Луиз Бегшоу
Жена от класа (16)

Петнадесета глава

Сюзън се загледа в гърба на отдалечаващата се Даяна и се намръщи. Не беше за вярване. Тя работеше за Майкъл неуморно от много време, преди да се нанесат в лъскавите нови офиси и открай време бе незаменима. Вършеше какво ли не, освен да печата и архивира документи — организираше целия му делови живот. И винаги се е обличала с голямо внимание, без нито веднъж да протестира заради безкрайното работно време и пълната липса на флирт от страна на красивия си шеф. А сега и това.

Коя, по дяволите, е Даяна Фокстън, че да кацне тук? Кой е чувал някога за двадесет и девет годишно „момиче за всичко“? Сюзън вече я мразеше. Както и нейната сексапилно вталена рокля с копринена подплата — чиста коприна, разбира се — с красив колан, която много напомняше стила на военноморските сили, като някаква славна героиня от Втората световна война. Никой нямаше право да изглежда толкова добре.

Сюзън не се залъгваше относно красотата на Даяна. Знаеше точно какъв тип жена е тя — не е идеална като моделите от подиума, защото въпреки многото пари, похарчени за поддържането на кожата, за избелването на зъбите и за лъскавата й коса, всичко в идеална форма като на безценен състезателен кон, тя никога не би могла да се впише в мерките им, които предполагаха слаба като закачалка и по момчешки плоска фигура — като на Гуинет Полтроу например. Но старомодният мъж, онзи тип, който Сюзън осъзнаваше, че харесва, макар самата тя да си имаше приятел — този мъж би бил привлечен като с магнит към Даяна.

Като жена, която оглежда съперничка, Сюзън наблюдаваше как Даяна се отдалечава по коридора, залитайки на глупавите си токчета, и я прецени с критичния си взор. Страхотно дупе. Сюзън тичаше с часове в парка и вдигаше тежести с петите си, но никога нямаше да има такова стегнато и закръглено дупе. Трябваше ли и да го поклаща така? Това вероятно се дължеше на токчетата. А какви скули и устни! И Сюзън използваше грим в неутрални тонове, но никога не съумяваше да постигне вида на Даяна — само намек за цвят върху скулите, сякаш кожата й съвсем естествено меко блести…

„Бих казала, че Майкъл спи с нея, ядно си помисли тя, само че той не спи със свои подчинени, а и сега е с онази Айрис, а пък и лейди Даяна е жена на големия шеф в «Блейклис».“

Това трябва да е причината. Не защото Даяна е последната играчка на Майкъл, а защото съпругът й им е дал допълнителни средства и възможности. Майкъл сигурно правеше услуга на Ърни Фокстън.

Сюзън ненавиждаше Айрис — но си имаше основателна причина. Не й беше съвсем ясно защо толкова мрази тази дама тук. Сега поне Даяна не изглеждаше чак толкова изискана и стилна, след всичката работа, с която Сюзън я натовари. Взе прилежно разпечатания правилник за облеклото в офиса, който Даяна написа, и изброи мислено нейните нарушения. Ниски обувки. Съвсем лек грим за жените. Никакви бижута, освен часовник, семейни пръстени или венчална халка, както й никакви религиозни символи. Дължината на полата трябва да е до коляното или под него. Ако се съди по днешния й тоалет, госпожа Фокстън е модна икона. Нямаше никакво съмнение, че ще напусне. Ниски обувки? Как ли пък не.

Сюзън работеше много и делеше апартамент с още четири момичета, а Даяна вършеше тази работа само за да се покаже и…

Вътрешната линия на телефона й звънна.

— Сюзън, би ли ми донесла доклада за продажбите на книгите, ако обичаш?

— Веднага, господин Сисеро — отвърна тя и настроението й мигновено се оправи.

