Джанис Кайзър
Тялом и духом (13)

Тринадесета глава

Лара се събуди омотана в чаршафи. Нощницата й беше на кръста, а косата разпиляна на всички страни. Лежеше диагонално на леглото. В следващия миг забеляза, че Дерек го няма.

През нощта почти не спа. Все едно да спиш с мечок, не че й беше неприятно. Но нали не беше свикнала друг да спи до нея, особено да диша, и то доста дълбоко. Но къде беше той? Сигурно е спяла дълбоко, за да не го усети? Тя се подпря на лакти и подуши въздуха. Кафе. Сигурно беше долу и приготвяше закуска — така беше и предишния път, когато беше при него. Дали не я мислеше за мързелива поспалана…

Лара погледна часовника. Минаваше девет. Не беше късно, като се има предвид предишната нощ. Главата я наболяваше — вероятно от шампанското и от липса на сън. Топлото тяло на Дерек, в чиито прегръдки заспа, бе толкова приятно. Представи си как щеше да я топли през зимата, когато леглото й беше винаги студено.

Като че ли все още чувстваше ласките му. Усети, че лицето й поруменява от тези мисли. А като си спомни думите, които беше мълвила, съвсем се смути. Тя седна и обгърна коленете си с ръце. Мирисът на кафе стана още по-осезаем. Реши да се облече и да слезе в кухнята. Взе фланелката и дънките си и отиде в банята. Взе душ, облече се, изсуши косата си и слезе. Дерек седеше на верандата с чаша кафе и четеше книга.

— Добро утро — усмихна й се той и протегна ръка.

Тя се приближи и Дерек я целуна. Придърпа близкия стол и Лара седна.

Слънцето грееше над дърветата и къпеше верандата в приятна топлина. Лара премигна и попита:

— Отдавна ли стана?

— Преди няколко часа. Как спа?

— Като на тепих — засмя се тя. — Но в почивките беше приятно.

— Всичко е до навик. Когато по-дълго спиш с някого, всеки си намира удобно място, споделяте възглавници и няма изненадващи удари с коляно или с лакът.

Тя се зарадва, че Дерек е в такова чудесно настроение и го попита:

— Толкова ли беше ужасно?

— Би трябвало ти да кажеш.

— Следващия път да се надяваме, че няма да бъде така.

Той целуна ръката й.

— Направих кафе.

— Усетих колко приятно мирише.

— Да ти донеса ли?

— Не, аз ще си налея. Яде ли нещо?

— Намерих овесената каша. Нали нямаш нищо против?

Тя му се усмихна.

— Стига да си измил купичката!

— Накиснах я.

Двамата се разсмяха и Лара отиде в кухнята. Тя си наля кафе и се върна на верандата. Дерек се беше облегнал и се наслаждаваше на свежия утринен въздух. Приятно й беше да го гледа толкова доволен… Изпитваше странно чувство — та той беше неин любовник. Обичаше ли го? Вероятно да, колко и да беше объркана. Дали някога щеше да се отърси от мисълта, че е женен? Не можеше да прекара живота си в пиене на шампанско, та да забрави, нали? Очакваше, че утрото отново ще събуди мрачните й размисли, но ето че се чувстваше чудесно. Той взе ръката й и отново погали дланта й с палец.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита Лара.

— Исках да те попитам при мен ли ще дойдеш, или аз да остана при теб?

Лара го погледна въпросително.

— Друг избор нямаме, така ли?

— Ако искаш, да се срещнем някъде по средата на пътя — засмя се Дерек.

— Какво искаш да кажеш?

— Че те обичам, какво друго?

Лара забеляза закачливото пламъче в очите му. Той не пускаше ръката й.

— Ще ми се да споделя какво ме притеснява — промълви тя.

— Можеш да споделиш всичко, което искаш.

— Но би предпочел да не го знаеш.

— Приятно ли ти е с мен?

— Да.

— Толкова ли си недоволна от снощи, че не искаш да опитаме отново?

— Да спим заедно ли?

— Да, пак да си пречим в кревата.

Лара прихна. Опита да измъкне ръката си, но той здраво я държеше.

— Бих опитала още веднъж.

— Речено-сторено. Без задължения — щом така се чувстваш по-добре. С гаранционен срок. Ако стоката не задоволява клиента, парите се връщат обратно.

Той закачливо гризна кокалчетата на пръстите й, а тя успя да издърпа ръката си.

— Дерек, ти си самият дявол!

