Джанис Кайзър
Тялом и духом (15)

Петнадесета глава

Зазоряваше, когато Дерек излезе от магистралата на Юнивърсити Авеню. Кулата в средата на университетското градче се издигаше в далечината като огромна игла на фона на просветляващото небе и хълмовете. Улицата беше пуста. Самотен автобус се зададе от срещуположния й край, бавно притича подранил студент, който правеше сутрешния си крос.

Колата пое по лъкатушещата улица към дома на Дерек. Къщата беше тъмна. Поколеба се дали да звънне, или тихо да отключи и да влезе, за да не събуди Марк и Марси. Звънна и си отключи.

Влезе в антрето и видя момичето на площадката на стълбите по фланелена нощница.

— О, професор Гордън — смутено рече тя, прокара пръсти през косата си и притисна ръце към гърдите си.

— Марк тук ли е?

Тя сви рамене.

— Сигурно е отишъл в болницата. Не съм го усетила кога е станал.

— Тогава и аз отивам там. Извинявай, че те събудих.

Момчето тихо промълви:

— Имам изпит, учих до късно и затова останах да спя тук.

Дерек се запъти към вратата.

— Не се притеснявай и успех на изпита.

Той тръгна към колата. Колко странно, бяха изминали само няколко седмици, а всичко се бе променило… Чувстваше се като гостенин в собствената си къща.

След десет минути пристигна в болницата. Марк седеше във фоайето на реанимацията. Лицето му беше изнурено и тъжно.

— Как е майка ти?

— От снощи е в кома.

Дерек го прегърна.

— Откога си тук.

— От около час. Не можах да спя и дойдох.

— Изглеждаш ужасно. Иди да поспиш. Аз ще остана тук.

Марк го изгледа укорително и отсече:

— Не, благодаря. Ще остана.

— Доктор Дъкет дойде ли?

— Не още. А дежурният лекар беше зает. Говорих само със сестрата.

Дерек седна до сина си.

— Съжалявам, че снощи ме намери толкова късно.

— Не мога да очаквам да дежуриш до телефона, но поне да знаех, че си се преместил при Лара. Добре че Марси се сети да звъннем в полицията и да попитаме за номера на Лара. Не можахме да се сетим за второто й име.

— Прав си, Марк. Трябваше да ти кажа. Но не се сетих.

— След като вече си отписал мама, все някой трябва да поеме отговорност за нея, нали? И това съм аз.

— Не е вярно, че съм я отписал. Чувствата ми към нея са същите.

— Може би — тъжно рече Марк, — но тя вече не фигурира в твоя живот. Не те укорявам, но все пак трябва да си дадеш сметка как стоят нещата. Казах ти да се разведеш, ти обаче не се съгласи.

Дерек се облегна и дълбоко въздъхна.

— Сега не е време да го обсъждаме. Трябва да мислим за майка ти.

— По-добре късно, отколкото никога.

Марк стана и отиде да пие вода от чешмичката в края на коридора. Когато се върна, каза на Дерек, че смята да се поразходи и ще се върне след десетина минути.

Дерек отиде при сестрата и попита може ли да види Маргарет. Тя му каза номера на стаята. Той отвори тихо вратата и седна на ръба на леглото й. Очите му се напълниха със сълзи.

Маргарет почти не се виждаше от тръбите и апаратите, които я заобикаляха, но беше явно, че животът й бе поддържан изкуствено. Лицето беше нейното лице, и все пак само някаква смътна сянка на онази жена, която бе обичал. Хвана ръката й и в този миг в стаята влезе доктор Дъкет — слаб мъж с очила и оредяваща прошарена коса. Дерек стана и двамата се здрависаха.

— Бихте ли дошли да поговорим?

Марк се беше върнал и стоеше в коридора. Тримата влязоха в кабинета на лекаря.

— Докторе, какви са шансовете й? — тихо попита Дерек.

