Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Body And Soul, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Абаджиева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джанис Кайзър. Тялом и духом
Английска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Теодора Давидова
ISBN 954-11-0397-9
История
- —Добавяне
Тринадесета глава
Лара се събуди омотана в чаршафи. Нощницата й беше на кръста, а косата разпиляна на всички страни. Лежеше диагонално на леглото. В следващия миг забеляза, че Дерек го няма.
През нощта почти не спа. Все едно да спиш с мечок, не че й беше неприятно. Но нали не беше свикнала друг да спи до нея, особено да диша, и то доста дълбоко. Но къде беше той? Сигурно е спяла дълбоко, за да не го усети? Тя се подпря на лакти и подуши въздуха. Кафе. Сигурно беше долу и приготвяше закуска — така беше и предишния път, когато беше при него. Дали не я мислеше за мързелива поспалана…
Лара погледна часовника. Минаваше девет. Не беше късно, като се има предвид предишната нощ. Главата я наболяваше — вероятно от шампанското и от липса на сън. Топлото тяло на Дерек, в чиито прегръдки заспа, бе толкова приятно. Представи си как щеше да я топли през зимата, когато леглото й беше винаги студено.
Като че ли все още чувстваше ласките му. Усети, че лицето й поруменява от тези мисли. А като си спомни думите, които беше мълвила, съвсем се смути. Тя седна и обгърна коленете си с ръце. Мирисът на кафе стана още по-осезаем. Реши да се облече и да слезе в кухнята. Взе фланелката и дънките си и отиде в банята. Взе душ, облече се, изсуши косата си и слезе. Дерек седеше на верандата с чаша кафе и четеше книга.
— Добро утро — усмихна й се той и протегна ръка.
Тя се приближи и Дерек я целуна. Придърпа близкия стол и Лара седна.
Слънцето грееше над дърветата и къпеше верандата в приятна топлина. Лара премигна и попита:
— Отдавна ли стана?
— Преди няколко часа. Как спа?
— Като на тепих — засмя се тя. — Но в почивките беше приятно.
— Всичко е до навик. Когато по-дълго спиш с някого, всеки си намира удобно място, споделяте възглавници и няма изненадващи удари с коляно или с лакът.
Тя се зарадва, че Дерек е в такова чудесно настроение и го попита:
— Толкова ли беше ужасно?
— Би трябвало ти да кажеш.
— Следващия път да се надяваме, че няма да бъде така.
Той целуна ръката й.
— Направих кафе.
— Усетих колко приятно мирише.
— Да ти донеса ли?
— Не, аз ще си налея. Яде ли нещо?
— Намерих овесената каша. Нали нямаш нищо против?
Тя му се усмихна.
— Стига да си измил купичката!
— Накиснах я.
Двамата се разсмяха и Лара отиде в кухнята. Тя си наля кафе и се върна на верандата. Дерек се беше облегнал и се наслаждаваше на свежия утринен въздух. Приятно й беше да го гледа толкова доволен… Изпитваше странно чувство — та той беше неин любовник. Обичаше ли го? Вероятно да, колко и да беше объркана. Дали някога щеше да се отърси от мисълта, че е женен? Не можеше да прекара живота си в пиене на шампанско, та да забрави, нали? Очакваше, че утрото отново ще събуди мрачните й размисли, но ето че се чувстваше чудесно. Той взе ръката й и отново погали дланта й с палец.
— Какво смяташ да правиш днес? — попита Лара.
— Исках да те попитам при мен ли ще дойдеш, или аз да остана при теб?
Лара го погледна въпросително.
— Друг избор нямаме, така ли?
— Ако искаш, да се срещнем някъде по средата на пътя — засмя се Дерек.
— Какво искаш да кажеш?
— Че те обичам, какво друго?
Лара забеляза закачливото пламъче в очите му. Той не пускаше ръката й.
— Ще ми се да споделя какво ме притеснява — промълви тя.
— Можеш да споделиш всичко, което искаш.
— Но би предпочел да не го знаеш.
— Приятно ли ти е с мен?
— Да.
— Толкова ли си недоволна от снощи, че не искаш да опитаме отново?
— Да спим заедно ли?
— Да, пак да си пречим в кревата.
Лара прихна. Опита да измъкне ръката си, но той здраво я държеше.
— Бих опитала още веднъж.
— Речено-сторено. Без задължения — щом така се чувстваш по-добре. С гаранционен срок. Ако стоката не задоволява клиента, парите се връщат обратно.
