Джанис Кайзър
Тялом и духом (5)

Пета глава

Дерек караше по магистралата сред долината. От двете му страни, над лозята и овощните градини, се издигаха златисти хълмове. Утринното слънце блещукаше и той свали козирката на предното стъкло. Беше станал призори. Докато пи кафето си, дълго съзерцава морето, което постепенно изплуваше от тъмата на нощта.

Спа неспокойно. Може би не биваше да целува Лара предишната вечер, но не съумя да се въздържи. Не можеше да продължава да живее така. Налагаше се да предприеме нещо. В Бъркли щеше да се срещне с Марк и с Маргарет. Какво щеше да им каже? Но трябваше да види и двамата и най-сетне да вземе някакво решение за живота си.

Слънцето бавно се издигаше, а Дерек не спираше да мисли за Лара. Представи си я първия път, когато я видя пред супермаркета. После с халата в нощта, когато бе толкова уплашена от Стийв, че му позволи да я прегърне. И седнала на гюрука на джипа, прегърнала колене, с поглед, зареян в морето. Колко беше хубава у Кал, с вдигнатата руса коса и синьо-зелени очи, които го гледаха с любопитство и подозрение. А устата й, преди да я целуне — толкова чувствена и изкусителна.

Но тя не го привличаше само физически. Да, той я желаеше физически, но не по-малко копнееше за нея и духовно. Искаше я. И тялом, и духом.

Дерек караше по магистралата, умислен и загрижен. Времето обаче минаваше бързо. Преди Санта Роза движението се засили, особено в насрещното платно, защото хората напускаха града за празничния уикенд на Деня на труда. А той се връщаше вкъщи.

Мина по моста към Ийст Бей и пое на юг към Бъркли. Беше горещо, много по-горещо, отколкото обикновено в този район покрай залива. Сред познатия градски пейзаж Мендосино като че ли избледня в съзнанието му. На път към Юнивърсити Авеню мина покрай пъстрите магазини, ресторантчетата и мотелите. Всъщност колко самотен беше напоследък. В Бъркли нищо не се беше променило. Всичко си беше постарому. Караше към сградите на университета, сгушени в подножието на хълмовете, после мина по зигзагообразните улици и приближи болницата, в която вече пет години беше Маргарет. Както обикновено, нямаше къде да паркира. Обиколи сградата и най-сетне откри едно място.

Запъти се в горещината към входа на болницата, вървеше по тротоара с разлистени големи дървета. Огромните къщи с широки веранди изглеждаха толкова масивни в сравнение с белите дървени къщички в Мендосино — крехки крайбрежни сгради, осеяли високия бряг над океана, устояващи на непрестанния вятър.

Дерек приближи входа на болницата. Опитваше се да забрави Лара и Мендосино. Предстоеше му среща с Маргарет. Качи се по стълбите. Сестрата на регистратурата го позна и му кимна — беше идвал толкова пъти.

— Отдавна не сме ви виждали, професор Гордън — рече тя.

— Не съм в града. — Жената естествено не знаеше за продължителната му отпуска. — Как е Маргарет?

— Нищо ново, струва ми се. Но по-добре говорете с госпожица Куин. Тя е дежурна.

Дерек се запъти по коридора. Някои болни седяха в колички пред стаите, други се разхождаха. Поздрави една възрастна пациентка, с която се бяха виждали многократно.

Сестра Куин преглеждаше болничните листове на бюрото си. Беше млада едра жена и гледаше съвестно и професионално на работата си.

— О, професор Гордън! Не ви очаквах.

— Дойдох за уикенда.

Сестрата се усмихна, но не каза нищо. Не беше нейна работа да преценява или укорява.

— Бях при госпожа Гордън преди десетина минути. Спеше. Ако искате, отидете при нея. Нали знаете, че понякога само задрямва.

Дерек кимна.

— Как е тя?

— Все така.

Сестрата тръгна по коридора и спря пред първата врата — стаята на Маргарет. Дерек надникна през стъклото и видя жена си, подпряна на възглавници да спи кротко. Лицето й беше отпуснато, спокойно и на бледата светлина от прозореца изглеждаше почти бяло.

Загледа се в чертите й и тутакси го прониза мъчителна болка, а и онова чувство на вина, което изпитваше, откакто срещна Лара. Той направи няколко крачки в стаята. Какво очакваше да срещне? Разбиране? Прошка?