Той се засмя с топлия си сърдечен смях. Лара осезаемо чувстваше неговото присъствие и беше щастлива, защото виждаше, че той е в прекрасно настроение. Но всъщност тя бе негова любовница, а той женен мъж, и никой не можеше да избяга от тази действителност, която толкова я потискаше.

Дерек каза, че я обича, но колко? В какъв смисъл? Като заместител на съпругата си? На Маргарет? Съзнаваше, че в момента тя е единствената жена в неговия живот и въпреки това бе неспокойна. Мисълта за Маргарет не я напускаше нито за миг.

— Хайде, решавай — настоя Дерек. — Ти ли ще се мъчиш при мен, или аз при теб?

— Мисля, че предпочитам да останем тук.

— Тогава ще отида да си взема пишещата машина и някои неща. Може би куфар…

— Ама малък — усмихна се Лара.

Той отново се засмя.

— Добре, малък.

Лара взе чашите, за да налее още кафе. Когато се върна му подаде ключ от къщата.

— Пълно доверие значи — усмихна се Дерек.

— За твое удобство. Но ако реша, ще си го взема.

— Никакви неразумни постъпки, а?

— Може и да ти се виждам лекомислена, ама не съм.

Мълчаха и пиеха кафе. По едно време Дерек стана и каза, че отива да си вземе нещата.

— Да купя ли нещо за ядене? — попита той.

— Аз ще пазарувам.

— Можем да отидем заедно?

— Добре, но следващия път.

Лара не искаше да го засегне, но държеше на независимостта си. Дойде й много наведнъж — гостенин, мъж, с когото да споделя леглото си, любовник, с който да живее…

— Щом искаш. А имаш ли нещо против да донеса няколко бутилки от шампанското?

— Знам аз какво целиш.

Той се усмихна.

— Надеждата крепи, човека.

— Засега нямаме нужда от шампанско.

Дерек се наведе и я целуна по бузата.

— Ама че си упорита, мила моя Лара.

Свежият му познат лъх я възбуждаше. Тя разтвори устни и двамата се целунаха. Само след няколко секунди те усетиха, че от сдържаността им няма и следа, и че ги обземат чувствата от предишната нощ.

Лара губеше самообладание и затова се отдръпна.

— Ако смяташ да работиш, май ще трябва да помислим дали е уместно да прекарваме дълго време заедно.

Дерек поклати глава.

— Няма страшно. Това е полезно.

— За кого? За теб или за мен?

Той я щипна по носа, взе ключа от масата и го пъхна в джоба си.

— Ще дойда след няколко часа. Сигурна ли си, че не искаш да донеса нищо?

— Само пишещата машина и малкия куфар.

Дерек й намигна.

— На вашите заповеди. — Целуна я още веднъж и тръгна.

Лара отиде с колата да купи някои неща. Снощи не бяха вечеряли, така че вечерята бе осигурена. А утре… утре Дерек можеше да не е при нея или щяха да отидат заедно на пазар.

На връщане от магазина мина покрай една галерия с морски акварели на витрината. Това й напомни, че Дерек някога бе рисувал. Хрумна й идея. Джордж, собственикът на супермаркета, продаваше четки и бои. Нямаше голям избор — два вида кутии с бои, набор от четки и картон. Лара купи по-голямата кутия, четки и картон и се прибра вкъщи.

Дерек я чакаше. Тя реши да остави подаръка му в джипа. Щеше да му го даде след вечеря. Двамата обсъдиха кой къде ще работи и накрая решиха Дерек да се настани в хола.

Лара се разположи на верандата в очакване да я осени музата. Но тракането на пишещата машина я разсейваше и не след дълго тя се отказа от намеренията си да пише. Дерек не е виновен. Беше разсеяна и толкова.

Не й беше лесно да живее с друг човек. Но тя като че ли сама усложняваше нещата. Сама търсеше какви ли не проблеми. Но това беше нейният живот и тя нямаше да се остави на течението. Дори ако трябваше да го споделя с човека, когото обича.

Късно следобед тя взе касетофона и тефтера си и каза на Дерек, че ще отиде на поляната, та дано я споходи вдъхновение.

— Аз мога да те вдъхновя — засмя се той.

— Не такова вдъхновение — отговори Лара през смях.

