Джанис Кайзър
Тялом и духом (16)

Шестнадесета глава

Докато се връщаха в Мендосино, Кал сподели с Лара, че е много ядосана, защото Тони забравил за рождения ден на дъщеря си и планирал с дружинката си лов на патици през уикенда. Обещал й да се прибере по-рано, но въпреки всичко Кал беше бясна.

— Тази вечер заминават. Защо не останеш да спиш вкъщи? — покани Кал Лара. — Ще си поприказваме, знаеш колко ми е приятно да си у нас.

— Кал, Тони едва ли е забравил за рождения ден. Пък и щом ще се върне по-рано, защо се ядосваш?

— Има и нещо друго — възмутено каза Кал. — Жал ми е за горките патици. Отвратително е да стреляш по тях. С Тони не можем да се разберем по този въпрос.

Лара се съгласи да остане у Кал — така щеше и да разведри приятелката си, която явно не беше в настроение. Пък и искаше да й се отблагодари за това, че я придружи до затвора.

Тони се прибра един час след тях. Кал му беше сърдита. Лара за пръв път ги виждаше в такива отношения. Ловът на патици несъмнено беше голям проблем… Когато приятелите на Тони дойдоха да го вземат, Лара излезе с децата на верандата, за да им махнат за довиждане. Кал се правеше на заета в кухнята. На Лара й стана мъчно за Тони, който махна от колата с доста тъжна усмивка.

Лара влезе в кухнята и Кал попита:

— Тръгна ли великият ловец?

— Да.

— Дано някое птиче му се изака на главата! — троснато рече Кал.

Лара прихна. Кал разбърка ястието в тенджерата и продължи да се възмущава:

— Как може един иначе добър човек да бъде толкова жесток към животните?

— Вероятно това е някакъв инстинкт.

— Ако е така, човечеството е обречено.

— Задачата на всяко поколение жени е да цивилизова мъжката половина.

— Точно така, ако не сме ние, жените, човечеството е загубено.

Малкият Тони нахлу в кухнята с насочена като пушка пръчка. Кал въздъхна и грабна пръчката от ръцете му.

— Тони, защо не отидеш да си почетеш онази хубава книжка, която получи като подарък за Коледа, а?

Момченцето я изгледа неодобрително и изхвърча от кухнята, надавайки викове и звуци, сякаш стреляше по невидимо ято патици.

— Ето това е. Колкото и да си приказваш — все тая. Дерек пада ли си по лова?

— Не, той е един вид природозащитник.

— Браво на него.

— Кал, Тони е чудесен съпруг и баща. Не бъди прекалено взискателна.

— Може и да си права, но сега не съм в настроение да проявявам благородство.

Лара седна на масата. Чувстваше се потисната, а и Дерек като че ли беше някъде далеч, далеч. Как стана така, че всичко между тях се промени? Беше толкова хубаво. Или се беше заблуждавала?

— Липсва ли ти Дерек? — попита Кал, сякаш четеше мислите й!

— Май ми го пише на лицето — рече Лара.

Приятелката й кимна.

— Някои се прибират от лов, други не… — Кал седна на масата и попита:

— Защо не отидеш до Бъркли?

Лара поклати глава.

— О, не. Ако искаше да отида, той щеше да ме покани, нали? Кой знае колко е притеснен.

— И ти си права.

— Ще се оправям както мога сама.

Двете се спогледаха и се усмихнаха.

— Ама че сме нещастни! — засмя се Кал.

Тереза дойде разплакала. Лара я вдигна и избърса сълзите й. Притисна лице до главичката й и промълви:

— Може би най-голямото ми нещастие е, че си нямам едно такова детенце. Разбирам защо Мери Бет ме трогна…

Кал отиде до печката и я погледна през рамо.

— Разбирам, че сега ти е тежко, но ще видиш, че всичко ще се оправи, Лара.

Кал, Лара и трите деца седнаха да вечерят. После Кал им прочете приказката за Грозното патенце и Лара я изслуша с удоволствие.

Тереза си легна, а по-големите деца гледаха телевизия. Телефонът иззвъня.

— Лара, би ли вдигнала? — извика Кал от банята. — Пера и ръцете ми са мокри.

Лара вдигна слушалката.

— Точно това момиче, което търся! — Беше Дерек. — Цял ден ти звъня и те няма. Реших, че си у Кал и познах.

— Дойдох да й правя компания и да й помогна. — Лара му разказа за рождения ден и за лова на Тони.

— Значи не скучаеш.

— Опитвам се — каза тя, като се стараеше да не издава вълнението си.