Маргарет си беше същата — милата безпомощна Маргарет. Дерек изпита ужасното, чувство на безизходица, което се отнасяше както за нея, така и за него. Приседна на ръба на леглото с надеждата, че тя ще отвори очи и ще го погледне. Но дори и да го погледнеше, надали щеше да го познае. И все пак, така щеше да се установи някакъв контакт, контактът, който го крепеше толкова години.

Ала Маргарет не помръдваше. Не проявяваше никакви признаци на живот. Единствено гръдният й кош бавно се повдигаше и спускаше. Дерек докосна отпуснатата й ръка. Кожата беше хладна и някак безжизнена. Маргарет не реагира на докосването. Той погали ръката й и както винаги, леко я стисна. Правеше го инстинктивно. Тя му беше жена. И той я обичаше.

Погали лицето й и отметна назад кестенявите кичури на слепоочията. Белите й коси бяха повече от миналия път. Колко ужасно, Маргарет старееше, без дори да съзнава, че годините минават. Не можеше дори да се пошегува с оня суетен черен хумор, до който хората прибягват, когато забележат първите признаци на старостта. Очите му се навлажниха.

Като по чудо Маргарет отвори внезапно очи! На Дерек му се стори, че дори го позна, но не беше сигурен. Той я поздрави шепнешком, наведе се и я целуна по бузата. Жената не реагира, но той започна да говори с надеждата да установят някакъв контакт. Припомни случки от миналото, празничните уикенди по случай Деня на труда, екскурзиите с Марк, когато беше малко момче. Спря, за да си поеме дъх и за да й даде възможност да реагира по някакъв начин, но осъзна, че надеждата му е напразна. Тя не разбираше нито дума от онова, което й говореше, и дори не гледаше него, а през него.

След малко клепачите й се отпуснаха и тя отново изпадна в онова състояние, в което я беше заварил. Дерек седеше и милваше ръката й. Нищо, нищо не се беше променило. Маргарет изобщо не реагираше на неговото присъствие.

Дерек стана и се отпусна тежко на стола до прозореца. Загледа се в лицето й. От коридора долитаха гласове на минаващи пациенти и персонал. В стаята бе тихо. Не се чуваше дори дишането на Маргарет. Тук времето течеше незабелязано. Лара отново се яви в мислите му. Нали беше дошъл тук и заради нея, за да вземе някакво решение… Какво би било мястото й в неговия живот — той беше обвързан с болната Маргарет, която продължаваше все така да обича.

Образът на Лара съвсем не бе натрапчив. Може би това означаваше, че в сърцето му няма място за две жени? Кой знае… Дали подсъзнателно не чувстваше нещо към Лара, което съзнанието му не отчиташе… Пред очите му бе красивото й лице — косите, очите, устата. Опита се да сравни чувствата си към нея с онова, което изпитваше към Маргарет. Ужасно начинание. Ала сърцето му трябваше да направи това сравнение.

Скоро си даде сметка, че само се измъчва. И то без никакъв резултат. Стана и отиде до леглото на жена си. Докосна с пръсти лицето й и бързо напусна стаята. Време бе да се види с Марк.

 

 

Марк погледна над книгата към Марси, която лежеше на леглото му, все едно не го забелязва. Не можеше да не съзнава колко е съблазнителна в тесните си шорти. Странно — момиче в неговата стая. Докато беше в гимназията, няколко пъти беше вкарвал тайно приятелката си в стаята, но само заради идеята. Сега всичко бе по-различно.

След двете години в студентско общежитие, ето че беше отново у дома, свободен да върши каквото поиска. Дерек го беше помолил да внимава, когато кани гости, и момчето се съобразяваше с молбата му. Макар да живееше сам, Марк водеше напълно спокоен живот. От две седмици излизаше с Марси, но инак се виждаха всеки ден. Беше останала при него два пъти. Марси се обърна и улови погледа му, изпълнен с възхищение.

— Гордън, струва ми се, че ще прекараме уикенда, без да излизаме! — каза тя.

— Има и по-лошо — засмя се той.

Дългокраката Марси, с къса щръкнала руса коса, се обърна, за да не види усмивката й.

— Ама ти само за това мислиш!

— Има нещо такова.

— Сексът пречи на учението.

— Но могат да се съвместят.

