Джанис Кайзър
Тялом и духом (11)

Единадесета глава

В неделя сутринта Дерек седна пред машината. Написа една страница и спря. Марк и Марси отидоха на екскурзия до близкия национален парк и той имаше намерение да поработи. Но мисълта му се въртеше все около Лара.

Двата дни преминаха в напрежение. След като тя си тръгна, Дерек се върна в ресторанта и Марк му се извини, но това извинение бе почти ненужно, тъй като думите му бяха засегнали най-вече Лара.

През целия уикенд Марк и Марси почти не се прибираха, разхождаха се по брега, а Дерек пишеше. Събота вечерта им сготви, поседяха пред камината, после той си легна и ги остави насаме.

Дерек отново мислеше за Лара, когато чу колата на Марк. След миг двамата с Марси влязоха, поруменели от свежия въздух.

— Време е да си тръгваме — каза Марк.

— Няма ли да обядвате?

— Не. По пътя ще си вземем нещо.

— Отивам да приготвя багажа — рече Марси и се запъти към стаята за гости.

Марк застана пред бюрото на Дерек.

— Може ли да поговорим една-две минути?

— Разбира се.

— Ако искаш, да се поразходим, а?

— Добре.

Слязоха на малкия плаж на залива. Марк седна на пясъка и Дерек се настани до него. Вълните се плискаха, а чайките се стрелваха и възнасяха над пенестите им гребени. Марк се наведе, взе един камък и го хвърли в морето.

Това напомни на Дерек за времето, когато Марк бе момченце и тримата с Маргарет се разхождаха по брега. Само че сега нея я нямаше. И Марк бе млад мъж на двайсет години, а не дете… Бяха изминали много години и всичко се бе променило.

Марк мълчеше, а Дерек не знаеше какво да каже. Най-сетне синът му се обърна към него и каза:

— Все си мисля за онази вечер в ресторанта и ми е кофти, че стана така.

— Било каквото било. Нали се извини. Няма смисъл да се измъчваш.

— Извиних се на теб, но засегнах Лара.

— Тя разбира какво чувстваш, Марк.

— И все пак… Постъпих детински. Нали нямаш нищо против, ако й се обадя, преди да си тръгнем?

— Не би било лошо, но не се налага.

— Татко, стига си ме щадил. Когато сгреша, трябва сам да се оправям. Но не съм напълно наясно с някои неща. Например какви са отношенията ти с Лара. Май имате проблеми?

— Така е.

— Заради мен ли?

— Не. Не е свързано с теб. Но ако искаш, все пак й се обади. Няма да е лошо…

— Добре, ще й се обадя. Преди да тръгнем.

— Щом така си решил.

Двамата се върнаха в къщата. Марси беше опаковала нещата и четеше списание. Марк й каза, че ще се обажда по телефона и тя тактично излезе с Дерек да подреждат багажа в колата. Марк завъртя номера и чака доста дълго, докато Лара се обади.

— С Марси си тръгваме след малко — започна момчето, — но преди да заминем, искам да се извиня за онази вечер.

— Няма за какво, Марк. Разбирам чувствата ти.

— Държах се като дете. А ти не го заслужаваш. Извинявай, Лара.

— Много си мил. Да не би Дерек да ти се скарал?

— О, не. Само го попитах дали има нещо против да ти се обадя. Не бих искал да ви създавам повече проблеми.

— Няма такова нещо, честна дума.

— Знам, че не всичко е наред между вас — внимателно подхвана Марк, — но не обвинявай Дерек. Мама умира и той не може да й бъде верен до безкрай, нали? — Марк усети, че гърлото му се свива, но в края на краищата това бе истината. Дерек вероятно я бе обсъждал с нея, но Марк държеше и той да й го каже. — Какво значение има дали ще го стори по-рано или по-късно?

— Може и да не ми повярваш — тихо рече Лара, — но на мен ми е много мъчно за майка ти.

