Джанис Кайзър
Тялом и духом (3)

Трета глава

Четвъртък вечер Кал Бианко прекарваше сама с децата. Съпругът й Тони излизаше с приятели и се прибираше късно. Когато Лара пристигна, „малките чудовища“, както ги наричаше приятелката й, бяха вечеряли и гледаха телевизия. Кал заведе Лара в кухнята и наля две големи чаши с вино от галона в килера. Още от пръв поглед разбра, че Лара е доста развълнувана.

Кал слушаше разказа й с брадичка, подпряна на пълничката си длан. Клатеше глава, възклицаваше и се възмущаваше, като от време на време ставаше, за да наглежда чилито, което топлеше за приятелката си. Тя беше единственият човек, с когото Лара споделяше дори и най-интимните си чувства. Външно двете жени нямаха нищо общо. Кал беше едва ли не символ на Майката Земя — полупровинциална съпруга, полулитераторка. Тя беше едра, тъмнокоса, с кръгло хубавко лице. За разлика от Тони, беше завършила колеж. Обичаше да пише и докарваше почти толкова пари със статиите си, колкото и мъжът й, който работеше като водопроводчик.

Лара млъкна и Кал я потупа по ръката.

— Ти не заслужаваш това! Толкова ми е мъчно…

— Надявам се, утре като се събудя и нищо да не си спомням. Но Стийв надали ще се откаже така лесно.

— Да, но заместник-шерифът ще поговори с него и това вероятно ще помогне. Не може да е толкова тъп, нали? Ще му писне и ще се опита някъде другаде, където има шансове.

— Аз изобщо не му дадох надежда.

— Я ми разкажи повече за Дерек. Струва ми се готин, а?

— Беше много внимателен.

— Как изглежда? Млад, стар?

— О, много хубав мъж. С тъмна коса. Интелигентен, чувствителен.

— Значи е млад? — усмихна се Кал.

— Не знам на колко години е. Някъде към четирийсет.

Кал се усмихна и побутна приятелката си по лакътя. Нямаше нужда да казва каквото и да е. Лара я разбра.

— Кал, не е това, което си мислиш.

— Не го ли харесваш?

— Шегуваш ли се?! Аз бях толкова притеснена. Дори наум не ми е дошло.

— Хайде, хайде, може да си се усамотила, но все още си жива!

Лара пийна от виното.

— Напротив.

— Гледай сега, този човек не може да не ти обърне внимание, така де!

— Не съм и помислила за това.

— Лара! — обади се Кал с майчинския глас, до който прибягваше, когато се налагаше да изрази пълно слисване. — Той как се държа към теб?

— Мило.

— А нещо по-специално?

— Казах ти, че не съм и помисляла… Радвах се, че ми се притече на помощ и нищо повече.

— Значи иска да дойде на сбирката на дружеството. Това е добър знак. — Лара я погледна. — Не е женен, нали?

— Не съм го питала.

— Носеше ли халка? Имаше ли вид на женен? Обикновено им го пише на лицата.

— Всеки случай, по нищо не личеше. Стига ми и това, че толкова много ми помогна.

Кал въздъхна дълбоко.

— Знаеш ли какво, мислех си, че ще откача, докато Джоуди спре да се напишква, но твоята неподатливост май повече ме подлудява.

— Тони нали имаше братовчедка монахиня? Е, все едно и аз съм като нея. Щастлива в обятията на поезията.

Кал се надигна отново, за да види стоплило ли се е чилито. Тя самата не бе чревоугодник, но готвеше чудесно.

— Готово е — обяви тя и разбърка съдържанието на тенджерата с дървената лъжица. — Ако искаш, сипи си още вино.

Лара доля чашата си и пое чинията с чили. Кал излезе от кухнята, за да разтърве голямата си дъщеря Джоуди и Тони номер две, както всички му казваха. Останала сама, Лара отново премисли събитията от вечерта. Беше малко объркана от думите на приятелката си. Отговаряше на въпросите й напълно откровено и наистина гледаше на Дерек като на приятел, макар да следеше внимателно и него самия, и отношението му към нея. И все пак постоянното й безразличие към отсрещния пол си оставаше.

