Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Body And Soul, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Абаджиева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джанис Кайзър. Тялом и духом
Английска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Теодора Давидова
ISBN 954-11-0397-9
История
- —Добавяне
Четиринадесета глава
През следващите дни Лара се опита да забрави Стийв Адамсън. И благодарение на Дерек — успя. Животът й беше съвсем различен от предишния. Те работеха заедно, готвеха заедно, пазаруваха и бяха много повече от любовници. Намираха един в друг точно онзи човек, който правеше живота им осмислен и съвършен.
Лара за пръв път живееше по този начин с някого и се чувстваше много щастлива. Всеки ден откриваха нови черти в характерите си, нови привички и слабости. Забелязаха, че навиците от дългите години, през които бяха живели сами, можеха да представляват и проблем, но с общи усилия тези проблеми бяха преодолени.
Лара не спираше да се удивлява на взаимното интимно съвършенство, което постигаха. Тя желаеше Дерек по всяко време, с неугасваща сила. Страстта им пламтеше както първия път, все така неутолена.
Тя го пожелаваше и прелъстяваше в най-неочаквани моменти — докато го гледаше да пише на бюрото, или докато я рисуваше на верандата, а веднъж, когато беше отишла да твори на брега на любимата си рекичка, Дерек се появи с одеяло и се любиха на поляната.
Но физическата любов бе само едната страна на дълбоките им чувства. Те споделяха и безброй мигове на нежност, на шеги и смях, дори и на гняв, всичко увенчавано с хармонията на истинската обич.
Дерек правеше скици, но все още не беше рисувал с водните бои, които Лара му подари. Той обаче не й даваше да види нахвърляните скици. И когато я помоли да му позира, гола, тя се засмя и настоя първо да види рисунките, уж за да се увери, че е наистина художник, а не някой самозван любител на женската голота. Дерек й даде скиците и тя ги разгледа.
Не се изненада, че той имаше талант на художник. При това един завършен талант, макар рисунките да не притежаваха онази свобода и замах, които предполагаха обектите на творческото му вдъхновение. Последните му творби бяха значително по-разчупени. Беше й интересно какво ли би излязло под четката му с водните бои, но не искаше да проявява настоятелност.
Някой вечери, докато Лара пишеше, той седеше срещу нея и я рисуваше. Това бяха прекрасни мигове на споделено спокойствие и щастие. А винаги си беше мислела, че никога няма да изпита подобни чувства…
И все пак, тя се безпокоеше от онова, което предстоеше — от бъдещето, от този далечен тъмен облак на хоризонта. Стийв Адамсън, Мери Бет и делото бяха голямата й грижа, но тя не забравяше и за жената на Дерек и за цялата трагедия на неговото семейство.
По всичко личеше, че Дерек не се тревожи. Лара смяташе, че той е все още опиянен от любовта им. А и какъв ли избор имаше? Бъдещето му с Маргарет не бе обещаващо. А животът, който споделяше с нея, бе щастлив. Лара обаче не можеше да се отърве от натрапчивите си мисли.
Един следобед през втората седмица откакто живееха заедно, Лара отиде на гости на Кал Бианко. Кал знаеше, че двамата са заедно, но все не намираха време да се срещнат и да си побъбрят.
— Ако наистина се обичате — рече Кал, — това е чудесно! Не мисли за бъдещето, нещата сами ще се наредят.
— Знам го и си го повтарям, но не знам дали Дерек мисли по този начин. Нали знаеш — по-добре не предизвиквай бедите, за да не дойдат…
— Той сигурно се измъчва за Маргарет. И вероятно ще разреши този проблем с брака си.
— Нищо не споменава. Много съм щастлива с него, но понякога имам чувството, че не живеем в реалността.
— Казвала ли си му го?
— Не, няма смисъл. Усещам, че все още не е готов да се залови, с какъвто и да е предстоящ проблем.
Кал прегърна Лара с пълничката си ръка.
— Но ако това те тревожи, трябва да му го кажеш.
— Колебая се. Имам право да го попитам, нали? Ала се и боя. Защото много дълго живях сама. Чак сега разбирам колко самотна съм била. Боя се, Кал.
— Дерек е много чувствителен и трябва да знае, че се тревожиш.
