Луиз Бегшоу
Жена от класа (14)

Тринадесета глава

Будилникът звънна в мрака и в продължение на няколко секунди Даяна не можа да разбере какво става. Лежеше полусънена в копринените си завивки и се опитваше да схване защо този ужасен звук не спира.

Босият крак на Ърни я побутна и Даяна рязко седна в леглото. Сънено натисна копчето на алармата. В сумрака на ранното утро светещите цифри на часовника показваха шест без десет. В спалнята бе хладно, а възглавницата и завивките й бяха изкусително топли и меки. За секунда се поколеба, но само толкова. Погледна към съпруга си, който похъркваше спокойно, и си представи наглата усмивчица на Мира Чен. Даяна Фокстън не беше от жените, които се предават. Скочи от леглото и се запъти към душа.

Двамата имаха отделни бани, защото Даяна не би могла да понесе Ърни да я гледа, докато прави тоалета си. Една жена трябваше да се обгръща с малко тайнственост. Когато трябваше да използва конци за зъби или да оскубе веждите си, нямаше нужда съпругът й да гледа. Обичаше да се появява винаги в идеален вид и напълно готова. Завъртя масивните месингови кранчета на душа и предварително нагласената като температура вода заприижда. Време за събуждане. Масажиращите струи от различните отвори в кабинката бликнаха с все сила, Даяна плъзна настрани стъклените врати и пристъпи вътре.

О! Обикновено истински се наслаждаваше на просторната кабина, облицована с черен мрамор с вградени сребърни звездички, които внушаваха усещането, че се намираш под нощното небе, но днес водата я освежи рязко. Раменете и гърбът й се събудиха под силните струи, а малки ручейчета се стекоха по челото и по лицето. Сънливостта й сякаш се изпари и Даяна се поздрави за силната си воля, докато посягаше към шампоана. Вярно, че не живееха далеч от офисите на компанията, а имаше и шофьор, който е на нейно разположение денонощно, така че не се налагаше да чака такси. Но си бе оставила достатъчно време за обличане и гримиране. Подтикваше я представата как влиза елегантно в офиса на Майкъл Сисеро, безукорно облечена и готова. Негодникът й предложи работата на шега. Не очакваше дори да се появи навреме, какво остава да е готова за работния ден. „Но аз ще му покажа кой е прав“, развълнувано си каза Даяна.

Прекара доста време в убежището си от мрамор и злато. С косата бе лесно — винаги избираше естествения вид, с много мекота и блясък. С грима беше по-сложно. Във Вог можеше да изпробва модните стилове. В един обикновен офис вероятно не биваше да е прекалено предизвикателна. Без да бърза, Даяна се спря на естествен неутрален грим — лека основа, меко очертани устни с плодов нюанс на червилото, едва забележима спирала на очите и мъничко коректор, който да прикрие следите от липсата на сън. Прозорецът на банята бе с изглед към парка и в мига, в който зората очерта силуетите на небостъргачите в Ню Йорк и разкри дребните като мравки фигурки, които бягаха за здраве покрай езерото в парка, Даяна втри овлажняващия лосион „Ла прери“ в изваяните си прасци и си каза, че не е чак толкова зле да си работеща жена.

Позвъни в кухнята и нареди на Пола, готвачката, да й приготви кафе с аромат на ванилия и да й стопли кроасан. Цялото това суетене с тоалета й отвори апетит. Приключи със сушенето на косата си, приглади я с малко гланц и избра вталената тъмносиня рокля с широк колан и копчета от яката до подгъва, най-подходящата дреха за работа, с която разполагаше в гардероба си. Пазаруването щеше да остане за след работно време или за уикенда. Може би щеше да си купи и онова прекрасно куфарче в бургундскочервено от „Коуч“.

Най-сетне бе готова. Напръска се с „Ароматикс еликсир“ на „Клиник“, внимателно прекоси спалнята, потрепвайки с токчетата на сините си сандали от „Маноло“, и слезе долу, пожела добро утро на Пола и се зае със закуската. Прясно изцеден сок, ароматно кафе и малък кроасан, за да не започва деня с празен стомах. След като Пола излезе от стаята, Даяна отпи от кафето и се възхити на отражението си в огледалото. Всичко бе съчетано в перфектна хармония. Всъщност, много приличаше на Грейс Кели.

