Луиз Бегшоу
Жена от класа (18)

Седемнадесета глава

Даяна се събуди преди звъна на будилника. Погледна светещите цифри на електронния часовник до леглото в апартамента на Фелисити и видя, че е едва шест и петнадесет, но въпреки това стана. Нямаше да заспи повече.

Фелисити бе запалила дървата в печката предната вечер, но сега, под светлината на зората, беше останала само студена пепел. Празната бутилка „Шардоне“, която си поделиха, стоеше на плота. Никой не я бе изхвърлил. Даяна огледа апартамента. Приличен, над средното ниво за Манхатън, определено. Но не би могъл да се сравнява с изискания й живот с прислуга и стилни мебели, които Даяна бе избирала сама за себе си и Ърни. Нейният съпруг.

Даяна изстена. Чувстваше се зле от алкохола, а на краката си имаше мазоли. Освен това нямаше дрехи. Освен ако не искаше в „Грийн Егс“ да я видят в тоалета от предния ден. Нямаше избор. Трябваше да се прибере у дома.

Изгледа преценяващо отражението си в огледалните стъкла на кухненските шкафове на Фелисити. Под красивите й очи имаше тъмни кръгове, а стресът и алкохолът сякаш бяха добавили десет години към възрастта й. Даяна се стресна, посегна към чантичката си и извади оттам слънчевите си очила „Гучи“. Бяха с розови стъкла, така че светът щеше да й изглежда розов. Много смешно. Какво розово имаше в живота й?

Ню Йорк вече бе буден и устремен напред. Даяна видя китайски продавач, който препускаше по улицата с колелото си, решен да купи най-пресните стоки от пазара преди конкурентите си. Манхатън бе истински Дарвинов експеримент и само до вчера тя гледаше много одобрително на конкурентния дух на града. В своя ограничен кръг тя бе една от най-важните личности. Там оцеляваха най-стилните. Което никой не би могъл да й отрече.

Сега цялата „мафия“ на прислугата щеше да разбере какво е станало с нея. Портиерът е видял Мира да влиза; Ърни дори не бе проявил достатъчно уважение към нея, че да не я води в дома им. Вероятно щеше да отнеме ден-два, за да се разпространи новината из всички кръгове на манхатънското общество, още три дни, преди намеци за случката да се появят в клюкарските рубрики. Враговете й щяха да тържествуват; още по-лошо щеше да й се отрази съжалението на приятелките й. Новината, разбира се, щеше да стигне и до Англия. По дяволите!

Даяна притисна пръсти до пулсиращите си слепоочия. Нямаше как да го избегне. Въпросът бе какъв би бил най-достойният отговор от нейна страна? Да живее с Ърни и да се престори, че нищо не се е случило? Дума да не става, та той дори не уволни Мира. Да остане тук? Отново се озърна в спретнатия малък апартамент с перленобели стени към спалнята на Фелисити. Слава богу, че имаше поне една добра приятелка, но не биваше да й се натрапва, а и колко унизително би било да споделя всяка вечер с нея подробностите за мизерната си работа и разклатения си брак. Не, най-добре е да наеме луксозно и напълно обзаведено жилище с парите на Ърни, докато той се вразуми. Даяна усети как гневът се надига в нея. Нямаше да остави да му се размине. Само като се сетеше за приказната сватба, за която плати скъпият й татко!

Оживлението по улиците в ранното утро нарастваше. „Не искам никой да ме вижда така“, каза си Даяна. Отиде на пръсти до стаята за гости и набра номера на шофьора си. За щастие Ричард отговори веднага и обеща да я вземе след двадесет минути.

Облече се, направи си кафе и се опита да се съсредоточи върху по-важните въпроси. Какво щеше да си облече днес? Даяна внезапно изпита благодарност, че има мизерната си работа. Това означаваше, че ще може да се скрие от Ърни, Консуела и дори Фелисити. Можеше да позвъни от офиса си и евентуално Фелисити или Наташа биха могли да й предложат някое подходящо жилище. После ще накара Консуела да й събере багажа и готово, щеше да се изнесе само временно от живота на Ърни. Докато той се вразуми.

Тя сви юмруци, като се взираше в Сохо. Къде ли се губеше шофьорът й? Тихичко взе чантата си и излезе на пръсти от апартамента на Фелисити, като внимателно затвори масивната врата зад гърба си. Коридорът в жилищната сграда на приятелката й бе сив и доста студен, нямаше отопление. Даяна потрепери. Колкото по-бързо разрешеше проблема с Ърни, толкова по-добре. Натисна бутона на асансьора; по-добре да почака Ричард във фоайето и да избегне допълнителните въпроси, с които Фелисити можеше да я засипе. Не понасяше вече да стои в мръсни дрехи. Въздъхна; приятелката й бе много мила, но искаше да знае абсолютно всичко. Вероятно това е нейният начин да прояви съпричастност. Но Даяна не искаше да разисква всеки дребен детайл от брака си. Искаше да оправи нещата и да се върне към предишното си положение.