— Трудно е да се каже — отговори доктор Дъкет. — Виждате, че е на изкуствено дишане. Може би ще трябва да минат седмици, докато се разбере дали организмът й ще успее да излезе от това състояние и да функционира самостоятелно. Сега най-опасната заплаха е инфекцията. Даваме й профилактично лекарства, но всичко зависи от нейната устойчивост. Времето ще покаже…

— А каква е вероятността да излезе от комата? — попита Марк.

— Едва ли някой може да каже. Не е изключено никога да не излезе.

— С други думи трябва да решим дали да изключите апарата, или да продължи да живее по този начин — промълви Марк.

— Засега не. Днес ще направим изследвания доколко е увредена мозъчната й дейност — ако изобщо има такава… Надяваме се все пак мозъкът да функционира.

— Това означава ли, че положението й всякак ще бъде по-лошо от предишното?

— По всяка вероятност.

Марк скри лицето си в ръце и каза шепнешком:

— Не е ли престъпление да я поддържаме привидно жива? По-добре да изключим този апарат. Мама не би искала да съществува по този начин.

Дерек преглътна заседналата в гърлото си буца. Погледна сина си, превил рамене и глава на стола, после доктора и рече с треперещ глас:

— Но как се взима такова решение… Не бих се съгласил, не и преди да сме сто процента убедени, че положението й в никакъв случай няма да се подобри.

Марк вдигна глава.

— Дори да дойде в съзнание, тя отново ще продължи да живее по предишния начин. Това не е живот. Особено ако мозъкът й е значително увреден.

— Марк, не мисля, че имаме право да взимаме такова решение — обади се Дерек.

Момчето го погледна слисано.

— Ти ли заявяваш това, Дерек! Защо? Та тя е един жив труп? Не го заслужава, а и ти не го заслужаваш.

Дерек го погледна сърдито.

— Животът на майка ти си е неин живот и тук не е важно какво е най-добре за теб или за мен! Категоричен съм, Марк.

Момчето стана и заяви:

— Няма да те нарека лицемер, защото знам, че мислите ти са добронамерени. Ала кълна се, че не разбирам какво наистина искаш!

Марк бързо излее от стаята. Дерек се обърна към лекаря.

— Извинявайте, докторе. Марк ми е сърдит, защото заминах, ползвам сабатикал… Вероятно е прав. Защото сега му е доста по-тежко.

— Моментът е труден за всички близки. Успокойте се, все още има време, докато се наложи да вземете решение. Сега е важно да помогнем на госпожа Гордън да излезе от това тежко състояние. А после вече ще мислим за останалото.

Дерек напусна кабинета. Марк стоеше в дъното на коридора с ръце в джобовете и с наведена глава.

— Хайде, Марк — хвана го Дерек под ръка, — ела да закусим.

Вървяха, без да продумат, а после Марк каза:

— Извинявай, че избухнах. Не бива да си го изкарвам на теб.

— Няма нищо. На всички ни не е лесно. Трябва някак да се справим.

— Знаеш ли, това, което казах за мама, е свързано и с теб. Какъв е смисълът да я поддържат жива? Мисля най-вече за нея, но мисля и за теб.

— Марк, аз съм на друго мнение. Това е нещо, което не мога да направя. Не мога да постъпя така с Маргарет. Не по този начин.

Марк не отговори, сякаш не бе чул думите на Дерек.

 

 

Лара стоеше на прозореца. Вече не валеше, но небето беше надвиснало и мрачно. От няколко дни стоеше вкъщи и жадуваше да излезе на чист въздух.

Дерек беше заминал преди седмица. Обади й се следобеда на деня, в който замина, и й каза, че Маргарет е все така в кома, и че на Марк му е много тежко.

Обаждаше й се всяка вечер, а новините бяха, че състоянието на Маргарет се стабилизира. Изследванията показали, че няма увреждане на мозъка, но все така била в кома. Една вечер Дерек не се обади и Лара ужасно се притесни. Съзнаваше, че има толкова много проблеми и естествено не му е само до нея, и въпреки това се натъжи.