 

 

Даяна седеше в стаичката с архива и бършеше гневно сълзите от лицето си. В никакъв случай нямаше да позволи злобната Сюзън да я види така. Нито пък някой от останалите в офиса. Джейк Харолд е новият отговорен редактор, Рейчъл Лили — шеф на разпространителите, Феликс Кастър в деловодството и Майкъл. Даяна искрено ненавиждаше всички — само й крещяха заповеди, нареждаха й да прави едно или друго, независимо какво се опитваше да довърши в момента. Рейчъл, Феликс и Джейк си имаха собствени асистенти и те също бяха направо ужасни. Добре. Даяна избърса с ръкав очите си и остави купчината документи в архива. Архивирането бе много противно занимание, истинска напаст; но сега трябваше да почака, защото Сюзън Катц искаше билковия си чай.

Кухнята бе пълна с хора; Кара и Хелън, асистентките на Джейк и Феликс, се бяха облегнали на стената и ядяха плодово мляко. Замълчаха, щом Даяна влезе. Незабавно залепи вежлива усмивка на лицето си.

— Как е? — промърмори тя.

— Горе-долу. — Остана с впечатлението, че червенокосата Хелън е говорила за нея току-що. Не й хареса многозначителната усмивчица на девойката. — Ние тъкмо обсъждахме…

— … движението по улиците — побърза да довърши Кара.

— О, направо е ужасно. Истинска лудница. — Даяна се опитваше да се държи дружелюбно. — Извинете ме, трябва да приготвя билков чай за Сюзън.

Двете се дръпнаха да й направят място.

— Къде живеете, момичета?

— В Ийст Вилидж.

— Алфабет Сити. — Двете си размениха многозначителни погледи. За кого ги взема англичанката? Всички знаеха, че тя живее в Сентрал Парк Уест и жилището й е по-голямо от цялата сграда, в която са техните апартаменти.

— Трябва да ида до центъра довечера — излъга храбро Даяна. — Бихме могли да ви закараме с колата.

— Съпругът ти ще те вземе от работа? — възкликна Хелън. Тя придърпа ръкава на тъмносиния костюм, който бе купила на разпродажба в „Сиърс“ миналата седмица. Беше на трийсет и осем и шансовете да си намери съпруг намаляваха драстично с всеки изминал месец. Тя бе отскоро в компанията, но не харесваше Даяна. Когато млади жени се омъжваха за по-стари мъже, това означаваше, че по-възрастните жени съвсем нямаха шанс да си намерят свестен съпруг.

— О, не. Ърни обикновено работи до късно. Ще извикам шофьора си, когато приключа.

Ще извикам шофьора си? — помисли си Кара. А тя самата все още изплащаше студентския си заем.

— Ще се оправим сами — сухо отвърна Хелън.

И двете се завъртяха на пети и излязоха, хвърляйки злобни погледи към Даяна.

„По дяволите, каза си тя, какво им става?“

 

 

Уморена, съсипана и в ужасен вид, Даяна едва издържаше в първия си работен ден. Нейната стаичка бе съвсем тясна и без външен прозорец, Сюзън я тормозеше цял ден, бе се порязала от различните листове и изпочупи ноктите си, а работата, която я караха да върши, беше безобразно тягостна. Обувките й бяха напълно съсипани, лекият й фондьотен отдавна измит и тя се чувстваше изтощена. На всичкото отгоре всеки й се присмиваше. Присмиваха й се! На нея!

Опита се да се утеши с мисълта, че само бюджетът й за козметика и разкрасяване би погълнал половината заплата на Сюзън, но продължи да се чувства грозна, натежала и тромава. През прозореца на Кара, от другата страна на коридора, забеляза, че е завалял лек и потискащ дъжд, а сивите облаци бяха надвиснали над небостъргачите. Даяна въздъхна и за хиляден път погледна часовника. Четири и петнадесет. Времето сигурно нарочно минаваше толкова бавно в офисите.

Телефонът й звънна и тя мрачно натисна копчето.