— Марк ми каза, че си се обаждала, и че си била в затвора при Стийв. Защо не ми каза, щях да дойда с теб.

— Благодаря ти, Дерек, оправих се сама.

Последва тишина.

— Как мина?

— Не беше приятно, но след като си излях яда, му простих.

— Съжалявам, че не съм бил с теб.

— Кал дойде с мен.

Отново тишина.

— Лара, всичко наред ли е?

— Да. Защо?

— Не ми звучиш добре.

— Няма нищо, Дерек.

— Липсваш ми.

— И ти на мен.

Лара беше искрена и все пак тонът й бе доста равен.

— Съжалявам, че се застоях тук. Маргарет е вече по-добре. Дори лекарите се чудят. Тази сутрин дори ми се стори, че ме позна.

Лара не знаеше какво да каже.

— Марк не го показва, но е много радостен.

— Слава Богу, знам колко му беше тежко.

Дерек въздъхна.

— Е, отношенията ни не са такива, каквито бих искал да бъдат. Разговаряме нормално, но сме доста изнервени. Това ми тежи.

— Тази сутрин ми говори хубави неща за теб — рече тя. — Вероятно не показва чувствата си.

— Той ми разказа за разговора ви. Благодаря ти. За разбирането и съчувствието. Какво щях да правя без теб.

Лара се просълзи. Както винаги, Дерек беше толкова мил!

— Няма защо да ми благодариш — прошепна тя.

— Не мога да ти кажа точно кога ще се върна…

„За да ми кажеш сбогом може би, помисли си Лара.“

— Добре, Дерек.

— Липсваш ми и те обичам.

Сълзите се застичаха по бузите й.

— Аз също.

Кал влезе в кухнята и завари Лара да плаче. Не я попита защо, щом разбра, че се е обадил Дерек, и че все още има проблеми със семейството си.

 

 

Марси замина за Сан Диего, за да прекара уикенда с родителите си. Дерек бе доволен от заминаването й, за да може да остане насаме с Марк. В неделя го покани на вечеря в клуба на преподавателите.

Отидоха с колата до университета и спряха близо до клуба — приятна сграда от дърво и от стъкло под няколко стари големи дъба. Луната бе с ореол, което вещаеше промяна във времето.

Настаниха се в тихия ъгъл в дъното на ресторанта, близо до голямата камина. След вечерята пиха кафе. Дерек чувстваше, че Марк се кани да му каже нещо.

— Какво ще правиш сега, когато мама е по-добре? — каза най-сетне той.

— Трябва заедно да решим.

— И аз смятам така.

— Мислих много. Не може да оставим нещата да се развиват от само себе си. Няма да бъде честно нито към теб, нито към Лара, нито към майка ти.

— Е, и?

Дерек замълча и погледна сина си право в очите.

— Марк, реших следното: утре ще се обадя на адвоката ми, ще подам молба за развод и ще прехвърля официалното попечителство на Маргарет на теб. Ако разбира се искаш да поемеш тази отговорност.

Марк помълча и сетне каза:

— Значи това е решението ти.

— Да. Така ще бъде най-справедливо за всички нас.

Марк наведе глава и завъртя в ръце чашата си.

— Преди месец сигурно нямаше да го понеса, но сега чувствам едва ли не облекчение.

— Притеснявам се, че няма да ти бъде леко.

— В психологически смисъл наистина ще ми бъде тежко, но не се тревожи. Ще се справя.

— Не мисли, че те изоставям. Ти винаги ще бъдеш мой син. Винаги можеш да разчиташ на мен. Но ако сме разведени, не би било редно аз да бъда попечител на майка ти.

— Така е. Аз ще поема отговорността.

— Благодаря ти, Марк.

— Знаеш, че не съм против развода.

— Да, но трябваше да му дойде времето. Не е честно към Лара да продължавам да живея така. Освен това съм спокоен, че ти ще се справиш… с моите съвети и помощ, ако, разбира се, имаш нужда.

Марк кимна.

— Каза ли на Лара?

— Не. След като се срещна с адвоката, утре се връщам в Мендосино.

Марк продължаваше да върти чашата в ръце.

— Това полуизстинало кафе не е подходящо за тост, но тук надали сервират шампанско.

— Ще пийнем, когато се приберем вкъщи.

Марк вдигна замислено очи.

— Стигнахме и до този миг в живота…

— Не е настъпил краят на света.

— Да, но си мисля за мама. Мъчно ми е за нея.