Следобедът на другия ден, тъкмо бе измила чиниите от обяда, телефонът иззвъня. Беше Дерек, за да й съобщи, че Маргарет е излязла от комата. Гласът му звучеше радостно — лекарите смятали, че тя ще се подобри и състоянието й отново ще бъде като предишното. Дори се надявали да я преместят от реанимацията, но поне една седмица трябвало да я наблюдават. Лара се зарадва за Маргарет, за Дерек и Марк.

— Ще остана в Бъркли още една седмица — каза Дерек. — И след това ще се върна.

Лара долови колебание в гласа му — или може би съмнение? На какво ли се дължаха?

— Дерек, разбирам всичко. Не се безпокой за мен. Остани толкова, колкото се налага.

Вечерта си легна нещастна и самотна. Дерек й беше казал, че я обича, но тя долови тъжните нотки в гласа му. Страхуваше се, че покрай грижите, които имаше с Маргарет и Марк, чувствата му към нея са се променили. Беше се откъснал за известно време от нелекия си живот, но ето че реалността го бе притиснала отново от всички страни.

На другата сутрин Лара довършваше новото си стихотворение, когато телефонът иззвъня. Помисли, че е Дерек и хукна към кухнята. Беше Каролин Бюканън.

— Извинявай за безпокойството, Лара, но адвокатът на Стийв Адамсън настоява за отговор на молбата им да се срещнеш със Стийв. Какво да отговоря?

— Като че ли още не съм решила…

— Знаеш, че не се налага да се срещаш с него.

— Може би ще бъде по-добре, ако все пак поговорим. И за мен, а и най-вече заради Мери Бет.

— Тогава ще ви уредя свиждане в затвора. За кой ден?

— Да речем в петък.

— Добре.

— В десет часа?

— Да.

Лара затвори телефона, изпълнена с колебание. Кой знае, една такава среща вероятно щеше да помогне на Мери Бет. Интересно как ли щеше да се държи Стийв.

И така, предстоеше й да застане срещу него. Да беше Дерек тук… Никак не й се ходеше сама. Ако го помолеше, може би щеше да се съгласи да я придружи. Но не искаше да го затруднява. Реши да се обади на Кал и да я помоли да отиде с нея.

— Разбира се, че ще дойда — отговори приятелката й. — Само да оправя децата, да ги изчакам да се върнат от училище и съм на твое разположение.

— Няма да се бавим. Ще се върнем на време.

— А ти как си? Дерек обажда ли се? Какво става там?

Лара й разказа всичко. Спомена и за опасенията, които я терзаеха — тежеше и мисълта, че и Дерек бе променил отношението си към нея. Кал я успокои.

— Това, че отделя време за жена си, не означава, че чувствата му към теб са се променили.

— Да, той сигурно все още ме обича, но мисля, че се е променил. Всеки ден е до жена си и гледа страданията й. На Марк също не му е леко. Дерек вероятно има угризения.

— Лара, каква вина има той за болестта на жена си, а и за това, че на Марк му е тежко?

— Но и така не може да се разкъсва до безкрай.

— Навиваш се. Нищо не се е променило. Семейството му има нужда от него и той е там, за да помогне, не е ли така?

— Но дали ще се върне при мен?

— Ще се върне, защото те обича.

— Може би.

— Съмняваш ли се?

— Няма да се съгласиш с мен, но ми се струва, че той иска да остане там. Дали защото изпитва угризения, или защото има някакви колебания или съмнения, не знам… Но имам такова чувство.

Кал помълча, а после попита:

— Лара, да не би да изпитваш чувство на вина?

— Може и така да е. Но фактът си е факт. Ти какво мислиш?

