Джанис Кайзър
Тялом и духом (9)

Девета глава

Дерек наблюдаваше замислено пламъците в камината. Лара беше от половин час в стаята за гости. Лампата й не светеше. В цялата къща се чуваше единствено пращането на дърветата в камината. По стряхата отвън отекваха поривите на усилилия се вятър.

Внезапно възникналата буйна страст бе утихнала, но не и силният копнеж да притежава Лара. Никога не бе желал жена толкова силно — дори и Маргарет, когато най-много се обичаха. Желанието му към Лара, любовта му към нея — те не криеха проблеми, но не всичко се свеждаше до тях. Защото Марк и Маргарет, неговото семейство, хората, които бе обичал най-много, съществуваха, те не можеха да изчезнат с магическа пръчка и да започне всичко отначало. Дерек трябваше да се съобрази и с тях. Пък и не само той имаше проблеми с чувствата. На Лара също не й беше лесно. Тя несъмнено се измъчваше заради Маргарет. Та той беше женен за нея.

Дерек неспокойно закрачи из стаята и застана до френските прозорци. Взря се в тъмата. Нищо не се виждаше. Пламъците в камината се отразяваха в стъклата като в огледало. Той се загледа в странния им танц. Вятърът продължаваше да фучи и да запраща дъждовните капки в прозореца. От време на време се чуваше как някоя голяма вълна се разбива в скалите.

Изведнъж Дерек почувства, че не е сам. Зърна отражението й в прозореца. Лара стоеше на прага на стаята. Беше само с полуразкопчана блуза, която стигаше до бедрата й. Русите й коси се стелеха като водопад върху раменете. Той бавно се обърна. На светлината на камината тя му се стори красива като фея. Играещите сенки на пламъците подчертаваха устните й, а в очите й се четеше колебание и… страх… въпрос и… отговор.

Лара мълчеше. След миг се обърна и тръгна към стаята за гости. Остави вратата отворена, сякаш го канеше да я последва. Той бавно се приближи. Лара беше в леглото, а блузата бе метната на стола. Дерек разбра, че тя е гола под завивките и се съблече. Легна до нея, а тя се дръпна встрани, за да му направи място. Тялото й беше топло. Дерек я притисна в обятията си и нежно я целуна. Така отговори на въпроса в очите й.

Тя го прегръщаше и притискаше устни в рамото му. Зъбите й се впиха за миг и тя промълви смутено:

— Нямам сили…

— Не мисли за това. Остави ме да те любя.

Тя обърна лицето си към неговото. Близна устните му и усети приятния им вкус. Нежността й го възбуди.

Лара бе изключително създание, дъхът му секваше от красотата й. Той прокара ръка по тялото й, по всяка нейна извивка. Спря, за да се овладее. Не искаше да бърза. Беше споменала, че копнее за ласките му. Тя искаше да се любят бавно, дълго и нежно. А Дерек се стараеше да направи изживяването неповторимо. Докато той изчакваше да овладее страстта си, Лара докосна гърдите му, а после плъзна ръка надолу към бедрата. Дерек усети, че потръпва. Това не бе еротично докосване, а ласка, изпълнена с любов. Той я целуна пламенно. Желаеше я толкова силно. Тя също го желаеше.

Лара едва си поемаше дъх. Сърцето й щеше да изхвръкне. А пламъкът, който едва сдържаше, тутакси лумна, когато Дерек отново погали с език гърдите й. Тя притвори очи и ръката му се плъзна към слабините й. Лара стисна устни и потрепери. Бедрата й откликнаха на неговото докосване. Тя стенеше и чувстваше как все повече не може да се владее.

Дерек усети, че още миг и тя ще изпита върховно удоволствие, и ръката му замря. Но тя притисна пръстите му настоятелно, а другата й ръка посегна към скута на Дерек. Лара гореше от желание.

— Моля те, Дерек — прошепна тя, — моля те, сега, сега…

Гласът й звучеше трогателно умоляващо. Дерек прилепи страстно устните си до нейните. И се отпусна върху горещото й тяло. Усети я, че се стяга, не толкова от възбуда, колкото от изненада.

