Луиз Бегшоу
Жена от класа (23)

Двадесет и втора глава

Алармата я сепна. Даяна се протегна и натисна бутона, за да изключи сигнала. Беше будна от часове. Имаше да мисли за прекалено много неща, за да се унесе в сън, а и трябваше да иде в офиса в осем часа.

Надигна се от твърдото си легло и погледна навън към сивото и мрачно утро над Манхатън. В центъра на града, високо в мансардния й апартамент, където въздухът бе по-чист и имаше изглед към зеленината на парка, онази лицемерна кучка Фелисити Метсън спеше в нейното легло със съпруга й. Даяна изстена. Предната вечер сигурно е изглеждала ужасно нелепо, закована на вратата и със зяпнала уста като риба на сухо.

Прокле се за глупостта си. Когато всичките й познати се разпръснаха като пилци, тя се довери на Фелисити. Трябваше да предположи, че крои нещо. Даяна огледа малкия си функционален и напълно безличен апартамент с омраза. Тъкмо Фий предложи тя да се настани тук и да се изнесе от семейното жилище незабавно — сега бе ясно — за да направи място за нея.

Клеър имаше право за коварната любовница. Само дето въпросната особа не е Мира Чен. А най-добрата й приятелка.

— Разбира се, че бях твоя приятелка, скъпа. — В съзнанието й изплува образът на Фелисити, усмихната като гладен крокодил, който се кани да погълне плячката си. — Бях приятелка и на двама ви с Ърни. Ти вдигна такава ужасна врява и го изложи напълно. Съвсем явно е, че той не е подходящият мъж за теб. Просто ти помагам да приключиш нещо, което сама започна.

— Аз ли съм го започнала? Аз ли спах с Мира Чен?

— Не беше само Мира. — О, колко самодоволен изглеждаше Ърни от тази своя забележка. — Ти отлично знаеше правилата, когато се омъжи за мен, надута глупачке! Твоята фригидност ме подтикна към това.

Даяна стоеше на мястото си и местеше поглед от единия към другия. Представи си смеха на Фелисити, докато разказваше всичко, дума по дума, на Наташа, Джоди и останалите. Вероятно го е правила през цялото време. Мислено видя богатите съпруги, седнали комфортно на най-добрата маса в Руската чайна, да си бъбрят за Мира и Ърни, за сцената в апартамента й и за мизерното й сегашно жилище, докато отпиват шампанско от кристалните си чаши. Не можеше да помръдне. Сякаш бе попаднала в кошмар, в който краката й бяха залепнали за пода.

— Негодник! — промълви тя.

Ърни се изсмя.

„Негодник“ — имитира я той. — Това ли е всичко, на което си способна, скъпа? Видяла си предложението ми, нали? Според нашия адвокат нямаш никакъв шанс. Можеш сама да провериш; били сме заедно само седем месеца, при това именно ти си ме напуснала.

— Защото ми изневеряваше — изтъкна Даяна. Езикът й сякаш залепна за небцето. — Ще те съдя тук, в Америка. Няма да ти остане и пукнат грош.

Ърни се засмя. Невероятно как е успяла да заблуди сама себе си. Беше си въобразявала, че той я обича.

— Не мисля така, съкровище. Подадох молба за развод в Англия, а ти започна работа тук, изнесе се от дома, не се обаждаш, нищо. Между другото не си мисли да опразваш общата ни сметка. Вече се погрижих за това.

— Какво? — възкликна Даяна. Потърси опора в ниското диванче, което бе открила след месеци безплодно търсене на един търг за изящни предмети в Амстердам.

Ърни махна снизходително с костеливата си ръка.

— Не се тревожи. Оставил съм ти десет хиляди. Не искам бившата ми жена да е на улицата. Хората ще започнат да приказват. Би трябвало да ти стигнат. Плюс двеста и петдесет хиляди, ако си добро момиче.

— Но аз съм твоя съпруга — каза Даяна. Примигна няколко пъти, за да скрие сълзите, които не искаше да пророни пред Фелисити — тази самодоволна, проклета двуличница, — но нямаше избор.

— Не за дълго — подсмихна се Ърни.