— Това, в което съм напълно сигурна е, че Дерек те обичали скоро ще се върне при теб. Но дори да греша, ти си човек със силен характер и винаги си била независима. Смятам, че ще се справиш.

Лара съзнаваше, че приятелката й е права. Напразно се тревожеше и най-разумното бе да изчака. Беше твърде рано да прави прибързани заключения. Може би е рано да се самосъжалява. А всъщност на Марк и на Дерек им беше доста по-тежко. Егоистично би било да настоява Дерек да се върне. Дори би го нарекла проява на егоизъм…

— Ами ако Маргарет се оправи и се наложи Дерек да остане при нея, тогава какво? — замислено попита Кал.

— Бих го разбрала. Как мога да го укорявам за това, че се грижи за семейството си? Мъчно ми е, че не е при мен, но редното е да уважавам чувствата му към близките хора. Колкото и да ми тежи жертвата, която правя, е нищо в сравнение с тяхната мъка.

— Лара, щом мислиш така, защо тогава се тревожиш? Дерек само ще ти бъде благодарен. Пък и не забравяй за собствените си проблеми. Предстои ти срещата със Стийв. А и аз съм ти замислила още нещо!

— Какво нещо?

— Рожденият ден на Джоуди е в събота. Организирала съм голям купон, ще бъда много заета и имам нужда от твоята помощ. Помниш ли, че по-рано си ми помагала? Май ще се наложи и този път!

— Но разбира се, с удоволствие. Откога не съм била на детски рожден ден!

— Тогава вади официалната си шапка, лъскай новите чепици й бъди готова!

— Разчитай на мен.

Двете приятелки се уговориха за часа на тръгване за съда и Лара затвори телефона. Чувстваше се малко по-добре. Кал Бианко беше най-добрата приятелка на света. Винаги знаеше как да помогне.

Лара спа лошо нощта преди срещата със Стийв. Сънува го — кошмарен сън, в който я заплашваше и преследваше. Сънува и Дерек, но някак неясно, сякаш беше далеч, далеч, и не можеше да я доближи, за да я дари със спокойствие и нежност. А тя така се нуждаеше от тях.

В петък сутринта се събуди в ужасно състояние. Взе душ, облече се и си направи закуска, без да спира да мисли за предстоящата среща. Пред очите й току изникваше сцената, в която Стийв за малко не я изнасили, й цялото й същество потръпваше от отвращение и ужас. Защо се съгласи да разговарят? Беше твърде късно да се откаже.

Имаше време до срещата й с Кал и затова реши да се поддаде на изкушението да се обади на Дерек. Не го беше търсила, откакто замина за Бъркли. Не искаше да го притеснява и затова й звънеше само той.

Бързо набра номера, за да не се разколебае. Вдигна Марк.

— О, здрасти — някак припряно рече той.

— Дерек там ли е?

— Не, в болницата при мама е. Аз имам училище и затова не отидох.

— А как е майка ти?

— По-добре е.

— Радвам се, Марк.

— Връща се към предишното положение. Ако то се смята за добро… Зависи от гледната точка.

Лара усещаше, че думите на Марк крият някакъв подтекст, но не искаше да задълбочават разговора.

— На Дерек вероятно му е олекнало. Много се беше разтревожил. Толкова се притесни, когато му се обади.

— Той се владее. За разлика от мен. Отначало реших, че ще бъде по-добре да изключат апарата на мама, защото това си е жива мъка. Но Дерек не се съгласи. Дори се ядоса, че мисля така. Сега смятам, че е бил прав. И че постъпи разумно.

— Мисля, че ще му бъде много приятно да чуе това. Ако не си му го казал, хубаво би било да го знае.

— Сигурно ще му го кажа.

— Е, да свършваме тогава. Трябва да тръгвам за съда. Имам свиждане със Стийв.

— Защо?

— Предполагам, че ще ме моли да се откажа от обвиненията си. Дълга история, Марк. Има някои проблеми за разрешаване. Какво да се прави.