Едва се сдържаше да не я обладае. Повтаряше си, че трябва да бъде много внимателен и да мисли за нейния копнеж и наслада. Лара се поотпусна. Тя притисна ръка на кръста му — искаше да го насърчи да не изчаква повече. Той проникна в нея и тя издаде тих гърлен звук, сякаш не го очакваше, но и го приемаше с радост. Бавно, бавно той навлезе в нея, докато телата им се сляха. Един дълъг миг останаха неподвижни, а пръстите й се впиваха в гърба му. Лара раздвижи бедрата си, все по-бързо и по-бързо в неподвластен шеметен ритъм. Стенанията и викът й го възбудиха до краен предел. Дерек усети, че повече не може да се владее, телата им сякаш се слепиха и бездиханни, двамата потръпнаха в този неописуем върховен миг.

Той чувстваше под себе си лудото туптене на нейното сърце. Целуваше устните и лицето й. Тя лежеше неподвижно, почти безжизнено, но затихващото й стенание бе знак за радостта, която бе изпитала. Дерек легна до нея, но тя все така не помръдваше. Очите й бяха затворени. Лара мълчеше.

Дерек можеше да й каже, че я обича, но се поколеба да не би думите му да прозвучат не на място. Намери ръката й под завивките и двамата сключиха пръсти. Лара отвори очи, но не го погледна.

Той реши да я попита добре ли се чувства, но се поколеба — по-добре беше да изчака тя да заговори първа. Може би отново мислеше за Маргарет и затова щеше да бъде по-разумно да мълчи. А той самият не бе помислил за жена си. Не и до този момент. Не беше спал с жена от години, а Лара беше и първата, след като се бе оженил за Маргарет.

Усети прилив на вина, но изпита и дълбока нежност към Лара. Наведе се на лакът към нея. Очите й блестяха. Той понечи да я целуне, но тя извърна глава и издърпа ръката си. В гърлото му заседна буца, а само след миг Лара тихичко заплака.

 

 

Стийв Адамсън намали пред мотела и видя светещата табела „Няма свободни стаи“. Старият пикал, който караше, се задави, избумтя и спря. Беше взел назаем бричката на Тим Ийстърли — така не будеше подозрение, защото полицаите търсеха неговата кола. Стийв погледна към мотела през набразденото от дъжда стъкло. Чистачката пред шофьорското място едва се местеше, а другата изобщо не работеше. Стийв изруга проклетото време, което така мразеше.

Добре че Тим му даде старата си бракма. Инак полицаите веднага щяха да го хванат. Той и така едва ли щеше да им избяга, но в колата на Тим печелеше време.

Приятелят му каза:

— Ако нещо си загазил, по-добре изобщо не ми разправяй. Колкото по-малко знам, толкова по-добре.

Стийв подмина мотела. Беше доста изнервен и нащрек — може би напразно, но знае ли човек. Не очакваше да види джипа на Лара, но може би беемвето на оня тип. Нямаше следа и от него. Пред входа имаше само една кола. Стийв не можеше да прецени дали това бе добър знак, или не. Зави и се върна, като възнамеряваше да мине още веднъж, преди да влее в мотела. Само да зърнеше Лара… Само да я свареше насаме. После все някак щеше да избяга от щата, та дори и от страната.

За пореден път огледа мотела. Не забеляза нищо съмнително. Вероятно страховете му бяха напразни. Най-опасно беше да кара по магистралата, затова сви встрани от входа и паркира. На рецепцията светеше, но не се виждаше жива душа. Беше късно и може би служителят бе полегнал за малко. Стийв слезе от колата и затръшна скърцащата врата с ръждясали панти. Тръгна към входа на мотела под ръмящия дъжд. Чакълът скърцаше под ботушите му. Вратата беше заключена и той позвъни. В този миг осъзна, че има нещо нередно: светещата табела, че няма свободни легла, не се връзваше с липсата на коли пред мотела!

Стийв веднага се обърна и тръгна към пикала, но от двете страни на шосето се зададоха две полицейски коли. Стийв се огледа тревожно и след миг съзря един полицай с насочен към него пистолет.

— Горе ръцете!

Стийв погледна през рамо — към него вървяха още двама полицаи, те също държаха пистолети. Преди да успее да мигне, беше заобиколен от още няколко униформени мъже.

— Да му се не види! — силно изруга той през стиснати зъби. Положението беше безнадеждно.

— Горе ръцете! — извика отново единият от полицаите.

Стийв се подчини с неохота. Не спираше да ругае под нос. Притиснаха го от всички страни. Извиха ръцете му отзад и му сложиха белезници. Отказа се да се противи, защото знаеше какво щеше да последва. Погледна едрия мъж, застанал пред него. Уоли Стайлс му се усмихваше.