Кал се върна, мърморейки нещо за майчинството, но нейните ядове с децата винаги бяха краткотрайни. Тя беше родител хала — действаше бързо, точно и с любов. Кал не искаше да прекаляват с разговора за Дерек Гордън и затова разказа на Лара за статията, която пишеше — за първите китайски заселници в Мендосино Каунти.

Лара обичаше да я слуша. Кал беше умна и разказваше интересно. А Лара ценеше много интелигентността. Именно това качество на Дерек и допадна най-много. Не бяха говорили кой знае колко, но след като преподаваше в университета, сигурно беше умен. А и излъчването му беше безспорно интелектуално. Не го беше питала за работата му, макар доброто възпитание да го изискваше. Не че имаха време за това. Ако дойдеше на сбирката в петък, щеше да се опита да го заговори по този въпрос.

— Пак същият проблем — говореше Кал. — Събирам толкова много информация, че се чудя откъде да захвана. Трудно ми е да изведа темата.

— В какъв смисъл?

— Ами в публицистиката трябва винаги да има основна тема. Не само да сипеш информация. Същото се отнася и за поезията, нали?

— Донякъде. Не е задължително. Все пак там всичко идва от чувствата.

— Мисля твърде логично, за да пиша поезия. Интересуват ме доказателствата и заключенията. А ти как си с писането? Нещо ново напоследък?

Лара й разказа за последното си стихотворение и отново си спомни за посещението на Стийв. Опита се да не мисли повече за бившия си съпруг.

— Стихотворението е за сойката, която се навърта напоследък покрай верандата.

— О, каква радост — тъкмо да си поговориш с някого — засмя се Кал, а Лара я плесна закачливо по ръката.

В този миг влезе тригодишната дъщеря на Кал Тереза. Очите й почти се затваряха за сън.

— Я виж кой е дошъл — зарадва й се Лара и я взе в скута си. Телцето и беше толкова пухкаво.

Лара прокара пръсти през косата на детето и за кой ли път сърцето й се сви при мисълта, че няма да има свои деца. Какво да се прави… Обичаше децата, но бе решила никога и с никого повече да не се обвързва.

Поговори с Тереза, но момиченцето беше уморено и скоро се умълча. Майка й я метна през рамо и се запъти да я приготви за лягане. Докато сложи и другите две деца да спят, Лара изпи чашата си. Дали Кал бе права? Възможно ли бе Дерек да проявява по-особен интерес към нея… Той се държа съвсем възпитано, но в погледа му имаше такава чувственост. Колкото и да бе разтревожена, тя забеляза този поглед. Но не спомена на Кал за него. Всъщност той можеше и да не означава нещо кой знае какво. Пък и Лара предпочиташе да си мисли за Дерек като за добрия приятел самарянин.

Приятелката й се върна в кухнята точно когато Тони Бианко се прибра вкъщи. Той остави топката за кегли до хладилника, целуна жена си и сърдечно поздрави Лара. Кал му съобщи, че Лара ще спи у тях и набързо му разказа за посещението на Стийв.

Тони беше едър, но не пълен. Той кимна, сякаш току-що си изясни някакъв въпрос. Почеса се по почти плешивото теме и каза:

— Гледай ти, интересна работа.

— Каква работа? — попита жена му.

— Когато се прибирах, видях колата му, паркирана наблизо. Щом завих, той запраши към магистралата.

Лара погледна Кал е ужас.

— Дяволите да го вземат! Значи е стоял отвън през цялото това време!

Кал прегърна Лара.

— Не се притеснявай, миличка, тук си на сигурно място.

— Да, така е, но какво ще правя утре?

 

 

Стийв Адамсън отвори кухненския бюфет. Вътре имаше само няколко чаши за кафе с чинийки и няколко високи стъклени чаши. Той тресна вратичката и погледна към мивката — беше пълна с мръсни съдове. Трябваше да ги измие, нямаше нито една чиста чиния.

Изруга по адрес на Мери Бет и се поколеба, вбесен от купа мръсни чинии. Не успя да намери запушалката на мивката и запуши отвора с една малка чинийка. Пусна водата и обилно заля чиниите с миещия препарат. Не помнеше откога не беше мил съдове и не знаеше какво количество от препарата ще е необходимо. Реши да ги залее така, както заливаше палачинките си с кленов сироп. В мивката се надигнаха мехури и пара. Май беше сипал доста от препарата.