Лара си наля още вода за чая.
— Той не мисли само за себе си. Държи съжителството ни да е приятно и за двамата. Не ме притеснява и ми дава да разбера, че мога спокойно да споделя, ако се почувствам нещастна.
— Лара, твоите емоции не са му безразлични, това е ясно. Вероятно има нужда от време, за да разреши проблемите ви.
— Нали и аз това ти казвам. Но ми се иска да вземе някакво становище. Така можем да продължим до безкрай.
Кал си взе една сладка и каза:
— Знаеш ли какво, вие двамата живеете като отшелници. Хубаво би било да се появите в обществото, да ви види свят, а и вие да се срещнете с хора.
— Идеята ти не е лоша. Каня ви с Тони на вечеря. Първа стъпка да променим начина си на живот.
— Ако искаш, ще излезем някъде заедно. Да отидем да потанцуваме, а? С Тони не сме ходили да танцуваме от сто години. Да отидем в дискотеката „Джубокс“ във Форт Брат! Музиката била от нашите младини и било много приятно.
— От чии младини, Кал? — подсмихна се Лара.
— Е, добре де, от моите младини. Няма да се усетиш, когато и ти ще прехвърлиш трийсет и пет. Ще те питам тогава.
Лара се засмя. Кал отново посегна към сладките, но рязко дръпна ръката си.
— Ох, нямам никаква воля, това е то — въздъхна тя.
— Кал, ти поне живееш с мъжа, за когото си омъжена. Не ми се оплаквай.
Приятелката й я потупа по ръката.
— Ще видиш, че всичко ще бъде наред, миличка. Не се безпокой! — Лара опита да се усмихне. — Нещо ново за делото? — попита Кал.
— Не, но преди няколко дни дойде жената на Стийв — Мери Бет.
— Защо? Какво иска?
Лара й разказа за посещението.
— Ти да не се срещнеш с него? — повиши тон Кал.
— Отначало бях категорично против, но като си представих, че Мери Бет е бременна, а Стийв — в затвора и че тя се надява да говоря с него… Толкова ме моли.
— Мен ако питаш, мястото му е в затвора — заяви Кал.
— Знам.
— Тогава няма какво да обмисляш.
— А ще се явя на делото и ще свидетелствам против него, но може би трябва да поговоря преди това с него, да му дам още една възможност.
— Лара, той използва Мери Бет и бебето, за да те разчувства.
— Може би. Но трябва сама да се уверя. Тя твърди, че бебето го е променило и ако е наистина така, защо да му отнема шанса да започне отново.
— Не смятам, че човек като него може да се промени за няколко дни и ти си наивна, ако вярваш в това.
— Ще видим.
— Дерек какво казва?
— Каквото и ти.
Кал вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ето, видя ли!“ Лара се усмихна.
— Току-виж съм се оказала благотворителка за вторите съпруги, които очакват деца.
— Ти си тази, която решаваш, Лара. Аз само те съветвам.
— Благодаря ти — рече Лара и потупа Кал по ръката.
— Хайде стига сме говорили за лошите. Да поговорим за добрите момчета. Да отидем наистина на дискотека, а? В петък става ли?
— Ще говоря с Дерек.
— Аз ще питам Тони веднага щом се върне от работа. Няма начин да не се съгласи, къде ще ходи! — Кал й намигна и добави: — Това е то да си омъжена.
— И още много други неща.
— Да, мръсни чинии и разправии, които винаги надвишават броя на букетите цветя. Но ако попаднеш на подходящия човек, всякак ще бъдеш щастлива. — Кал си взе следващата сладка и добави: — А аз ги разбирам тези неща.
Когато Лара се върна, Дерек седеше на верандата и рисуваше гледката, която се разкриваше към морето. Той се обърна към нея и я зачака да приближи.
Лара го прегърна през кръста и погледна картината.
— Дерек, защо не си рисувал през всичките тези години? Рисуваш прекрасно!
— Това е четвъртият ми акварел. Позабравил съм и се опитвам да си припомня.
Тя го целуна и възкликва:
— Много ми харесва!
Той я прегърна и я целуна по устните.
— Кога ще ми позираш? Хайде, събличай се, ще те нарисувам тук, на верандата.