— Добър вечер, господин Адамсън — любезно го поздрави той.

— Майната ти!

— Защо не ме послуша, а? — попита Стайлс, докато го отвеждаха към колата. — Само ни губиш времето.

— Майната ви и на времето, и на вас!

Въпреки дъжда, Стайлс извади списъка с правата и започна да му ги чете. Стийв бе като зашеметен, главата му пулсираше от вдигналия се адреналин и не чу нито дума. Единственото, което искаше да направи, бе да цапардоса гадното ченге. Но беше твърде късно.

— Откровено казано — обърна се към него Стайлс, — чаках с нетърпение да те хванем, та да си получиш заслуженото за всичко, което стори на онази жена.

— Тя сама си го търсеше — премигна Стийв на дъжда. — Предизвикваше ме и ми даваше аванси. Ударих я чак когато ме ритна и то няколко пъти. Ударих я, за да се защитя!

Полицаите прихнаха.

— Говоря ви истината! — развика се Стийв. — Цялата работа е, защото иска да ми отмъсти. Нали бяхме женени. Казвам ви, сама си го просеше. Защо слушате само нея, а не изслушате и мен?

— Ще те изслушаме, разбира се — рече Стайлс и кимна на полицаите да го вкарат в колата. — Затова си има съдия и съд.

— Не е честно — викна Стийв. — Питайте Лара. Тя ще ви каже, че не съм виновен. Тя си го искаше. Ето това е истината.

Полицаите го набутаха на задната седалка. Мокър от дъжда и с белезниците на ръце, Стийв се чувстваше отвратително. Обзе го паника — та те го водеха в ареста.

— Мамицата й! — силно изруга той.

— Млъкни! — нареди му един от полицаите.

— Не е честно! — не спираше да негодува Стийв. Не че го арестуваха за пръв път. Един-два пъти го бяха задържали заради пиянски свади. Пускаха го на другия ден, но всеки път беше толкова пиян, че почти нищо не си спомняше. Този път бе различно. Едва ли щеше да излезе скоро. А можеше и да го осъдят.

Той ритна предната седалка. Полицаят до него го сръга в ребрата с палката.

— Казах ли ти да кротуваш!

Стийв се преви от болка.

— Да пукне дано тая мръсница Лара!

 

 

Тя гледаше тавана, заслушана в дъжда. Дерек спеше. Не разбра кога точно е заспал, може би преди около час. Въпреки радостта, с която я бе дарил, тя поплака мъничко. Колко хубаво беше… Лара никога не бе преживявала подобно чувство. Как можеше да устои и да не бъде с него в бъдеще?

Сега беше моментът да сложи край на всичко. Това бе необходимо така, както бе необходимо да го покани в леглото си. Но беше време да сложи край. Да можеше да изчезне, да стане чудо и да изчезне в нощта… Как щеше да го погледне сутринта? Не можеше да си представи да седне да закусва с него. Най-добре щеше да бъде да запази спомена от тази единствена и неповторима нощ завинаги.

Толкова й се искаше да остане сама. Тя внимателно дръпна завивките, но той веднага се събуди.

— Лара?

— Извинявай — прошепна тя.

— Къде отиваш?

— Да не ни е тясно… Ще отида на дивана.

— Аз ще отида, щом искаш.

— Не исках да те събудя.

Странно учтив разговор, помисли си Лара. Та нали се бяха любили преди няколко часа. Защо такава дистанция.

Дерек седна на ръба на леглото. Тя го погледна. Търсеше дрехите си по пода. Почувства се ужасно, все едно го гонеше.

Той стоеше и държеше дрехите си. По начина, по който я гледаше, бе ясно, че не знае какво да каже. Седна отново и я погали.

— Да не би да ми се сърдиш?

— Не — промълви Лара.

Дерек пое дъх, за да каже нещо, но се отказа. Стана и излезе от стаята, като внимателно затвори вратата.

Лара почти не дишаше, надявайки се, че с него ще си тръгнат и копнежът, и любовта, които изпитваше. Напразно…

 

 

Лара се събуди от звън на телефон. За миг си помисли, че си е вкъщи, но после си спомни всичко. Седна в леглото и чаршафът се свлече от голото й тяло. Телефонът замлъкна. Чу приглушения глас на Дерек, но не долавяше ясно думите.

