Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (6)

6

Стоях, треперейки, в стаята си, това благословено светилище с неговата заключена врата, която държеше света на разстояние. Навън вилнееше зимната буря и хвърляше киша по прозореца ми. Бях объркана. Какво да правя? Представите ми за Никълъс Уиндъм се бяха превърнали на прах. Той беше обичал Маги, беше хлипал в отчаяние с нейното име на уста, докато се е борел за собствения си живот. Но тя беше изгубена за него, в мисълта, ако не в сърцето. Как е възможно, питах се.

Излязох от стаята си със свещ в ръка и се поколебах в коридора. Отдясно се отваряше мрачна бездна. Отляво… вратата на ателието на Уиндъм беше отворено, примамваше ме, изкушаваше ме и аз си казах, приближавайки се към прага, че нямам право да се натрапвам; беше ми заповядано да не си позволявам волности в неговото ателие. Но с всяка минаваща минута намирах как нуждата ми да науча тези семейни тайни става все по-настоятелна.

Вратата поддаде със слабо изскърцване, докато влизах, вдигнала свещта, за да осветя по-добре сенчестата вътрешност. Преглътнах страха си, влязох и затворих тежката врата зад себе си.

Стаята, така ярка и дружелюбна тази сутрин, изглеждаше съвсем различно сега, когато дневната светлина отново се беше превърнала в здрач. Застанала в ореола си от светлина, аз заразглеждах едно след друго тежките платна, сякаш всеки момент щяха да им изникнат очи и нокти и щяха да скочат върху ми от сенките си. Пакостница, укорих се. Тук няма нищо друго, освен бои и платна, разпънати върху прости рамки от ясен. Вдигнах упорито брадичка и се осмелих да навляза още по-навътре в стаята.

В надежда да намеря портрета си се запътих право към покрития статив в средата на стаята. Но когато вдигнах ръка, за да отместя покривалото, се поколебах. И едновременно с колебанието ми вятърът удари по прозорците така, че те задрънчаха в зловещо предупреждение.

Пламъкът на свещта трепна и умря. Останах да стоя в тъмнината сред мрачните стени на стаята. И чаках, вслушвайки се в трескавото биене на сърцето си в ушите ми. В този момент си пожелах тук да беше Никълъс. Ужасният, суров, войнствен лорд Никълъс Уиндъм, граф на целия Молъм. Демон. Убиец и побъркан. Да, исках да е при мене; по-скоро бих изтърпяла каквато и да било жестокост, на която можеше да ме подложи, отколкото да отстъпя пред идиотския си страх от тъмното.

Мисли, казах си. Имаше ли вълколаци, скрити в сенките, когато направих първата си стъпка навътре в тази стая? Не. Имаше ли таласъми? Не. Вампири? Не! Не! Поех си дълбоко дъх и фокусирах очите си върху най-дълбоките сенки, фокусирах, докато напрежението в очите ми предизвика главоболие.

Само ако можеше вятърът да спре да реве, да прекрати безпощадните си набези върху тресавището! Удряше по стените, шибаше клоните на кестените, удряше ги така силно срещу прозореца, че бях сигурна, че стъклата ще се изпочупят пред краката ми. Дръпнах завесите и с изненада открих луната сред бягащите облаци. Появи се за миг, но достатъчно, за да освети земите на Уолтъмстоу с леденосиня светлина.

Светлината се изливаше в прозорците и из стаята. Когато се обърнах, метнах отчаян поглед наоколо си, за да се уверя, че никакви демони не се крият наблизо. Колко съм грешала. Сред изваяните украшения над вратата беше кацнала една гротескна фигура, отворила широко грозната си уста в пристъп на смях, а тесните като цепнатини очи се взираха в мене и се подиграваха на страха ми. Инстинктивно отстъпих.

Кестенът мяташе насам-натам голите си клони, хвърляйки дълги, изкривени сенки по пода. Фокусирах отново очите си върху самотното платно в средата на стаята, принудих краката си да се раздвижат и се приближих към него. Бързо! Преди лунната светлина да е изчезнала… преди да ме открият тук… преди да съм умряла от уплаха.

Отметнах покривката и се вгледах. Гъста черна коса се спускаше по раменете на момичето до средата на гърба. Коя беше тя, това безлико тъмнокосо бездомниче, обградено от туфи изтравниче и ярдове бисерносива тъкан? Не бях аз. Не бях седяла сред тресавище с изтравничета. Може би това беше портретът на другата.

Изтичах към платното и го открих.

Лунната светлина изчезна и пак се озовах в мрак. Пуснах покривалото, сякаш беше горещ въглен, свих пръсти в дланта си и притиснах ръка към разтрепераното си сърце. Какво бях видяла там? „Портрети на лудостта!“ припомних си думите на старата вещица. Ужас, да. Страх, несъмнено. Но лудост? Как другояче бих могла да го нарека? Какъв ум би могъл да се заеме да рисува портрети на подобно неизразимо зло? На скелетни ръце, посягащи от пламъците, докато язвителни очи се взират от лица, лишени от плът?