Тя го плесна закачливо по ръката и попита през смях:
— Май не искаш само да ме рисуваш!
— Ето че вече си ме опознала добре и отгатваш намеренията ми — засмя се Дерек.
— Да — престорено сърдито рече Лара. — Време е да отидеш при следващата си любовница.
Дерек се усмихна някак тъжно. Щипна я по носа и седна на ръба на масата. Не беше ядосан, но изведнъж стана умислен.
— Не биваше да го казвам — съжали Лара.
— Въпросът е какво точно имаш предвид.
— Нищо не съм имала предвид.
— Имаше. Не си щастлива, нали?
— Щастлива съм, но…
Той скръсти ръце и я изгледа внимателно.
— Лара, аз не постъпвам честно към теб. Налагам ти моя начин на живот — ден за ден — и ти се примиряваш, нали, но това не ти харесва.
Лара толкова искаше да разговарят по този въпрос, а ето че сега се боеше, защото не искаше в никакъв случай да се разделят. Искаше любовта им вечно да продължава.
— Дерек, искаш ли някоя вечер да излезем? — попита Лара с намерението да промени темата на разговора. — С Кал говорихме да отидем всички заедно на дискотека в петък. Във Форт Брат имало едно добро място. Ходи ли ти се?
— От години не съм танцувал. Някога много обичах — усмихна се Дерек. — Не върви много на университетски преподавател, но…
— Значи си съгласен?
— Да, защо не?
— Някоя вечер можем да поканим Кал и Тони на вечеря. Ще поиграем карти, какво ще кажеш?
— Чудесно — кимна Дерек.
— Не настоявам, но все пак Кал е най-добрата ми приятелка. А Тони е толкова симпатичен.
— Да, така е.
— Е, не е много образован, но…
Дерек сложи пръст на устните й.
— Това няма никакво значение. Най-добрият ми приятел от детинство е полицай в Лос Анжелис. На пръв поглед нямаме нищо общо, но аз изобщо не представлявам това, което изглеждам на пръв поглед, нали, Лара?
Тя го целуна.
— Дерек, колко се радвам, че те имам.
Той отвърна на целувката й.
— Аз също се радвам, че се появи в моя живот. И то, както се казва, едва ли не е гръм и трясък с онзи твой пистолет.
— Сигурно си помислил, че съм луда.
Той кимна.
— Аз и сега смятам, че си луда.
Тя замахна уж да го удари, а той хвана ръката й и я прегърна.
— Какво смяташ да правиш следобеда? — попита Дерек.
— Ще изчистя къщата.
— Не!
— Ще те гледам как рисуваш.
— Пак не.
— Ами, не знам тогава.
— Един намек дали няма да те подсети? — Дерек лекичко гризна шията й и я целуна.
— О, това ли било!
— Отговорът никак не беше труден.
— Много обичам лесните отговори — отвърна Лара и го прегърна с две ръце, забравила за бъдещето и за онзи тъмен облак на хоризонта, който може би предвещаваше и буря.
Лара реши да си купи рокля за събота. С Кал излязоха в четвъртък, за да обиколят магазините. Третата рокля, която пробва, беше кремава, с разголени рамене и със свободно пуснат синджир вместо колан. Продавачката й даде и чифт подходящи сандали. Лара се огледа и остана много доволна.
Кал възкликна:
— Страхотно изглеждаш!
Лара се завъртя пред огледалото. Обикновено ходеше с дънки, шорти и фланелки. Като изключеше сбирката на дружеството, вечерта в ресторанта на хотела и пътуването до съда, Дерек я гледаше все в един и същ спортен тоалет.
— Дерек направо ще падне, когато те види — засмя се Кал, сякаш четеше мислите й.
Лара искаше той да я хареса. Дали роклята щеше да му допадне?
— Кал, приличам ли ти на любовница? — завъртя се тя пред огледалото. Кал я погледна смръщено. — Кажи, приличам ли ти?
— Какви мисли ти минават през главата! Престани, Лара! — сгълча я Кал.
— Да не развалям хубавото впечатление, а? — засмя се Лара.
— Май така ще стане, ако не престанеш.
— Права си — съгласи се Лара и се запъти към пробната. — Не бива да приказвам така.