Марк изведнъж се натъжи. Той усети, че тя е напълно искрена и че не изпитва никакви лоши чувства към него.

— Разбрах, че си имала доста проблеми с бившия си съпруг.

— Да, така е.

— Лара, надявам се да не ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Нищо лошо не се е случило. — Лара замълча и след малко попита: — На колко години си, Марк?

— На двайсет.

— Толкова ми е приятно, че си поговорихме. Ти си едно разумно момче. Бившият ми съпруг е на трийсет и една и изобщо не може да се сравнява с теб…

— Трябваше да ти се извиня.

— Разбирам, че имаш причини да изпитваш враждебност към мен, и затова ти благодаря за вниманието.

— Болестта на майка ми повлия на всички ни. И човек, без да иска…

— Разбирам. Бъди сигурен, че аз няма да утежнявам положението допълнително.

Преди да затворят, Марк понечи да й каже, че тя не го утежнява, но се разколеба — и двамата знаеха, че не е така. Дерек бе женен, а Лара бе другата жена. Имаше ли смисъл да извъртат нещата?

Марк въздъхна и излезе. Марси седеше в колата и разговаряше с Дерек. Двамата го погледнаха въпросително.

— Извиних й се и мисля, че вече не ми се сърди. — Дерек го погледна с благодарност. Марк се поколеба дали да не добави, че може би това обаждане ще усложни нещата между баща му и Лара, но се отказа и тихо добави: — Е, сега, вярвам, на всички ни е по-леко.

Дерек го стисна за рамото и се усмихна. Марк се качи в колата. Махнаха си за довиждане и колата потегли към магистралата Марк изчака колите, но остана все така надвесен над кормилото дори когато пътят беше вече чист. Марси го попита:

— Какво ти е?

— Нищо — неубедително рече той.

— Кажи ми все пак!

— Имам гадното усещане, че обърках нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Идването ми тук и разговорът с Лара усложни отношенията й с баща ми. Сега още повече ще се притеснява от факта, че е женен. Прав ли съм?

— Защо мислиш така?

— Защото тя ми каза, че повече няма да утежнява положението…

— Това не означава нищо. Бъдещето ще покаже.

— Може би.

Марк натисна газта и излезе на магистралата току пред една хвърчаща кола. Марси погали ръката му.

— Успокой се. Не можеш да поемеш отговорност за всичко. Каквото и да се случи между тях, ти няма да бъдеш виновен, повярвай ми.

— Сигурно си права — опита да се усмихне Марк. — Може би прекалено се вживявам.

— Как така изведнъж ти стана жал за Дерек? Мислех, че си против връзката му с Лара.

— Бях. Бях бесен, че изоставя мама. Но започвам да разбирам, че това е неизбежно. Няма смисъл да се протака. Той трябва да се разведе и да се сложи край.

— Казал ли си му го?

— Да, но той не е съгласен. Все още не е готов да вземе решение.

— Колебае се. Нали, казваш, че обичал майка ти?

— Твърди, че още я обича.

— Горкият, хич не му е лесно. Ако съм на твое място, бих го оставила на мира — нека сам си прецени.

Марк се замисли, загледан в пътя.

— Не знам дали ще мога. Щом се сетя за мама, и направо полудявам. Тя може и нищо да не разбира, но всякак не го заслужава.

Марси склони глава на рамото му. Не каза нищо, но момчето усети, че тя разбира душевните му терзания. Толкова му беше мила! Тя го целуна по врата и каза:

— Гордън, благодаря за уикенда. Беше страхотно, въпреки хилядите проблеми.

Марк я погледна и я щипна по носа. Марси правеше всичко възможно, за да го разведри. И той й беше признателен. В този момент се нуждаеше от приятел. Семейството му беше в криза и може би той трябваше да предприеме инициативата, за да я разреши.

