Джанис Кайзър
Тялом и духом (10)

Десета глава

Кал пристигна, тъкмо когато майсторът довършваше монтирането на новата врата. Водеше и Тереза. Двете изчакаха Лара да напише чека за извършената услуга. Човекът си тръгна и Лара се тръшна на стола.

— Кал, мисля, че вече нямам сили за нищо.

— Е, поне Стийв е арестуван.

— Ти как разбра? Щях дати се обадя, но исках първо да разчистя. Да беше видяла само къщата…

— Обадих се на Дерек и той ми разказа всичко.

Лара я изгледа и промълви:

— Какво искаш да кажеш с това „всичко“?

Кал се усмихна.

— Май има и още нещо, а?

— Той какво ти каза?

— Че си спала в стаята му за гости, защото Стийв разбрал, че си в мотела.

Лара кимна.

— Точно така.

Тереза започна да мърда в скута на Кал и тя я пусна на пода. Момиченцето отиде при Лара и тя го погали по тъмните косички.

— Ще науча ли още нещо? — каза закачливо Кал.

— Е, досещаш се.

— Наистина ли?!

Лара кимна.

— Да.

Тереза понечи да се качи в скута й и Лара я вдигна.

— И?

— И сега ми е много особено…

— Не беше ли хубаво?

— Напротив. Беше страхотно! Но и голяма грешка. — Кал засия. — Това не трябваше да се случва в никакъв случай — продължи Лара. — Защо се радваш?

— Но защо? Защото е женен ли? Всъщност, разбирам те. Не мога да си представя Тони да бъде с друга жена… Но при вас е различно, Лара. Той все едно не е женен, нали така? Все пак съпругата му е болна и… той…

— Не й изневерява, така ли? Не си права, Кал. Изневерява й и то с мен.

— Угризения ли имаш?

— Имам, разбира се. Ти не би ли имала?

— Лара, ти не си го подмамила. Той също те желаеше, знаеш това.

— Но не той пое инициативата.

— А кой? Ти?!

Лара люлееше Тереза на коляното си.

— Ами имаше известна увертюра от моя страна.

— Браво на теб!

— Кал!

— Не искам да ти давам наставления, но те уверявам, че дори повече никога да не го видиш, ти не си тази, която е разстроила брака му! Знаеш, че аз съм истински стожер на брачната институция. Но съм и реалистка. Вие и двамата сте се нуждаели от тази близост. Съвсем нормално!

— Благодаря ти за разбирането към сексуалния ни живот — иронично подхвърли Лара. — Но тук става дума за моя живот, за неговия живот, за живота на жена му и дори на сина му.

— Какъв син?

— Доведеният му син. Дерек ми разказа за него. Студент е.

Лара прегърна Тереза и я целуна по бузата.

— Става дума за едно цяло семейство, Кал.

— Добре, ясно, не искаш да разбиваш нечий дом. Но Дерек какво мисли по този въпрос? Говори ли за това?

— Но какво може да каже? Аз му дадох да разбере, че се чувствам ужасно.

— И че не искаш повече да се срещате?

— Нещо такова. Той спомена за следващата ни сбирка, но аз не съм сигурна дали трябва да дойда.

Кал вдигна вежди.

— Ама това момче здравата те е объркало, Лара.

Тереза поиска да слезе и Лара я остави на пода. Момиченцето отиде до прозореца и започна да говори на сойката, която бе кацнала на перваза.

Лара кръстоса крака и се загледа в приятелката си.

— Чувствата ми към него са много дълбоки.

Кал кимна.

— Забелязах.

— Затова ще бъде по-добре да се оттегля, вместо да пострадат няколко души, нали така?

— Той какво смята?

— Прояви разбиране. Не му беше приятно, но каза, че ме разбира. Дерек е много разумен и не мисли за себе си, а за другите, Кал.

Приятелката й помълча, преди да зададе следващия въпрос.

— А как е в леглото?

— Кал, понякога си… ужасна!

— Нямам срам, нали?

Лара се засмя.

— Страхотен! Наистина страхотен! — Кал засия. А Лара добави:

— Сега разбираш защо това не биваше да се случва.

— Разбирам и друго — ти повече не бива да стоиш затворена като в манастир.

Лара я изгледа.

— Ти си невменяема!

Тереза се затича към майка си. Склони глава в скута й. Кал я погали по косата.

— Какви са ти плановете?

— Ще сменя стъклото на джипа. И както ми се е насъбрало, ще седна да пиша.