Даяна изхлипа и с препъване излезе във фоайето. Когато пристъпи в асансьора, я застигна едва приглушеното хихикане на Фелисити, което сякаш се надигаше от мехурчетата в казана на някоя вещица. Беше слязла до входа, обляна в сълзи, и момчето в асансьора трябваше да забоде поглед в обувките си, което накара Даяна да се почувства неловко.

За щастие шофьорът на таксито не й зададе никакви въпроси. Намираха се в Ню Йорк и нещастието бе често срещана гледка. Тук хората гледаха само себе си.

Сега Даяна тръсна глава, за да се отърве от спомените. Всичко бе истина. Ужасният кошмар е самата реалност. Предната вечер се сблъска челно с действителността, а тази сутрин осъзна, че дори не би могла да си плаща наема за повече от два месеца. Ърни бе решил да я изхвърли от живота си и да я превърне в просяк. Тя внезапно изпита благодарност, че разполага с жалката си и досадна работа.

Твърдо решена да се справи със ситуацията по най-добрия възможен начин, Даяна огледа умореното си лице в огледалото. Беше истински професионалист в разкрасяването. Имаше време да се погрижи за тъмните сенки, да измие косата си, да си облече най-хубавите дрехи и да се обгърне в облак от „Джой“ — най-скъпия аромат на света. Независимо колко лоши изглеждаха нещата, все още разполагаше с красотата си.

„Винаги съм разчитала на нея, каза си Даяна, и все още мога да го направя.“

* * *

Даяна се появи в офиса в осем без пет. Бе облякла един от най-сексапилните си делови костюми — от бежов памучен плат, със силно вталено сако, което подчертаваше пищните й гърди и дупе, както и тънката й талия. Лицето й блестеше нежно от лекия фондьотен с бронзиращ ефект, който бе използвала, коректорът беше изтрил сенките под очите й, а косата и бе вдигната в строг френски кок. На лявата й ръка все така предизвикателно проблясваха годежният й пръстен и венчалната халка. Около нея се носеше благоуханен облак от парфюм, стига човек да посмее да я приближи. Напълно прозрачен чорапогащник от „Уулфорд“ и кремави обувки на нисък ток от „Патрик Кокс“ допълваха тоалета й.

Наслаждаваше се на всяко подсвиркване и одобрително подвикване по улиците, макар да се преструваше, че не ги забелязва. „Мъжко признание, каза си Даяна, ето какво ми е нужно в момента.“

Настроението й леко се подобри. В дванадесет и половина на обяд имаше среща с Хърб, най-добрия, най-коравия бракоразводен адвокат в Манхатън. След като чу името Фокстън, асистентката му незабавно й насрочи час за среща с него. Щеше да даде на Ърни да разбере къде може да си завре мизерните двеста и петдесет хиляди. Най-много би я зарадвало, ако го остави без пукнат грош.

Междувременно трябваше да се разправя с Майкъл.

Шефът й я очакваше. Даяна забеляза тъмния му костюм, черните обувки, мускулестия му гръден кош. Сисеро изглеждаше както винаги. Изпита леко вълнение. Какво ли ново мъчение е измислил за нея? Още работа? Сякаш имаше нужда от подобно нещо тъкмо сега.

— Тук съм — обади се тя.

Сисеро я погледна. Какво прелестно създание. Мислено свали памучната дреха от забележителните й гърди и отлично оформеното й дупе. Дразнеше го със способността си да изглежда в идеална форма във всеки миг от деня. Как би искал да плъзне тясната пола нагоре по бледите извивки на ханша й, да я наведе върху бюрото си и да изпише с език името си върху изпъстрената с лунички падинка между гърдите й. Вярваше, че може да накара зърната й да станат по-твърди и от камъчетата на морския бряг само за двадесет секунди. Представи си я как изгубва самоконтрол, лъскавата й коса — влажна и разпиляна — покрива гърдите му, плоският й корем се повдига към него, а дългите й пръсти го стискат здраво, докато тя се извива страстно назад…

Майкъл си наложи да вдигне поглед. Слава богу, че панталоните му бяха скроени широко. Не биваше да позволява тази жена да го изважда от равновесие. Освен това е омъжена. Беше абсолютно забранена територия.

Но пък бе убеден, че е гъвкава като змиорка.