Дерек остана да печата в хола й. Поляната бе цялата огряна от топлите слънчеви лъчи. Лара седна на един пън и през очите й се занизаха картини от предишната нощ. Преплетените им тела и неизпитваното до тогава върховно преживяване. Самата мисъл накара сърцето й да забие учестено. Пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Дерек бе обсебил цялото й същество, тя беше негова.

Напразно се опитваше да пише. Дерек не напускаше мисълта й дори за миг. Лара постоя още малко, взе нещата си и се върна в къщата.

Дерек правеше салата в кухнята.

— Напусна ме вдъхновението — рече той. — Реших да се заема с малко физически труд.

— Днес не можах да напиша нито ред — въздъхна Лара.

— Какво да се прави, има такива дни.

Тя кимна.

— Знаеш ли какво, трябва да пишеш любовни стихотворения.

Лара го изгледа.

— Ама че егоизъм!

Той се засмя, хвана я през кръста и я завъртя. Тя отпусна назад глава и също се засмя от все сърце. Дерек я пусна и я прегърна. Тя усети туптенето на сърцето му. Нима такова щастие бе възможно?

Лара приготви вечерята и двамата седнаха на кухненската маса. Дерек пи чаша червено вино, но Лара отказа — предишната вечер бе пила доста.

Измиха заедно чиниите и тя му показа кое къде държи. Не спряха да се шегуват и да се смеят.

След това Дерек седна в хола, а Лара изтича до джипа, за да вземе подаръците. Връчи му ги и коленичи до стола в очакване. Дерек се зарадва — като че ли повече на вниманието й, отколкото на боите, но все пак те му напомниха за някогашното хоби и това го трогна. Наведе и взе лицето й в ръце.

— Много ти благодаря — прошепна той.

— Помислих си, че би било хубаво да са ти под ръка, ако някога ти се пририсува.

— Дано не те разочаровам.

— Ще рисуваш не с някаква специална цел, а за удоволствие. Всъщност животът ни е даден може би точно за това…

Дерек погали шията и целуна устните й.

— Да, така е.

Вечерта бе топла и те не запалиха камината. Почетоха на дивана, Лара свила краката си в скута на Дерек.

След около час тя остави книгата си и се загледа в него. Дерек усети погледа й и се засмя.

— Възможно ли е да ни е толкова хубаво заедно? — попита тя.

— Щом го искаме — възможно е.

Лара се боеше, че ще привикне към приятната му компания и ако един ден я напуснеше… Не сподели мислите си. Не че имаше основание да се страхува, но все пак той бе донесъл само един малък куфар, пък и, макар и на шега, се бяха разбрали за известен „гаранционен срок“.

Почетоха още малко. Дерек разтри стъпалата й. Лара усети, че той вече не е толкова съсредоточен върху книгата и когато очите им отново се срещнаха, той хвана ръката й и те се качиха в спалнята. Дерек започна бавно да я съблича, дрехите, после бельото. Милваше я и целуваше нежно раменете й.

Тя легна, а той започна също да се съблича. Когато се прегърнаха, тя усети вече познатото ухание на топлото му тяло. Дълго се милваха и целуваха.

Чак сега Лара осъзна колко много го желаеше. През целия ден. След дългата увертюра, телата им се сляха, но този път в по-бавен и спокоен ритъм. Усетеше ли я, че е на предела да изживее върховния момент, Дерек забавяше темпото, изчакваше и после отново продължаваше.

Любиха се много дълго, сякаш часове. Лара едва се владееше, възбудата й растеше и между две страстни целувки тя прошепна:

— Защо, защо постъпваш така… Не мога повече, моля те.

С много умение Дерек разпали страстта й още и още, докато най-сетне и двамата се отдадоха бездиханни на забравата на любовта. Лара остана в прегръдките му с разтуптяно сърце и тогава той отново й каза, че я обича.

Тя искаше да му отвърне със същото, но не можа. Обичаше го, нямаше съмнение. На тревожните мисли все още не я напускаха. Не искаше отново да ги споделя с него. Той не би приел страховете й.

 

 

На другата вечер Лара беше в кухнята и миеше чиниите. Прозорчето над мивката бе отворено и ветрецът подухваше пердетата. Дерек цепеше дърва пред къщата. Каза й, че има нужда от малко физически труд — цял ден бе прекарал над пишещата машина. Лара веднага го заведе на двора и му предложи да нацепи по-дебелите дървета и да ги подреди на купчини за зимата. Дерек с удоволствие се залови за работа. Тя го погледа няколко минути и се възхити на сръчността му.