— Тогава ли пишат поетите? Когато им се насъбере?

— В този случай — да. Поне докато се поуспокоя.

— Защо не дойдеш да хапнеш от моята лазаня, а?

— Благодаря, но имам нужда няколко дни да бъда сама. За да се съсредоточа.

Кал я погледна тъжно.

— Лара, да знаеш, че си твърде рационална, а уж си поетеса.

Лара се намръщи.

— Нали трябва някак да оцелея, Кал!

 

 

Дерек дописа листа и върна валяка на машината, за да прочете последния абзац. Изтри една фраза, добави дума и сложи листа в купа. И следващата глава от книгата бе почти готова. Той се облегна и погледна през прозореца.

Беше петък. От четири дни грееше слънце и Дерек се радваше, че Марк пътува при хубаво време. Погледна часовника си. Марк трябваше да пристигне всеки момент.

Отиде в кухнята. Водата в чайника беше още гореща. Пусна пликче чай в чашата си и наля вода. Пийна глътка от димящата течност и се върна в хола. Мислеше за Лара. От няколко дни не я беше виждал, а му се струваше, че е изминала година. Не му се беше обаждала. Той не искаше да я безпокои. Но снощи звънна на Кал и тя се досети защо се обажда.

— Лара е добре — каза Кал. — Всичко е наред.

Дерек не можеше да бъде съвсем сигурен дали Кал е наясно с отношенията им, но по въодушевения й тон съдеше, че знае доста.

— Как ти върви книгата? — попита Кал. — Успяваш ли да съчетаеш държавата с църквата?

— Да, до мига, в който трябва да бъдат разделени.

Кал се засмя.

— Имаш чудесно чувство за хумор!

— То е задължително за преподавател по политическа философия.

Всъщност Кал не се беше чувала с Лара. Дерек имаше чувството, че Кал се въздържа да му каже някои неща, защото не би му било приятно да ги чуе. Така бе по-добре. Нощта, прекарана с Лара, бе едно от най-прекрасните преживявания в неговия живот. И все пак той се терзаеше, че бе нарушил брачната си клетва към Маргарет. През всичките тези години й беше верен, но ето че не можа да устои на Лара. Защо не можа да устои? Защото любовта му към Маргарет вече не беше същата, или защото за пръв път се сблъскваше с такова изпитание? Не знаеше отговора.

Най-ужасното беше, че се налагаше да направи избор. Лара му даде да разбере, че не би желала да продължат връзката си при сегашното положение на нещата. Трябваше да мисли и за Марк. От едната страна бяха семейството му и дълга, а от другата — Лара.

Дерек се сепна от шум на приближаваща кола. Бяха Марк и приятелката му. Двамата слязоха от колата. Момчето удивително приличаше на майка си — същата кестенява коса и характерен нос. Дерек усети как сърцето му се свива. Момичето беше дългокрако и с щръкнала къса коса. Марк свали няколко чанти от багажника.

— Добре дошли! — посрещна ги Дерек на верандата.

Марк го запозна с Марси и двамата се здрависаха.

— Яли ли сте? — попита той и взе едната чанта.

— Малко, бяхме си взели някои неща за из път — каза Марси и отиде да погледне през френските прозорци.

— Марк, ела да видиш каква прелестна гледка!

Той остави чантата и застана до нея.

— Наистина е красиво.

Дерек занесе багажа им в стаята за гости. Когато се върна в хола, Марси и Марк все така стояха до прозореца. Марк я беше прегърнал.

— Искате ли да хапнем малко? Имам супа и можем да си направим сандвичи.

— Готово — съгласи се Марк и попита Марси: — Гладна ли си?

Тя сви рамене.

— Сандвичи с шунка? — предложи Дерек. Двамата кимнаха. — След десет минути ще са готови. Разходете се до носа, огледайте плажа.

Марк и Марси излязоха, а след десетина минути, когато се върнаха, Дерек слагаше масата. Марк влезе в кухнята, а Марси — в банята, за да се поосвежи.

— Как е… Лара? — попита момчето и седна на стола до Дерек.

— Не сме се виждали от няколко дни.

— Мама е добре, ако питаш… Същото положение.

— Тъкмо щях да те питам дали си ходил да я видиш.

— Ходя поне два-три пъти седмично.

— Радвам се, че се отбиваш често, Марк.

В този миг влезе Марси. Беше хубаво момиче въпреки стърчащата прическа и екстравагантни обеци, които висяха чак до ключиците й.

— Много хубава къща, професор Гордън — мило отбеляза тя.