— Разбирам.

— Всичко хубаво. Предай на Дерек, че съм го търсила. Дано майка ти бързо се оправи.

— Благодаря, Лара. Радвам се, че се обади. Дерек също ще се зарадва.

Тя затвори телефона и за малко не избухна в плач. Марк беше толкова мил. И все пак този разговор едва ли не прозвуча като прощално сбогом на връзката й с Дерек. Кал сигурно щеше да се изсмее на подобно твърдение, но Лара усещаше промяната. Може би се беше превърнала в досадна грешка в неговия живот, грешка, от която Дерек се чудеше как да се отърве.

Лара пристигна у Кал тъкмо когато тя обличаше Тереза. Момиченцето непрекъснато мърдаше, докато майка му го обличаше. Лара я погали по главичката.

— И на теб ли не ти се идва, а миличко?

— Да не си се разколебала? — попита Кал.

— Не съвсем.

— Знаеш, че не е задължително да отидеш.

— Да… Но трябва.

Трите се качиха в джипа и Тереза седна кротко в скута на майка си. Разговаряха за различни неща. За статията, която Кал пишеше за „Сан Франциско Кроникъл“ и за рождения ден на Джоуди, който пък Тереза мислеше, че е неин.

На паркинга пред затвора Лара изключи мотора и попита Кал:

— Какво ще правите, докато разговарям със Стийв? Ако искаш, вземи колата и заведи Тереза до парка.

— Няма да се бавиш, нали?

— Сигурно не.

— Тогава ще те чакаме вътре. Не може да няма чакалня.

Влязоха в сградата и Кал тихо каза:

— Това е първият ми затвор.

Неспокойството на Лара премина в страх. Нямаше от какво толкова да се бои, но животните дори и в клетка са понякога страшни.

Служителят в приемната й каза да почака и трите седнаха. Кал предвидливо носеше книжки за Тереза. Момиченцето отвори една и високо заразказва приказката по картинките.

Лара се чувстваше объркана, сякаш отново бе онова момиче, което се омъжи за Стийв. Не си представяше срещата им. Ако започнеше да я моли да оттегли обвиненията си, не знаеше как да реагира… Въпреки посещението на Мери Бет омразата й към него не бе намаляла. Наистина не знаеше как да постъпи.

— Ужасна история — въздъхна тя.

Кал я потупа по ръката.

— Ще се справиш, не се бой.

Лара си наложи да се успокои. Кал забавляваше Тереза, която не спираше да задава въпроси. Лара пое дълбоко дъх и се обърна към приятелката си.

— Много странно, но си мисля да поканя баща ми и Елън на вечеря. Какво ще кажеш?

— Защо не? Щом си захванала да разчистваш миналото си…

— Може би това е причината.

— Може би.

Тереза разказа приказката за Червената шапчица, като наблягаше на по-важните места и сочеше с пръстче картинките. Лара се усмихна на начина, по който описа вълка.

Служителят извика Лара. Тя се насили да се усмихне на Кал и го последва. Стигнаха до стаята в дъното на коридора. Тя бе разделена на две с масивен дървен плот, над който се издигаше дебела пластмасова прозрачна преграда чак до тавана. В стаята нямаше никой.

Лара се настани на дървения стол пред прозорчето към другата страна на преградата, което приличаше на някогашните прозорчета към касиерките в банките.

След две-три минути вратата отвъд преградата се отвори. Влезе Стийв, придружен от полицай. Същото лице, което се явяваше в кошмарите й, само изражението му бе по-сериозно, а не така арогантно. Огромното му тяло не изглеждаше чак толкова застрашително в затворническата униформа.

Стийв спря рязко и Лара застина, сякаш насреща й неочаквано се появи някакъв хищник. Той като че ли се изненада, че я вижда. Но за разлика от нея съвсем не се смути. Стийв седна на стола срещу нея и я погледна в очите, сякаш не вярваше, че това наистина е тя. Лара го изгледа хладно, с нескрита омраза. Сърцето й туптеше до пръсване. Това беше той, мъжът, който я нападна и за малко не я изнасили.

