Джанис Кайзър
Тялом и духом (6)

Шеста глава

Лара напълни две чаши с лед и наля чай. Стисна няколко капки лимон в своя и занесе чашите на верандата, където беше Кал. Приятелката й се зарадва, когато видя разхладителната напитка.

— Манна небесна! — възкликна тя, отпи и допря ледената чаша до челото си. — Всяко лято се заричам да отслабна. Нямаш представа какъв ад е да си дебел в тази горещина. Но ето на, пак е лято и аз пак съм си аз.

Лара се усмихна на приятелката си и се настани в другия стол.

— Кал, не си толкова дебела.

— Да не си на моето място! И никой да не е, не мога да се търпя.

— Тук не става кой знае колко горещо, особено където си ти, близо до брега.

— И слава Богу. Сега разбираш защо не ти идвам често на гости, нали?

Лара погледна към слънцето, което надничаше зад дърветата.

— Скоро ще се позахлади. И ще стане по-приятно.

— Трябва да се прибирам, че Тони сигурно е полудял с децата. Качват му се на главата, нали знаеш.

Приятелките замълчаха. Наоколо цареше приятна тишина. От време на време отпиваха от ледения чай.

— Знаеш ли, не знам дали да се радвам за теб и Дерек, или да съжалявам — подхвана Кал. — Хем се радвам, хем…

Лара знаеше какво има предвид приятелката й. След като й разказа за целувката в петък вечер, Кал се разкъсваше от съмнения. Дали пък не трябваше да насърчава Лара в тази връзка?

Проблемът беше в колебанията на Лара. Кал се влияеше от тях. Тя неочаквано бе обзета от по-особени чувства към Дерек и тези чувства смущаваха и двете. След толкова години, прекарани в самота, Дерек Гордън едва ли беше най-подходящият мъж за нея. Имаше няколко сериозни причини „за“ тази връзка, но и няколко „против“.

Лара знаеше, че Дерек също си дава сметка за тях. Затова и си тръгна така внезапно след целувката. Не му беше лесно…

Ала всеки път, когато си представеше онзи миг и тялото му до своето, в нея пламваше непознато чувство. Толкова много го харесваше. Как да постъпи, как…

— И сега — какво ще правиш? — попита Кал.

— Нищо. Може и никога повече да не се видим. Той обича жена си, да не забравяме това. — Лара отпи от чая си. — Донякъде дори се надявам да не го видя. Може би ще бъде по-добре.

Кал погледна тъжно Лара.

— О, Лара, толкова бих се радвала, ако между вас се получи нещо хубаво!

— Стига си мечтала, Кал. Кога ли съм била щастлива, че сега.

— Ами ти толкова трудно харесваш някого. Кажи ми някой, който си допуснала до себе си през последните десет години?

— Но, Кал, той е женен. Аз пък съм свикнала да съм свободна и независима. И така ми е много добре. Кой би ме търпял такава, каквато съм? Дори аз да го търпя…

— Не бива да разсъждаваш така. Не гледай на всичко негативно. Вредно е, да знаеш.

— Аз съм реалистка. — Кал въздъхна. — Не се притеснявай толкова за мен — каза Лара.

— Но аз те обичам и искам да те уверя, че ще загубиш много, ако продължаваш да живееш така.

Лара се усмихна, стана и се облегна на перилата. После зарея поглед в притихналата гора и промълви:

— А ти не знаеш какво имам.

Кал остави чашата си и стана.

— Да ти кажа, тези разговори ме потискат. Май е време да се прибирам, че да не взема да проваля собствения си брак!

Лара сложи ръка на рамото на Кал.

— Това беше най-умното нещо, което каза днес.

Двете прихнаха, прекосиха къщата и излязоха пред входната врата.

— Трябва да си взема нещата от колата ти — обърна се Кал към Лара.

— Сега ще ти ги донеса. Ще докарам джипа пред къщата и ще го измия. Доста се напраши.

— Как ти се работи в това горещо време!

— Много обичам да мия коли! Пък така и ще се поразхладя.

— О, да, права си.

Лара докара джипа и го паркира до колата на Кал. Кал взе покупките си, потупа Лара по ръката, влезе в колата, натисна клаксона и потегли.

Лара измъкна маркуча и го зави на крана пред къщата. Влезе да вземе кофа и препарат за миене. Качи се в спалнята и обу късите си панталонки — навън беше адски пек. Напълни кофата в кухнята и излезе.

Слънцето залязваше и от дърветата към къщата пълзяха сенки. Джипът беше почти изцяло на сянка. Лара пусна водата и започна да сваля първия, най-мръсен слой. Тъкмо миеше задния прозорец, когато някакво движение привлече вниманието й. Обърна се и видя Стийв Адамсън, който се приближаваше бавно към нея. Той се хилеше, защото бе сигурен, че пистолетът не е в нея, а за да влезе в къщата и да го вземе, Лара трябваше да мине покрай него.