На връщане се почерпиха сладолед. Кал се вайкаше, че пак се поддава на изкушението, но въпреки това не устоя. След това Лара я закара до дома й. Мъжът й не се беше прибрал от работа, а в предния двор играеха Джоуди и малкия Тони. Тереза седеше с бавачката на верандата. Децата се затичаха към джипа, радостни, че майка им се прибира.
Кал им беше купила сладолед и те нададоха весели възгласи с кутиите в ръце. Кал слезе от джипа.
— Благодаря, Лара. И — повече усмивки!
— Обещавам да бъда добро момиче.
Дерек пишеше, когато Лара се прибра. Видя плика с роклята в ръцете й и я попита какво е купила.
— Изненада. За утре вечер.
Целуна го и прибра покупките в гардероба. После застана до бюрото.
— Върви ли?
Дерек посочи купа листа.
— Минах едната четвърт.
— Толкова много ли ти остава?!
— Не е толкова много.
Лара разтри раменете му. Настани се в близкия стол и взе тефтера си. Работиха няколко часа и Дерек предложи да се поразходят. Лара се съгласи и двамата слязоха на брега на рекичката. Тръгнаха по пътеката. Беше хладно и затова бяха облекли пуловери. Листата на огромните дървета бяха сменили цвета си и падаха — циганското лято си отиваше.
Дерек хвана Лара за ръка. След малко седнаха да си починат на един голям пън. Той попита:
— Лара, щастлива ли си?
Тя кимна и сложи ръка на рамото му.
— А ти?
— Много. — Погали лицето й и добави: — Трябваше да те намеря по-рано.
— Откри ме благодарение на пистолета ми — пошегува се тя.
— Като си помислиш, ако се беше появила в живота ми преди години, това би било истинска трагедия.
— Може би пак съм подранила.
— Не — поклати глава той. — Чувствата ми говорят друго.
Дерек се загледа в игривия поток. Гласът му звучеше убедено, но погледът му бе някак самовглъбен. Сякаш дилемата, която предстоеше да разреши, не му даваше мира.
Лара искаше да го попита какво чувства, но имаше ли смисъл да подклажда огъня. Най-добре да изчака сам да й каже, когато стигне до някакво разрешение.
„Джубокс“ беше на края на града, досами крайбрежната магистрала. Лара, Дерек, Кал и Тони отидоха на дискотека с беемвето на Дерек. Тони Бианко се беше издокарал за чудо и приказ — беше измъкнал отнякъде бели обувки, бели панталони и беше облякъл ярка хавайска риза. Кал беше по-скромна — с черна широка рокля. Дерек беше с бяло поло и светлосини панталони.
Лара беше царицата на бала с новата си рокля и сандали. Когато се появи от спалнята и заслиза по стълбите, Дерек застина очарован. Тя се смути, но той протегна ръце и каза:
— Ела! Не ми стига да те гледам, искам и да те докосвам.
Преди да влязат в дискотеката, Лара го хвана за ръката. Все едно бяха две двойки гаджета — толкова беше развълнувана, така се беше чувствала само като ученичка.
Вътре беше оживено. Мъжете се заглеждаха в Лара и на нея й беше приятно, защото знаеше, че Дерек забелязва погледите им. Само преди месец тя не би и помислила за подобно място, а специалното внимание на мъжете би й се сторило едва ли не обидно. Но с Дерек до себе си тя се чувстваше спокойна и весела. И се забавляваше.
Лара и Дерек веднага отидоха да танцуват на претъпкания дансинг. Скоро налучкаха бързия ритъм на песните.
Тя следеше лицето му в полумрака и съблазнителните движения на тялото му и се чудеше на тази невероятна промяна в живота си — благодарение единствено на него, на Дерек Гордън.
Ръцете му обгърнаха тясната й талия и той я завъртя. Пуснаха суинг и Дерек беше в разгара си. Когато суингът бе на мода, тя беше тийнейджър, но въпреки това умееше да го танцува, което зарадва Дерек, и той я завъртя още няколко пъти.
Въпреки килограмите, Кал танцуваше много хубаво. Тони също се забавляваше и ги разсмиваше със смешните си движения. Четиримата решиха да поседнат, за да си поемат дъх.
