклото, все едно магнит я привлече натам. Затвори очи, понеже знаеше, че в тях се е появило изражение на копнеж, типично за момиченце. Отвори ги и те заблестяха по-решително. Хенри обаче не си тръгваше, затова домакинята му отвори.

— Какво търсиш тук? — говореше тихо и враждебно, наполовина прикрита зад вратата.

— Доколкото ми е известно, бях поканен — отвърна шеговито, по начина, с който си беше пробивал път навсякъде вече двайсет години.

Изглежда беше наясно, че идването му е грешка, защото затвори тъмните си очи и поклати красивата си глава. Тя остана изненадана колко красив й се стори в момента, докато го наблюдаваше съвсем отблизо. Беше изминало много време, откакто за последен път беше толкова близо до него.

— Предполагам дошъл си заради съпругата си — сопна се девойката и се насили да откъсне поглед от брадичката му. — Тук е.

— Не… — Хенри престана да клати глава. След миг вдигна поглед — предпазлив, преизпълнен с желание — към Даяна. — Не.

— Какво не?

Тя пусна бравата и открехна още няколко сантиметра. В парка цареше тишина, голите клони на дърветата жадно се бяха протегнали към бялото небе. Кочияшите бяха заболи носове във вестниците и се преструваха, че не обръщат никакво внимание на двамата млади на вратата.

— Не съм дошъл заради съпругата си. — Замълча и притисна челото си с пръсти, точно между веждите. — Дори нямах намерение да идвам. Но мисълта, че ще бъда в една стая с теб… Извинявай. Държа се като пълен загубеняк. Дори не очаквах, че ще мога да поговоря с теб от толкова близо. Сигурно всеки момент ще ми обърнеш гръб, а аз няма да успея да ти кажа… Господи.

Сърцето й, долен предател, бе започнало да препуска и Даяна се надяваше бързото надигане и отпускане на гърдите й да не личи прекалено под бюстието. Пределно ясно й беше, че трябва да направи онова, което Хенри очакваше от нея: да му обърне гръб. После той щеше да позвъни и Клер да го покани официално. Вместо това излезе и притвори вратата.

— Какво искаш да ми кажеш?

Хенри свали шапката си и я стисна в ръце.

— Както вече ти обясних в писмата си… — Замълча, сякаш не можеше да си поеме дъх. — Чете ли писмата ми?

Чувствата на Даяна бушуваха, въпреки това в момента я обзе непреодолимо раздразнение.

— Не — сопна се. Едва сега усети колко е студено. — Изгорих ги.

Хенри изпусна дълго сдържания дъх.

— Ооо!

Остана загледан в Даяна и макар тя да забеляза чувствата, изписали се по лицето му, не бе сигурна дали изпитва съчувствие заради онова, което й беше причинил, или самосъжаление заради онова, което бе изгубил той.

— Хенри — опитваше се да се държи твърдо, да покаже, че е нетърпелива, но усети, че желанието да бъде ухажвана се издава от гласа й, — ще се чудят къде съм.

Хенри погледна наляво към прозорците на хола и се отдръпна настрани, за да не го вижда никой от гостите. Тя забеляза как преглъща и брадичката му, обръсната от прислужника преди час или два, потръпна.

— Ще ми отделите ли минутка от времето си, госпожице Даяна?

Домакинята се обърна назад, все едно тълпа подслушвачи се бяха събрали, за да чуят разговора им, но фоайето беше пусто.

— Добре — съгласи се.

— Не обичам Пенелопи. Никога не съм я обичал. — За пръв път застана неподвижно. — Не съм искал дори и за миг да се женя за нея. Направих го единствено, за да те предпазя.

Даяна скръсти ръце. Усещаше студа по ушите си, но никога не бе виждала Хенри толкова искрен и фактът я стопли.

— Разбрала е за онази нощ… в стаята ти… и какво се е случило между нас. Заплаши ме, че ако не се оженя за нея, ще те издаде. Опитах се да ти обясня всичко… — Замълча, може би осъзна, че вече няма никакво значение. — По време на церемонията мислех единствено за теб, не съм спрял да мисля за теб оттогава. Исках единствено да защитя теб и доброто ти име.

Доброто име на Даяна й се стори напълно безсмислено. Тя стисна вратата и се запита дали случайно не иска да му благодари. Много неща се промениха за броени минути, но девойката не почувства никаква благодарност.

— В писмата си бях обяснил всичко и ти казвах колко съжалявам за онова, което се случи. — Хенри завъртя шапката в ръцете си и продължи да наблюдава Даяна по начин, от който й се прииска да се сгуши в ръцете му и да остане притисната до него завинаги. Изненада се от себе си, завладя я гняв, че все още изпитваше подобни чувства. — Не я обичам, Дай.

Тя затвори очи и смръщи чело.

— В такъв случай успешно заблуди цял Ню Йорк — рече неубедително момичето.

— Дори не спя с нея.

В този момент тя отвори очи и гъстите й мигли затрепкаха.

— Изобщо ли? — прошепна.

Хенри поклати глава, без да откъсва поглед от нея.

— Как бих могъл, след като желая теб?

Сякаш някой я тласна напред и вятърът я поде като на детска люлка. Тя разтвори устни и хиляди мисли се зароиха и напираха да бъдат изказани. Запита се дали Хенри няма да я целуне, бързо, така че никой да не забележи, ала моментът бе прекъснат.

— Даяна — прозвуча глас от фоайето.

Тя трепна от страх и преглътна с усилие, преди да се обърне към сестра си, застанала на вратата.

— О, Лиз, аз само… — Очите й се стрелнаха от мъжа в черно палто към уморената Елизабет. — Господин Скунмейкър е тук.

— Добре. — Бледото сърцевидно лице на Елизабет се показа на вратата. — Чакаме те. Покани го и поеми палтото му, за бога.

Погледна сериозно Хенри, обърна се и остави сестра си сама. Последва мълчание, преди Даяна най-сетне да попита:

— Ще влезеш ли?

— Не… — Хенри сви вежди. — Няма да издържа.

Тя кимна.

— Във вторник заминавам. С Теди отиваме на риболов. Ако са ме видели, кажи им, че съм отказал, за да си оправя багажа. — Той се поколеба, но след секунда нахлупи шапката. — Пенелопи се самопокани, разбира се, и има намерение да покани и Елизабет. Според мен е решила да докаже на хората, че двете продължават да са приятелки. — Хенри говореше прекалено много, което издаваше, че никак не му се тръгва. Слезе едно стъпало, погледна лъснатите си официални обувки и пак вдигна глава към Даяна. — Ти ще дойдеш ли?

— Къде?

— Във Флорида.

Тя погледна нервно през рамо.

— Но как да…

Тогава той се ухили и за момент студът се стопи. Тя се почувства лека, все едно бе способна на всичко — той всеки път я караше да се чувства по същия начин, само с близостта си.

— Достатъчно умна си и съм сигурен, че ще измислиш начин.

Повдигна леко шапката си, обърна се и тръгна с бърза крачка към каретата, която го чакаше. Тя приглади назад къдриците, разпилели се по лицето й, и се опита да се успокои, но самообладанието я беше напуснало. Най-сетне отиде при гостите, а температурата на тялото й беше съвсем различна.