Джанис Кайзър
Тялом и духом (8)

Осма глава

Дерек белеше картофи за вечеря, а Лара правеше салата, когато телефонът иззвъня. Беше Кал Бианко.

— Добре ли си? — попита Кал направо.

— Да, защо?

— Стийв съвсем е откачил. Внимавайте много.

— Какво се е случило?

— Беше тук днес следобед. Преди около час. Връщах се с децата от пазар и той току изскочи от храстите. Изкара ми ума!

— О, Кал!

— Искаше да знае къде си. Заявих му, че не е негова работа, пък дори и да знам, никога не бих му казала.

Лара не знаеше какво да каже.

— Но защо прави всичко това?

— Защото е шантав, затова. Сграбчи ме за раменете и Джоуди започна да пищи. Стийв се уплаши и веднага изчезна. Обадих се в полицията, но докато дойдат, той се покри някъде.

— О, Кал, толкова съжалявам.

— Няма нищо. Всички сме добре. Тони не беше вкъщи, поправяше мотора на Арт Макню, но вече се върна и италианската му кръв кипи. Казва, че ще застреля Стийв. Но той едва ли ще се върне пак. Полицаите се чудят как така успява да се скрие. Сигурно знае пътищата по-добре от тях.

— Дано по-скоро го арестуват. Не издържам вече.

— Тони е сигурен, че много скоро ще го хванат. Лара, внимавай много. Нямам представа дали Стийв ще разбере къде си, но ти бъди нащрек, чу ли?

— Едва ли ще ни намери. Но знае ли човек…

— Инак как вървят нещата?

Лара не знаеше как да отговори на въпроса на приятелката си, пък и Дерек беше в съседната стая.

— Дерек е много мил. Заел се е сериозно с безопасността ми и аз се чувствам наистина спокойна.

— Да знаеш само как се радвам!

Лара виждаше широката усмивка на Кал!

— Да се надяваме, че този кошмар няма да продължи дълго. Кал, в момента правя салата, извинявай. Благодаря ти, че ми се обади. Много съжалявам, че имаш такива неприятности заради мен.

— Лара, да знаеш, че всички ние те обичаме — заяви Кал тържествено.

— Благодаря — промълви Лара.

Дерек все още белеше картофи. Започна да му разказва за разговора с Кал, когато телефонът отново иззвъня. Лара въздъхна и отиде да го вдигне.

— Ало?

Тишина.

Прониза я мигновен ужас. Да не би да беше Стийв?! Събра кураж и каза още веднъж „Ало?“

— Дерек Гордън там ли е?

Мъжки глас, но не гласът на Стийв. Глас на младеж, някак неуверен.

— Един момент, моля.

Лара извика Дерек и той се показа от кухнята с пешкир в ръце. Усмихна й се и взе слушалката.

— Ало?

— Татко?

— Марк! Колко се радвам, че се обаждаш! Как си?

— Добре съм.

— Има ли нещо?

Марк помълча и попита:

— Това тя ли беше?

— Искаш да кажеш Лара? Да, тя беше.

Дерек усети по гласа на Марк, че присъствието на Лара го смущаваше.

— Марк, тя има проблеми с бившия си съпруг и затова е тук, при мен.

— Да, разбирам.

Дерек знаеше, че Марк го казва просто ей така, но какво ли можеше да направи…

— Вкъщи всичко наред ли е?

— Ами нали знаеш.

Нещо несъмнено не беше наред, но на момчето му трябваше време, за да го сподели.

— Да не би нещо с майка ти?

— О, не, не.

Дерек чакаше.

— Искам да поговорим за нея — каза след малко Марк.

— Добре. — Дерек пое дълбоко въздух. — Слушам те, Марк.

— Не ми се иска да го обсъждаме по телефона. По-добре ще бъде да седнем и да поговорим само двамата. Ще ми се да дойда следващия уикенд. В петък нямам лекции.

— Ела, разбира се. Тридневен уикенд! Ще ти приготвя стаята за гости.

— Ще пристигна някъде в ранния следобед.

— Ще те чакам. А при майка си минавал ли си?

— Да. Тъкмо оттам се връщам.

Дерек изпита мигновено неудобство да попита как е, но той обичаше Маргарет, каквото и да му поднесеше животът.

— Как е тя?

— Същото положение.

— Будна ли беше? Позна ли те?

— Будна беше и ме погледна, но не мога да ти кажа дали ме позна.