Той закачливо гризна кокалчетата на пръстите й, а тя успя да издърпа ръката си.
— Дерек, ти си самият дявол!
Той се засмя с топлия си сърдечен смях. Лара осезаемо чувстваше неговото присъствие и беше щастлива, защото виждаше, че той е в прекрасно настроение. Но всъщност тя бе негова любовница, а той женен мъж, и никой не можеше да избяга от тази действителност, която толкова я потискаше.
Дерек каза, че я обича, но колко? В какъв смисъл? Като заместител на съпругата си? На Маргарет? Съзнаваше, че в момента тя е единствената жена в неговия живот и въпреки това бе неспокойна. Мисълта за Маргарет не я напускаше нито за миг.
— Хайде, решавай — настоя Дерек. — Ти ли ще се мъчиш при мен, или аз при теб?
— Мисля, че предпочитам да останем тук.
— Тогава ще отида да си взема пишещата машина и някои неща. Може би куфар…
— Ама малък — усмихна се Лара.
Той отново се засмя.
— Добре, малък.
Лара взе чашите, за да налее още кафе. Когато се върна му подаде ключ от къщата.
— Пълно доверие значи — усмихна се Дерек.
— За твое удобство. Но ако реша, ще си го взема.
— Никакви неразумни постъпки, а?
— Може и да ти се виждам лекомислена, ама не съм.
Мълчаха и пиеха кафе. По едно време Дерек стана и каза, че отива да си вземе нещата.
— Да купя ли нещо за ядене? — попита той.
— Аз ще пазарувам.
— Можем да отидем заедно?
— Добре, но следващия път.
Лара не искаше да го засегне, но държеше на независимостта си. Дойде й много наведнъж — гостенин, мъж, с когото да споделя леглото си, любовник, с който да живее…
— Щом искаш. А имаш ли нещо против да донеса няколко бутилки от шампанското?
— Знам аз какво целиш.
Той се усмихна.
— Надеждата крепи, човека.
— Засега нямаме нужда от шампанско.
Дерек се наведе и я целуна по бузата.
— Ама че си упорита, мила моя Лара.
Свежият му познат лъх я възбуждаше. Тя разтвори устни и двамата се целунаха. Само след няколко секунди те усетиха, че от сдържаността им няма и следа, и че ги обземат чувствата от предишната нощ.
Лара губеше самообладание и затова се отдръпна.
— Ако смяташ да работиш, май ще трябва да помислим дали е уместно да прекарваме дълго време заедно.
Дерек поклати глава.
— Няма страшно. Това е полезно.
— За кого? За теб или за мен?
Той я щипна по носа, взе ключа от масата и го пъхна в джоба си.
— Ще дойда след няколко часа. Сигурна ли си, че не искаш да донеса нищо?
— Само пишещата машина и малкия куфар.
Дерек й намигна.
— На вашите заповеди. — Целуна я още веднъж и тръгна.
Лара отиде с колата да купи някои неща. Снощи не бяха вечеряли, така че вечерята бе осигурена. А утре… утре Дерек можеше да не е при нея или щяха да отидат заедно на пазар.
На връщане от магазина мина покрай една галерия с морски акварели на витрината. Това й напомни, че Дерек някога бе рисувал. Хрумна й идея. Джордж, собственикът на супермаркета, продаваше четки и бои. Нямаше голям избор — два вида кутии с бои, набор от четки и картон. Лара купи по-голямата кутия, четки и картон и се прибра вкъщи.
Дерек я чакаше. Тя реши да остави подаръка му в джипа. Щеше да му го даде след вечеря. Двамата обсъдиха кой къде ще работи и накрая решиха Дерек да се настани в хола.
Лара се разположи на верандата в очакване да я осени музата. Но тракането на пишещата машина я разсейваше и не след дълго тя се отказа от намеренията си да пише. Дерек не е виновен. Беше разсеяна и толкова.
Не й беше лесно да живее с друг човек. Но тя като че ли сама усложняваше нещата. Сама търсеше какви ли не проблеми. Но това беше нейният живот и тя нямаше да се остави на течението. Дори ако трябваше да го споделя с човека, когото обича.
Късно следобед тя взе касетофона и тефтера си и каза на Дерек, че ще отиде на поляната, та дано я споходи вдъхновение.
— Аз мога да те вдъхновя — засмя се той.
— Не такова вдъхновение — отговори Лара през смях.