Спря чешмата и остави чиниите да се накиснат.

На масата имаше няколко списания, с голи жени. Взе едно и се загледа в снимките. Сексуалният му живот се ограничаваше само в гледане на проклетите списания. Той го запокити в стената ядосан, и от Мери Бет, и от Лара. Но Лара наистина го разяри. Защо се държеше така е него? Беше учтив. Като я видя с тази прозрачна блуза, му се прииска да бъдат заедно така, както бяха някога, когато се ожениха.

Лара явно не му беше простила. Но дълбоко в себе си тя не може да не си мечтае за мъж. Доколкото знаеше, след него не беше имала никого. Може напоследък да си е намерила приятел и все още да не се беше разчуло. Може би този тип, който дойде… Стийв не го познаваше. Или й беше само приятел? Лара можеше и да не го съзнава, но сигурно копнееше за секс.

И Стийв смяташе да настоява. Тя му го дължеше. Беше сложила край на брака им с толкова лека ръка. Мери Бет се държа поне известно време както трябва, но не и Лара. Тя никога не го оцени. Изведнъж я пожела толкова силно, че удари с юмрук по масата. Напоследък не му вървеше. Първо Мери Бет го напусна, после го отстраниха от работа, а сега и Лара, която се държеше с него като че ли е някакъв боклук! Стийв не можеше да си намери място. Желаеше Лара и мисълта не му даваше мира. Ама че безизходица!

Той стана и отиде до мивката. Мехурите си стояха, но водата беше почти изтекла. Взе една чиния и едва не я изпусна, защото беше много гореща. Водата и препаратът бяха размекнали мръсотията. Успя да я поизплакне и я избърса с кухненската кърпа.

Сипа си яхния от консерва. Дали пък да не даде двайсет долара на мексиканката от мотела, за да изчисти малко къщата? Не му се даваха пари, но мръсотията започваше да го дразни. Стийв сложи чинията в микровълновата печка. Скоро яхнията завря. Той взе последната бира от хладилника и в този миг дочу шум от кола.

През прозореца видя полицейска кола и изруга. Да не би оная мърла да се беше оплакала от него?! Заместник-шерифът слезе от колата. Стайлс не си поплюваше и се грижеше за реда. Едва ли беше дошъл сам. Обикновено ходеха по двама.

Стайлс почука на вратата и Стийв отиде да я отвори.

— Да? — рече той и го изгледа през мрежестата врата. Големите черни очила на Стайлс закриваха очите му.

Той не се усмихваше, не беше и намръщен.

— Добър ден, Адамсън. Искам да разговаряме по един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Може ли да вляза?

Стийв помисли и после каза:

— Може.

Отвори мрежестата врата, изрита дрехите по пода и подаде един стол на Стайлс.

Стайлс застана с огромния си ръст насред стаята и свали шапката и очилата си. Стийв седна на канапето, а Стайлс на стола.

— Жена ти май я няма?

— Да. Как позна? — изгледа го Стийв.

— Ами знам как изглеждат ергенските къщи.

— Мери Бет отиде при майка си в Кресънт Сити. Вероятно ще се върне. Пък ако не се върне — не е голяма загуба.

— Май не те е тренирала добре.

— Ти за какво дойде — да провериш как върша домакинската работа ли?

Стайлс се засмя.

— Не, за нещо по-сериозно. Вчера си безпокоил една твоя позната на Флат Пайн Роуд. Надявам се, че това повече няма да се повтаря.

— Ще ме арестуваш ли?

— Не, искам да поговорим.

— Не съм нарушил закона.

— Не, нарушил си го, но госпожица Серенов реши да не предявява обвинения.

— Обвинения за какво? Че съм замърсил двора й с празни бирени кутии?

Стайлс го изгледа строго.

— Надявах се да приемеш по-сериозно нещата.

— Не съм направил нищо.

— Почти… За малко да престъпиш закона. Ако не престанеш, ще се забъркаш в голяма каша.

— Какво, заплашваш ли ме?

— Чуй ме добре. Ако тази жена пострада по някакъв начин, ще те арестувам, а и физиономията ти като нищо ще намаже ботуша ми.

— Значи ме заплашваш.

— Съветвам те.

— Това, че имаш значка, не означава, че можеш да ми нареждаш къде да ходя и с кого да говоря.