Миеше чиниите, заслушана в успокояващото ехо от ударите на брадвата. Беше хубаво, че има с кого да споделя всекидневните задължения, че не всичко лежеше на нейните рамене. Представяше си запотения Дерек в топлата вечер, как цепи дърва и ги подрежда за зимата, и сърцето й се изпълваше с радост. Дали да не му направеше кейк или някоя друга по-специална вкуснотия…

Тъкмо се загледа в килера, за да види какви продукти има, когато чу, че към къщата се приближава кола. Брадвата замлъкна. Лара погледна през предния прозорец и видя колата да спира със запалени фарове.

Непозната кола. Кой ли можеше да е? Отвори вратата и видя Дерек да се приближава. Вътре имаше две жени. По-младата слезе. Беше Мери Бет.

Съпругата на Стийв беше слабичка брюнетка, малко по-висока от Лара, хубава, но с малко старомоден, провинциален вид. Лара я беше виждала само веднъж, скоро след сватбата й със Стийв. На панаира в Мендосино Мери Бет бе дошла при нея, за да й се представи, защото нямало причина да останат непознати. Лара се беше зачудила на желанието й да се запознаят, но сега разбираше, че това е било разумно. Бяха разговаряли само няколко минути, но Лара не беше забравила впечатлението, което й направи съпругата на Стийв.

— Не знам дали ме помните. Мери Бет Адамсън — каза тя. — Може ли да поговорим?

Лара кимна.

— Да.

Чувстваше се неудобно. През последните няколко дни изобщо не се сещаше за съпруга си, но като видя Мери Бет, лошите спомени изплуваха в съзнанието й.

— Заповядайте вътре.

Жената погледна към Дерек. Той реши, че ще бъде по-добре да изчезне, и се запъти към навеса с дървата. Лара прецени, че няма смисъл да ги запознава. И да обяснява присъствието му.

Мери Бет беше неспокойна. Тя забеляза, че Лара гледа към другата жена в колата.

— Това е майка ми — обясни тя. — Ще ме изчака в колата.

Роклята на Мери Бет беше малко тясна, а може би и малко къса. Но пък беше елегантна и добре изгладена. Тя се поспря колебливо на прага.

— Заповядайте в хола — покани я Лара.

Двете седнаха една срещу друга.

— Не е много прилично, че идвам така неочаквано, без да се обадя, но разговорът не е за телефон. Извинявайте…

— Няма нищо.

Откъм двора се дочуваше брадвата на Дерек.

— Това ли е мъжът, който ще свидетелства против Стийв? — попита Мери Бет.

— Да.

Мери Бет прехапа устни и наведе глава. Нервно преплете пръсти.

— Лара, съжалявам за случилото се. Нали знаете, Стийв понякога превърта.

— Да, знам.

— Така е, за съжаление…

Лара искаше да я попита защо е дошла, но виждаше, че Мери Бет е много смутена и не искаше излишно да я притеснява. Затова мълчеше и изчакваше.

— Предполагам знаете, че със Стийв сме разделени. Смятах да се разведа. Вероятно и затова така се е разбеснял. Аз също имам вина за неговото поведение и за това, което е направил.

— Нямате вина. Стийв е зрял човек и отговаря за постъпките си. Никой не е виновен вместо него. — Лара усети, че повишава тон. — Предполагам не сте тук, за да се извините от негово име.

Мери Бет поклати глава.

— Не, причината е друга.

— И каква е тя?

Жената сведе очи, а устните й потрепериха.

— Стийв ме помоли да ви попитам дали не бихте се съгласили да разговаряте с него.

— Прокурорката ме попита и аз отказах.

— Да, знам. Но дали не бихте го направили заради мен? — Очите й се напълниха със сълзи.

— Но нали ще се развеждате? Какво ви интересува.

— Не знам дали ще се развеждам. Може би… Не знам. Още не съм решила. — Мери Бет изтри сълзата в ъгълчето на окото си.

— Нищо не разбирам. Стийв насила ли ви накара да дойдете при мен?

— Не, помоли ме.

— Но защо изпълнявате молбите му? Защо го слушате?

— Как да ви кажа…

— Сигурно има някаква причина.

Лара погледна жената, която не вдигаше очи.

Отвън се чуваше брадвата на Дерек. Лара беше спокойна, когато той беше наблизо. Мисълта, че е наоколо и че тя не е сама, я правеше щастлива.

Мери Бет мълчеше. Подсмърчаше и бършеше сълзите си.