Беше се любила с Дерек Гордън, Стийв Адамсън я търсеше под дърво и камък, а от кухнята се носеше мирис на кафе… Реши да стане, да се измие и облече. Огледа се, за да се ориентира. Дерек спря да говори. След малко той почука.

— Може ли да вляза?

Лара придърпа чаршафа и се зави. Поколеба се за миг и каза:

— Да.

Дерек застана на прага в кадифени панталони и с пуловер. Очите му светеха и беше толкова хубав. Гледаше я мило и приятно ухаеше на одеколон.

— Добро утро — усмихнато поздрави той. — Хубава новина! Обадиха се от полицията. Снощи са задържали Стийв в мотела. Влязъл е в капана.

— Слава Богу! — въздъхна Лара с облекчение.

— Край на страховете — каза Дерек някак предпазливо. Той знаеше колко много й се иска да заживее отново спокойно. — Искаш ли кафе?

— О, да. Но първо ще се изкъпя.

— Добре. Кафето те чака. Гладна ли си?

Лара поклати глава. Дерек усещаше нейното смущение и затова й намигна и излезе от стаята. Лара тръгна към банята, а той към кухнята. Слънцето грееше, а Дерек си подсвиркваше някаква мелодия.

Лара се къпа дълго. Каква беше тази песен, която си свиреше? Тя се усмихна.

След малко го чу да свирука пред вратата на банята. Той почука.

— Да не си се удавила?

— Не, не съм. Излизам след минутка.

— Само проверявам как си. — Дерек си затананика и се отдалечи.

Лара излезе от ваната и бързо си изми косата. Поизсуши я със сешоара и слезе в кухнята. Завари Дерек да пие кафе в кухнята.

— А, ето те и теб.

Той стана и огледа подутината на лицето й. Кимна и каза, че изглежда много по-добре. Наля кафе и подаде чашата на Лара.

— Извинявай, че се забавих, но ми беше толкова приятно и покиснах повече във водата.

— Добре ли спа?

— Чудесно. — Тя погледна листовете на масата. — Май си се заловил сериозно за работа.

— Преглеждам си записките. Днес смятам да оформя първата глава.

Тя трудно устояваше на погледа му. Нямаше смисъл да се преструва, че нищо не се е случило помежду им. Затова се престраши и продума плахо:

— Искам да се прибера. Щом Стийв е арестуван, вече няма страшно. Само ще те помоля да ме закараш. Достатъчно ти досаждах, нали?

— Не ставай смешна!

Тъгата в гласа му я развълнува. Тя обаче не отстъпваше.

— Ако искаш, можем да тръгнем по-късно, когато си почиваш. През това време ще се поразходя. Всъщност както ти е по-удобно…

— Ти кажи.

Тя избягваше погледа му, зареяла очи през прозореца към ветровития бряг.

— Навън се проясни. Но да знаеш само какви бури се развихрят през зимата. Имаш чувството, че океанът ще връхлети в къщата ти!

— Казаха ми, че времето понякога е ужасно.

Лара замълча. Дерек също не продумваше. Тя взе кафето си и срещна спокойния поглед на мъжа отсреща. Сигурно и той се терзаеше.

— О, Дерек, защо трябва да се измъчваме така?

Той помълча и каза:

— Как ще се чувстваш по-добре? Ако те закарам вкъщи и се преструвам, че между нас не е имало нищо, или ако те попитам как се чувстваш?

Тя не вдигаше очи от чашата, а пръстът й обикаляше несъзнателно ръба.

— Може би трябва да ти обясня…

— Не, Лара, не трябва. — Лара го погледна. — Все едно какви са доводите ти. Сега ме интересува едно — твоето бъдеще и твоите желания.

— Отговорът ми ще ти прозвучи банално, но аз искам да живея така, както… съм живяла досега — рече тя след кратко колебание.

Дерек помисли, кимна и каза:

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Да. Няма нужда и аз да говоря баналности. Ти си зряла жена, която решава сама как да живее. Знаеш чувствата ми към теб. Може би не трябва повече да обсъждаме каквото и да било. Щом не искаш…

— Дерек, ти си много мил и внимателен. Винаги ще те обичам за това.

— Благодаря — засмя се той.

— Може би не това искаше да чуеш, но…

— Не, защо. Не ми обяснявай повече. Приемам комплимента.

— Да не би да се засегна?

Дерек улови брадичката й.