— Благодаря. Но сега съм в сабатикал и поне една година можеш да ми казваш Дерек — засмя се той.

Тя се усмихна и седна до Марк.

— Няма да ми е лесно. Моята съквартирантка миналата година посещаваше лекциите по политическа философия и приказваше само за професор Гордън.

— Вероятно е била възхитена от интересните лекции.

Марси се засмя и сведе очи.

— Е, не само.

Дерек им подаде купите със супа и седна.

— Голям си майстор на бързите обяди — каза Марк и отхапа от сандвича си.

— Историята познава и други времена.

Марк се засмя.

— Помниш ли сандвичите, които ми правеше, когато мама се разболя? Ония с майонезата например?

— Много бързах и забравих майонезата — усмихна се Дерек. Винаги бе имал угризения като родител. Ако беше истински баща на Марк, сигурно нямаше да изпитва подобни терзания. — Такава грешка може да допусне дори най-добрата майка, нали?

— Да, но учителката ти прати бележка друг път да не ми правиш сандвичи само от хляб.

— Помня. Толкова се ядосах. Сякаш нарочно го бях направил!

— Ти поне си се старал — обади се Марси. — Моят баща не може да свари и яйце. Сега, като е сам, може и да се е научил. Всъщност не знам, защото винаги когато се видим, ме води в скъп ресторант.

— Чувство на вина — каза Марк, дъвчейки.

— Не, не е от чувство на вина. Щедростта е начин да изразиш любовта си. Нали вече не е с мама, търси начини да изрази обичта си.

— Татко, ти как мислиш? Ти си все едно разведен — рече Марк.

— Не е точно така. С майка ти сме все още женени.

Марк не отговори. Настъпи неловко мълчание.

— Като говорим за манджи, ти как се храниш? — попита Дерек. — Пак ли хапваш овесени ядки половин час преди обяд?

— Не. Честно казано, почти не готвя. Марси също. Обикновено ядем в стола, после учим и се прибираме вкъщи.

— Марк… — тихо рече Марси и го сръга.

— Той знае — каза Марк. — Дерек също си има приятелка.

Дерек отвърна със стиснати устни:

— Марк, ти нещо грешиш. Когато ми се обади, Лара беше тук, защото имаше проблеми с бившия си съпруг. Беше я нападнал пред дома й и полицията го търсеше. А той преобърна всички мотели, приятелски домове и цялата околност, за да я намери. Поканих я при мен, защото никога не би допуснал, че се крие в моя дом.

— Искаш да кажеш, че тя ти е само приятелка и нищо повече?

Дерек погледна Марси, която не вдигаше очи от масата.

— По-късно ще поговорим, искаш ли?

Марк погледна Марси, после Дерек и каза:

— Да. Извинявай, може би не трябваше да повдигам този въпрос.

— Аз ще изляза да се поразходя — предложи Марси.

— Не, остани — рече Дерек. — Цял уикенд е пред нас. Имаме предостатъчно време да поговорим.

Момичето взе сандвича си и стана от масата.

— Но аз наистина искам да поизляза на чист въздух. Ще си изям сандвича на плажа.

Марси излезе и Дерек каза:

— Много мило момиче. Сериозни ли са нещата?

Марк сви рамене.

— Много сме близки.

— Мислех, че само излизате заедно.

— Познавам я много преди ти да се запознаеш с Лара.

— За Лара ли искаш да говорим?

— Лара не ме интересува кой знае колко, но мама…

— Какво искаш да кажеш?

— Не е хубаво да злоупотребяваш с нейното положение.

— Какво значи „злоупотребяваш“?

Марк се заклати на задните крака на стола и сключи ръце зад главата си.

— Между вас има ли любовна връзка?

— Не, точно любовна връзка — не. — Дерек погледна Марк в очите и видя, че е много по-разтревожен, отколкото предполагаше.

Момчето го изгледа изненадано.

— Искаш да кажеш, че само сте се чукали един-два пъти?

— Не ми харесва начинът, по който се изразяваш.

Марк имаше изнервен вид.

— Добре, извинявай. Но какво означава всичко това? Че щом мама не знае, това не би я засегнало! Така ли?

— Аз сам отговарям за постъпките си.

— Да, можеш да правиш всичко, което поискаш, и не си длъжен да ми даваш обяснения. Но поне спази благоприличието и се разведи.

Дерек усети кръвта в главата си.

— Затова ли дойде тук, за да ми го кажеш!