— Налага се да ви кажа нещо.

— Какво?

— Бременна съм, Лара. Ще имам дете от Стийв.

— Как така бременна?!

Мери Бет скри лице в шепите си и заплака тихо.

— Разбрах преди няколко седмици. Сигурно съм забременяла последния път, когато Стийв насила…

— О, Боже.

— Толкова се разстроих, когато разбрах. Години наред не можех да имам деца и исках да забременея, и точно когато… — Тя заплака истерично.

Лара стана и отиде да седне до нея на дивана. Прегърна я. Жената постепенно се успокои. Извади носна кърпичка от чантата си и обърса очи.

— Извинявай… Без да искам.

— Сигурно ти е много тежко. Стийв знае ли?

— Да. Нали ходих в затвора. Казах му на свиждането.

— Той какво каза?

— Плака. Като малко дете. За пръв път го виждам да плаче.

Лара беше слисана от думите й. Стомахът й се сви на топка. Никога не си беше представяла, че може да изпитва състрадание към Стийв, но ето че й стана жал за него.

— И искаш да оттегля обвиненията си, инак бащата на детето ти ще бъде в затвора…

— Да, Лара, моля те. Казах на Стийв, че трябва да ти се извини. Да разговаря с теб. И той се съгласи. Затова иска да се срещнете.

Лара стана и закрачи из стаята.

— Но как е възможно всичко това!

— Разбирам, че не би му простила. И аз бих се чувствала така на твое място.

Лара избухна.

— А ти какво си мислиш, Мери Бет? Въобразяваш си, че бащинството ще промени Стийв, че той ще стане друг човек, защото си бременна от него? Насила ти е направил дете! Що за човек е това?!

— Права си — разплака се отново Мери Бет. — В първия миг бях отвратена, че нося неговото дете. Но то е негово! И ние сме женени! Не можех да го пазя в тайна. Отидох в затвора и му казах. Изобщо не очаквах такава реакция от негова страна.

— Това, че се е разплакал, не означава нищо!

— Не е само това. Не искам бащата на детето ми да бъде в затвора, разбираш ли? Ако не друго, то поне това, Лара.

— Значи аз трябва да забравя случилото се заради твоето дете, така ли?

— Нямам право да те моля за това. Но поне поговори с него. Дай му някакъв шанс.

Лара поклати глава.

— Разбирам положението ти. Но това не променя с нищо постъпката на Стийв, нито пък него самия. Дали го съжаляваш, или не, си е твоя работа, но той не трябва да се възползва от теб или от мен, за да облекчи положението си.

— Знам, че го мразиш. Аз също го мразех. Но мисля, че след като научи за бебето, той е вече друг.

— Защо? Защото се разплака, за това ли?

— Не. Според мен той изведнъж осъзна какво е направил с живота си.

— А твоят и моят живот? А това бебе?

— Мисля, че разбира грешките си.

Лара не бе убедена. Тя седна на стола и заяви:

— Мери Бет, на теб ти се иска да е така, но не е така.

— Може би няма да ми повярваш, но през последните години Стийв се промени. Поумня. Но нали го уволниха, започна отново да пие и да се кара с мен. Една вечер дори ме би и тогава го напуснах. Въпреки всичко той е много променен.

— И такъв съпруг и баща за детето си ли искаш? Ами нали при следващия проблем той пак ще побеснее и ще стане същия?

— Била си омъжена за него само няколко месеца. И то много отдавна. Не си го обичала. А аз го обичам. Въпреки недостатъците му. Загубих надежда, затова реших да се разведа. Когато разбрах за бебето, прецених, че си заслужава да опитаме още веднъж.

Лара поклати тъжно глава.

— Мери Бет, Стийв не те заслужава.

— Трябва да опитам — усмихва се Мери Бет. — Моля те, Лара, помогни ми и поговори с него, моля те.

Лара стисна очи и притисна ръце до лицето си.

— Не мисля, че ще мога. Дори заради теб и детето ти.

— Поне помисли…

— Добре, ще помисля — въздъхна Лара.

Мери Бет стана. Лара също се надигна. Двете се погледнаха и Мери Бет я прегърна, без да продума.

Преди да излезе, тя спря рязко на прага. От другата страна на вратата стоеше Дерек, с потно чело и риза. Мери Бет погледна Лара и тя ги запозна.

— Ако не беше Дерек — каза Лара, — Стийв щеше да е в много по-тежко положение. А аз или в болница, или мъртва.