„О, да!“, зарадва се Даяна. „Ще бъде страшно забавно да съм работеща жена.“

 

 

Майкъл се събуди в седем и петнадесет, така както обичаше най-много, което означаваше, че устните на Айрис бяха около пениса му, а езикът й палаво го галеше. Откровено казано, малко бе закъснял със събуждането; вероятно заради бурния секс до ранни зори с жената в леглото му. Но сега езикът й си играеше с него и го докосваше като перце, после стигаше до мястото, където обожаваше да усеща женски устни, и след това го поемаше целия в уста. О, да, сега вече е буден. Пръстите му се заровиха в косата й. Господи, колко е добра. На заден план в съзнанието му се появи въпросът откъде точно е придобила такава вещина, но това бе разсейваща мисъл и той се постара да я отхвърли. Момичето се обличаше добре, не беше глупаво, имаше красиво лице и тяло, което би могло да качи някой и друг килограм, но общо взето не бе никак зле. Беше прекалено сериозна понякога, но иначе е приятно момиче. Поне така си мислеше. Разбира се, отговаряше на повечето му критерии. Много малко момичета устояваха на чара на Майкъл; обикновено съпротивата им траеше няколко часа, а не няколко срещи. Затова имаше известни надежди за точно това момиче. Макар никога да не го бе изричал гласно, Майкъл много уважаваше семейната институция и един ден, може би, щеше да се ожени. В Ню Йорк имаше хиляди момичета, с които можеше да спи — омъжени, сгодени, такива, които направо му предлагаха секс — това ужасно го отблъскваше — такива, които излизаха с други мъже, както и съвсем обикновените леки момичета, готови да се съгласят с всяко извратено желание. Бе спал с някои от тях. Някога спеше с всички. Когато бе малко по-млад, Майкъл носеше цял пакет презервативи в задния си джоб. Но сега жените му се струваха по-малко привлекателни. Когато се събудеше до някоя от тях, се чувстваше леко омърсен и му ставаше противно. Все едно да изядеш огромна кутия захаросани фъстъци по време на мач и после да ти е зле на стомаха. Освен това го имаше и все по-дразнещия проблем за това как да ги изгони от леглото и от апартамента си. Дори престана да дава номера си, за да не се разправя с хленченето им по телефона. Айрис сложи край на всичко това. Имаше репутацията на добро момиче, затова не обичаше да се замисля над въпроса къде е придобила уменията, които демонстрираше в момента.

Айрис се усмихна лукаво, наведе се назад и го пое по-дълбоко в гърлото си, при което Майкъл простена. Вече не бе толкова важно колко е часът. По дяволите. Беше страхотна. А и пенисът му бездруго винаги се събуждаше преди него сутрин.

— Трябва да вървя — прошепна той.

— Не веднага, скъпи. — Тя вдигна глава и го погледна предано.

— Престани с приказките — изръмжа Майкъл. Отново придърпа устните й към тялото си и се протегна удобно в леглото. Изрусената й коса подскачаше нагоре-надолу по изкусителен начин.

Дали не трябваше да прави нещо специално в офиса днес? Не си спомняше. Вече не помнеше нищо. Дори не знаеше къде се намира. Не можеше да мисли за нищо, освен за набъбналия си пенис и за топлата уста на Айрис около него.

Майкъл пое дълбоко дъх и се предаде на мига. Такова събуждане беше за предпочитане пред всеки будилник.

 

 

Излезе от станцията на метрото на ъгъла на Седма и Петдесета улица час по-късно, изкъпан, обръснат, с нов костюм, прочистен ум и разтоварено тяло. С Айрис имаха среща довечера, но сега не мислеше за нея. Беше на заден план в мислите му. Служителите от различните компании, които пътуваха с метрото всяка сутрин, се изкачваха по мръсните стъпала и излизаха в центъра на града, всеки потънал в мисли за задачите през деня, забързан да изкара заветните долари, за да плати космическия си наем. Майкъл се питаше как се получи така, че сключи страхотна сделка и годишната му премия се равняваше на шестдесет хиляди, а финансовите му проблеми изглеждаха по-големи от всякога.

Бутна входната врата на сградата на „Блейклис“ и поздрави служителя от охраната. Майкъл поздравяваше всички. Когато работеше като портиер — една от четирите работи, с които се издържаше, докато бе в колежа — хората се отнасяха с него като с неодушевен предмет, дори и тези, с които се срещаше всеки ден. Сисеро не позволяваше на никого да го подценява, но знаеше, че учтивостта не струва скъпо. А в Манхатън вежливите обноски те отличаваха от тълпата.

Асансьорът дойде и той огледа доста приличния си костюм. Първото нещо, което направи след подписването на договора, бе да вземе заем от банката и да инвестира в нови дрехи. Обувките и костюмите не бяха евтини. Трябваше му и нов апартамент; за две хиляди долара месечен наем си намери малко жилище на първия етаж, с една спалня и съвсем тясна ниша, която служеше като кабинет, но пък се намираше в „Трайбека“ и районът бе много добър. Отсега нататък щеше да се появява в обществото и не бе зле да започне с приличен адрес, а личните удобства оставаха на втори план. Имаше място за едно двойно легло, но това бе всичко, което му е нужно. Сметките вече се трупаха, затова имаше много малко мебели. Какво пък, и бездруго минимализмът е на мода. Не че се интересуваше от подобни неща. Устройваше го да живее на това място, а хорското мнение не го засягаше ни най-малко. Айрис се изненада първия път, когато я доведе вкъщи, но щом забеляза израза на лицето му, реши да замълчи.