 

 

Дерек не се обади на Лара няколко дни. Не искаше да я притеснява. Беше сигурен, че тя нарочно избягва изкушението, но пък желанието да я види надделяваше. Въпросът беше при какви обстоятелства и кога.

А когато най-сетне реши, че ще бъде най-естествено да се срещнат на сбирката на дружеството, получи писмо от областната прокурорка по повод делото срещу Стийв Адамсън и евентуалните му показания. Беше забравил, че на Лара й предстои това изпитание. А той трябваше да й помогне. Нямаше да бъде никак лесно. А дали Лара щеше да му разреши да й помогне…

Дерек се обади на областната прокурорка Каролин Бюканън. Тя го помоли да отиде при нея, за да разговарят.

— Ще се виждате ли скоро с Лара Серенов?

— Да, в сряда. Защо?

— Бихме могли да дойдем заедно.

— Разбира се. Но ще разговарям с всеки поотделно.

— Удобно ли ще бъде за вас?

— Да.

Уточниха часа и Дерек реши да се обади веднага на Лара. Надяваше се да не му откаже да пътуват заедно. Набра номера, но никой не вдигна телефона. Звъня още няколко пъти, докато най-сетне я намери късно следобед.

— Помислих, че са те изяли мечките — пошегува се Дерек.

Лара обаче отговори със сериозен тон.

— Бях долу на поляната при рекичката с касетофона и тефтера си. Времето беше толкова приятно.

— Да, наистина.

Последва тишина. Дерек попита:

— Как си, Лара?

— Добре съм. Всичко е нормално.

— Мислих си за теб.

— Не е трябвало.

Дерек не можеше да се примири с упорството й.

— Не мисли, че ще те оставя така лесно — рече той.

— Нямаш друг избор.

В гласа й се долавяха нотки хлад, които го смутиха.

— Не ти се обаждам за това. Днес говорих с областната прокурорка. В сряда имам час при нея, горе-долу по същото време, когато е и твоята среща. Можем да отидем заедно.

— Не знам какво да ти отговоря.

— Виж, Лара, историята със Стийв преживяхме заедно. Сега ни предстои делото. Не можеш да се правиш, че не съществувам!

Тя не отговори веднага. След малко тихо рече:

— Има друга причина.

— Страхуваш ли се от нещо?

— Не.

— Тогава нека да ти помогна. Нека бъда до теб. Аз не съм Стийв. Аз съм твой приятел. Или си забравила?

Дерек чакаше отговора й.

— Не мисли, че съм неблагодарна. Но не искам да правя още една грешка.

Лара отново замълча. Дерек знаеше, че не и е лесно да вземе решение. Надяваше се да прояви разум и да се съгласи да й помогне.

— Е, добре — каза най-сетне Лара. — Щом настояваш, ще пътуваме заедно. Но, моля те, не усложнявай нещата.

— Бъди спокойна.

Лара бе неспокойна в следващите няколко дни до сряда. А в сряда сутринта представляваше кълбо от нерви. Загледа се в огледалото, докато очертаваше с бледорозов молив устните си. Косата й бе прибрана назад. Беше се издокарала с бялата копринена блуза и морскосинята пола от единствения костюм, който имаше.

Съжаляваше, че се съгласи да пътува с Дерек. Щеше да й е много по-леко, ако беше тръгнала сама. Ала този мъж, той бе неустоим…

Леко начерви устните си и прибра един кичур коса. Чу шума от кола и бързо облече сакото си.

Отвори вратата. Дерек й се усмихваше. За пръв път го виждаше толкова официален — със спортно сако и вратовръзка. Не можеше да не признае, че се радва да го види.

— Здравей — каза той.

Лара едва прикри радостта си.

— Готова съм. Само да си взема чантата.

Тя влезе вътре. Взе и плика до чантата. Там беше стихотворението, посветено на него.