Мери Бет наведе глава.

— Благодаря ви. Толкова съжалявам за всичко. Как искам никога да не се беше случвало.

Лара прегърна Дерек през кръста, защото усети нужда да бъде закриляна.

— Не знам за какво точно става дума — рече той, — но всяко зло за добро. Ако не беше Стийв, сигурно сега нямаше да съм тук.

Мери Бет погледна с надежда Лара, но замълча.

— Ще си помисля — успокои я Лара, — но повече от това не мога да ти обещая.

Мери Бет кимна и Лара я изпрати до стълбите. Изчака я да се качи в колата и да тръгнат. Дерек бършеше чело с носната си кърпа.

— За какво беше дошла?

Лара отново го прегърна през кръста.

— Мери Бет е бременна от Стийв. Искат да си оттегля обвинението, та татко Стийв да бъде един добър гражданин, разбираш ли?

— Боже мой!

— Изумително, нали?

— И какво ще правиш?

— Тя ме помоли да говоря със Стийв. Сигурно ще иска да му простя. Казах, че ще си помисля.

Дерек я целуна по главата.

— Горката Лара. Не те оставят на мира.

— Да, наистина. Но знаеш ли какво?

— Какво?

— Докато Мери Бет ми разказваше тази тъжна история, аз си мислех само за теб и колко е хубаво, че не съм сама с всичките си проблеми.

Дерек я целуна.

— Вярваш не вярваш, ала щастливецът съм аз.

На другия ден Лара дълго мисли как да постъпи. С Дерек поговориха по въпроса и той заяви, че не смята за удачно тя да помага на Стийв само защо трябва да помогне на Мери Бет. Но ако смятала един разговор с него от полза, то тогава би могла да се съгласи.

Лара бе на мнение, че има различни видове полза. Една от тях е да помагаш на другите. Проблемът беше, че тя не съумяваше да прецени кое наистина би било от полза в случая. Престоят в затвора можеше да се окаже и полезен за Стийв.

Дерек й предложи да се обади на прокурорката за съвет. Лара одобри идеята му и веднага след като обядваха, й се обади.

— Преди всичко трябва да знаете, че отпадането на обвинението не зависи само от вас — каза Каролин. — Но ако откажете съдействие, ще затрудните делото.

— С други думи не бих могла кой знае колко да помогна на Стийв.

— Точно така.

— Тогава няма да прекалявам с обвиненията, но и няма да скрия онова, което се случи.

— Лара, не мислете за тези неща до делото.

— Но Мери искаше да разговарям със Стийв. Това все още е възможно, нали?

— Разбира се. Вие решавате. Може и да ви стане по-леко, когато се изправите срещу него. Говорихме за това.

— Ако реша да го видя, кога ще стане срещата?

— Някой ден преди делото. Помислете добре. Има още време. Аз ще настоявам да не бъде пуснат под гаранция, та дано му дойде умът в главата. Мисля, че няма начин да бъде пуснат, такова е и решението на съдията.

— И все пак, биха ли го пуснали при някакви обстоятелства?

— Адвокатът му прави опити. Тъщата има пари и настоява за парична гаранция. Ако успеят да убедят съдията, може и да го пуснат под гаранция.

Лара застина.

— О, не!

— Надали ще го пуснат, Лара. Аз съм непреклонна — той трябва да остане в затвора, защото иначе представлява опасност за теб. Проявил е достатъчно грубост и насилие, за да настоявам за това. Освен ако вие сте на друго мнение.

— Не, не съм. Нищо, че Мери Бет го намира за променен.

— Тогава ще направим следното: аз ще съобщя на адвоката му, че обмисляте евентуална среща с обвиняемия и че ще дадете отговор след две седмици. Така ще имате време да помислите, а те няма да настояват за допълнителни разговори.

— Това е разумно решение.

— Не мислете за Адамсън. Ако бях на ваше място, бих мислила за господин Гордън. Толкова е симпатичен, а и доколкото ми се струва, държи много на вас.

Лара се усмихна.

— И аз мисля така.

Прокурорката се засмя.

— Без да искам, налучках нещо, нали?

— Без коментар.

— Имате късмет! — каза Каролин. — Само ще добавя, че например моята секретарка веднага ме заразпитва за него, след като го видя онзи ден…

— Вярвам ви — през смях отвърна Лара.

Каролин беше права. Тя наистина имаше голям късмет.