Седна на удобното черно кожено канапе във фоайето и се загледа към улицата. Какво щеше да му струва, за да си я върне? Да изпъди Мира в чужбина, да й обещае никога повече да не й изневерява и да й купи нещо наистина скъпо. Имаше едно колие с изумруди и диаманти, както и подходящи обеци за него, в „Картие“, много красиво инкрустирани и блестящи като морски капчици, заобиколени от звезди — африкански изумруди, които бяха бледозелени като плитчините на морето, плискащо се на гръцкия бряг.

Даяна скочи в колата, когато я видя да спира до тротоара, и изгледа смразяващо Ричард, за да не я пита каквото и да било. Не носеше дрехите си от предния ден от времето, когато бе тийнейджърка. Ричард шофираше уверено и спокойно сред сутрешния трафик и се държеше така, сякаш не я забелязва.

Внезапно изпита неприятното чувство, че е правил това и преди. Вероятно много пъти. Оставял е Ърни у дома или е водил Мира? Или пък някое друго момиче?

Когато вкара колата в подземния паркинг, той й отвори вратата. За щастие всички съпрузи в жилищната им сграда бяха тръгнали за Уолстрийт, а жените им още не се бяха събудили. Даяна повика асансьора и дори успя да вирне глава, пренебрегвайки пиколото. „Как съм облечена, си е моя работа“, решително си каза тя.

Слезе на етажа и влезе в апартамента. Консуела побърза да й отвори вратата и се затюхка, когато забеляза измореното й лице.

— Госпожа Фокстън, къде била сте? Аз се тревожила…

— При една приятелка в центъра. Няма за какво да се притесняваш. Господин Фокстън вкъщи ли е?

Камериерката поклати глава.

— О, не, той излязъл преди час.

Даяна въздъхна облекчено. Поне нямаше да има неприятни сцени тази сутрин.

— Консуела, ще гостувам на моя приятелка за известно време. Искам да ми опаковаш летните дрехи и гримовете и да се обадиш на госпожа Фелисити Метсън. — Грабна една от писалките „Мон Блан“, които Ърни държеше до телефона, и й записа номера. — А също и бижутата ми.

— Да, госпожо. Вие тук ли ще сте да наглеждате?

— Не. — Даяна погледна часовника си. — Ще взема един душ набързо и после трябва да ида на работа. Би ли ми донесла закуска в спалнята?

— Да, госпожо. — По лицето на Консуела личеше, че според нея Даяна вероятно е изгубила ума си, но тя и бездруго смяташе, че англичаните са луди, така че не понечи да спори.

Даяна изтича горе, метна роклята в коша за пране и с радост се пъхна под душа. Докато се сапунисваше и изплакваше, тя прокара пръсти по златните звезди, гравирани в метала. Щеше да й липсва това място. Дано не се наложи да отсъства дълго. Само колкото да даде урок на неверния си съпруг.

Часовникът на стената отсреща показваше, че е седем и половина. Даяна бързо се избърса с кърпата и пусна сешоара на най-силната степен, преди да се зарови в гардероба. Да, ето го елегантното зелено сако на „Прада“, което можеше да съчетае с пола до коленете на „Джоузеф“ в същия цвят и черни обувки с нисък ток на „Ралф Лорън“, както и съвсем тънък и напълно прозрачен чорапогащник от „Уулфорд“. Наистина нямаше време да се гримира, затова отново позвъни на Ричард и използва само малко матов овлажнител за лице и неутрален гланц за устни.

Искаше да иде рано на работа днес. Ърни не би очаквал тя изобщо да се появи, нито пък Сисеро. Щеше да иде навреме и да изненада и двамата.

Консуела отвори вратата и едва не изтърва таблата на пода.

— Госпожа Фокстън! Добре ли ви е?

Госпожата никога не се бе приготвяла толкова бързо, откакто я познаваше. Да не би да отиваше при някое бебе? Или някой е болен?

Даяна само кимна и се нахвърли върху махагоновата табла.

— Всичко е наред, Консуела.

Взе кристалната чаша с прясно изцеден портокалов сок, изпи го на един дъх, грабна кроасана, както си бе върху салфетката, и хукна към асансьора.