— Убеден съм, че много хора те смятат за луд, тъй като все още нито си я оставил, нито й изневеряваш…

— Марк!

— На твое място мисля, че и аз не бих издържал. Но някой изобщо мисли ли за мама? И ако не аз, то кой би помислил за нея?

— Разбирам как се чувстваш, но ми се струва, че се натоварваш излишно.

— Знаеш ли по-добро разрешение?

— Не бих направил нищо, което да обиди Маргарет.

— Добре, какво означава това в края на краищата?

— Означава, че няма да й бъда съпруг, ако дойде времето, в което разбера, че повече не мога да съм женен за нея.

Марк помълча, а после рече:

— Това достатъчно оправдание ли е?

— Няма да се разведа само защото съм се запознал с жена, която ми харесва. Такива неща стават. Вярно, странно е, че ми се случи след толкова години. Въпросът е какво ще покаже бъдещето.

— Ти как мислиш?

Дерек премести чинията си встрани.

— Там е проблемът. Не съм сигурен. В момента между нас няма, както ти каза, „връзка“. Тя не иска. Може и всичко да приключи просто ей така. Засега не мога да преценя. Но, честно казано, тя много ми харесва.

— Тогава вероятно вече е време да се разделиш с мама. Може и да не те интересува какво мисля или не, аз, естествено, съм този, който ще ти дава съвети. Но вече съм решил да поема отговорност за мама — в емоционален смисъл. Струва ми се, че трябва да се разведеш.

— Аз нося отговорност за майка ти.

— Ами!

— Какво искаш да кажеш? Това, че в живота ми се е появила друга жена, не означава, че съм сложил черта на брака си!

— Виж, тук не става дума за теб, а за мен. Аз вече не съм дете. Мама може и да ти е жена, но на мен ми е майка. Мислиш си, че съм се приспособил някак към тежката й болест. Толкова пъти си ми казвал, че се гордееш с мен, нали? Но уверявам те, на мен ми е много по-тежко, отколкото го показвам. — Дерек мълчеше, искаше да му даде възможност да каже всичко, което мисли. — Когато положението на мама се влоши… и се наложи да отиде в болницата, аз седях буден по цяла нощ и се притеснявах. Страх ме беше, че ще умре. Вярно, никой не е безсмъртен. Но тя беше толкова млада. Не исках да ме напусне. Денят, в който остана в болницата, аз разбрах, че ще ми бъде трудно. Тревожех се за бъдещето. Бях на петнайсет години, но знаех, че рано или късно, ти ще си тръгнеш и тогава…

— О, Марк.

— Не те упреквам в нищо. Дори се чудя как издържа толкова години. В нищо не те обвинявам. Казах ти, че на твое място, сигурно не бих издържал толкова дълго.

Думите на Марк режеха като нож. Дерек чуваше за пръв път това признание. Болестта на Маргарет беше истинска трагедия, но душевните терзания на Марк също бяха ужасни. За пръв път говореха за чувствата му и Дерек бе наистина смутен.

— Значи не си давал вид на дълбоката си мъка.

Марк кимна.

— Аз не само се тревожех. Мразех целия свят. Повечето майки отглеждат децата си, докато изхвръкнат от гнездото, а моята лежеше безпомощна и се нуждаеше от мен. Изпитвах вина от тези чувства, защото тя нямаше никаква вина. Колкото по-виновен се чувствах, толкова повече мразех всичко и всички.

— Марк, не съм знаел… — Дерек изпита срам затова, че не бе забелязал страданията на момчето. Едва ли беше извинение фактът, че той мислеше предимно за последствията от болестта на Маргарет върху своя собствен живот. Беше му трудно да се примири с това, че ще бъде вдовец и ще трябва да се грижи сам за доведения си син.

— Но преди години на мен не ми беше съвсем ясно какво точно чувствам. Нещата изкристализираха напоследък. И ми се струва, че и ти изпитваш нещо подобно. Затова смятам, че трябва да се разведеш.

Дерек бе много смутен — дали не бе твърде егоцентричен… Той сложи ръка на рамото на Марк.

— Надявам се не си допускал, че ще те изоставя.

— Не и съзнателно. Но нищо не продължава вечно.

— Това не е истина, Марк. Ти си ми син. Все едно роден син. Вярвам никога не си допускал, че ще те забравя дори майка ти да я няма!

— Не. Но както и да е, всичко това е минало. Пък и аз не съм вече дете, нали?

— Не е само минало. Аз също съм обзет от подобни мисли. И те не само засягат майка ти и мен. Или Лара. А и теб също.