Лара се вбеси.

— Стийв, какво правиш тук!

Тя спря водата и го изгледа. Мъжът застана до стъпалата пред вратата на къщата и сложи ръце на кръста си. Изсмя се и заяви:

— Дойдох да си побъбрим, какво ще кажеш?

— Няма за какво да говорим.

— Аз имам за какво да си говоря с теб. — Стийв се запъти към Лара, а тя насочи маркуча към него.

— Водни пистолетчета, а? — изхили се той.

Лара изкрещя.

— Само една крачка и пускам водата!

Телефонът в къщата иззвъня. Стийв се обърна по посока на звука и пристъпи към Лара. Тя пусна водата право в лицето му.

— О, че приятно! — изкикоти се Стийв и вдигна ръка пред очите си, за да ги предпази от силната струя.

Лара изпадна в паника. Той беше само на няколко крачки от нея и тя хвърли маркуча. Хукна по пътеката, но мъжът бързо я догони.

— Какво става, а? — рече той и отметна назад мократа си коса. — Не щеш ли да се позабавляваме с водата?

Той я хвана за лакътя и я стисна силно.

— Пусни ме! — разкрещя се Лара и замахна да го удари с другата си ръка.

Той отблъсна удара и завъртя Лара с гръб към себе си. Тя усети мокрите му дрехи през тънката си блуза. Бореше се с всички сили, но той държеше здраво ръцете й. Почувства се безпомощна. Телефонът звънеше, но тя не можеше да стигне до него.

— Ще съжаляваш за това — заяви Лара и обърна глава, за да го ухапе, но той дръпна лицето си. Опита се да го ритне, но босите крака я заболяха — Стийв носеше дебели ботуши.

Той се забавляваше и смееше на отчаяните й опити да се освободи.

— Мразя те!

— Лара — прошепна той в ухото й, — ако се укротиш, може да спрем с това боричкане.

Тя спря да го ритай блъска, а от близостта на влажното му тяло й се доповръща.

— Какво искаш? — попита тя през стиснати зъби.

— Един приятелски разговор, какъвто исках, когато дойдох и миналия път.

— Това ли е всичко?

Стийв хвана ръцете й с едната си ръка. С другата докосна лицето й. Духна във врата й и промърмори:

— Е, не бих се отказал от малко нежност.

— Не ме докосвай! — стегна се Лара.

Стийв стисна с ръка рамото й.

— Поне мъничко, а?

— Никак! Ако искаш да разговаряме, първо трябва да ме пуснеш.

— Не знам дали да ти вярвам, сладурче!

— Хайде, пусни ме. Моля те!

— Хмм, ставаме учтиви значи…

— Моля те, пусни ме!

Той продължаваше да я държи за рамото. Наведе се и погледна в деколтето й.

— Лара, виждам ги. Много са сладички, знаеш ли!

— Стийв… — Тя отново опита да се измъкне, но той я сграбчи още по-здраво и я притисна с бедрата си. Лара пак го ритна и отново си удари крака в ботуша му.

— Какво стана с любезната Лара, а! — Гласът на Стийв ставаше все по-груб.

— Ти чу ли какво казах! Пусни ме!!! — наблегна на думите Лара, като полагаше усилие да не се разкрещи истерично.

— Малко ще те погаля, а после ще те пусна, за да си поговорим.

— Не!

Стийв обаче свали ръката си от рамото и я притисна към гърдите й. Лара се разтрепери от ужас. Стийв доближи пръсти към връхчетата на гърдите й. По лицето й се застинаха горещи сълзи. Стийв не спираше да си играе с гърдите й и тя се разплака на глас.

— Лара, виж колко е хубаво с мен. Хайде, отпусни се.

Лара тръсна глава, а Стийв притисна бедрата си към ханша й. Дишането му се учести.

— Стига, престани — каза Лара през плач.

Той пое дълбоко въздух, тялото му като че ли застина за миг и Лара усети, че е бесен заради упорството й. Свали ръката си от гърдите й, но с другата продължаваше да я държи за ръката.

Лара се отдръпна. Лицето му беше безизразно. Стийв избухна:

— Какво ми има, а! Да не съм чумав! Искам да те имам и това е! Какво по-естествено от това… Да не би нещо да си се повредила? Ледена си като айсберг. Станала си фригидна, а?

Лара избърса носа и лицето със свободната си ръка.

— Може и така да е. Само си губиш времето с мен. Намери си някоя, която да те иска.

— Но аз искам теб!!!

— Не само аз имам гърди — подсмръкна Лара.