Четвъртият етаж бе пуст, както обикновено. Майкъл се замисли по-сериозно. Днес щеше да има нещо различно. Какво ли е? Помоли Джоуи да се качи горе с ключовете и докато човекът отваряше и включваше осветлението, той си спомни: Даяна Фокстън трябва да е тук. Майкъл се ухили мислено. Запита се кое е по-вероятно да се случи — да закъснее или изобщо да не се появи?

Колкото по-скоро разбере, че идеята е крайно глупава, толкова по-добре. Нямаше нужда от служител, който просто си губи времето в офиса му.

 

 

Даяна слезе от асансьора на четвъртия етаж. В офиса вече светеше; вероятно някоя разсеяна чистачка е забравила да угаси лампите предната вечер. До вратата имаше малка и съвсем обикновена табелка с надпис „Грийн Егс Букс“. Дъщерна компания на „Блейклис“. Откровено казано, изобщо не бе впечатляващо. Направо на светлинни години от гравирания бронзов плакет и запазеното лого на „Блейклис“, които посрещаха всеки гост в централния офис на компанията, където името на съпруга й бе изписано с огромни букви. Трябваше да оправи нещата в това отношение.

Тя побутна вратата и се огледа доста разочарована. Съдейки по облеклото на Сисеро, предположи, че се е сдобил с доста пари. Офисът му бе чист, просторен и функционален, но само толкова. По стените, боядисани в кремаво, имаше окачени архитектурни скици, а когато надникна в отделните кабинети, забеляза, че мебелите са съвсем обикновени и доста старомодни — от тъмно дърво. Вярно, бяха с изчистени линии и функционални, но нима не можеше да са малко по-екстравагантни, сътворени с повече въображение? Скоро щеше да убеди Сисеро, че мястото се нуждае от нейната намеса, за да се освежи обстановката и…

— Радвам се да те видя най-сетне.

Даяна подскочи стреснато и се завъртя на пети. Насреща й, облегнат на единствената отворена врата в целия офис, бе Майкъл. Изглеждаше отпочинал, самоуверен и надменен. Беше повдигнал едната си вежда и оглеждаше тоалета й.

— Какво правиш тук? — зяпна от изненада тя. — Изплаши ме.

— Доста хора се плашат от мен. Но не виждам защо и ти трябва да си сред тях. Осем и двадесет и пет е.

— Не съм закъсняла — настръхна Даяна, като се чудеше откога ли стои там. Дали я е видял как се повдига на пръсти, за да надникне във всеки кабинет? Изчерви се. — Ти каза осем и половина.

— Казах, че аз идвам в осем и половина, следователно ти трябва да си тук в осем и четвърт. Закъсня с десет минути.

Обикновено щеше да се излежава в леглото си поне още половин час. Даяна преглътна с мъка.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

Майкъл си отбеляза мислено, че тя не се оправда, но не изпита особено удовлетворение. Тази жена е скандално красива. Как си въобразява, че може да се появява в офиса му в този вид? Добре че Айрис се постара сутринта, иначе цял ден нямаше да се съсредоточи.

— Може ли да си поговорим за облеклото ви, госпожо Фокстън?

— Можеш да ме наричаш Даяна. И, да, може да поговорим. — Спокойно зачака комплиментите, които знаеше, че ще завалят, макар и против волята му. Сисеро сигурно много се измъчваше. — Давай.

— Дрехите ти не са подходящи за офиса.

Даяна се стресна. Правилно ли чу? Явно да, той стоеше насреща й, скръстил ръце, и я гледаше втренчено с тъмните си очи.

— Какво не е наред с облеклото ми, Майкъл?

Той замълча за миг. Всъщност нямаше време да обмисли отговора. Деколтето й не е прекалено дълбоко, а полата й е под коляното. Копринената материя прилепва по всеки сантиметър от тялото й, но изобщо не прозира. Може би е достатъчно старомодна и носи тънък комбинезон или пък изобщо не е сложила бикини. О, по дяволите! Слабините му започваха магически да се съживяват. „Престани да мислиш за това, Сисеро, скастри се сурово той. Спри на секундата.“

— Обувките ти — хвана се за сламка той. — Сандали с тънки каишки не са подходящи за офиса. И предпочитам да ме наричаш господин Сисеро, Даяна.