— Не, не съм се засегнал.

Беше искрено благодарна, че се държи по този начин, макар сдържаността му да я смущаваше дори повече и от най-емоционалната реакция. Спомни си предишната нощ и с усилие се съсредоточи върху действителността. Не нощта, а сутринта бе реалността.

— Ще си приготвя багажа — каза тя и стана.

Когато се върна в хола, Дерек подреждаше листовете на бюрото. Той взе куфара й и двамата излязоха. Въздухът бе свеж и чист.

 

 

Когато минаваха покрай мотела, Лара видя, че табелата за свободни места свети. Една камериерка мина пред стаите със служебната количка. Лара потръпна от мисълта какво можеше да й се случи, ако не беше Дерек. Без да иска се обърна и го погледна с любов. Изражението му бе спокойно и уверено. Тя се загледа в устните му и спомена за предишната нощ отново я връхлетя. Тръпки полазиха цялото й тяло. Дали ще съумее да забрави всичко това?

Завиха по пътеката към нейната къща и тя изпита приятното чувство на завръщане у дома. Колко се радваше, че отново си е вкъщи. Но каква бе изненадата й, когато, приближавайки джипа, видяха, че едното му стъкло е счупено. Вратата на къщата зееше отворена.

Дерек възкликна:

— Но какво е това?!

Лара се втурна в къщата.

Вътре цареше пълен хаос. Подвижната врата бе счупена, пердетата — на земята. Столовете бяха обърнати, лампионите — също. Бельото й бе разхвърляно по пода. Дори книгите й бяха съборени от полиците. Хладилникът беше отворен, а съдържанието му — изсипало на земята. Всичко бе поръсено с брашно!

Лара се развика:

— Как го мразя, как го мразя!

— По-добре така, отколкото да те беше намерил — рече Дерек. — Обади се в полицията, за да знаят, когато го разпитват. Може да е бил някой друг — деца, хулигани, знам ли, но много се съмнявам.

— Аз също.

Лара отиде да се обади по телефона, а Дерек започна да вдига столовете в хола. Подреди книгите на масата, събра дрехите й и ги метна на един стол. Когато Лара се върна, стаята имаше по-поносим вид.

— Не е чак толкова страшно — опита се да я успокои той. — Завесите не са скъсани, само трябва да се окачат. Един от лампионите е счупен безвъзвратно. Най-големите бели са плъзгащата се врата и прозореца на джипа. Ако искаш, извикай майстор. — Дерек стъпи върху килима, който беше подгизнал. — Дъждът е стигнал чак дотук, но скоро ще изсъхне.

Лара въздъхна.

— Доста ти се насъбра — прегърна я Дерек.

— Слабо казано, професор Гордън.

Тя го погледна и съзря в очите му не само съчувствие, но и тъга. Веднага съжали за думите си.

— Ще ти помогна да изчистим кухнята.

— Недей, нали трябва да работиш върху книгата си. Ще извикам майстора и докато дойде, ще почистя. — Лара се усмихна и добави: — Все едно голямо пролетно чистене.

Дерек отново улови брадичката й.

— Избързваш с шест месеца.

— Или закъснявам, а? — Дерек долови нежността в гласа й.

— Никога не е късно — промълви той.

Тя сведе очи, а той тръгна към вратата. Лара излезе да го изпрати.

Дерек се загледа в окъпаните от слънцето дървета. Вятърът леко подухваше. Въздухът бе приятен. В такива дни Лара отиваше по тясната пътечка към голямата ливада и се изтягаше във високата трева.

Дерек се обърна с усмивка към нея. Искаше отново да я успокои. Щом беше до нея, нямаше защо да се тревожи.

Докосна лицето й с опакото на пръстите си.

— Ще дойда на сбирката на дружеството — рече той. — Ще се видим, нали? — Лара усети, че гърлото й се стяга. — Но имам една молба — тихо добави той. Лара кимна, прехапала устни. — Напиши ми едно стихотворение. Няма значение какво. Искам да бъде само за мен.

Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи. Дерек се усмихна и каза през шепот:

— Лара Серенов, ти си страхотна, знаеш ли! — Наведе се и я целуна.

А тя не можеше да помръдне. Толкова искаше да го целуне, че накрая не се сдържа и го прегърна. Дерек я щипна по носа и тръгна към колата. Тя го гледаше и си мислеше: — Боже, защо се случи всичко това помежду им…