Стийв се огледа. После седна на близкия пън и придърпа Лара до себе си.

— Виж какво — закани й се той с пръст, — аз не искам само тялото ти. Аз те искам цялата!

В гласа му прозвуча молба. Колкото и да го мразеше, Лара не можеше да не признае, че Стийв се измъчваше.

— Не може насила да постигаш онова, което искаш — рече тя.

— Така ли? И какво да правя? Да стоя вкъщи и да чакам да дойдеш при мен?

— Никога няма да дойда.

— Видя ли, аз какво ти казвам!

— Нищо не разбираш. Една жена трябва да те обича. Всяко насилие ще я накара да те мрази още повече.

— Ти мразиш ли ме?

— Мразя те за това, което правиш! — Лара погледна към ръката, която Стийв все още не пускаше.

Той я събличаше с поглед.

— На мен жена не може да ми откаже — промърмори Стийв сякаш на себе си. После сграбчи брадичката на Лара и приближи лицето й към устните си.

Опита да я целуне, но тя се дръпна рязко настрани. Стийв я блъсна на земята и се наведе над нея. Притисна я с коляно, за да не може да мърда. Започна да разкопчава блузата й.

— Какво правиш?! — попита ужасено тя.

— Ще си взема онова, което не ми даваш.

Лара изпищя и започна да се бори с всички сили. Така и не забеляза как я удари. Пред очите й причерня, а когато се свести, видя, че Стийв е без риза. Беше разгърдена, а от удара главата я болеше така, сякаш я бяха ударили с тухла. Искаше да направи нещо — да закрещи, да плаче, да избяга, но нямаше никакви сили. Беше безпомощна. Тъкмо когато Стийв посегна към катарамата на колана си, Лара дочу вой от сирена. Може би си въобразяваше… Може би така й се струваше от удара… Но Стийв се обърна рязко по посока на звука и тогава тя разбра, че не си въобразява.

— Да му се не види! — изруга той и се изправи над нея — истински великан.

Може би шерифът идваше да я спаси или пък минаваше линейка? Колата приближаваше и сирената се чуваше все по-силно. Стийв вероятно си задаваше същите въпроси, защото изведнъж грабна ризата и хукна към дърветата, за да види накъде се е запътила колата. Лара се вдигна на лакти. Сега беше моментът да избяга. Виеше й се свят, но тя успя да се изправи.

Стийв изруга на висок глас и й се закани с юмрук.

— Тоя път извади късмет, но следващия няма да ти се размине.

Той хукна между храстите с ризата в ръка.

Придържайки разкъсаната си блуза, Лара тръгна като в унес в посоката, откъдето се чуваше сирената. Когато стигна до края на пътеката, видя приближаващата кола. Полицейска кола с бляскаща сигнална лампа. Едва не се разплака от радост.

Колата закова спирачки и вдигна прах към дърветата. Уоли Стайлс бързо слезе от колата и се затича към нея.

— Добре ли сте, госпожице? — Той протегна ръка, за да я подкрепи.

Лара трепереше, а лицето и бе сгърчено от напиращите сълзи. Тя се облегна на Стайлс.

— Стийв Адамсън… Искаше да ме изнасили. Избяга, когато чу сирената на колата.

Стайлс помогна на Лара да се качи при него. Обади се по радиото, но младата жена почти не го чуваше какво говори.

Беше горещо, по тялото й течеше пот, но Лара все така трепереше. Главата й туптеше от удара на Стийв.

Стайлс се обърна и я попита:

— Накъде тръгна?

Лара посочи гората. Описа и облеклото му. Стайлс я попита дали да не извикат лекар заради главата й, но Лара прецени, че не й се налага лекарска помощ. После разказа с подробности за нападението на Стийв, а когато свърши, Стайлс отново се обади по радиото, за да даде допълнителна информация.

Лара постепенно се успокои. Главата й се проясни. Само леко туптеше.

— Колегите ще дойдат след малко — рече Стайлс. — Ще го хванем. Страшното свърши.

Лара въздъхна с облекчение.

— Как разбрахте, че е тук?

— Обади ни се Гордън, приятелят ви.

— Дерек?! А той как е узнал?

— Не знам. Бях на крайбрежната магистрала, когато ми се обадиха. Веднага пуснах сигналната лампа и сирената и поех насам.

— Странно…

По пътя се зададе кола. Стайлс се загледа и каза:

— Ето го и самият господин Гордън. Ще го попитаме как е узнал.

Беемвето спря зад полицейската кола и също вдигна облак прах. Дерек се затича към Лара.

— Добре ли си? Какво е станало?

Тя му подаде ръка и отново й се доплака. Дерек й помогна да слезе от колата и тя го притисна в обятията си.