— Така е. Но щом госпожица Серенов не желае да я безпокоиш, мое задължение е да защитя правата й.

— Това се отнася за съдията, а не за теб.

— Моята работа е да възпирам теб и такива като теб от нередни деяния. Смятам, че след като сме поговорили, ще проявиш разум и ще се държиш както подобава.

— Добре. Каза каквото имаше да кажеш. А сега няма да е лошо да ме оставиш на мира, защото тъкмо обядвах.

— Тръгвам си. — Стайлс се изправи.

Стийв също стана.

— Но помни какво ти казах, Адамсън. За твое добро е.

— Лара ми е била жена. И може би ме харесва повече, отколкото го показва.

— Съмнявам се.

Стийв се ухили.

— Ще видим, шерифе, ще видим.

— Знаеш какво се иска от теб. — Стийв сви рамене и Стайлс се запъти към вратата. — Довиждане, господин Адамсън — каза той, без да се обръща. Сложи си шапката и очилата и тръгна към колата.

Стийв го проследи с ненавист през мрежестата врата. Мразеше да го заплашват. Идеше му да отиде у Лара и да й покаже на какво е способен.

 

 

Дерек Гордън седеше на скалите с поглед, отправен към морето. Мислеше си за вълнуващия вчерашен ден. Странно, Лара Серенов не излизаше от мислите му. Опитваше се да я забрави, защото допускаше, че чувствата му се дължат до голяма степен на нейната безпомощност, и все пак тя го привличаше. Освен че искаше да й помогне, имаше и нещо друго, което не му даваше мира. Вечерта, след като се прибра, той прочете стиховете й. Искаше му се да я поопознае, да вникне в чувствата и мислите й.

Сутринта се мобилизира, разопакова кашоните и нареди бюрото си. Седна да пише, но пред очите му беше красивото лице, таящо страха, който бе доловил, че изпитва.

Дерек съзерцаваше вълните, които се разбиваха от другата страна на залива. Противоречиви чувства се блъскаха в гърдите му и той търсеше начин да ги подреди. Не една и две красиви жени бяха заставали на пътя му, но той беше женен за Маргарет и винаги намираше начин да се справи с изкушението, което никога не надделяваше. Веднъж една от преподавателките по социология — сексапилна и червенокоса — недвусмислено го покани да бъдат заедно, но той отклони поканата внимателно и учтиво. Не че не я харесваше. Но нямаше желание за по-близки отношения. Никой друг не му трябваше, освен жена му.

А ето че вече не мислеше така. Намерило се бе място и за друга. И все пак, ако бракът му не бе лишен от смисъл, как можеше да изпитва такива чувства само защото жената, която обичаше, бе тежко болна? Връзката му с Маргарет бе дълбока. Вероятно това увлечение е временно. Дай Боже, очарованието на Лара да изчезне като ранната утринна мъгла. Дерек стана, обърна гръб на красивата гледка и се върна във вилата. Мястото все повече му харесваше.

Книгата на Лара до стола, на който четеше, привлече като магнит вниманието му. Искаше отново да я разлисти. Глупаво желание, сякаш беше влюбен студент. И все пак, поривът беше непреодолим. Отново ли беше влюбен? Нелеп въпрос. Та той обичаше Маргарет. И винаги бе обичал нея.

Дерек тутакси отиде до телефона и се обади в болницата в Бъркли. Преди звънеше по един-два пъти дневно и минаваше почти толкова често да види жена си. В началото на болестта й разговаряха, макар общуването да не бе лесно. Но от няколко години това беше невъзможно и той се осведомяваше за състоянието й от сестрите. Постепенно разбра, че тези обаждания са безсмислени и само ангажира излишно персонала — състоянието на Маргарет беше едно и също и не се подобряваше. Телефонът вдигна старшата сестра. Тя познаваше Дерек и любезно каза:

— Разбрах, че сте заминали, господин Гордън.

— Не и духом — рече той, но се подразни от баналния израз. — Как е Маргарет?

— За съжаление все така. Нищо ново. Никаква промяна.

Дерек изпита чувство на тъга много по-силно, отколкото обикновено. Така очакваше най-сетне добра вест, която да му даде поне малка надежда, че жената, която обича, че това крехко изнемощяло тяло все още проявява признаци на живот.