Дерек остана да печата в хола й. Поляната бе цялата огряна от топлите слънчеви лъчи. Лара седна на един пън и през очите й се занизаха картини от предишната нощ. Преплетените им тела и неизпитваното до тогава върховно преживяване. Самата мисъл накара сърцето й да забие учестено. Пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Дерек бе обсебил цялото й същество, тя беше негова.
Напразно се опитваше да пише. Дерек не напускаше мисълта й дори за миг. Лара постоя още малко, взе нещата си и се върна в къщата.
Дерек правеше салата в кухнята.
— Напусна ме вдъхновението — рече той. — Реших да се заема с малко физически труд.
— Днес не можах да напиша нито ред — въздъхна Лара.
— Какво да се прави, има такива дни.
Тя кимна.
— Знаеш ли какво, трябва да пишеш любовни стихотворения.
Лара го изгледа.
— Ама че егоизъм!
Той се засмя, хвана я през кръста и я завъртя. Тя отпусна назад глава и също се засмя от все сърце. Дерек я пусна и я прегърна. Тя усети туптенето на сърцето му. Нима такова щастие бе възможно?
Лара приготви вечерята и двамата седнаха на кухненската маса. Дерек пи чаша червено вино, но Лара отказа — предишната вечер бе пила доста.
Измиха заедно чиниите и тя му показа кое къде държи. Не спряха да се шегуват и да се смеят.
След това Дерек седна в хола, а Лара изтича до джипа, за да вземе подаръците. Връчи му ги и коленичи до стола в очакване. Дерек се зарадва — като че ли повече на вниманието й, отколкото на боите, но все пак те му напомниха за някогашното хоби и това го трогна. Наведе и взе лицето й в ръце.
— Много ти благодаря — прошепна той.
— Помислих си, че би било хубаво да са ти под ръка, ако някога ти се пририсува.
— Дано не те разочаровам.
— Ще рисуваш не с някаква специална цел, а за удоволствие. Всъщност животът ни е даден може би точно за това…
Дерек погали шията и целуна устните й.
— Да, така е.
Вечерта бе топла и те не запалиха камината. Почетоха на дивана, Лара свила краката си в скута на Дерек.
След около час тя остави книгата си и се загледа в него. Дерек усети погледа й и се засмя.
— Възможно ли е да ни е толкова хубаво заедно? — попита тя.
— Щом го искаме — възможно е.
Лара се боеше, че ще привикне към приятната му компания и ако един ден я напуснеше… Не сподели мислите си. Не че имаше основание да се страхува, но все пак той бе донесъл само един малък куфар, пък и, макар и на шега, се бяха разбрали за известен „гаранционен срок“.
Почетоха още малко. Дерек разтри стъпалата й. Лара усети, че той вече не е толкова съсредоточен върху книгата и когато очите им отново се срещнаха, той хвана ръката й и те се качиха в спалнята. Дерек започна бавно да я съблича, дрехите, после бельото. Милваше я и целуваше нежно раменете й.
Тя легна, а той започна също да се съблича. Когато се прегърнаха, тя усети вече познатото ухание на топлото му тяло. Дълго се милваха и целуваха.
Чак сега Лара осъзна колко много го желаеше. През целия ден. След дългата увертюра, телата им се сляха, но този път в по-бавен и спокоен ритъм. Усетеше ли я, че е на предела да изживее върховния момент, Дерек забавяше темпото, изчакваше и после отново продължаваше.
Любиха се много дълго, сякаш часове. Лара едва се владееше, възбудата й растеше и между две страстни целувки тя прошепна:
— Защо, защо постъпваш така… Не мога повече, моля те.
С много умение Дерек разпали страстта й още и още, докато най-сетне и двамата се отдадоха бездиханни на забравата на любовта. Лара остана в прегръдките му с разтуптяно сърце и тогава той отново й каза, че я обича.
Тя искаше да му отвърне със същото, но не можа. Обичаше го, нямаше съмнение. На тревожните мисли все още не я напускаха. Не искаше отново да ги споделя с него. Той не би приел страховете й.
На другата вечер Лара беше в кухнята и миеше чиниите. Прозорчето над мивката бе отворено и ветрецът подухваше пердетата. Дерек цепеше дърва пред къщата. Каза й, че има нужда от малко физически труд — цял ден бе прекарал над пишещата машина. Лара веднага го заведе на двора и му предложи да нацепи по-дебелите дървета и да ги подреди на купчини за зимата. Дерек с удоволствие се залови за работа. Тя го погледа няколко минути и се възхити на сръчността му.