Дерек изпита добре познатото силно присвиване на стомаха, което чувстваше винаги, щом си представеше Маргарет в болницата. Не знаеше какво да каже на Марк. Като че ли бяха изприказвали всичко по този въпрос.

Марк изведнъж рече:

— Честит Ден на труда!

Дерек тутакси изпита угризение. Той трябваше да се обади на Марк! Семейството им винаги бе празнувало този ден! През последните няколко години двамата с Марк отиваха на мач, а после вечеряха в ресторант.

— Съвсем забравих за празника. Цял ден писах и чак сега спрях, за да приготвя вечерята. Когато дойдеш, ще излезем някъде навън. Съгласен?

— Нищо не съм искал да ти намекна.

— Знам, знам, но съжалявам, че не се сетих и не ти се обадих.

— Хайде де, да не би да се чувстваш виновен!

— Добре, няма, край.

— Приятелката ти при теб ли ще бъде? — попита Марк с, като че ли, привидно невинен глас.

Дерек не отговори веднага. Не можеше да прецени тона на Марк — саркастичен ли беше, или неумишлено прям? Реши да не му дава конкретен отговор.

— Нещата не стоят така, Марк.

Дерек погледна към кухнята. Лара все още беше там.

— Е, щом казваш…

Дерек попита:

— Как е твоята приятелка? Как й беше името…

— Марси.

— Да, Марси.

— Добре е.

— Ако искаш, вземи и нея.

— Всеки с приятелката си, а?

— Марк… — Дерек реши, че наистина трябва да поговорят сериозно. — Ще обсъдим всичко, когато дойдеш.

— Разбира се. А ако нямаш против, аз наистина бих взел и Марси. Ходим сериозно и…

— Ами тогава как да постъпя? В стаята за гости има само едно легло.

Марк се засмя.

— Нали беше с либерални разбирания, а, татко?

— Какво да се прави, все пак съм друго поколение.

— Ако толкова се притесняваш, ще спя на дивана.

Дерек се усмихна.

— Ще измислим нещо.

— Е, хайде, да не те задържам повече. Ще се видим в петък.

— До петък, Марк.

Дерек затвори телефона и се върна в кухнята. Лара режеше маруля в купата за салата. Мълчеше и дори не се обърна, когато той влезе.

— Не знаех, че имаш син — рече тя.

— Марк е доведеният ми син, но аз го имам като свой. Много се обичаме.

Лара продължаваше да стои с гръб.

— И сега аз съм проблем, нали? Без да искам, чух.

— Няма такова нещо.

Лара рязко се обърна. Лицето й бе тъжно.

— Тази история със Стийв засегна и други, освен мен. Толкова съжалявам. Но какво мога да направя!

Дерек застана срещу нея с ръце на кръста. Вгледа се в синьо-зелените й очи. Прекрасното й лице го развълнува.

— Ще си наруша обещанието, но само за миг — нежно рече той. Наведе се и леко я целуна. Прегърна я и я притисна в обятията си.

Лара също го прегърна. Дерек усети влага на рамото си. Лара изхълца и той разбра, че тя плачеше. Болка прониза сърцето му. Беше й много тежко, в това нямаше съмнение. Марк усложни още повече нещата. Той погали главата й и я прегърна още по-силно. Тази целувка може би не беше най-разумната постъпка веднага след обаждането на Марк, но чувствата му надделяваха над разума.

 

 

Марк слезе долу. Марси пиеше мляко. Седеше на кухненската маса с крака върху стола му. Беше само по дълга фланелка, която носеше вместо нощница и Марк се загледа в краката й. Тя ги дръпна и той седна.

— Как беше?

— Всичко е наред. Отиваме за уикенда.

— Изненада ли се?

— Не. Тя беше там…

— Приятелката му?! — Марк кимна. — Не бива да ги съдим.

— И все пак не аз съм женен за друга, нали!

Момичето завъртя в ръка чашата с мляко.

— Никак не ти е приятно, че си е намерил компания, нали?

Марк, се наведе над масата и разтри слепоочията си.

— Сигурно не съм прав. Това неговият живот ли е… Но пък става дума за мама. Толкова ми е жал за нея.

— Дерек доста дълго е издържал. Де да беше такъв и баща ми. Мама се разведе с него заради друга жена. А мама е здрава, Марк.

— Така е. Дерек не е виновен. Но аз все пак трябва да поговоря с него. Щом е решил да живее така — негова си работа. Но нека първо да се разведе.

Марси се наведе и погали ръката на Марк. Той й се усмихна. Тя също му се усмихна с онази закачлива и сексапилна усмивка, която толкова му харесваше.