— О, Дерек! Колко се радвам, че дойде.

Той я целуна по бузата и я залюля в прегръдката си. Лара впи ръце в гърба му, не искаше да го пусне нито за миг.

— Оставям ви госпожица Серенов — обади се Стайлс. — Трябва да хвана този мъж.

— Колата му е ето там отзад — посочих ръка Дерек.

— Така ли?

В този миг чуха силно изскърцване от гуми.

— Опитва се да избяга — каза Стайлс. — Криво си е направил сметката.

Той скочи в колата, бързо зави покрай беемвето и изхвърча по пътеката.

Дерек огледа раната от удара на Стийв.

— Той ли те удари така? — Лара кимна. — Мръсник! — Тя го прегърна още по-силно. — Хайде, ела, ще ти направя студен компрес.

Двамата тръгнаха прегърнати към къщата. Лара придържаше блузата си отпред.

— Как разбра, че Стийв е тук? Знаеш ли, имаше един миг, в който едва ли не си помислих, че съм мъртва.

— Кал ми се обади. Каза, че сте били заедно, а когато си тръгвала, забелязала някаква кола недалеч от дома ти. На път за къщи размислила и решила, че може да е била колата на Стийв. Веднага ти се обадила, за да ти каже да не излизаш навън, но не си вдигнала телефона. Затова се обади на мен. Тони и децата били излезли и затова позвънила на мен. Аз се обадих в полицията и веднага тръгнах към теб.

— Толкова съм благодарна и на Кал, и на теб. Вие двамата ме спасихте. Стийв щеше да ме изнасили.

Дерек спря, прегърна Лара и я целуна по челото, повдигна брадичката й с пръст.

— Това не бих понесъл. Не бих понесъл някой да ти стори зло.

Очите му я гледаха прочувствено. Дерек се наведе и леко целуна устните й.

— Лара, няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Ще дойдеш у дома, докато хванат Стийв!

Едва ли би могла да спори с Дерек по този въпрос и мълчешком прие предложението му.

Дерек я изчака да вземе душ и да се преоблече. Преди да влезе в банята, тя се обади на Кал, за да я успокои, че всичко е наред. Извади лед, намери едно пликче и когато излезе от банята, Дерек й беше приготвил компрес.

Той я прегърна и допря компреса до лицето й, когато чуха шум от кола. Беше Уоли Стайлс.

— Адамсън успя да избяга — каза той. — Сигурно е отбил в някой коларски път, но рано или късно ще го хванем.

Лара се облегна на Дерек.

— Как се чувствате? — попита Стайлс.

— Нямам сили, но съм много по-добре. Не знам как да ви благодаря.

— Благодарете на господин Гордън, че ни се обади.

— О, да, слава Богу.

— Адамсън доста прекали. Струва ми се, че нищо не би го възпряло отново да ви посети. Затова ви съветвам да не оставате в къщата сама.

— Тя ще дойде у дома — каза Дерек.

— Добре. Госпожице Серенов, ще трябва да дойдете в полицията, за да направите официално оплакване.

— О, да.

— Бих ви закарал до Форт Брат, но ще е по-добре да остана да патрулирам, защото не искаме да изпуснем Адамсън, нали разбирате?

— Да, разбирам.

— Аз ще я закарам до участъка — предложи Дерек.

— Ще ви бъда благодарен. А щом хванем Адамсън, веднага ще ви се обадим. Господин Гордън, непременно оставете телефонния си номер в полицията.

Заместник-шерифът козирува и се отправи към колата.

— Не е ли отвратително да тормозиш хората? Кому е нужно това? — каза Лара.

— Стийв очевидно има проблеми.

— Опитах да го вразумя. В един миг, но само в един-единствен миг си въобразих, че ще можем да се разберем. Сякаш беше превъртял.

— Толкова ми е мъчно за теб. — Дерек я погледна и се замисли за всичко, което бе преживяла. Добре че му се обади Кал и какъв късмет, че Стайлс бе пристигнал навреме. А и той изхвърча веднага след обаждането на Кал.

Би помогнал на всяка жена, която се нуждае от помощ, но сърцето му се свиваше при мисълта, че не друг, а Лара е в опасност. Щом я видя разстроена и с разкъсана блуза в полицейската кола, веднага му се поиска да я прегърне и утеши. Нямаше никакво съмнение. Той я искаше до себе си. Поне докато осигуряха безопасността й.

Облакът прах след полицейската кола се разнесе, но двамата продължаваха да гледат след нея. Лара склони глава на гърдите на Дерек, а той погали русите й кичури. Как искаше да й каже за чувствата и нежността, която изпитваше към нея. Но не това беше важното в момента. Тя се нуждаеше от неговата помощ и съчувствие. Сърцето му можеше да почака.