— Доктор Дъкет какво казва?

— Не бях по време на визитацията и не мога да ви кажа нещо определено. Но на листа няма отбелязано почти нищо. Състоянието й е все същото. И това е всичко.

Дерек съзнаваше, че отнема от времето на сестрата само за да се поуспокои, а това не беше редно и не трябваше да го прави. Благодари й и затвори телефона.

Обиколи стаята, но нервността не го напусна. Знаеше, че както винаги е доста емоционален, вместо да остави разумът и обмислената преценка да надделеят над чувствата. Трябваше да престане да мисли както за Лара, така и за Маргарет. Време бе да се съсредоточи върху работата си.

Дерек реши да посвети цялото си време на книгата, която пишеше. Предстоеше му сериозна работа. Вечерта реши да прескочи до града и да вечеря на някое хубаво място. После смяташе добре да се наспи, за да започне с нови сили деня. Устоя на желанието да прегледа още веднъж книгата на Лара. Остави стихосбирката между два тома по политическа теория на лавицата с книги, която бе подредил сутринта. Може би като не виждаше книгата й, нямаше да мисли толкова често за Лара Серенов…

 

 

Лара приближи дома си късно следобед, като непрекъснато поглеждаше в задното огледало, за да се увери, че Тони я следва. Старият му шевролет, с който ходеше на работа, се задъхваше, а Лара не искаше да го изпуска от очи.

Прекарала бе деня у Кал и сега се чувстваше доста по-спокойна. Имаше пистолет и телефон, а и надали щяха да й потрябват, ако помощник-шерифът бе поговорил със Стийв. Нямаше да допусне бившият и съпруг да смущава живота й.

Но добре че Тони я изпрати, така беше по-спокойна. Нищо не можеше да й се случи, щом заключи вратата зад себе си.

По пътеката пред вилата Лара караше съвсем бавно, защото зад гумите хвърчеше чакъл, а Тони я следваше с колата. Изглежда никой не беше идвал. Нямаше букети цветя, прозорците и вратите бяха непокътнати. Тони изчака младата жена да огледа къщата. Всичко беше наред.

Тя се показа на верандата.

— Не е идвал, Тони.

— Сега вече спокойна ли си?

— Да. Благодаря ти, че ме изпрати, много мило от твоя страна, Тони.

— Няма защо. Радвам се, че ти помогнах. Внимавай, Лара, пази се. И ни се обаждай, ако имаш проблеми.

— Разбира се.

Тони си тръгна и Лара влезе в къщата. Беше й приятно, че си е у дома, макар да й предстояха някои промени в начина на живот. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да поръча плътни завеси. Трябваше също да внимава с какво е облечена на верандата, поне известно време, докато Стийв се откаже от намеренията си?

Беше й приятно, че е у дома, въпреки, че бе прекарала чудесно деня у Кал. Отдавна не бяха прекарвали толкова дълго време заедно. Когато го каза на Кал, тя веднага я смъмри, че живее като отшелница. После заговориха за Дерек, но Лара даде да се разбере, че тази тема съвсем не й е по вкуса.

Кал прекаляваше — гледаше все да завърти разговора за Дерек. Кой знае защо беше решила, че от това запознанство не може да не излезе нещо!

Появата на Дерек и разговорите с Кал наведоха Лара на мисълта, че всъщност може би живее като Робинзон Крузо. Вероятно бе дошло времето да излезе от черупката си, но трябваше да внимава с такива „спасители“ като Стийв. Лара не сподели с Кал намерението си да започне да излиза и да се среща с хора. Смяташе надвечер да отиде в града и да разгледа книжарниците, а ако срещнеше някой приятел, можеха да пийнат по кафе… Напоследък съвсем се беше затворила. С радостно чувство от взетото решение Лара отиде в кухнята, за да си приготви нещо за ядене.

Тъкмо приключи с вечерята и чу шум от приближаваща кола. Бързо надникна през прозореца и се успокои, когато видя полицейска кола. Беше Уоли Стайлс.

— Днес говорих със съпруга ти.

— Заповядай.

Влязоха в хола, но по изражението на Стайлс Лара се досети, че разговорът не е бил особено приятен.

— Не се разбрахте, нали? — каза тя.

— Не съм убеден, че се е отказал да минава насам.