— Гордън, искаш ли сладолед?

Той сложи ръка на коляното й. Тя хвана ръката му и я сложи на масата.

— Става дума за сладолед, Марк!

— Не може ли и едното, и другото?

— Може, но първо — сладолед. Още съм гладна.

— И аз, но за друго.

Марси отвори хладилника и го изгледа през рамо.

— Ама това мъжете сте…

Марк се засмя и плъзна поглед по дребничкото й, но стройно телце. Беше му приятно, че Марси се премести да живее при него. За пръв път живееше с момиче. Никак не беше лошо. Замисли се за Дерек и за самотата му през последните няколко години. Всъщност той нямаше съпруга, нямаше с кого да спи, да яде сладолед… Въпреки всичко, Марк разбираше състоянието на Дерек. Може би отношенията му с тази приятелка бяха такива, каквито бяха неговите с Марси. Толкова много обичаше майка си, че му беше трудно да възприеме тази връзка.

 

 

Лара и Дерек вечеряха на свещи, до пламтящата камина. Романтична обстановка, само да не бяха тревогите, легнали в душите и на двамата. Дерек се стараеше да поддържа непринудено настроение, отнасяйки се към Лара като към добър приятел — нали така бе обещал.

Разговаряха за какво ли не, само не и за взаимните си чувства. Споменаха Кал и неприятния инцидент със Стийв. Но най-вече говореха за миналото. Дерек попита Лара за детството й. Прояви съчувствие към тъжния й разказ — как е загубила майка си и как не се е разбирала с баща си. Лара сподели, че не се вижда с баща си, защото той не проявява никакъв интерес към нея. А също и че не се разбира с мащехата си. Двете не можели да се понасят.

— Сигурно е много хубаво, ако се разбираш с доведеното си дете — замислено промълви Лара. — С Марк винаги ли сте били в добри отношения?

— Да. Но може би и защото той не помнеше баща си. Така аз не се явих в ролята на някакъв натрапник, нали разбираш?

— Твоят сабатикал обаче предизвика проблеми…

— Много повече проблеми, отколкото предполагах. Може би надцених неговото разбирателство.

— Нормално е да защитава майка си. Тя е безпомощната в случая.

От първия миг, когато Дерек спомена за Маргарет на сбирката на дружеството, тя се изпълни със съчувствие към тази жена. Състраданието подсилваше още повече собствените й терзания.

Дерек кимна.

— А аз слагам сол в раната.

— Лара, не говори, така. Марк не знае всичко, инак би проявил разбиране.

— Моите проблеми не са важни.

— Как така да не са важни!

Тя поклати глава.

— Да не би да искаш да кажеш, че ако не съществуваше заплахата от Стийв, ние нямаше да бъдем заедно?

— Може би…

Колкото и да харесваше Дерек, Лара не допускаше, че би се сближила толкова много с него, ако не беше Стийв и неговите ужасни посещения.

Дерек като че ли се засегна.

— Не искам да омаловажавам твоите или моите чувства — продължи Лара. — Но ако бяха арестували Стийв, аз нямаше да съм тук тази вечер. — Тя сведе поглед. — Истината е, че започвам да те харесвам все повече. А това ме притеснява.

Дерек мълчеше и бавно въртеше столчето на чашата с вино.

— Не смятам, че трябва да не обръщаш внимание на тези свои чувства.

Лара сложи ръката си върху неговата.

— Дерек, не се самозаблуждавай.

— Излишно е да се преструваме.

Тя отдръпна ръката си.

— Аз не трябва да съм тук. Това е ненужно изкушение и за двама ни. Ще се върна в мотела.

— Недей.

Тя поклати глава.

— Не, трябва да се върна. Искам да остана сама.

Дерек мълчеше, но и не й противоречеше. Не след дълго двамата занесоха чиниите в кухнята. Не и позволи да ги измие, но тя се заинати и се залови за работа.

Навън ръмеше първият есенен дъжд. След няколко минути бяха вече пред мотела. Мъжът на рецепцията й подаде ключа и каза:

— Търсиха ви по телефона. Не си остави името.

— Мъж ли беше?

— Да. Обади се преди няколко минути. Казах му, че ви няма, но за всеки случай позвъних в стаята.

Лара и Дерек се спогледаха.

— Нещо друго каза ли? — попита Дерек. Мъжът потърка брадичката си.

— Попита откога сте в мотела, но отговорих, че не даваме такава информация.

Дерек погледна Лара. Прочете паниката в очите й.