Миеше чиниите, заслушана в успокояващото ехо от ударите на брадвата. Беше хубаво, че има с кого да споделя всекидневните задължения, че не всичко лежеше на нейните рамене. Представяше си запотения Дерек в топлата вечер, как цепи дърва и ги подрежда за зимата, и сърцето й се изпълваше с радост. Дали да не му направеше кейк или някоя друга по-специална вкуснотия…
Тъкмо се загледа в килера, за да види какви продукти има, когато чу, че към къщата се приближава кола. Брадвата замлъкна. Лара погледна през предния прозорец и видя колата да спира със запалени фарове.
Непозната кола. Кой ли можеше да е? Отвори вратата и видя Дерек да се приближава. Вътре имаше две жени. По-младата слезе. Беше Мери Бет.
Съпругата на Стийв беше слабичка брюнетка, малко по-висока от Лара, хубава, но с малко старомоден, провинциален вид. Лара я беше виждала само веднъж, скоро след сватбата й със Стийв. На панаира в Мендосино Мери Бет бе дошла при нея, за да й се представи, защото нямало причина да останат непознати. Лара се беше зачудила на желанието й да се запознаят, но сега разбираше, че това е било разумно. Бяха разговаряли само няколко минути, но Лара не беше забравила впечатлението, което й направи съпругата на Стийв.
— Не знам дали ме помните. Мери Бет Адамсън — каза тя. — Може ли да поговорим?
Лара кимна.
— Да.
Чувстваше се неудобно. През последните няколко дни изобщо не се сещаше за съпруга си, но като видя Мери Бет, лошите спомени изплуваха в съзнанието й.
— Заповядайте вътре.
Жената погледна към Дерек. Той реши, че ще бъде по-добре да изчезне, и се запъти към навеса с дървата. Лара прецени, че няма смисъл да ги запознава. И да обяснява присъствието му.
Мери Бет беше неспокойна. Тя забеляза, че Лара гледа към другата жена в колата.
— Това е майка ми — обясни тя. — Ще ме изчака в колата.
Роклята на Мери Бет беше малко тясна, а може би и малко къса. Но пък беше елегантна и добре изгладена. Тя се поспря колебливо на прага.
— Заповядайте в хола — покани я Лара.
Двете седнаха една срещу друга.
— Не е много прилично, че идвам така неочаквано, без да се обадя, но разговорът не е за телефон. Извинявайте…
— Няма нищо.
Откъм двора се дочуваше брадвата на Дерек.
— Това ли е мъжът, който ще свидетелства против Стийв? — попита Мери Бет.
— Да.
Мери Бет прехапа устни и наведе глава. Нервно преплете пръсти.
— Лара, съжалявам за случилото се. Нали знаете, Стийв понякога превърта.
— Да, знам.
— Така е, за съжаление…
Лара искаше да я попита защо е дошла, но виждаше, че Мери Бет е много смутена и не искаше излишно да я притеснява. Затова мълчеше и изчакваше.
— Предполагам знаете, че със Стийв сме разделени. Смятах да се разведа. Вероятно и затова така се е разбеснял. Аз също имам вина за неговото поведение и за това, което е направил.
— Нямате вина. Стийв е зрял човек и отговаря за постъпките си. Никой не е виновен вместо него. — Лара усети, че повишава тон. — Предполагам не сте тук, за да се извините от негово име.
Мери Бет поклати глава.
— Не, причината е друга.
— И каква е тя?
Жената сведе очи, а устните й потрепериха.
— Стийв ме помоли да ви попитам дали не бихте се съгласили да разговаряте с него.
— Прокурорката ме попита и аз отказах.
— Да, знам. Но дали не бихте го направили заради мен? — Очите й се напълниха със сълзи.
— Но нали ще се развеждате? Какво ви интересува.
— Не знам дали ще се развеждам. Може би… Не знам. Още не съм решила. — Мери Бет изтри сълзата в ъгълчето на окото си.
— Нищо не разбирам. Стийв насила ли ви накара да дойдете при мен?
— Не, помоли ме.
— Но защо изпълнявате молбите му? Защо го слушате?
— Как да ви кажа…
— Сигурно има някаква причина.
Лара погледна жената, която не вдигаше очи.
Отвън се чуваше брадвата на Дерек. Лара беше спокойна, когато той беше наблизо. Мисълта, че е наоколо и че тя не е сама, я правеше щастлива.