Когато се върна, Дерек стоеше на верандата и гледаше гората. От него се излъчваше спокойствие и сигурност — прекрасни качества.

Лара му подаде плика.

— Ето стихотворението, за което ме помоли.

Дерек го взе внимателно.

— Кога мога да го прочета?

— По-късно. Когато си сам.

— Защо? Да не би да се смущаваш?

— Това е първото стихотворение, което пиша за някого. И май наистина се притеснявам.

Дерек сложи плика във вътрешния си джоб.

— Добре, няма да го чета сега.

Качиха се в колата. Дерек й държа вратата, а после заобиколи и седна на шофьорското място. Тя го погледна. Очите им мигом се срещнаха. Преди да потеглят, тя усети, че той отново я наблюдава.

Излязоха на магистралата. Дерек мълчеше. Колкото й да беше неловко, Лара предпочиташе да не говорят.

След малко той я попита:

— Тревожиш ли се за срещата с прокурорката? Сигурно не ти е приятно пак да си припомниш тези неприятни преживявания…

— Опитвам се да не мисля. Най-добре би било всичко това веднъж завинаги да изчезне в миналото.

— Може би след време… Но сега предстои делото.

— Знам, Дерек. Няма как, трябва да изтърпя. И все пак старая се да не мисля много. Слава Богу, че заместник-шерифът дойде на време. Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако беше закъснял.

— Ти ще прецениш кога и колко, но аз бих искал да бъда до теб и да ти помагам.

Колко беше мил! Дерек беше човекът, който й се притече на помощ, и който я очарова. Лара бе трогната от неговото внимание. Присъствието му я разнежваше. Опасно чувство. Трябваше да внимава, не биваше да се отпуска.

— Ще те притеснявам ли? — попита Дерек.

Лара се размърда смутено и отговори лаконично:

— Това е мой проблем.

— Щом казваш.

Пътят се виеше между хълмовете, между гори и по стръмни склонове. Дерек почти не говореше. Не искаше да насилва нещата. И тя му беше благодарна. Въпреки това изпитваше желание да узнае как стоят нещата между Дерек и сина му.

— Беше много мило, че Марк ми се обади — рече тя. — Постъпи разумно.

— Не допусках, че заминаването ми му се е отразило толкова силно. Разбрах и някои други неща, които не знаех. Колко много е страдал и страда за майка си.

— А моето присъствие задълбочи проблема.

— Марк трябва да разбере. Нужно му е малко време. Говорихме и за това.

— Предполагам знае, че онова, което се случи помежду ни, не е нещо трайно…

— Мисля, че не подценява случилото се.

Замълчаха. След малко Лара прошепна:

— Дерек, аз също не бих искала да те засегна, с каквото и да е.

Той я хвана за ръката. От докосването му й премаля и я обзе внезапна радост. Усети, че за кой ли път не може да устои на ласките му.

 

 

Пристигнаха в града и скоро спряха пред съда. Почакаха в приемната. Прокурорката Каролин Бюканън — приятна делова брюнетка в сив костюм и елегантни черни обувки — излезе, за да се запознаят. Тя бе висока, с румени страни, и само няколко години по-възрастна от Лара. След като се здрависаха, прокурорката покани първо Лара.

Щом се скриха от погледа му, Дерек извади плика от джоба си. Бързо го отвори. Стихотворението беше няколко страници, изписани с едър наклонен почерк. Стиховете се лееха откровено, непревзето. Лара описваше дървото до къщата му, но по всяка вероятност и него самия — така, както тя го виждаше. Редяха се алюзии с бури и вихрушки, но също и със спокойствие и мир. Дървото олицетворяваше достолепието, придобито от дългия достоен живот.

В стихотворението не се долавяха феминистки нотки, Лара присъстваше само като наблюдател. Тази дистанция го натъжи, но той си я обясни с душевното й състояние през онези дни. Хареса стихотворението. Прочете го няколко пъти. То бе много лично, предназначено само за него. Щеше да го пази така, както свидно пазеше спомена за краткото време, което двамата бяха прекарали заедно.