Момичето се обърна по гръб и гърдите му изпъкнаха под тясната фланелка.

— Не си ли чувал, че удоволствията трябва да са с мярка? Сексът трябва да се заслужи.

Марк поклати глава.

— Да оставим теорията. Плътските желания не подлежат на такива философски обобщения.

— Щом не харесваш моята философия, мога веднага да си отида — рече Марси полушеговито, полузаплашително.

— А, не. Вече почти приключих с четенето. В никакъв случай няма да пропуснем тази възможност.

Марси се намръщи.

— Много обичаш да анализираш ситуацията. Истински психолог си! Нали щяхме да ходим на пикник? Или забрави?

Марк искаше да й каже, че има време и за любов, и за пикник, когато чу шум от приближаваща кола. И двамата се обърнаха към прозореца.

— Кой ли може да е? — каза Марк и стана.

— Някой кандидат за психоанализа — засмя се момичето.

Марк погледна навън и видя колата на Дерек.

— Да му се не види! Съпругът на мама!

Марси скочи от леглото.

— Как така! Нали беше заминал някъде?

— Да, но ето че пристигна. Слизам да го посрещна.

Марк напъха краищата на ризата си в панталоните и обу маратонките.

— Да си тръгна ли?

— Не, на него му е ясно, че съм минал пубертета. Дерек е готин. Спокойно! Ако реши да остане, ела долу и се дръж съвсем естествено.

Марк слезе в дневната погледна през пердето на вратата. Дерек тъкмо слагаше ключа в ключалката. Въпреки неочакваното посещение, на Марк му беше приятно да го види. Той отвори вратата.

— Здрасти! Извинявай, че не ти се обадих предварително — каза Дерек, — но изведнъж ми хрумна да дойда, за да видя майка ти и реших да намина и покрай къщи.

— Няма нищо — отговори Марк и направи път на Дерек, за да влезе. — Учех с една приятелка.

Дерек се усмихна.

— Приятелка ли?!

— Да, нали разбираш.

— Нова ситуация, а? — засмя се Дерек. — Ще трябва да измислим някакъв сигнал, за да се ориентирам дали теренът е чист.

Марк също се засмя.

— Спуснати пердета — има човек, дръпнати — няма никой. Какво ще кажеш?

— Става. — Дерек погледна към стълбите и попита: — Може ли да поговорим няколко минути, или наистина съм дошъл в доста неудобен момент?

— Няма проблем — сви момчето рамене. — Но ще се кача да кажа на Марси, че ще се забавя.

Марк хукна нагоре по стълбите.

— Сигурен ли си, че не ви преча?

— Да. Ей сега се връщам.

Марси седеше на леглото. Погледна го разтревожено.

— Какво има? — закачливо попита Марк. — Все едно съм те хванал да свиваш бонбон.

Марси сбърчи вежди.

— Все пак, това е неговата къща, нали? Той какво каза?

— Нищо. Иска да поговорим за нещо. Вероятно за мама. Ще дойдеш ли да те запозная с него?

— Трябва ли?

— Както кажеш.

Марси отново се хвърли на леглото.

— Май предпочитам да остана тук.

Марк се засмя.

— В нелегалност, а?

Момичето зарови глава във възглавницата.

— Млъкни, Гордън!

Марк слезе долу. Дерек стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

— За какво искаш да говорим? — попита Марк.

— Още ли не ти е минало? — обърна се Дерек към него.

Марк беше почти забравил за породилото се напрежение помежду им. Смяташе, че скоро ще забравят за разменените реплики в Мендосино. Но това беше едва ли не равносилно да се надява, че майка му ще оздравее като по чудо, не че не си беше мечтал за подобно нещо…

— Какво искаш да кажеш? — попита Марк.

Дерек го изгледа така, сякаш четеше мислите му.

— На теб не ти е приятно, че заминах и… оставих майка ти.

— Нали ти казах — решението си е твое.

Дерек помълча и каза:

— Няма смисъл отново да подхващаме тази тема. Важно е настоящето.

— И какво му е на настоящето?

— Бях в болницата.

— Да не би нещо с мама.

— Не, всичко е както преди.

— Тогава какво?

Дерек прекоси стаята и се обърна към Марк.

— Нали ме попита защо нямам друга връзка и аз ти отговорих, че е така, защото никой не ме интересува… Казах, че обичам майка ти и никой друг.