— Мен не ме включвай. Нямам нужда от съчувствие.

Дерек стана и отиде в другия край на стаята. Беше объркан. Толкова объркан, колкото когато Лара Серенов за пръв път се появи в неговия живот.

— Въртим се в омагьосан кръг.

— Какво смяташ да правиш? Дерек, аз трябва да знам.

— Няма да се разведа. Човек не се развежда само защото другият е болен. Освен това аз още я обичам.

Двамата си размениха погледи. Марк стана и отиде до прозореца. Дерек се приближи и също се загледа в залива.

— Ще изляза да потърся Марси.

— Марк, може и да не стигнахме до решение, но съм доволен, че обсъдихме нещо, което тежеше и на двама ни.

Момчето кимна.

— Вие с Марси се разходете по плажа, а аз ще попиша. Довечера ще ви заведа на вечеря.

Марк се усмихна. Най-сетне лицето му придоби спокойно и дружелюбно изражение.

— Тази идея ми харесва!

Дерек остана на прозореца, докато Марк се отдалечи от къщата и скоро се изгуби от погледа му. Обърна се и очите му попаднаха на стихосбирката на Лара. Въздъхна и отиде да измие чиниите от обяда.

 

 

Лара паркира пред хотел „Мендосино“ и забърза по дървената пътека към входа. Имаше среща с Шърли в седем и беше закъсняла двайсет минути. Приятелката и беше в бара. До нея седеше някакъв мъж. Лара като че ли го познаваше отнякъде.

Тя се приближи до масата, мъжът стана и Шърли й го представи. Джим Коул. Беше идвал на няколко сбирки преди около година. Шърли и Джим излизаха заедно, но когато се разделиха, Джим престана да посещава сбирките им.

— Не сме се виждали отдавна — каза Лара.

— Да. Повече от шест месеца ме нямаше. Скоро се върнах.

Лара забеляза, че Шърли бе много доволна и радостна. Джим стана да си вземе цигари и тя бързо й пошепна, че я е поканил на парти, но тя му отказала заради ангажимента си с нея тази вечер.

Лара веднага каза:

— Моля те, не му отказвай заради мен!

— Не е хубаво така — неубедително възрази Шърли. — Ако толкова държи на мен, пак да ми се обади, нали така?

— Няма защо да му въртиш номера. Не пропускай шанса си.

Джим се върна. Лара каза, че я боли главата и помоли Шърли да я извини, защото би искала да се прибере. Шърли запротестира и каза на Джим изобщо да не й вярва.

— Лара, защо не дойдеш и ти на партито? — каза Джим и запали цигара. — Ще хапнем, ще пийнем.

Лара не искаше да им досажда и настоя:

— Вие двамата идете. Аз ще си изпия виното, ще видя какво ново има в книжарницата и ще се прибера. Хайде, тръгвайте!

Шърли и Джим не знаеха какво да отговорят. Поканиха я още веднъж, но Лара беше категорична. Докато ги изпращаше с поглед, тя изведнъж трепна — Дерек стоеше във фоайето на хотела. С едно хубаво момче и стройно русо момиче с щръкнала коса. Изглеждаха се канеха да влязат в ресторанта, но не я бяха забелязали.

Лара не можеше да откъсне очи от тримата. Не беше виждала Дерек от онази нощ. Тя изведнъж забеляза, че момчето я гледа. Тя смутено извърна очи. Момчето каза нещо на Дерек и той я погледна.

Не знаеше какво да прави. Дерек тръгна към нея и тя усети, че сърцето й ще изскочи. Той спря до масата, погледна я в очите й попита:

— Нали не преча?

— Здравей, Дерек!

— Видя ми се самотна. Затова реших да ти се обадя. — Погледът му беше тъжен и умислен.

— Пихме по едно с Шърли и с един неин приятел.

— Те тръгнаха ли си?

— Да.

— Дошли сме да вечеряме — това са синът ми и приятелката му. Ела с нас!

— Благодаря. Но тъкмо си тръгвах.

— Вечеряла ли си?

— Не, но…

Марк и момичето стояха на прага на бара. Дерек им махна и каза:

— Нека поне ви запозная.

Марк Гордън беше сдържан. Момичето се държеше по-дружелюбно.

— Предложих на Лара да вечеря с нас. Но тя мисли, че ще ни притеснява и ми отказа.

— Как ще ни притеснявате! Елате с нас — рече Марси. После се обърна към Марк и го погледна.

