Ана Годбърсън
Завист (39)

Трийсет и седма глава

„Всеизвестна истина е, че винаги е налице по един джентълмен, с когото да танцувате, освен в момента, когато най-много се нуждаете от кавалер.“

Мейв Де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Елизабет призна истината пред майка си и на следващия ден все още се опитваше да се овладее. Тръпнеше от чувство за вина, от страх, повръщаше й се, усещаше умора, но се стараеше спокойно да закопчава копченцата от китката до лакътя. Вдигна косата си високо над твърдата яка. Вече личеше, че дребното й тяло наедрява, но не и в момента както беше облечена в дебелата виненочервена рокля. Все още разполагаше с известно време, макар да й прилоша при мисълта колко е малко. Уил загина преди два месеца и много скоро състоянието й щеше да проличи.

— Клер — повика прислужницата, когато слезе във фоайето. Червенокосата прислужница вдигна уморен поглед от онова, което вършеше. Спря, но не пусна метлата, когато Елизабет слезе от последното стъпало. — Ще отскоча до стара приятелка.

Дори на Клер да й се стори неестествено, понеже Елизабет не беше ходила на гости от месеци, не пророни и дума. Подпря метлата на стената, избърса ръце една в друга и влезе в гардеробната под стълбите. Докато чакаше, Елизабет погледна навън. Дърветата в парка се поклащаха, но хора нямаше, значи беше доста студено. В дома на семейство Холанд не бе останала почти никаква прислуга, затова Елизабет свикна сама да се облича, но този път изчака Клер да й донесе карираната кафява наметка, да й я държи и да я закопчае. Сетне срещна погледа й, но само за миг и й отправи кратка усмивка.

Наскоро се беше досетила, че Клер е разкрила отношенията на Даяна с Хенри Скунмейкър и макар досега да беше вярвала на прислужницата, вече се пазеше от нея и я обвиняваше за всяка клюка, която се чуваше за семейство Холанд. В момента не й трябваше скандал.

— Кажи на леля Едит, че ще се върна за вечеря, освен ако не ме поканят другаде — нареди, докато излизаше.

Не беше сигурна какво точно имаше предвид с тези думи, но примигна, сякаш бе очевидно. Спря за момент пред вратата, за да погледне окуражително Клер или пък другото момиче да я погледне окуражително. След миг си спомни колко е тежко положението й — всеки път имаше чувството, че се потапя в леденостудена вана — и се стегна. Доскоро умееше да манипулира всички в обществото в своя полза, може би щеше да успее и сега. Този път нямаше време за любезности и не можеше да си позволи да се предаде на нервната възбуда.

 

 

По това време в града цареше тишина и човек би си помислил, че наоколо не става нищо. Тя обаче знаеше истината: скоро времето за чай приключва и дамите в Ню Йорк са започнали да обсъждат какво да облекат за вечеря. Замисляха остроумни забележки и хитри отговори. Тя самата беше поела на мисия и се налагаше да мисли трезво, въпреки това я обзе приятно чувство, докато пътуваше по Мадисън авеню.

Каза на кочияша да не я чака и подаде картичката си, когато й отвориха.

— Тук ли е господин Кътинг? — попита и макар да имаше намерение да се усмихне, естествено, лъчезарно, както винаги досега, се почувства неловко. — Господин Теди Кътинг.

Не успя да разгадае изражението на иконома на семейство Кътинг, понеже брадата го скриваше успешно, но първоначалното мълчание я накара да се поколебае дали не бе сгрешила, като изрече името на приятеля си с такова удоволствие. Бе наясно, че за техните кръгове подобно държание не е прилично.

— Ще проверя, госпожице — заяви най-сетне икономът и я поведе към хола.

Под мраморната плоча на камината бумтеше огън, а в саксиите отстрани беше избуяла папрат. Стените бяха с раирани тапети, навсякъде по полиците имаше кристални предмети, а на кремавите лежанки се бяха настанили госпожа Кътинг и две от дъщерите й, Алис и Джулия. Сториха й се необичайно мрачни — първото, което забеляза. Второто бе, че имаше твърде малко хора в толкова богат и голям дом.

— Госпожица Елизабет Холанд — представи я икономът и когато трите жени вдигнаха очи, гостенката забеляза, че и майката, и дъщерите са плакали.

Малките устни на Елизабет се разтвориха, но не успя да изрече и дума. Икономът излезе и тя пристъпи в топлата стая.

— О, Елизабет — изплака Алис. Прекоси бързо стаята и прегърна старата приятелка на брат си през врата. Също като майка си и сестра си беше в черна рокля, с малко американско флагче, закачено на гърдите. — Да знаеш само какво се случи! Само да знаеш…

— Какво се е случило? — Елизабет усети как надеждите й започват да рухват. За момент се запита дали не е донесла някое проклятие, дали и Теди не е сполетян от същото, което беше поразило Уил. — Защо си толкова тъжна?

Алис я затегли към канапетата, а Джулия й наля чай и Елизабет пое любезно чашката. Докато чакаше да й съобщят лошата новина, която предусещаше, че ще чуе, имаше чувството, че поизстиналата течност прогаря гърлото й.

— Става въпрос за Теди, разбира се. — Алис седна до гостенката и отпусна ръце на коленете й. Сивите й очи бяха същите като на брат й, както и широкото, дълго като на кон лице. — Него вече го няма.

Елизабет стисна за секунда очи.

— Какво искаш да кажеш? — попита, след като ги отвори.

Чашката изтрака на чинийката и тя я задържа с другата, за да спре да трепери.

— Замина на война — обади се седналата до майка им Джулия и погледна Елизабет така, все едно вината беше изцяло нейна. Доколкото знаеше, беше точно така. — Каза, че във влака се запознал с едни войници, които му показали какво означава да си истински американец, че дори Елизабет Холанд е изтърпяла повече трудности и се е преборила, за да се върне у дома…

Елизабет остави чашката и притисна ръка към корема си. Припомни си времето, което беше прекарала с Теди във Флорида и й се стори, че вълните го завличат навътре в морето. Какво му беше казала, за да го прокуди? Не успя да си спомни и й се прииска да му каже, че ако беше останал в Ню Йорк, щеше да се превърне в нейния герой. Защо не беше останала на дансинга с него онази вечер, тогава той щеше да й предложи.

— Толкова скоро? — попита най-сетне Елизабет, сякаш бе шокирана единствено от времето, което приятелят й беше избрал, а не от факта, че е решил да замине.

— Да. — Гласът на госпожа Кътинг прозвуча остро и тя притисна кърпичката към лицето си. Косата й беше посивяла, а тялото й бе разтърсено от ридания. Тя бе жена, чиято единствена радост в живота са децата й, а единствената й болка — тяхното нещастие. — Записа се и вече го изпратиха в Сан Франциско! Оттам заминава за Филипините.

Елизабет се зачуди къде ли се намираше старият й приятел сега, защото и тя беше пътувала по същата линия. Но това не означаваше, че ще го догони.

Трите дами от семейство Кътинг закимаха и започнаха да обсъждат най-големите си страхове и кошмари, молеха се за спасението му и се питаха какво ще правят, ако нещо му се случеше. Елизабет сви вежди, ахкаше и охкаше с тях, обзета от мрачното им настроение. Сутринта имаше план, следобедът беше обзета от оптимизъм, а когато дойде часът за чай, разбра, че се е проявила като глупачка, колко празни и безпочвени са били намеренията й.