— Да, така беше.

Марк вече се досещаше каква е новината.

— Казах ти истината. Аз продължавам да обичам майка ти.

— Но си имаш някого, така ли? — с равен глас попита Марк.

— Срещнах една жена, която много ми харесва. Приятели сме.

Марк усети, че не му стига дъх. Знаеше, че рано или късно, това ще се случи. Но едно е да знаеш, друго е да се сблъскаш с реалността. Почувства и гняв, и болка.

— Поздравления.

Дерек се намръщи.

— Не става дума за поздравления. Не затова ти го казвам.

— А защо?! — Марк усети, че гневът все повече го завладява. С Дерек винаги се бяха разбирали много добре и това беше необичайна ситуация и за двама им. Дерек бе предал майка му. А и него самия.

— Не знам. Исках да ти кажа. Ако майка ти би ме разбрала, бих го казал и на нея.

Марк поклати глава.

— О, не! Това — не. Би я убило!

— Не мога да постъпвам нечестно с Маргарет. Но в нейното положение така или инак не мога да направя нищо.

— Значи казваш на мен, защото не можеш да кажеш на нея, така ли? — В гласа на момчето прозвучаха нотки на обвинение.

— Марк, не искам да те притеснявам. Но нали говорихме по този въпрос и затова реших, че би ме разбрал.

Марк сложи крака на ниската масичка. Преди години все му се караха за този навик, но сега Дерек замълча, пък и точно в този миг Марк не даваше пет пари за поведението си.

— И коя е тя?

— Казва се Лара Серенов. Живее в Мендосино. Има къща сред хълмовете до града. Пише стихотворения.

Марк усети, че на Дерек му е трудно да споделя, но не понечи да облекчи задачата му.

— И сега — какво? — попита той.

— Между нас няма нищо сериозно, Марк. Дори не знам защо ти разказвам всичко това, но имам чувството, че приятелството ни прераства в нещо по-голямо и не искам да заблуждавам никого.

Марк усети, че ушите и вратът му пламват. Той свали краката си от масичката, стана рязко и изгледа гневно Дерек.

— Не искам да слушам повече!

Дерек като че ли се сепна.

— Това е по-силно от мен, Марк.

— Не ме интересува.

— Не бих искал да те лъжа.

— Няма значение.

— Марк…

— И да не вземеш да споделяш с мама любовните си истории. Възможно е да не чува какво й говорим, но няма никаква гаранция. Не искам да знае за това.

— Никога няма да кажа нещо, с което да я наскърбя.

— Делата говорят вместо дуелите.

Двамата си размениха погледи.

— Май сгреших, че ти казах — въздъхна Дерек. — Съжалявам, ако съм те наскърбил.

За Марк нямаше съмнение, че реакцията му засегна Дерек. Но как можеше да реагира на изневярата към майка му, която беше напълно безпомощна? Ако той не я защитеше — кой! Дерек очевидно възнамеряваше да мисли вече само за себе си.

— Да отида ли да живея другаде? — попита Марк.

— Какво говориш! Та това е твоят дом. А и защо да стои празен, докато ме няма?

Марк мълча дълго и най-сетне каза:

— Виж, ако искаш да ти кажа, че одобрявам всичко това, ще ти го кажа. Не ме интересува какво правиш. Но и аз като теб не мога да променя чувствата си.

— Разбирам — кимна Дерек.

— Дано.

— За мен бе важно да поговорим за това. — Марк не продума. — Е, тогава ще се връщам в Мендосино. Исках да остана ден-два, но виждам, че не е много удобно.

— Мога да отида в общежитието. Не си тръгвай заради мен.

— Марк, мисля, че е по-добре да не се виждаме известно време. Нещата ще се уталожат. Пък и дойдох така ненадейно… — Дерек отново погледна през прозореца. — Исках да видя майка ти. Тръгнах рано. Видях я и сега се връщам.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш?

Дерек кимна и се отправи към вратата. После погледна към стълбите и попита:

— Познавам ли я?

— Марси ли? Не. Запознахме се преди няколко седмици. В „Мечата бърлога“. Никога не ходя там, но се отбих и…

— Стават такива неща. Тъкмо тогава, когато изобщо не ги очакваш. — Марк разбра какво имаше предвид и кимна. — Е, отивай при момичето, че ще се почувства изоставено. Аз изчезвам. — Дерек отвори вратата, обърна се и стисна приятелски Марк за рамото — така правеше някога, когато беше още момче. — И на мен не ми е лесно. Обичам майка ти, обичам и теб. Искам да го знаеш.