 

 

Каролин Бюканън седеше на бюрото си с жълтата папка от делото пред себе си. Касетофон записваше разговора й с Лара. Преди да го пусне, Бюканън обясни, че записът ще й помогне да подготви въпросите си за делото. Прокурорката беше прегледала полицейския доклад. Тъй като Лара и обвиняемият са били съпрузи, тя държеше да знае кога са се срещнали за пръв път.

Лара очакваше подобни въпроси. И все пак разговорът за миналото събуди у нея много неприятни спомени. Спомена, че са били съученици. После разказа за краткия им брак и за горчивия му край. Когато стигна до посещенията на Стийв през миналия месец, прокурорката й зададе няколко допълнителни въпроса.

Бюканън си записваше някои подробности, но през повечето време внимателно слушаше и наблюдаваше Лара, вероятно преценявайки искреността й. Когато свършиха с въпросите и отговорите, прокурорката се облегна в стола си и попита Лара с тон на съдия:

— Вие как се чувствате?

— Какво имате предвид?

— Жертвите на опити за изнасилване и на изнасилване обикновено имат проблеми. Трудно преживяват случилото се и изпадат в стресови състояния при срещата с нападателя в съда.

— Да, мислила съм по този въпрос. Смятам, че ще издържа.

— Понякога процесът въздейства оздравително. Жертвата вече не се чувства безпомощна и унизена. Справедливата присъда често има терапевтичен ефект. Може и при вас да се получи така.

— Чувала съм за това. За щастие заместник-шерифът пристигна на време и Стийв не успя да ме изнасили.

— Имали сте късмет. Но оказаното насилие над личността ви е неоспорим факт. Затова държа да знам какво е психичното ви състояние. Разбира се не то е най-важното за това дело, но за мен е от значение, за да мога да защитя жертвата с всички възможни средства. Това е личната страна на работата ми.

— Благодаря ви за вниманието. Първите дни бях наистина много разстроена, но не изпаднах в тежка депресия. Чувствах се ужасно, но някак се справях. Постепенно всичко отново дойде на мястото си.

— Това е добре. — Каролин Бюканън отметна назад коси и се загледа в Лара. — Попитах ви и поради друга причина.

— Да?

— Стийв Адамсън настоява да разговаря с вас.

— Защо?

— Вероятно ще ви моли да се откажете от обвинението си срещу него или поне да не ни съдействате, докато се води делото.

— Как може да разчита на такова нещо! — възнегодува Лара.

— Има и още нещо, което не знам как да си обясня. Миналата седмица се появи съпругата му. Посети го в затвора, но повече не знам.

— Мери Бет?

Прокурорката кимна.

— Адвокатът на Адамсън твърди, че се сдобрили, но не съм убедена, че това е истината. Стар трик — преданата съпруга застава до мъжа си в съда. Но всичко рано или късно ще се разбере. Въпреки всичко Адамсън настоява да разговаря с вас.

— Налага ли се?

— Не. Това може да стане и в залата преди делото. Но вие ще решите.

— Не искам да разговарям с него. В никакъв случай — заяви Лара без никакво колебание.

— Ще съобщя на адвоката му. Аз нямам повече въпроси. Ако искате, питайте ме нещо. — Лара поклати глава. — Добре, тогава е ред на господин Гордън.

Лара стана и се върна в приемната. Дерек се надигна, щом я видя. Погледна я въпросително. Тя опита да се усмихне, за да го успокои, че всичко е наред. Дерек стисна ръката й приятелски и последва Каролин Бюканън в кабинета.