— Сигурно се е обадил във всички мотели в района. Проявил е голямо упорство и накрая те е намерил.

— Нещо не е наред ли? — попита мъжът.

— Госпожица Серенов напуска мотела. Ако този човек отново я потърси, кажете му, че още не се е върнала. Не му казвайте, че си е тръгнала.

Дерек плати нощувката на Лара и я хвана за ръката.

— Хайде, Лара! Трябва бързо да приготвим багажа ти. — Влязоха в стаята. — Стийв сигурно е тръгнал насам — рече Дерек. — Бързо прибирай дрехите си и да изчезваме.

— Дали да не се обадим в полицията?

— Ще се обадим от къщи. Нямаме време за губене.

Лара беше готова за трийсет секунди. Дерек грабна куфара й и само след минута гумите на беемвето засвистяха по магистралата. Дерек подкара в обратната посока.

— Къде отиваме? — учуди се Лара.

— Ако Стийв ни следи, не искам да го заведем до къщи. След няколко минути ще мога да преценя следва ли ни, или не.

— Невероятно! — почти изстена младата жена.

— Добре че го изпреварихме. Полицията ще заварди мотела и ще го хванат, няма начин. Сигурен съм.

Дерек не откъсваше очи в огледалото за задно виждане. Дъждът тихо ромолеше по страничните стъкла. След малко той отби встрани, поизчака и направи рязък обратен завой.

— Хайде, към къщи. Никой не ни следва.

Дерек огледа пътя пред дома си, но от Стийв нямаше следа. За всеки случай подмина къщата, а после се върна. Спря колата, изгаси фаровете и погледна назад, за да се увери, че Стийв не е по петите им. Дъждът тропаше по колата. Тънки струйки вода се отичаха по стъклата. Дерек се успокои, че няма никой и подкара към къщата.

Лара мълчеше. Дерек изключи мотора и тя се обърна към него.

— Ако и тази вечер не хванат Стийв, утре отивам при баща ми в Уилитс.

— Ако държиш, мога да те закарам и тази вечер.

— О, не, далеч е. В никакъв случай.

— С мен си в безопасност.

Лара не знаеше какво точно означава това — в безопасност що се отнася до Стийв или в безопасност що се отнася до задълбочаването на техните отношения… Една беда й стигаше. Реши да се остави в ръцете на Дерек.

Влязоха и той веднага позвъни в полицията. Лара седна на дивана и се загледа в жаравата на огъня. Дерек затвори телефона и разрови дървата. Седна до Лара и обгърна раменете й с ръка.

— Толкова ми е неприятно, че Стийв се е разбеснял! — въздъхна Лара.

— Още малко търпение.

— Човек не може да има никакво спокойствие.

— Да, мислиш си, че го имаш, и изведнъж всичко отива по дяволите.

Лара се замисли над думите му. Може би имаше предвид жена си или пък тяхното приятелство… Спомни си, че му беше казала, че двамата не могат да бъдат заедно и в случая Стийв не е никакъв фактор. А може би всичко бе предопределено?

Дерек погали рамото й.

— Отпусни се, Лара. Мускулите ти са на топка.

— Знам. Имам чувството, че съм навита пружина.

— Искаш ли нещо за пиене? Един чай с коняк? Какво ще кажеш?

— Добре. Може да ми подейства добре.

Дерек излезе от стаята и Лара веднага се заослушва за шум около къщата. Само вятърът духаше в стъклата на прозорците. Отдалеч се дочуваше морския прибой. По магистралата мина и замина камион.

Дерек се върна и Лара веднага се успокои. Той й подаде чашата. Седяха, пиеха чай и гледаха огъня. Дерек искаше да я разсее и започна да й разказва за любовта си към природата. Като млад обичаше да се катери по върховете и беше преживял доста приключения сред планините. Лара също обичаше природата и го слушаше с интерес. Седяха близо един до друг, и обгърната от топлината на тялото му, на пламъците от камината и на горещия чай с коняк, тя постепенно се отпусна и почувства много по-добре.

Дерек взе ръката й и я погали с палеца си. Настроението й беше в унисон е този нежен жест и тя се облегна на рамото му.

— Знаеш ли, щом и двамата обичаме природата, защо не отидем някой път на голяма екскурзия?

— Кога да отидем? Когато пуснат Стийв и ужасът отново започне ли? — Дерек я погледна сепнато. — Извинявай. Не бива да говоря така. Много съм изнервена.

— Излишно е да се извиняваш. Аз малко прекалявам с романтичните си мечти. Но какво да се прави…

Той уви кичур от косите й на пръста си.