Дерек отново настоя с усмивка.

— Пък и нали знаеш, масите са за четирима…

Лара погледна Марк. Той кимна.

— Елата с нас. Инак на Дерек ще му е скучно с нас двамата.

Лара се смути от настояванията им и стана. Беше й приятно да види Дерек, а той очевидно също се радваше, че я срещна. Той хвана ръката й и двамата последваха Марси и Марк в ресторанта. Въпреки дните раздяла, тя потръпна от докосването му.

Настаниха се на масата. Лара се загледа за миг в тримата и изведнъж почувства някакво напрежение, което не бе забелязала в първия момент. Дали не сгреши, като се съгласи да вечеря с тях? Дерек обаче разсея съмненията й. Той подхвана приятелски разговор и атмосферата постепенно се разведри. Марси също се поотпусна и участваше активно в разговора. Само Марк бе мрачен.

Лара се опита да го заговори.

— Аз бях на телефона, когато се обади онази вечер.

— Да, знам. Дерек ми обясни.

— Покани ме, защото нямах къде другаде да отида.

— Той си е такъв. Жалостив към изпадналите в беда.

— Лара не беше чак толкова изпаднала — рязко се обади Дерек. — Ти също би постъпил така, Марк.

— Наистина бях в затруднено положение — тихо рече Лара, доловила напрежението между двамата мъже. — Беше много мило, че Дерек ме покани.

Настъпи неловко мълчание. Марк попита:

— Лара, ти виждала ли си мама?

— Не — отговори Лара и смутена от неочаквания въпрос наведе поглед.

Дерек се намеси.

— Разбира се, че не я виждала.

— Сега е доста променена. Но преди да се разболее, беше много хубава, привлекателна, интелигентна. Щастливо омъжена.

Дерек процеди тихо:

— Марк, ако обичаш…

— Тримата сте дошли да прекарате приятно, а аз в никакъв случай не искам да ви развалям вечерта. — Лара стана и дръпна назад стола си. — Най-добре ще бъде да ви оставя. И без това трябва да се прибирам.

— Не си тръгвай — обади се Марси.

Лара погледна Дерек, който имаше ужасно нещастен вид.

— Извинявайте — добави Лара и се отправи към вратата.

Вече беше пред хотела, когато усети стъпки. Дерек я хвана за ръката.

— Лара, толкова съжалявам. Мислех, че Марк е пораснал, а той… Надявах се срещата ни да смекчи неговата враждебност. Уви…

— Не го виня — едва смогна да изрече Лара. Не й достигаше дъх. — Моя е вината. Не трябваше да се съгласявам да вечерям с вас. — Тя изтри сълзата в ъгълчето на окото си. — Той знае ли за нас?

— Да.

— Ето защо виновната съм аз.

— За нищо не си виновна. Не биваше да допусна това да се случи.

— Грешката я моя. Чувствам се ужасно.

— Но какво говориш!

Лара се обърна, за да си върви, но Дерек отново я хвана за ръката.

— Постъпих може би егоистично, но като те видях да седиш в бара сама, не можах да устоя на желанието си да бъда с теб.

— Знаеш ли какво, ти наистина съжаляваш изпадналите в беда.

Дерек я погледна тъжно. Не й отговори. Само държеше ръката й и не я пускаше. Лара едва се сдържаше да не се разплаче.

Дерек промълви:

— Толкова ми липсваше. Знаем се отскоро, но ужасно ми липсваш.

Лара поклати глава.

— Дерек, и двамата сме преживели доста. И затова сега се чувстваш така. Заради обстоятелствата. Може би те те заблуждават.

Лара стисна пръстите му и измъкна ръката си.

— Искам пак да се видим — каза той.

— Не.

— Проблемите на Марк нямат нищо общо с теб.

— Така е. Той отговаря за неговите си чувства, а аз — за моите. Сгреших, че спах с теб. Не трябва да повтарям тази грешка.

— Аз не настоявам за това.

— Няма смисъл да се заблуждаваме взаимно.

— Далеч съм от тази мисъл.

— Това, което имаме предвид, и онова, което всъщност става невинаги съвпада. Не те обвинявам. Нося си отговорността за всичко, което се случи. Затова не искам да се виждаме.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, Дерек.

Той се умълча.

Лара направи една крачка и го целуна по бузата.

— Въпреки всичко — каза тя през сълзи, — не съжалявам за онази нощ. Но всичко свърши. Остави ме. Синът ти се нуждае от теб. Жена ти — също.