— Виждам. — Тонът му беше забележително делови и спокоен. — Имам нова задача, в която искам да опиташ силите си.

— Мисля, че вече съм се нагърбила с толкова, колкото мога да понеса.

— Това го решавам аз — безцеремонно отсече Майкъл. — Искам да прегледаш още някои рисунки и скици.

— Защо? — Даяна приглади косата си. Той си представи как я хваща в ръка и запушва с нея устата й, докато завързва ръцете и краката й, за да си поиграе с тялото й, докато накрая тя безпомощно започне да се извива към него. — Вие не архивирате рисунките. Не ми казвайте, че сте решили да започнем да правим архив и на всички картини.

Майкъл й се усмихна широко. Възможно най-наглата и самоуверена усмивка на света.

— И какво ще направиш — ще тропнеш ядно с крак ли? — попита я.

Даяна помръкна.

— Не съм в настроение.

— Много жалко, но пък аз съм — отвърна Сисеро.

Той завъртя ключа в бравата. Беше много старомодно да се отварят офисите с ключ. На горните етажи навсякъде имаше кодове и пароли за достъп. Но Даяна знаеше колко ненавижда излишните разходи шефът й. Какъв контраст със съпруга й — дали все още бе неин съпруг? — който е ненаситен към лукса. Колко ли струва на акционерите частният му самолет, двата хеликоптера, ежемесечните полети до Атлантик Сити, както и голф турнирите за супер агентите и авторите на бестселъри? Много, но пък Ърни не се интересуваше от чуждите разходи. Вълнуваха го само собствените му пари, от които напълно я бе отрязал.

Някой се качваше тежко по стълбите. Тя се обърна и видя мъж в костюм да се приближава към тях. Позна го — Реджи Шроптън, един от адвокатите в компанията на Ърни.

— Здравей, Реджи — любезно го поздрави Даяна.

На бледите му страни се появи яркочервено петно от смущение, но той не вдигна поглед. Стискаше две папки с документи.

— Здравейте, госпожо Фокстън. — Тя примигна, по-рано я наричаше Даяна. — Господин Сисеро. Опасявам се, че ви нося някои документи.

Сисеро протегна ръка и ги грабна.

— Документи? Май сте започнали доста отрано днес?

— Може да се каже. — Реджи вдигна глава и вторачи воднистите си очи в Майкъл. — Трябва да ви помоля да ми дадете този ключ.

— Моля? — сопна се Майкъл.

— Това са заповеди за прекратяване на договора ви, както и този на госпожа Фокстън. Такива са връчени и на всички останали служители на „Грийн Егс“. Компанията оттегля финансирането си и замразява всяка дейност на този етап. Както е според договора ви, получавате едномесечна заплата вместо предупреждение.

За миг Майкъл не можа да каже нищо. Опитваше се да асимилира чутото, но нещо не се връзваше.

— Предполагам, твърде наивно е да вярвам, че се шегувате?

— Никога не се шегувам — с тънко гласче го увери Реджи.

— Но явно някой в „Блейклис“ си пада по глупави шеги. Аз имам договор.

— С клауза за консолидиране на компанията, валидна за първите осем месеца, която анулира всякакви по-нататъшни задължения от страна на „Блейклис“, включително осигуряване на офиси, покриване на производствени разходи, здравни застраховки и премии — изрече на един дъх Реджи. В очите му имаше противно пламъче.

Даяна го разпозна. Това е любимият израз на Ърни. Сърцето й се сви. Работата й се бе изпарила като дим. Колкото и незначителна да е, тя бе всичко, което имаше.

— Трябва да помоля и двама ви да напуснете. Надявам се, че ще го направите мирно и тихо и няма да се налага да викам охраната — продължи адвокатът.

— Няма да е необходимо — тихо отвърна Даяна. Тя кимна на Сисеро. — Тръгваме си. Можеш да предадеш на съпруга ми, че моят адвокат ще се свърже с него още днес.

— Както и моят — добави Сисеро. Масивният му здрав врат бе почервенял от гняв.

— Разбира се — отвърна Реджи Шроптън с тон, който казваше, че му е все едно.