— За филм сме! — възкликна Кал и замаха ръка пред лицето си, за да се поразхлади.
— Филм по аеробика — пошегува се Тони.
Кал го изгледа смръщено и похвали Лара и Дерек.
— Вие двамата танцувате така, сякаш сте създадени един за друг.
— Може и да сме — отвърна Дерек.
Лара усети, че се изчервява.
Поръчаха си питиета. Тони покани Лара, Дерек — Кал и четиримата отново се озоваха на дансинга.
Свиреха бърз рок, един от нашумелите хитове. Тони беше вир-вода, когато рокът свърши. После пуснаха блус и Кал хвана Тони за ръката.
— Хайде, моето момче, да танцуваме!
Лара се обърна към Дерек и потъна в прегръдката му, нежна и желана. Лара вдъхна топлия мирис на тялото и одеколона му и изпита дълбока радост от това, че са толкова близки. Притисна Дерек в прегръдка и си каза, че не бива да мисли за нищо друго, освен за настоящия момент. Важното бе, че са заедно и се забавляваха.
Изпиха си питиета, потанцуваха още около час и Кал ги покани на кейк и кафе. Настаниха се около кухненската маса и се посмяха на спомените си от ученическите години.
— Колко странна е тийнейджърската възраст — каза Лара. — Мислиш си, че твоят живот е най-интересен, докато животът на всичките ти връстници е почти един и същ.
— Аз се успокоявах, че не съм единствената дебеланка — усмихна се Кал. — Имаше и други като мен.
— Децата гледат по различен начин на проблемите си — обади се Дерек. — Но проблемите им говорят много за тяхната същност.
— След срещата с баща ми онзи ден се убеждавам, че това е наистина така.
Кал предложи още кафе, но само Тони си наля.
— После сигурно няма да мога да заспя, но утре ще се излежавам.
— Преди това ще трябва да се разбереш с Джоуди и малкия Тони.
Тони побутна кафето и рече:
— Тогава няма да го пия.
Четиримата се разсмяха. Лара чувстваше възхитения поглед на Дерек и знаеше какво си мисли. Танците бяха разнежили и двамата. След малко каза, че е уморена и те си тръгнаха.
Магистралата беше пуста, нямаше никакво движение. Смехът на Тони и остроумието на Кал допринесоха за доброто настроение, но на Лара й беше приятно отново да бъде насаме с Дерек. Той пусна радиото и намери тиха, романтична музика. Взе ръката й.
— Бях на танци с най-красивото момиче — промълви Дерек.
— Не си обективен.
— Не си спомням да съм бил с по-красива и по-привлекателна жена от теб.
— Ласкаеш ме.
— Казвам ти това, което мисля.
Тя притисна ръката му до лицето си.
— Правиш ме много щастлива.
Завиха по пътя към къщата й. Единствената светлина идваше от запалената лампа в хола, Дерек паркира колата и двамата слязоха.
— Изпитвам странно желание — подхвърли Лара.
— И какво е то?
— Цялата вечер прекарахме така, като че ли ни беше първа среща. Трябва да ме целунеш на вратата за лека нощ.
— Това да не значи, че след това трябва да си отида?
Лара се засмя.
— Не, не. Само целувката.
Той вдигна брадичката й.
— Наистина странно желание, но аз съм на вашите услуги.
Лара потръпна от хладния ветрец. Ръцете на Дерек бяха топли гальовни. Тя се отпусна и долепи устните си до меките му устни, също изгаряща от копнеж.
Дълго се целуваха, а езиците им се преплитаха и милваха. Сърцето на Лара заби учестено. В този миг иззвъня телефонът. Двамата се сепнаха от унеса, в който бяха изпаднали.
— Кой ли може да е? — учуди се Лара, отвори чантата си и затърси ключа.
— Аз ще отключа — каза Дерек и извади своя ключ от джоба си.
Телефонът продължаваше да звъни. Най-сетне отключиха, но телефонът замлъкна, преди Лара да успее да стигне до него.
— По дяволите! — ядоса се тя.
— Ако е нещо важно, пак ще се обадят — успокои я Дерек. — А може и да е било грешка.