— Здрасти, Сюзън. Билков чай или кафе?

— Не е Сюзън, аз съм.

Само това й липсваше. Даяна прехапа устни.

— Да, господин Сисеро. — О, това беше болезнено. Господин Сисеро. Идваше й да го удари, но едва ли бе разумно. Проклет да е, задето й предложи тази мизерна работа, проклет да е, задето се подсмихваше многозначително, като показваше — да — че гордостта й не й позволява да напусне! — Какво мога да направя за вас?

— Нищо! Ела тук. И си вземи бележник.

— Добре. — Даяна изръмжа тихичко. От другата страна на линията се чу приглушен смях.

— Внимавай, изглежда, проявяваш прекален ентусиазъм — подигра й се гласът на Майкъл.

Даяна се отправи към кабинета му, като затвори вратата зад себе си. Пое си дълбоко въздух, изпълнена с облекчение.

Майкъл стоеше прав до прозореца и наблюдаваше бавното движение на колите по мократа настилка на Седмо Авеню. Даяна се вторачи в едрите му рамене и широкия му гръб, чиито мускули се открояваха дори и през плата на ушития по поръчка костюм. Той се обърна и й се усмихна широко, като наклони леко глава, и тя забеляза отново счупения му преди години нос.

— Прочетох правилника за облеклото в офиса, който си написала — каза той. — Седни.

Даяна се настани на стола насреща му и се намръщи.

— Нещо нередно ли има в него? Смятам, господин Сисеро, че бихте могли да направите забележка и по-рано.

— Едва сега го прочетох — с равен глас заяви той. — Имах по-важни дела.

„Разбира се, че е било така“, каза си наум Даяна.

— Ясно.

Сисеро взе двата напечатани листа в огромната си длан и ги размаха към нея.

— Прочетох това. Бях доста изненадан.

— Едва ли е чак толкова зле — възрази Даяна разгневена.

„Каква жена само!“, възкликна мислено Майкъл. След това се скастри, че не бива да мисли за външния вид на служителките в офиса си. Беше го смутила сутринта, щом се появи с царствената си походка, толкова красива и стилна, а сега, когато изглеждаше така, сякаш е изкарала десет рунда с Майк Тайсън, беше направо… зашеметяваща. Неотразима. И все така надменна. Аристократично повдигнала брадичка, леко и предизвикателно нацупила устни… Сисеро изпита силно желание да я притисне до себе си и да заличи с целувки тази нейна борбеност.

— Не е зле — каза той с най-равния тон, на който бе способен. — Защо не ме оставиш да довърша?

— Съжалявам, господин Сисеро.

— Всъщност е много добре направен. Дадох ти съвсем бегли насоки, а ти си съставила ясни правила. Имаш отличен усет към изчистената фраза.

„Благодаря за урока по граматика“, каза си Даяна.

— Радвам се, че ви е харесало. Това означава ли, че ще получа повишение?

Кръстоса крака, за да прикрие, доколкото е възможно, скъсаната каишка на обувката си, и отметна косата назад върху раменете си.

— Не, не означава. Повишение не се получава след първата добре свършена задача. Но вероятно ще увелича задълженията ти. Ще ти възложа и други задачи в офиса, както да съставиш и други правилници. Като например списък с правила при зареждането с офис материали. Тук си нямаме офис мениджър и всичките ми шефове на отдели сами се грижат за това.

— Звучи вълнуващо — измърмори Даяна.

— Не бъди саркастична, Даяна, ако обичаш. Всички започват от дъното.

— И вие ли сте започнали така? — попита тя. Знаеше, че трябва да остави тази тема, но думите сами излязоха от устата й.

— Зависи. — Шефът й се отпусна назад в стола си в типичния му самоуверен стил. Тъмните му очи я накараха да се размърда на мястото си. — Ако работата по осемнадесет часа на денонощие и обикалянето с велосипед с два кашона книги от врата до врата, за да се опитам да ги продам, може да се нарече започване от дъното, тогава, да.