Лара чувстваше, че иска да я целуне. Останеше ли още малко до него, и той щеше да го направи. Трябваше да стане и да се премести. Но не можеше да се откъсне от него. Той я привличаше като магнит. Искаше го, толкова много го искаше, че душата й сякаш бе в агония.

Дерек прокара пръст по лицето й, там, където беше подутината, и тя потрепери. Но не от болка. Погледна го умоляващо.

— Обещах ти нещо — промълви Дерек, — но много съжалявам, че го направих. Толкова искам да те целуна, но ако ти не искаш, няма…

Дерек предоставяше на нея правото на избор. Истината беше, че тя го искаше, искаше любовта му. И той го знаеше. Лара го погали по лицето. Дерек се наведе и я целуна.

Отпуснаха се на дивана, без да отлепят устни. Лара вплете пръсти в косата му. Цял ден се бе противопоставяла на изгарящото я изкушение. Но сега вече се предаде. Устните й се впиха в неговите. Тя го притисна към себе си. След миг устните им се разделиха и Дерек легна до нея. Прегърна я и целуна ъгълчето на устните й. Прокара пръсти през светлите й коси. После плъзна ръка под пуловера и погали гърдите й.

Лара не помнеше от колко време не я бе докосвал мъж и не беше дори мечтала за подобни ласки. Тя съумя да се отпусне, за да се наслаждава на милувките на Дерек. Тялото й като по чудо се съживи и откликна на нежността.

Той целуна връхчетата на пръстите й и тя потръпна от глава до пети. Езикът му се плъзна по дланите й и тя усети как слабините й пулсират. Прие целувката му, разтвори устни и потърси езика му. Разкопча ризата и погали гърдите и раменете на Дерек. Копнееше да обшари с ръка цялото му тяло. Той свали пуловера и сутиена й. Прокара палец по връхчетата на гърдите й и те откликнаха на докосването. Дерек ги целуна, а езикът му остави влажна следа по нежната й кожа.

Дерек се поотдръпна, но Лара го държеше здраво в прегръдките си. Не искаше дори за миг да се откъсне от него. Всяко докосване на езика му я възбуждаше все повече и повече. Той стана, за да съблече ризата си, и тя изведнъж осъзна какво правеха… И какво щеше да последва. Тялото й пулсираше, но пред нея стоеше един мъж, който бе женен, на когото не биваше да се отдава. Чувствата му бяха искрени, но и той като нея бе заслепен от една реалност, която му се искаше да е истинска, но всъщност грешеше. До този миг грешеше и тя.

Лара се надигна и го обгърна с две ръце. Притисна лице до гърдите му и вдъхна приятния му мирис. Желанието я изгаряше цяла, но тя успя да се овладее.

Почти разплакала, прошепна:

— Дерек, защо все на мен се случват такива неща?

Той наведе нежно главата й назад и се вгледа в очите й.

— Лара, какво има, кажи ми.

Тя го пусна и се наведе да вземе пуловера, за да прикрие гърдите си.

— Не бива да го правим. Искам… Но не бива.

Дерек учудено я погледна:

— Мислех, че наистина ме желаеш.

— Да, така е. Но има някои пречки, които… Ти не си виновен.

— Какви пречки?

— Дерек, моля те, нека не говорим за това. Не бива да бъдем заедно, това е.

— Маргарет ли е причината?

— И тя, и синът ти, и Стийв, и моят живот, и твоят, и нашето приятелство, и моят страх. Хиляди, хиляди пречки.

— Единствената съществена пречка е страхът. А той може да бъде преодолян.

Лара се приближи до огъня — липсваше й топлината на Дерек.

— Ще отида в друг мотел. Или у Кал.

— Не.

— Аз съм виновна, че стигнахме толкова далеч. Но много исках да ме целунеш.

— Това ме радва.

— Моментна слабост. Обещавам, че няма да се повтори.

Дерек пъхна краищата на ризата си в панталона. Приближи се до Лара и каза:

— Не съм съгласен с последното. Искам да се чувстваш добре.

Тя поклати глава.

— Не виждаш ли, че не зависи от нас?

Дерек се приближи. По погледа му личеше, че не обръща голямо внимание на думите й. Той взе лицето й в двете си ръце, наведе се и я целуна нежно. Кратка, но възбуждаща целувка. Лара се стегна и направи крачка назад.

— Дерек, извинявай, но ще си лягам.

Тя се обърна, без да дочака отговора му, и тръгна към стаята за гости.