— На мен също ми е мъчно. Да не мислиш, че ми беше лесно да взема това решение.

— О, не, съвсем не.

— Обичах майка ти и още я обичам. Но в живота ми се появи друг човек. Сега обичам Лара и то така, както съм обичал майка ти. Любовта на хората не се влияе от промените. Ако една любов е била истинска, с годините тя расте и постепенно придобива свой собствен живот. Чувствата ми към Лара не са случайни. Разбираш ме, нали?

— Да, няма нужда да ми обясняваш.

— Може би не възприемаш всичко, което ти споделям, но бих искал да знаеш как се чувствам.

Дерек подписа чека и двамата излязоха на лъкатушещата алея, осветена от уличните лампи. Есента се усещаше в хладния въздух.

— Дано Лара не ми се сърди — подхвърли Марк. — В началото не се държах много добре с нея. Кой знае как ме ненавижда.

— Съвсем не. Но и на нея не й е леко. Коя жена обича да има връзка с женен мъж!

— При това с дете като мен.

— Предполагам, че те разбира.

— След като всичко приключи, някой ден ще дойдем с Марси на гости.

— Много ще се радвам. Лара също.

Дерек погледна Марк, когато стигнаха до колата. Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите му. Разговорът за Лара отново бе събудил силните чувства, които изпитваше към нея. Как искаше да я види…

Всъщност нито за миг не беше спрял да мисли за нея, но и съзнаваше, че отношенията им не биха били нормални, докато не стигне до споразумение с Марк. Качиха се в колата. Дерек погледна Марк. Той беше вече мъж и въпреки това му се искаше да го закриля. Сложи ръка на рамото му и каза:

— Благодаря ти, момчето ми.

Марк се усмихна и отвърна:

— Благодаря ти и аз, татко.

 

 

Дерек зави по пътя, който водеше към къщата на Лара. Фаровете на колата осветиха калната пътека нагоре по склона. Откакто беше тръгнал, не спря да вали. Брегът и дърветата тънеха във влага, пътят бе осеян с дъждовни локви.

В неделя вечерта се обади на Лара, за да й каже, че тръгва, но нея я нямаше. Позвъни на Кал, но и там я нямаше. Кал му каза, че Лара имала намерение да се поразходи с колата, за да се разведри и ако я види, ще й предаде, че я е търсил.

Дерек приближи къщата и си отдъхна, защото вътре светеше. Каква бе изненадата му, когато забеляза, че отпред има паркирана непозната кола. Стар, добре поддържан, излъскан пикап, в който се отразяваше светлината от прозорците. Дерек се зачуди кой ли й е дошъл на гости. Може би трябваше да я уведоми за пристигането си, а не да се появява така неочаквано. Ала желанието му да я види час по-скоро надделя, той паркира беемвето, вдигна яката на якето си и бързо се запъти към вратата под плющящия дъжд.

Почука и чу как разговорът вътре секна. След малко вратата се отвори и на прага застана Лара — със синя плетена рокля и прибрана назад коса. Беше толкова красива, че сърцето му замря.

Лара възкликна:

— Дерек!

Той стоеше и я гледаше — по лицето му искряха капки, а косата му изглеждаше още по-тъмна и бляскава от дъжда. Той се усмихна и смутено попита:

— В неподходящ момент ли идвам?

Тя се засмя и го дръпна за ръката. Прегърна го, вдигна лице и той я целуна.

— Какво правиш тук? Нали беше в Бъркли.

— Обаждах ти се и вчера, и днес. Но те нямаше.

Дерек погледна към хола, но антрето не виждаше кои са гостите.

— Бях при баща ми. Спах там и ги поканих с Елън да ми гостуват.

— О, значи са тук?

— Да. Хайде, влизай.

Дерек се поколеба, но тя го побутна към хола. Ник и Елън седяха на малката маса с бяла покривка, свещи и цветя в сребърна ваза.

— Вижте кой дойде — радостно заяви Лара и стисна ръката на Дерек.

Николай Серенов стана. Беше със спортно сако и риза с разкопчана яка. Жена му, с рокля на фигури, погледна равнодушно Дерек.

— Добър вечер, професор Гордън — поздрави Николай. Заобиколи масата и му подаде ръка.

Дерек се здрависа.

— Добър вечер. Здравейте, госпожо Серенов — кимна той на Елън й добави: — Извинявайте, че пристигнах така неочаквано.

— Драго ни е да те видим — каза Николай и се усмихна сърдечно. Атмосферата беше значително по-дружелюбна, отколкото при посещението на Лара и Дерек във фермата.