Даяна сви рамене. Не й се слушаше за трудния живот на Майкъл Сисеро. „Тук никой не дава и пукнат грош за мен, каза си тя. Защо аз да им обръщам внимание?“

— Ето, вземи това. Тук са правилата ни за отсъствие по болест, планиране на отпуск и зареждане с офис материали. Искам да ги напечаташ подредено, както направи с правилника за облеклото. Може би е добре да направиш отделна папка за всеки и в нея да подредиш различните правилници на компанията. Това може да е твоят проект.

„Колко вълнуващо“, възкликна мислено Даяна.

— Ами архивирането и печатането на различни други документи?

— Ще продължиш да го вършиш. Другото ще е допълнително.

Даяна скочи на крака, силно разгневена, и пристъпи към Майкъл. Ядът й нарасна, след като той се ухили широко.

— Напускаш ли? — попита Сисеро. В гласа му се долавяше весела нотка. — Няма проблем. Това е съвсем елементарна работа, която много младежи с удоволствие биха вършили. Но разбирам защо ти не искаш да продължиш. Не се нуждаеш от заплата.

— Това няма нищо общо със заплатата — кипеше Даяна. — Свързано е с работата.

— Каква работа? Трябва само да архивираш документи, да вдигаш телефона и да правиш кафе. Нямаш представа колко много се налагаше да работи Сюзън Катц в началото, когато започна при мен. Може би смяташ, че да се напечатат няколко доклада е тежък труд?

— Разбира се, че не. — Тя отново седна. — Нямах намерение да напускам… господин Сисеро.

— Тогава защо скочи на крака и ме пронизваш гневно с поглед?

Даяна поклати глава.

— Аз само… се протягах. Много добре се чувствам тук — заяви тя, настръхнала от враждебност — и с удоволствие ще напечатам всички ваши доклади.

— Добре. — Майкъл свали поглед към бележника си, където намери убежище за очите си, по-далеч от заплахата, струяща от гърдите й. — Тогава да започваме.

 

 

Беше едва четири и половина, когато Даяна излезе от офиса.

— Имаш ли нещо против, ако си тръгна по-рано, Сюзън? — попита тя. — Имам ужасно главоболие. Предполагам, че се обажда мигрената ми.

Сюзън Катц се подсмихна.

— Разбира се, че нямам. Аз ще остана поне още два часа. Ако си почистила хладилника, може да се прибираш.

Изразът на лицето й издаваше, че няма търпение да съобщи за това на Майкъл.

— Е, много важно.

— До утре тогава — отвърна Даяна престорено жизнерадостно.

Изключи компютъра си и подреди документите върху бюрото, за да не дава допълнителни поводи на Сюзън да я кастри. Бе толкова бясна, че не можеше да разсъждава трезво. Искаше само да се качи в лимузината си, да се прибере у дома и да се потопи в ароматната вана. Защо направи глупостта да каже на Майкъл Сисеро, че не иска да напуска? Е, какво толкова. Щеше да го направи утре. Сега нямаше търпение да се измъкне оттук.

Когато вратите на асансьора се затвориха зад нея, Даяна усети настроението й да се оправя. Утре щеше да напусне и всички онези злобни секретарки можеха сами да се заемат с архивирането и с билковия си чай. Щеше да намери друг начин да привлече вниманието на Ърни. Ваканция например. Да. Точно сега идеята й звучеше много примамлива. Даяна излезе от сградата и с радост забеляза познатата физиономия на Ричард, шофьора й, в лимузината, която тихо ръмжеше с включен мотор до тротоара. Когато той й отвори вратата с пожелание за приятна вечер, Даяна усети от раменете й да пада огромен товар. Имаше нужда от вана. Американците предпочитаха да вземат душ, но тя искаше да се потопи във водата, да прекара поне час, обгърната от облак пара, ароматизиран с помощта на маслото на „Флорис“, а после да масажира тялото си с лосион с масло от ший на „Л’Оситан“. „Щом се преоблека за вечеря и сваля тези обувки, които ужасно ми стискат, каза си решително Даяна, ще се почувствам като бял човек.“ Би могла да се обади на Фелисити и да помислят къде да излязат, например да гледат някое шоу като „Рент“ или „Чикаго“ отново. А може би най-доброто е да се обади по спешност на Ан-Мари, французойката рефлексолог, която да масажира краката й поне час.