Мери Бет мълчеше. Подсмърчаше и бършеше сълзите си.
— Налага се да ви кажа нещо.
— Какво?
— Бременна съм, Лара. Ще имам дете от Стийв.
— Как така бременна?!
Мери Бет скри лице в шепите си и заплака тихо.
— Разбрах преди няколко седмици. Сигурно съм забременяла последния път, когато Стийв насила…
— О, Боже.
— Толкова се разстроих, когато разбрах. Години наред не можех да имам деца и исках да забременея, и точно когато… — Тя заплака истерично.
Лара стана и отиде да седне до нея на дивана. Прегърна я. Жената постепенно се успокои. Извади носна кърпичка от чантата си и обърса очи.
— Извинявай… Без да искам.
— Сигурно ти е много тежко. Стийв знае ли?
— Да. Нали ходих в затвора. Казах му на свиждането.
— Той какво каза?
— Плака. Като малко дете. За пръв път го виждам да плаче.
Лара беше слисана от думите й. Стомахът й се сви на топка. Никога не си беше представяла, че може да изпитва състрадание към Стийв, но ето че й стана жал за него.
— И искаш да оттегля обвиненията си, инак бащата на детето ти ще бъде в затвора…
— Да, Лара, моля те. Казах на Стийв, че трябва да ти се извини. Да разговаря с теб. И той се съгласи. Затова иска да се срещнете.
Лара стана и закрачи из стаята.
— Но как е възможно всичко това!
— Разбирам, че не би му простила. И аз бих се чувствала така на твое място.
Лара избухна.
— А ти какво си мислиш, Мери Бет? Въобразяваш си, че бащинството ще промени Стийв, че той ще стане друг човек, защото си бременна от него? Насила ти е направил дете! Що за човек е това?!
— Права си — разплака се отново Мери Бет. — В първия миг бях отвратена, че нося неговото дете. Но то е негово! И ние сме женени! Не можех да го пазя в тайна. Отидох в затвора и му казах. Изобщо не очаквах такава реакция от негова страна.
— Това, че се е разплакал, не означава нищо!
— Не е само това. Не искам бащата на детето ми да бъде в затвора, разбираш ли? Ако не друго, то поне това, Лара.
— Значи аз трябва да забравя случилото се заради твоето дете, така ли?
— Нямам право да те моля за това. Но поне поговори с него. Дай му някакъв шанс.
Лара поклати глава.
— Разбирам положението ти. Но това не променя с нищо постъпката на Стийв, нито пък него самия. Дали го съжаляваш, или не, си е твоя работа, но той не трябва да се възползва от теб или от мен, за да облекчи положението си.
— Знам, че го мразиш. Аз също го мразех. Но мисля, че след като научи за бебето, той е вече друг.
— Защо? Защото се разплака, за това ли?
— Не. Според мен той изведнъж осъзна какво е направил с живота си.
— А твоят и моят живот? А това бебе?
— Мисля, че разбира грешките си.
Лара не бе убедена. Тя седна на стола и заяви:
— Мери Бет, на теб ти се иска да е така, но не е така.
— Може би няма да ми повярваш, но през последните години Стийв се промени. Поумня. Но нали го уволниха, започна отново да пие и да се кара с мен. Една вечер дори ме би и тогава го напуснах. Въпреки всичко той е много променен.
— И такъв съпруг и баща за детето си ли искаш? Ами нали при следващия проблем той пак ще побеснее и ще стане същия?
— Била си омъжена за него само няколко месеца. И то много отдавна. Не си го обичала. А аз го обичам. Въпреки недостатъците му. Загубих надежда, затова реших да се разведа. Когато разбрах за бебето, прецених, че си заслужава да опитаме още веднъж.
Лара поклати тъжно глава.
— Мери Бет, Стийв не те заслужава.
— Трябва да опитам — усмихва се Мери Бет. — Моля те, Лара, помогни ми и поговори с него, моля те.
Лара стисна очи и притисна ръце до лицето си.
— Не мисля, че ще мога. Дори заради теб и детето ти.
— Поне помисли…
— Добре, ще помисля — въздъхна Лара.
Мери Бет стана. Лара също се надигна. Двете се погледнаха и Мери Бет я прегърна, без да продума.
Преди да излезе, тя спря рязко на прага. От другата страна на вратата стоеше Дерек, с потно чело и риза. Мери Бет погледна Лара и тя ги запозна.