Марк Гордън постоя още миг до телефона в полумрака на спалнята на баща си в дома им в Бъркли и се върна в стаята си. Марси седеше на бюрото му, затрупано с листове и учебници. Тя се обърна и го попита:
— Намери ли го?
— Не. Звънях и у него, и на телефона на Лара, който ми дадоха от полицията.
— Може да са отишли някъде за уикенда.
— Може. Пак ще опитам след малко и ще се откажа за тази вечер.
Марк седна на леглото с приведени рамене. Марси го гледаше със съчувствие.
— Марк, кажи ми какво да направя за теб. Как да ти помогна?
— Съжалявам, че стана точно сега, преди изпита ти.
— Не се тревожи за мен. — Марси прокара пръсти през щръкналата си коса. — Така ми е мъчно, че не бях с теб в болницата.
— И без това не можеше с нищо да ми помогнеш.
— Но щях да съм с теб.
Марк опита да се усмихне. Марси беше толкова добра. И много по-зряла, отколкото повечето момичета, с които беше излизал. Освен това проявяваше съвсем естествено и сърдечно своето съчувствие.
— Дерек трябваше да е тук — тъжно каза Марк. — Той знае, че мама е зле, и че всичко може да се случи. Би трябвало да ме уведомява, когато заминава някъде.
— Марк, сигурно са някъде на гости. Не може всеки път да ти съобщава, че ще излиза за няколко часа.
Марк се наведе и подпря глава на ръцете си.
— Права си. Но ако трябва скоро да вземем решение, ще искат неговата дума.
— Неговото съгласие не е необходимо, когато се прилагат животоспасяващи мерки, нали?
— Не, докторът обаче каза, че отсега нататък ще се наложи да я поддържат с респиратор и да я хранят интравенозно.
Той вдигна насълзените си очи и добави:
— Това не е живот.
Марси стана и седна до него на леглото. Прегърна го и склони глава на рамото му.
— Марк, имам да уча още един-два часа. Ти си почини, а аз ще звъня на Дерек през петнайсет минути.
— Не, ти трябва да четеш. И без това не мога да заспя. Ще полежа малко и пак ще се обадя.
Марси го целуна и седна на бюрото. Марк я погледна с любов. Дали щяха да останат дълго заедно… А може би един ден щяха да се оженят? Нали казват, че разбираш човека в мигове на изпитание. Марси бе толкова мила. Повече внимание и съчувствие надали би могъл да очаква от някого.
Марк лежеше и мислеше за майка си в болницата, цялата в тръбички, заобиколена от какви ли не апарати, със застинало като маска лице и равномерното изкуствено повдигане на гръдния й кош… Обзе го ужас и той се опита да не мисли за това.
Дерек лежеше и очакваше Лара с нетърпение. Тя беше в банята. След няколко минути се появи с тънък прозрачен пеньоар и свещ в ръката. Изгаси нощната лампа и остави свещта на тоалетката.
Усмихна му се, а лицето й розовееше от вълнение. Разкопча пеньоара и той се свлече на пода. Дерек видя прекрасните й форми на светлината на свещта и усети възбудата си.
Лара се приближи към леглото. Същинска нимфа, омайна изкусителка, любовница, богиня… Наведе се и леко докосна устните му. Дерек я желаеше с цялата си душа. Не откъсваше очи от нея, полуотворил уста. Той вдигна завивките и тя се плъзна до него. Кожата й беше нежна и хладка. Дерек я взе в обятията си, притисна устните си в нейните и вдъхна аромата й.
Ръцете му галеха тялото й, когато телефонът отново иззвъня и наруши екстаза на чувствата им.
— Пак този телефон! — промърмори Дерек.
Звънът не спираше.
— Ще го вдигнем ли? — попита той.
Лара замълча, после каза:
— Да. Може да е нещо важно.
Тя стана от леглото и взе халата си от гардероба. Слезе по стълбите и вдигна слушалката.
Дерек не чуваше ясно думите, но долови тревожния й тон. Вдигна се на лакът, загледан в танцуващите сенки от светлината на свещта.
— Дерек! — извика Лара.
Гласът й наистина звучеше тревожно. Той скочи от леглото и застана на площадката на стълбите.
— Марк е. Маргарет е зле — каза Лара, притиснала халата на гърдите си.