Ърни обичаше да разполага с добре зареден минибар в колата, макар рядко да пиеше през деня. Но пък така впечатляваше другите шефове на компании. Точно сега Даяна бе много благодарна за този бар. Сипа си бърбън и кока-кола и отпи от дебелата кристална чаша, докато гледаше през затъмнените прозорци на лимузината как минават безшумно покрай сградите на центъра.

Постепенно започна да се успокоява. Напрегнатите мускули на гърба й се отпуснаха леко. Навън бе мрачно и студено, но тяхната жилищна сграда се издигаше пред погледа й добре осветена и приветлива. Мизерната й работа изведнъж й се стори като нелепа шега. Определено щеше да напусне още утре. Нека онази злобарка Сюзън да си прави сама кафето.

Портиерът примигна изненадано, когато тя нахлу във фоайето и му се усмихна автоматично. Даяна не разговаряше с обслужващия персонал, но обикновено се усмихваше любезно и се стараеше да бъде вежлива. Ърни не им обръщаше никакво внимание. Тежката врата на асансьора с позлатени орнаменти се плъзна леко, Даяна пристъпи вътре и натисна бутона за мансардния етаж, като завъртя ключа в ключалката.

Жилището бе осветено, макар Консуела да имаше половин почивен ден. Вероятно е забравила да угаси лампите. Даяна изрита обувките от краката си и изпъшка, предчувствайки удоволствието от дългата вана.

После замръзна. Откъм спалнята чу глас. Женски. Даяна познаваше обслужващия персонал и приятелките си, а този глас не бе на никоя от тях. Цялата настръхна от прилива на адреналин. Дали не е крадец? Невъзможно. Охраната е отлична. Дори и в асансьора бяха монтирани аларми. Може би Консуела е поканила своя дружка, докато господарката на дома е на работа. Ако беше така, трябваше сама да се погрижи за проблема. Ърни щеше да побеснее. Даяна въздъхна и отново се обу, преди тихичко да се приближи до спалнята.

Наистина бе жена. Висока и много по-слаба от нея, направо кльощава откъм гърба. Стоеше приведена с лице към специално проектираната ниша, която служеше за гардеробна на Даяна — малкото помещение, което бе нейното светилище, лична територия, където не припарваше нито съпругът й, нито най-близките й приятелки. Сърцето й се сви от гняв, когато забеляза с какво е облечена жената: една от нейните дрехи — червена вечерна рокля от копринено кадифе на „Ричард Тайлър“, скроена, така че да пада тежко върху изкусителните й извивки като тога върху тялото на римска богиня. Тоалетът висеше върху кльощавите рамене на натрапницата. Вътрешно кипяща от безсилен гняв, Даяна погледна към краката й. Бяха обути в чифт от съвсем новите й обувки „Маноло“, сандалите с тънки каишки, които с такова удоволствие купи от бутика преди седмица. Сега изпита отвращение. Знаеше, че никога повече няма да ги сложи. Нима напоследък е толкова лесно да си намериш работа в Америка, че Консуела е посмяла да стори това на един добър работодател?

Даяна най-сетне успя да намери сили да се обади със сковано гърло.

— Извинете — високо и студено каза тя. — Какво си мислите, че правите?

Натрапницата се завъртя и подскочи, зяпнала с отворена уста.

Беше Мира Чен.