Двамата излязоха заедно. Беше крайно неприятно преживяване. Стиснали прекратените си договори, те минаха покрай неколцина служители на „Блейклис“, след като асансьорът ги свали във фоайето. Една от тях бе Джанет Дженсън; тя се ухили широко, когато Даяна мина покрай нея.

Майкъл Сисеро не бе промълвил и дума, но тя усещаше искри от гнева му с кожата си, сякаш излъчваше статично електричество. Той безмълвно я хвана за ръка и я поведе да пресекат Седмо Авеню. Не каза нищо, докато не стигнаха до ъгъла на Бродуей и Петдесет и първа улица. После отдръпна ръката си от лакътя й и я изгледа гневно.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Откъде бих могла да знам? — възкликна Даяна и ядно отметна косата си. — Не ме гледай така, сякаш имам нещо общо.

Сисеро се изсмя кратко.

— Господи, каква шега! Вие, англичанките, можете да се престорите на толкова мили и невинни, когато решите. Все едно не знам, че си омъжена за онзи хилав слабак от шестнадесетия етаж.

Даяна прехапа устни, за да не отвърне подобаващо. Несъмнено разводът й щеше да бъде на страниците на всички вестници още утре, но докато това не стане, нямаше защо той да знае всичко. Слънцето блестеше в прозорците на небостъргачите и огряваше билбордовете, които рекламираха различни постановки на Бродуей. Тя стоеше на тротоара, но й се струваше, че губи равновесие, все едно сънуваше всичко това. Цялата ситуация бе толкова нереална.

— Не знаех нищичко — ледено отсече Даяна. — Не съм посветена в плановете на Ърни. И аз съм уволнена.

— Пълни глупости!

— Имаш ли нещо против да не използваш подобни изрази? — строго каза тя.

Майкъл я зяпна, сякаш бе паднала от небето.

— Знаеш ли какво, скъпа? Имам нещо против. Смешно, а? Човек работи цял живот, за да създаде собствена компания. Нощем. Денем. Спи на пода. Накрая се получава нещо хубаво. Отказва много различни оферти. Приема тази и някой му отрязва крилата, само за една нощ, ти как би нарекла този тип? Измамник? Мошеник? Аз предпочитам да го нарека задник. Мисля, че е по-точната дума.

— Аз също работих усърдно за тази компания. Това, че не си се защитил от правна гледна точка, не е моя грешка.

— Точно така. — Тъмните очи на Майкъл я пронизаха безмилостно. Беше толкова първичен и яростен. На светлинни години от слабото и немощно тяло на Ърни. — И ти работеше, вярно — също като Мария Антоанета, когато се е предрешавала като доячка. А сега какво? Ще свирнеш на шофьора си и ще се прибереш в мансардния си апартамент до Сентрал Парк.

— Това не е справедливо — намуси се Даяна.

— Не е, по дяволите! Искаш ли да знаеш защо останалите момичета в офиса толкова те мразеха?

— Не държа особено.

— Е, въпреки това ще ти кажа. Канеше ги да пийнете по нещо заедно след работа и да ги закараш до домовете им. Те едва изкарват достатъчно за наема си, а ти се хвалиш с лимузината и шофьора си.

Даяна се изчерви.

— Не се хвалех. Просто им предлагах да ги повозя.

— Даяна, колко от офис служителите мислиш, че пристигат на работа с лимузина?

— Офис служител — изръмжа тя, — точно така. Това съм била за вас. Послушно кученце. Някой, когото ви доставя удоволствие да подритвате само защото има малко повече пари и много повече стил и изисканост от всички вас. Абсолютно неподправена завист. А аз се стараех заради мизерната ти компания.

— Мизерна значи? Така ли каза и на мъжа си, когато изтича в кабинета му, за да докладваш какво си научила?

Даяна побесня.

— Не съм те шпионирала. Защо не престанеш да обвиняваш други за собствените си проблеми и не се погледнеш в огледалото. Или още по-добре, престани да хленчиш и направи нещо полезно.

„Каква проклета жена, мислеше си Майкъл. Красива, но ужасно проклета.“

— Отлична идея. Отивам при адвоката си.

— И аз също — отвърна Даяна. — Довиждане, господин Сисеро.

Тя се завъртя на пети и се отдалечи решително от него.