— Ако не беше Дерек — каза Лара, — Стийв щеше да е в много по-тежко положение. А аз или в болница, или мъртва.
Мери Бет наведе глава.
— Благодаря ви. Толкова съжалявам за всичко. Как искам никога да не се беше случвало.
Лара прегърна Дерек през кръста, защото усети нужда да бъде закриляна.
— Не знам за какво точно става дума — рече той, — но всяко зло за добро. Ако не беше Стийв, сигурно сега нямаше да съм тук.
Мери Бет погледна с надежда Лара, но замълча.
— Ще си помисля — успокои я Лара, — но повече от това не мога да ти обещая.
Мери Бет кимна и Лара я изпрати до стълбите. Изчака я да се качи в колата и да тръгнат. Дерек бършеше чело с носната си кърпа.
— За какво беше дошла?
Лара отново го прегърна през кръста.
— Мери Бет е бременна от Стийв. Искат да си оттегля обвинението, та татко Стийв да бъде един добър гражданин, разбираш ли?
— Боже мой!
— Изумително, нали?
— И какво ще правиш?
— Тя ме помоли да говоря със Стийв. Сигурно ще иска да му простя. Казах, че ще си помисля.
Дерек я целуна по главата.
— Горката Лара. Не те оставят на мира.
— Да, наистина. Но знаеш ли какво?
— Какво?
— Докато Мери Бет ми разказваше тази тъжна история, аз си мислех само за теб и колко е хубаво, че не съм сама с всичките си проблеми.
Дерек я целуна.
— Вярваш не вярваш, ала щастливецът съм аз.
На другия ден Лара дълго мисли как да постъпи. С Дерек поговориха по въпроса и той заяви, че не смята за удачно тя да помага на Стийв само защо трябва да помогне на Мери Бет. Но ако смятала един разговор с него от полза, то тогава би могла да се съгласи.
Лара бе на мнение, че има различни видове полза. Една от тях е да помагаш на другите. Проблемът беше, че тя не съумяваше да прецени кое наистина би било от полза в случая. Престоят в затвора можеше да се окаже и полезен за Стийв.
Дерек й предложи да се обади на прокурорката за съвет. Лара одобри идеята му и веднага след като обядваха, й се обади.
— Преди всичко трябва да знаете, че отпадането на обвинението не зависи само от вас — каза Каролин. — Но ако откажете съдействие, ще затрудните делото.
— С други думи не бих могла кой знае колко да помогна на Стийв.
— Точно така.
— Тогава няма да прекалявам с обвиненията, но и няма да скрия онова, което се случи.
— Лара, не мислете за тези неща до делото.
— Но Мери искаше да разговарям със Стийв. Това все още е възможно, нали?
— Разбира се. Вие решавате. Може и да ви стане по-леко, когато се изправите срещу него. Говорихме за това.
— Ако реша да го видя, кога ще стане срещата?
— Някой ден преди делото. Помислете добре. Има още време. Аз ще настоявам да не бъде пуснат под гаранция, та дано му дойде умът в главата. Мисля, че няма начин да бъде пуснат, такова е и решението на съдията.
— И все пак, биха ли го пуснали при някакви обстоятелства?
— Адвокатът му прави опити. Тъщата има пари и настоява за парична гаранция. Ако успеят да убедят съдията, може и да го пуснат под гаранция.
Лара застина.
— О, не!
— Надали ще го пуснат, Лара. Аз съм непреклонна — той трябва да остане в затвора, защото иначе представлява опасност за теб. Проявил е достатъчно грубост и насилие, за да настоявам за това. Освен ако вие сте на друго мнение.
— Не, не съм. Нищо, че Мери Бет го намира за променен.
— Тогава ще направим следното: аз ще съобщя на адвоката му, че обмисляте евентуална среща с обвиняемия и че ще дадете отговор след две седмици. Така ще имате време да помислите, а те няма да настояват за допълнителни разговори.
— Това е разумно решение.
— Не мислете за Адамсън. Ако бях на ваше място, бих мислила за господин Гордън. Толкова е симпатичен, а и доколкото ми се струва, държи много на вас.
Лара се усмихна.
— И аз мисля така.
Прокурорката се засмя.
— Без да искам, налучках нещо, нали?
— Без коментар.
— Имате късмет! — каза Каролин. — Само ще добавя, че например моята секретарка веднага ме заразпитва за него, след като го видя онзи ден…
— Вярвам ви — през смях отвърна Лара.
Каролин беше права. Тя наистина имаше голям късмет.