— Тъкмо дойде ред на десерта — рече Лара и прегърна Дерек през кръста. — Ял ли си?

— Хапнах по пътя.

— Но ще опиташ ябълковия пай, нали?

Той й се усмихна щастливо.

— Разбира се.

Лара нямаше представа защо бе пристигнал така внезапно, нито пък какво е настроението му. Не знаеше какво да мисли. От начина, по който я целуна, личеше, че е щастлив да я види. Но дали беше наистина така?

— Ела тогава да ми помогнеш да го нарежем — усмихна се Лара и го дръпна за ръката.

Влязоха в кухнята, тя затвори вратата и той веднага я прегърна. Лара обаче сложи пръст на устните му и не позволи да я целуне.

— Мога ли да прекъсна прегръдките и целувките с няколко въпроса?

— Разбира се. Питай.

— Какво се е случило, че се върна?

Той докосна носа й с пръст.

— Обичам те.

Тя помълча и попита:

— И това ли е всичко?

Дерек сви рамене.

— Не можах да издържа повече без теб и се прибрах вкъщи.

Вкъщи?! Добре ли беше чула? Какво искаше да й каже? Измъчваше я с мълчанието си.

— Ами Марк и Маргарет?

— Нали ти казах, че ще остана в Бъркли, докато уредя някои неща. Е, уредих ги. Тази сутрин изписаха Маргарет от реанимацията и я настаниха в отделението. Вчера с Марк проведохме откровен разговор. И се разбрахме.

Лара избърса капките по лицето му. Опита да се стегне, за да понесе онова, от което най-много се боеше.

— И всичко остава постарому…

Дерек обаче поклати глава и рече със сериозен глас:

— О, не. Няма връщане назад.

Тя се отдръпна и потърси погледа му с плаха надежда.

— И какво ще правим?

— Ще се оженим.

Лара премигна.

— Какво?

— Подадох молба за развод. Дълго се колебах, но последните няколко седмици ме убедиха, че за всички ще бъде по-добре, ако го сторя.

— Дерек…

— Ще трябва малко да изчакаме. След няколко седмици Марк навършва двайсет и една години и той ще бъде официалния попечител на майка си. Момчето настоява за това. Струва ми се, че това ще бъде най-разумното разрешение.

Лара взе лицето му в ръце.

— Искаш да се ожениш за мен?

Дерек се усмихна.

— Защо, изненадваш ли се?

— Знам, че ме обичаш, но не очаквах такова предложение. И на ум не ми е идвало. Дори с Кал не съм говорила за това…

— Сега вече можеш да й кажеш.

Дерек я прегърна през кръста и я притисна в обятията си.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно. Ще се омъжиш за мен, нали? Не съм бързал през целия път, за да чуя „не“!

Лара отметна назад глава и се засмя.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб. Колкото може по-скоро.

Лара притвори очи и Дерек я целуна. Тя се отпусна в прегръдката му, опиянена от любовта, която изпитваше за пръв път в живота си. Очите й се насълзиха. Погледна Дерек и видя влага и в неговите очи.

— Обичам те — прошепна той.

— И аз те обичам.

Отново се целунаха. По едно време Лара се отдръпна.

— Дерек! Баща ми и жена му са в хола! А ти току-що ми направи предложение.

Дерек погледна към хола.

— И какво от това? Ще спазваме старите традиции ли? — Лара се засмя. — Да не би да настояваш да ти поискам ръката!

— Не, но не е ли странно да ми правиш предложение, а баща ми да е в съседната стая?

Дерек се смути.

— Ами да им кажем тогава.

Сърцето на Лара затупка, сякаш искаше да изхвръкне. Тя кимна.

— Ако искаш…

— Щом ти искаш.

— Хайде тогава.

Тя го целуна по бузата, хвана ръката му и отвори вратата. Николай и Елън се обърнаха към тях и баща й, се пошегува:

— Трудно ли се реже ябълковият пай, дъще?

— Паят ще почака няколко минути, татко — каза Лара. Щастливи сълзи се зарониха по страните й. Тя ги избърса и добави: — С Дерек имаме да ви кажем нещо важно.

— О! — Усмивка засия на лицето на Николай Серенов. Усмивка, която криеше една очаквана радост.

— Дерек току-що ми предложи да се оженим!

Баща й плесна с ръце, а Лара прегърна Дерек. Усети дъха му в косите си и тихия шепот: „Обичам те!“

Думите отекнаха в съзнанието й. Дали щеше да ги чува толкова често и през годините, които ги очакваха…