Консуела зачака тя да се върне обратно — щура жена. Когато това не стана, камериерката въздъхна, отпусна се тежко на леглото и се зае с кифлата с шоколад, която Даяна остави. Опаковането на багаж бе тежка работа, от която човек огладнява. Нямаше смисъл да се хаби храна. А и кафето ухаеше прекалено хубаво, за да го изхвърли.

 

 

Майкъл погледна към спящото тяло на Айрис. Кожата й бе все още влажна след всичко, което правиха заедно по-рано, когато се задъхваше и извиваше под него. Тя определено е много отзивчива, но пък според Майкъл всички жени са такива — когато попаднат на подходящия мъж.

Слава богу, че в съня си се бе търколила встрани. Не понасяше да се притискат в него, но не искаше да я събуди, за да й го каже. Понякога му харесваше топлината на тялото й, особено когато тя отъркваше закръгленото си дупе в него и го възбуждаше, а той само повдигаше леко крака й и проникваше в нея. Айрис имаше и хубави гърди, вероятно леко подобрени с хирургическа намеса, стегнати и кръгли. Беше много слаба, но отказваше да се храни, макар че определено харесваше секса. Спомни си за предната вечер, когато тя запази маса в ресторанта и се появи с онази къса яркочервена рокля с голямо деколте и нищо отдолу, само гола кожа, спретнато поддържано венерино хълмче — вече влажна и гореща за него…

Погледна спящата жена. Гърдите й изпъкваха като твърди дини, когато лежеше по гръб, но не това го притесняваше. Момичето се грижеше за себе си. Добър знак. Роклята й снощи й придаваше малко долнопробен вид, макар че го бе възбудила… може би е добре да й купи по-подходящи дрехи за случаите, когато излизаха заедно.

Свали силните си крака от леглото и отиде до гардероба си. Определено най-лошата част от това да имаш постоянна приятелка е, че не можеш да я изриташ от апартамента на сутринта. Айрис спеше като пън, освен ако пенисът му не я пробудеше. Вероятно тя е идеалната жена — никога не му се пречкаше.

Наведе се, взе две осемнадесеткилограмови гирички и направи няколко серии с тях. Кръвта и млечната киселина направо кипяха в мускулите му и караха кожата му да настръхва. Усети как мозъкът му се прояснява. Навън почти никой в „Трайбека“ още не се бе размърдал. Реши, че може да си вземе душ, да се обръсне и да иде в офиса в седем и половина. Това бе много важна седмица за компанията. Искаше да е във форма.

Ърни Фокстън бе противен и дребнав английски негодник, каза си мислено Майкъл, после изръмжа, вдигна железните тежести и си напомни, че не бива да го съди предубедено. Какво значение има, стига бизнесът да върви добре. Нека шефът на „Блейклис“ да се разхожда с неговите скъпи костюми и изкуствен тен. Все пак осигури на Майкъл изключително добра дистрибуторска мрежа и професионални и евтини печатни услуги. А и търговските им представители нямаха търпение да заработят с новите му продукти. Според Сисеро разполагаха с най-ефективната система за продажби, което сигурно се дължеше на факта, че Ърни бе вдигнал квотата на всеки търговец и уволняваше онези, които не се справяха.

Джийн Фелоус беше шеф на отдела за детска литература в „Блейклис“. Тя бе едра и космата жена, която не се притесняваше от огромната брадавица на брадичката си, нито от черните косъмчета върху горната си устна. В света на издателския бизнес не се говореше с добро за нея. Шест секретарки бяха подали оставките си само за осем месеца. Но пък това изобщо не бе негов проблем, напомни си Майкъл.

Той имаше визия за бъдещето на „Грийн Егс“ и „Блейклис“ щеше да му помогне за постигането й. Вярно, бе наистина неприятно да се качва до шестнадесетия етаж всеки понеделник и да дава отчет за плановете си, но какво пък, нищо не идваше даром. Майкъл бе на прага на пускането на първата си поредица от книги. Сет работеше непрестанно върху тях и привлече и няколко свои приятели. Майкъл се свърза с един човек, който разработи нов печатен шрифт, приличащ на лесен за четене ръкописен текст, както и с една възрастна жена в Куинс, специализирала се в изписването на сложно изрисувани главни букви в началото на параграфа. Те напомняха на Майкъл за онези, които бе виждал в средновековните ръкописи. Проучи точно колко тежи хартията, кориците, фотографските процеси и обърна внимание на всеки аспект от производството на поредица истории, които нямаше да приличат на нищо от онова, с което бяха свикнали децата — освен ако не бяха родени в началото на миналия век.