— Не вярвах, че ще дойдеш — обади се той с учудващо кротък глас.

— Дойдох единствено заради Мери Бет.

Лара усети надигащото се отвращение от насилието, което беше упражнил върху нея и от удара, който й бе нанесъл на поляната.

Полицаят седеше до вратата. Стийв се наведе. Погледна я смирено и тъжно.

— Предполагам нямаш нищо против, ако ти се извиня.

Лара стисна треперещите си ръце.

— Това нищо няма да промени.

Стийв наведе глава.

— Не знам как да ти обясня, но бях убеден, че имам право да го сторя. Бях толкова бесен, че не разсъждавах. Сгреших. Това е.

— Защо поиска да разговаряме?

— Исках да ти се извиня. За теб може и нищо да не означава, но за мен това е много.

Сърцето на Лара не спираше да бие с всичка сила. Тя съзря в очите му същото онова животно, което беше разтворило паст, за да я погълне.

— Това ли е всичко?

— Мери Бет ти каза за… — не довърши той.

— Каза ми, че е бременна. — Стийв кимна. — Жалко за момичето — рече Лара.

Стийв я погледна изненадано, сякаш не беше очаквал такава реакция.

— Знам, че ме мразиш. Но ние с нея сме все още женени. И ще имаме дете.

— Имам чувството, че искаш да ме попиташ нещо — припряно каза Лара.

— След като ме арестуваха, престанах да се интересувам от каквото и да било. Да ми бяха хвърлили един хубав бой, щеше да е най-добре. Звучи странно, но е факт.

Лара го разбираше. Точно това заслужаваше той.

— Нищо не ме вълнуваше, все ми беше тази какво ще се случи с мен. Но когато Мери Бет дойде и ми каза за бебето, всичко се промени.

Лара го погледна. Гледа го дълго и долови някаква промяна в изражението му — сякаш наистина бе трогнат от това, че жена му е бременна. Стийв не можеше да се преструва.

— Не че изпаднах в умиление — продължи той. — С Мери Бет си бяхме говорили и преди за деца. Или по-скоро тя искаше дете. Но аз някак не можех да си го представя…

— Да не би да искаш да кажеш, че тъй като ще ставаш баща, аз ще трябва да проявя съчувствие и да забравя за случилото се? Да оттегля обвиненията си може би?

— Лара, сега, когато ще ставам баща, не искам да бъда осъден, ти разбираш това, нали? Какво друго мога да ти кажа?

Тя го погледна и си каза, че Стийв като че ли бе малко по-различен от преди. В него се долавяше нещо по-човешко и все пак това надали означаваше, че се е променил. А и имаше ли някакво значение?

— Никога няма да забравя това, което ми стори — заяви Лара, като се опитваше да не издаде емоциите си. — Мери Бет е забременяла, защото си оказал насилие, нали? Станало е случайно. Ами ако беше изнасилил мен и аз бях забременяла? Голям герой си, няма що! Не това е геройството, Стийв, геройство е да си достоен баща и съпруг.

— Дай ми възможност… — рече той.

Лара трепереше от гняв. Възмущението бе надделяло над първоначалния й страх. Тя избухна.

— Сега се възползваш от нещастието на Мери Бет!

— Но тя не иска да се развеждаме. Обещах й да се променя. Вече няма да вдигам скандали. Ще спра да пия.

— Стийв, нищо няма да постигнеш само с едното желание да се промениш. На теб ти е необходима професионална помощ.

Той кимна.

— Знам.

— Искаш да прехвърлиш проблема с Мери Бет и бебето и върху мен, така ли?