— Какво каза?

— Посещението ми не му беше приятно, а още по-неприятно му стана, когато му казах, че трябва да те остави на мира. Той знае, че засега не мога да предприема други мерки и дори ми го заяви.

— Значи… нямаше ефект.

— Не бих казал. Все пак е предупреден и това не може да не го накара да се замисли, преди да действа. С други думи — продължавай да бъдеш нащрек.

— Ще внимавам! Той е опасен тип.

— Ако дойде пак и те безпокои, веднага се обади.

Лара кимна.

— Непременно. Толкова е глупаво — да нямаш спокойствие…

— Предполагам, че Стийв ще се откаже, това не може да продължава вечно. Ще си намери някоя жена и ще спре да те търси.

— Дано по-скоро я намери.

Стайлс се усмихна и стана.

— Е, уведомих те за разговора. Пази се.

Лара също се изправи.

— Благодаря много.

Тя изпрати полицая и се върна в кухнята, за да измие съдовете от вечерята. Помисли и реши, че ще изпълни плана си за вечерта. Стийв не можеше да й направи нищо. Ще отиде в града и ще се забавлява.

 

 

Дерек излезе от хотел „Мендосино“ и вдъхна с наслада свежия вечерен въздух. Беше вечерял в ресторанта, а половината бутилка вино, която изпи, повдигна настроението му. Не биваше да шофира и затова реши да се поразходи и поосвежи. Скоро се озова сред късите улички на близкия до търговския център жилищен квартал. Повечето къщи бяха дървени и стари, боядисани в бяло или сиво, оградени с високи гъсти храсти. И сградите, и дърветата бяха преживели много години, но въпреки това Дерек имаше чувството, че всичко наоколо е някак крехко. Може би защото тук доминираше природата.

Здрачаваше се и тук-там блещукаха светлинки. Хората се бяха прибрали в домовете си, а вятърът бе лек, приятен, ухаещ на море.

Дерек пое по Литъл Лейк Стрийт към носа. Мина покрай Културния център. Пред него се разкри безбрежното море и синьото небе. Последните слънчеви лъчи се губеха в здрача. Ивицата тъмночервени облаци на хоризонта отделяше небето от морската шир. Виждаше се края на улицата, наоколо бе пусто. Но когато наближи края на носа, Дерек забеляза паркирала кола. Джип. Нейният джип.

След десетина крачки различи Лара. Седнала върху гюрука, с развети от вятъра коси, тя бе зареяла поглед към морето. Мъжът спря. Не знаеше как да постъпи. Дали да я заговори? Можеше да използва за повод стихосбирката й. Щеше да й каже колко много я харесва. Но кой знае защо нещо го възпираше да й се обади. Страх. Боеше се от чувствата, които тази жена будеше в него. Лара беше толкова красива. Седеше, без да помръдва, обгърнала коленете си е ръце, а той не можеше да откъсне очи от нея.

Но защо беше дошла тук? Защо седеше така замечтана?

Какво ли си мислеше? Искаше да я попита, но нали беше решил да не се поддава на изкушението… Ако я заговореше, копнежът му несъмнено щеше да се възпламени. Копнежът да я има. Дерек съзнаваше, че трябва да си тръгне, но не можеше да откъсне очи от тази красива жена. Погледна към морето и към гаснещите лъчи. И отново обърна очи към Лара, чиито коси се вееха от вятъра като дълги тънки ленти.

Опита да не я съзерцава толкова дълго и се загледа към Албион. Тук-там блещукаха далечни светлинки. На около сто и петдесет мили беше Сан Франциско, а малко по-нататък и Бъркли, и дома, в който някога бе живял с Маргарет. Онзи живот беше някъде далеч в миналото. Истинските и дълбоки чувства между него и Маргарет също бяха останали в миналото. Копнежът, който го изгаряше, бе много по-реален, стремеж към неизвестното, към това почти мистично създание само на няколко крачки от него. Дерек усещаше, че Лара започва да обсебва цялото му същество по някакъв странен, неуловим начин.

А може би фантазираше… Може би не трябваше да се поддава на мечтите си, а да прояви повече разум. И то сега, веднага.

Дерек тръгна обратно към града. Без да се обръща. Не биваше да се обръща. Макар желанието да го изгаряше.