Остави тежестите, протегна се и се пъхна под душа. След пет минути вече бе изкъпан и обръснат. Костюмът му и бележките за презентацията на продажбите бяха на стола. Майкъл се облече и се замисли дали да не си приготви кафе. Май по-добре да не го прави. Горещото ухание можеше да събуди Айрис, а тази сутрин не трябваше да се бави, нито дори заради усещането от влажните й устни, които се плъзгат по пениса му. „Престани, Майкъл!“ Той се ухили на отражението си и прокара длан по гладките си бузи. Към средата на следобеда брадата му отново щеше да е набола, но сега е в идеална форма. Беше готов за тръгване.

Усещаше адреналина във вените си. Тихо излезе от апартамента и прекоси улицата към входа на метрото, без да забелязва останалите пътници, докато си пробиваше път в претъпкания влак.

Вече не можеше да мисли за книгите по начина, по който си ги бяха представяли със Сет, когато стояха до късно в малкото му студио в Алфабет Сити, хапваха пица и се стараеха да не забелязват хлебарките, мъчейки се да решат дали да изберат „Пепеляшка“ или някоя по-малко популярна приказка като „Козлето Били“. Наливаха се с немска бира и се опитваха да си спомнят какво е да си дете.

— Хората си мислят, че децата са глупави, там е проблемът. — Сет тъпчеше пица в устата си и гледаше с любов снимката на наскоро починалия си приятел, което по-рано направо стряскаше Сисеро, но напоследък свикна с навика му. Сет не се оправдаваше за стила си на живот и заслужаваше уважение за това. Стига да не целува други мъже пред очите на Майкъл. Чак толкова толерантен не беше. По дяволите!

— Така е. Децата до голяма степен отговарят на очакванията, които имаш за тях.

— „Цар Лъв“. — Сет се намръщи. — Не можем ли да се справим по-добре? Барни? Това ли е идеалът?

— Чу ли — сериозно подхвана Майкъл, като внимателно изговаряше съгласните, защото не искаше да проличи колко бира е изпил — за онова училище в Алабама? Някаква нова учителка там объркала класовете си, решила, че изоставащата група всъщност е напредналият клас. Зарязала предварителната програма и започнала да ги запознава с Шекспир.

— И какво?

— Всички станали отличници.

— Видя ли? Ще представим на хлапетата ранните текстове. Интелигентни истории. С истински прилагателни. Многосрични думи.

— Ти какво, да не си писател? Ти рисуваш картинките.

— Страшни картинки. С тъмни гори.

— Високи и мрачни планини. Дай малко пица, лакомнико. Чудовища. С големи зъби. Високи замъци, които наистина изглеждат като замъци.

— А не като Вълшебния замък на Мики.

— Ще станем милионери — ухили се Майкъл.

Сега вече не мислеше за децата. Може би това го правеше лош човек, поредният алчен бизнесмен в костюм, но днес ставаше дума за продажбите. Представянето на поредицата пред търговците бе само първата стъпка. Трябваше да се подготвят кориците, да се ухажват критиците, да се осигури реклама в пресата, а после оставаше и въпросът с мястото на продажбите. Каква полза, ако „Барнс и Нобъл“ поръчат цялата поредица, ако не сложат книгите му на предната витрина? Най-важното е да се поставят на стелажите до входа на магазините, където майките щяха да ги видят, докато пазаруват.

Една нова поредица винаги има шанс, много добър шанс. Но ако книгите не се разпродадат през първия месец, тогава ги местеха встрани, заменяха ги с най-новия евтин трилър за тийнейджъри или някоя адаптация на телевизионен сериал от типа „Гимназия Суит Вали“. И неговата малка компания повече нямаше да получи подобна възможност; поне не в близките години.

Отваряше му се страхотна възможност, мислеше си Майкъл, докато слизаше от влака. В центъра на града все още бе почти пусто. Можеше да иде в офиса си и да репетира презентацията си. Най-напред трябваше да убеди хората на „Блейклис“, после търговците, а след това и читателите. Предстояха му безброй срещи. Представянето му днес щеше да определи бъдещето на „Грийн Егс“

На рецепцията беше Хари. Майкъл го поздрави и потърси ключовете си, но получи отговор, че дамата вече ги е взела. Това го изненада; Сюзън е много усърдна, но не очакваше да се появи толкова рано.

Майкъл излезе от асансьора, отвори вратата на офиса си и замръзна. Най-забележително закръгленото дупе, което някога е виждал, в плътно прилепнала тъмнозелена пола, която бе пристегната на много тънка талия, вирнато пред погледа му. Пое си рязко въздух и усети нежелана тръпка в слабините. Знаеше, че трябва да каже нещо, но стоеше като закован на мястото си.

Тя се изправи и се обърна.

— Зяпнал си ме — сопна му се Даяна Фокстън.