Лара знаеше отговора още преди да се съгласи да разговаря със Стийв, който не беше толкова сложен за разгадаване. Искаше да разбере доколко наистина е трогнат от бременността на жена си и доколко използваше ситуацията, за да помогне на себе си.

— Не, не искам това да бъде и твой проблем. Искам да ми дадеш възможност да се поправя.

— Така и мислех. Да ти кажа честно, изобщо не знам как да постъпя с тази твоя молба.

Стийв чакаше решението й с тъжно изражение. Усещаше, че надали ще успее. Лара пое дъх и заяви:

— Не е редно да се възползваш от случая, за да постигнеш това, което си наумил.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако те е грижа за Мери Бет и за бебето, сам трябва да намериш разрешение на проблема. Пускането ти от затвора не е разрешение!

— Но какво мога да направя, ако съм затворен тук? — викна Стийв с нескрита враждебност.

— Аз не мога да спра делото. Ти така или иначе ще бъдеш осъден, а аз няма да преча на съда с изказванията си.

— Значи искаш да ме обесят?

— Ти трябва да заплатиш за деянието си! Да не мислиш, че съм забравила?! Истината е, че те мразя. Може би някога ще ми дожалее за теб. В момента съжалявам Мери Бет. Но за постъпките си отговаряш само ти и никой друг. Ще постоиш в затвора и оттам ще излезеш или още по-озлобен, или ще се промениш за добро. Зависи от теб.

— Лара, ти можеш да ми помогнеш. Можеш.

— Ти заслужаваш наказанието си. А после бъдещето ще покаже.

Стийв скри лице в ръцете си.

— Ако искаш да те моля, ще те помоля. Извинявай затова, което ти сторих. Извинявай.

Колкото и да искаше, Лара не усещаше нито капка съчувствие. Тя още трепереше от отвращение, не помагаше нито разделящата ги преграда, нито молбите на Стийв.

— Ако искаш да помогнеш сам на себе си, мисли за Мери Бет и бебето. Ти можеш да убедиш психолозите, социалните работници и прокурора, че си станал нов човек. Можеш да ги убедиш, че заслужаваш по-лека присъда, защото смяташ, че ще бъдеш добър гражданин, когато излезеш от затвора. Нищо чудно да те пуснат под гаранция или преди присъдата ти да изтече. Но всичко това зависи само от теб, Стийв. Не от мен.

Той я погледна в недоумение — даваше ли му някаква надежда, или убежденията му бяха напразни? Сълзи проблеснаха в очите му и той попита:

— Значи няма да ми помогнеш?

Лара кимна. Разбираше, че му е много тежко и за миг забрави за омразата и отвращението си. Той наведе глава и изведнъж заплака. Ефектът бе поразителен. Лара изведнъж изпита усещането, че плаче тя, а не той…

След минута Стийв вдигна глава. Избърса очите и лицето с ръкава си. Приличаше на малко момче.

— Знаех си, че ще стане така — рече той. — После се усмихна и добави: — А може и да си права, Лара. Може би така е по-добре.

Не беше ядосан, нито пък отчаян. Видът му беше трогателен — Лара го виждаше за пръв път толкова примирен. Тя стана и тихо каза:

— Тръгвам си.

Той отново кимна.

Ала погледът му сякаш я прикова.

— Лара, прости ми — рече Стийв.

Очите й се изпълниха със сълзи. До този миг беше чувствала само страх и гняв, а ето че изпита и съчувствие. Необяснимо защо. Тя прехапа устни.

— Прощавам ти.

Тръгна по коридора и сълзите се стичаха по лицето й. Кал държеше Тереза в скута си. Тя погледна приятелката си и само каза:

— Добре ли си?

Лара кимна и Кал стана. Излязоха на огряната от слънчева светлина улица.

— Искате ли да ви почерпя хамбургери? — попита Лара с все още развълнуван глас.

— И пържени картофи! — изчурулика Тереза.

— Ама разбира се! — засмя се Лара. — Как така без пържени картофи?