Марк не отговори. Изпрати с поглед Дерек до колата. Затвори вратата и бавно изкачи стълбите.

Марси лежеше и четеше. Марк влезе при нея.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да. Абсолютно!

— Сигурен ли си? — загледа го Марси.

— Аха.

— Тръгна ли си доведеният ти баща?

Марк кимна.

— Значи всичко е наред.

— Говорихме за мама.

Марси го погледна.

— Да не би да те е яд на него, че си е взел отпуска и те е оставил да се грижиш за нея?

— В болницата се грижат за нея. От мен не се иска нищо.

— Но емоционално…

— Ей, аз уча психология, а ти — икономика, май забрави, а?

— Но не съм само твоята икономистка!

— Тъй, тъй — усмихна се Марк, но някак насила.

— Какво обсъждахте? Или не ти се говори за това?

— Нищо особено — сви той рамене. — Само дето с всеки ден все повече се убеждавам, че кръвта вода не става.

— Май гледаш на нещата доста мрачно.

— Работата е там, че те са си мрачни.

— Извинявай — промълви Марси с нескрито съчувствие.

— Хайде да поучим още малко. Не че ми се чете последния въпрос… Какво ще кажеш да вземем да отидем на пикник?

Марси му се закани с пръст.

— Ето как изкушенията водят до слаби бележки.

— Тогава, можем да поиграем на гоненица, а?

— Добре, Зигмунд, отиваме на пикник — отсече Марси и стана.

Марк я придърпа към себе си и целуна пълните й устни. Тя също го целуна, но се дръпна.

— Няма да се поддам!

— Тогава направи сандвичи.

Момичето се засмя и тръгна към вратата. Марк я последва, оглеждайки я от глава до пети. По навик. Защото му беше много тъжно и нямаше никакво настроение. Само дето не си го признаваше.

 

 

Стийв Адамсън седеше в колата и гонеше досадната муха, която влетя през отворения прозорец. Беше горещо, но поне беше на сянка. Паркирал бе колата под дърветата близо до дома на Лара, и то така, че той да я види пръв, когато пристига с джипа.

Къде ли беше се запиляла тая мръсница? И чия беше тази стара кола пред дома й? Онзи приятел караше ново беемве. Стийв беше жаден и запотен и го беше яд, че забрави да си вземе няколко бири. Не мислеше, че ще се наложи да чака толкова дълго. Не знаеше какво ще прави, когато Лара се завърне. Но се надяваше, че е премислила след онази буйна реакция, и че ще се зарадва, когато го види. Много се надяваше да се държи любезно. Беше решил да не отстъпва и да бъде настоятелен. Стига Лара да не носеше пистолета.

Мина още един отвратителен час в борба с гадните мухи. Стийв започваше да се чуди къде ли се губи Лара и дали въобще ще се прибере. След малко чу шум от кола. Беше нейният джип. С нея имаше и друга жена. Жената на Тони Бианко. Двете бяха приятелки и Стийв не се учуди, че са заедно, но пък се ядоса. Планът му се проваляше.

Значи другата кола беше на Кал. Какво ли щяха да правят? Сигурно щяха да побъбрят, сякаш не го правеха по цял ден. Стийв реши да почака още петнайсетина минути и да отиде да надзърне какво правят, пък дано Кал си тръгнеше по-скоро. Яд го беше, че току някой се появяваше и му пречеше. Стийв удари с юмрук по кормилото. Тази Лара! Колкото по̀ го отблъскваше, толкова повече я желаеше. През последната седмица направо му ходеше по нервите. Как само я искаше!

Стийв слезе, за да се поразтъпче. Крачеше зад храстите, като внимаваше да не го видят, а и следеше с едно око пътеката с надеждата, че Кал ще си тръгне. Нали имаше деца, къде беше тръгнала по гости! Сигурно ги беше оставила на мъжа си. Истински кошмар. Добре че с Мери Бет нямаха деца — по едно време тя само за това приказваше.

Писна му да снове напред-назад и реши да се излегне в колата и да чака, докато Кал си тръгне.