Лара се отпусна на пейката. Беше изненадана от това, че Мери Бет бе посетила Стийв в затвора. Може би го беше съжалила. Доколкото знаеше отношенията на Мери Бет със Стийв не бяха по-добри, отколкото нейните с бившия и съпруг. Дано не се беше поддала на приказките и обещанията на Стийв…

Дерек излезе от кабинета на прокурорката и двамата с Лара се запътиха към колата. Беше топло и сенките на кленовете и брястовете хвърляха приятна сянка по тихата улица. Листата на дърветата жълтееха, а във въздуха се носеше приятният мирис на есен.

Дерек я погледна и попита:

— Как мина разговорът?

— Прокурорката каза ли ти за Мери Бет?

— Да. И много се изненадах.

— Аз също. Не я познавам, но се чудя какво ли я е накарало да се срещне с него.

— Хората реагират по различни начини.

— Дано не си навреди сама.

— Не мисли за нея, Лара. Не всичко зависи от теб. И не на всекиго можеш да помогнеш.

Когато стигнаха до колата, Лара хвана Дерек за ръка.

— Бързаш ли да се прибереш?

— Не много. Защо?

— Ако искаш, да се поразходим, преди да се приберем?

— Щом искаш.

— Имам нужда от малко чист въздух.

Къщите, покрай които минаваха, бяха тихи — сякаш обитателите им спяха или седяха кротко на кухненската маса, докато паят за обяд се опече. Градът живееше в спокойния ритъм на голям стенен часовник.

— Защо си умислена? — попита Дерек, след като повървяха няколко минути.

— Чудя се защо му е да разговаря с мен! Как мислиш, правилно ли постъпих, че не се съгласих да се срещнем?

— Разбира се. Ти нищо не му дължиш. Иде ми да го застрелям.

— И аз се чувствах така, но знам ли…

Завиха по улицата покрай малко момиченце на колело с три колела. Дерек закачливо разроши косите му.

— Не мисли за това. Помисли за себе си.

— Лесно е да се каже. Ето ти се тревожиш за жена си и за сина си. Непрекъснато мислиш за отговорността си към тях. А искаш аз да не мисля за другите.

— Стийв е нещо друго. Ти не си му длъжна с нищо.

— Така е. Но понякога се замислям дали не скъсах с твърде много хора. Постъпих правилно със Стийв, тук няма спор, но с баща ми? Не поддържаме връзка. Ами какво стана и с приятелството между теб и мен, кажи?

Дерек я прегърна през раменете.

— Поставяш ме в неудобно положение, Лара. Но за да бъда искрен, ще кажа, че имаш право да се държиш по този начин.

Той стисна приятелски рамото й и свали ръката си.

— Благодаря ти за откровението.

— Това обаче не означава, че чувствата ми към теб са се променили. Аз много държа на теб и това е факт, който не мога да пренебрегвам.

Дерек я погледна, за да види реакцията й. Странно, но тя бе все така умислена. Гледаше право пред себе си и явно преценяваше думите му. Толкова много го привличаше, че му се прииска отново да я прегърне. Да я целуне. Едва се въздържа.

Най-сетне Лара се обърна и го погледна.

— Аз също не мога да пренебрегвам чувствата си към теб. Признавам си го. Омръзна ми да съм сама. Но ми е трудно да преодолея защитната бариера, която съм градила с години.

— Не е лесно да се бориш сам с чувствата си, знам.

Лара му се усмихна с благодарност за разбирането. Дерек преплете пръстите си в нейните. Повървяха още малко и тя рече:

— Не знам защо, но се чувствам много по-добре.

— Аз също.

След малко Лара добави:

— Имам предложение. Ранчото на баща ми е на около половин час оттук. Искаш ли да отидем? Ако не ти се ходи, кажи, няма нищо неудобно.

— Нямам нищо против. С удоволствие ще дойда с теб.

Лара цялата засия.

— Първо ще му се обадя по телефона.

— Ще спрем, когато видим телефонна будка.

Дерек забеляза оживлението й — сякаш нещо много радостно се беше сочило в живота и на двамата.