Колко страдах в този момент! Когато пристигнах в Уолтъмстоу, се молех дано лудостта на Никълъс Уиндъм да е дълбока и истинска. Да го заслепи за действителността, та да мога да извърша престъплението си и да избягам завинаги. Уви, не беше съдено да стане. Защото с всеки час, който прекарвах сред стените на Уолтъмстоу, все повече се безпокоях за състоянието на ума му. Как иначе можех да се чувствам, като знаех какви са чувствата му към Маги? Че я беше обичал; че още я обичаше. Дали чувствата му не са го подтикнали към ръба на безумието?

Питах се там в тъмнината с вятъра и суграшицата, които биеха по къщата, с мириса на терпентин, от който главата ми започваше да се замайва. Клекнах под погледа на гротескната фигура и се зачудих какво да правя. Инстинктите ми ме предупреждаваха да бягам, да взема това, за което съм дошла, и да изчезна в нощта като крадец. И така, събирайки смелостта около себе си като мантия, станах и се запътих към вратата.

Тъкмо тогава чух смеха.

Отначало го взех за свистенето на вятъра. Но не. Никой обикновен вятър не би звучал така. Той изпълваше всеки черен ъгъл на стаята. Накара ме да замръзна на място. Изпълни гърдите ми със сърцераздирателен страх, а ума ми с представи, прекалено страшни, за да ги изрека. Не можейки да понеса звука нито миг повече, изтичах от стаята, като по пътя изпуснах свещта, но не си дадох труда да я взема.

Не спрях да помисля накъде тичам, докато не се намерих в светлите, топли пространства на стаята на Кевин. Застанала на прага, се наслаждавах на ярката светлина, пълнех очите си с веселите лица на танцуващи овце и с приятното съскане на огъня в отдалеченото огнище. Тук бях в безопасност от демоните, лудостта и…

— Ах, госпожице Ръшдън, виждам, че още сте тук — чу се гласът на Ник.

Стресната от унеса си, се обърнах, за да намеря гласа с дълбокия тембър, който така добре познавах.

Той седеше на стол с висока облегалка и проста форма, дългите му крака бяха леко разтворени, дясната ръка обвита властнически около раменете на Кевин. Кевин, облегнал гръб на гърдите на баща си, спеше в блажена забрава.

— Ще дойдете ли при нас? — изрече моят господар.

Долових заповедта и побързах към него. Тогава забелязах отворената врата по-нататък. В тази мъничка, мрачна стая, на стол като този, в който се беше изтегнал Никълъс, седеше Биа. Очите й, същински дребни кръгли стъклени зрънца, ни наблюдаваха вторачено.

— Не обръщайте внимание на старата — каза той.

Отвърнах лице от нея, както ми беше казано.

Графът прокара дългите си пръсти през косата на сина си, преди да вдигне очи към мене. В този момент бях поразена от приликата помежду им. Ранена от нея. Моят господар лорд Молъм изглеждаше едновременно млад и стар, кожата на лицето му не беше набръчкана, с изключение на дълбоките бразди между очите. А очите му, как ме докосваха, стопляха ме, но и ме караха да потрепервам.

Той остана да се взира дълго в мене, разсеяно потърквайки брадичката си о темето на Кевин. Накрая запита:

— Търсите ме, за да си подадете оставката ли, госпожице Ръшдън?

Въпросът ми се стори странен и се намръщих.

— Защо да го правя?

— Мислех, че вече трябва да сте разбрали каква лудост е да приемете да работите за мене. Кажете ми, хареса ли ви обиколката из конюшнята?

Сърцето ми се заблъска в гърдите.

Той остана за миг неподвижен.

— Е?

— Много, милорд. — Отвърнах поглед.

— Погледнете ме. — Когато се подчиних, той продължи: — Господи, колко ми е омръзнало хората да отместват очи, когато вляза някъде. Има ли нещо неприятно в начина, по който изглеждам, госпожице Ръшдън?

— Ами…

— Да не би да ми е излязла брадавица на носа?

Закрих усмивката си с пръсти.

— Нямате брадавица, сър.

В студеното сиво на очите му внезапно затанцува топлина.

— Така е по-добре — каза той по-меко. — Разсмяхте ме през деня; връщам ви услугата. — Посочи към една табуретка, покрита с оръфана брокатена възглавница. — Вземете я и седнете пред мене.

Придърпах я пред краката му.

— По-близо — заповяда той.

Дръпнах я по-близо, почти между коленете му, и седнах.

— Кажете, госпожице Ръшдън, какво мислите за сина ми.

Погледнах ангелското личице и почувствах как бузите ми се сгорещяват. Гърлото ми така се стегна от емоции, че едва успях да проговоря.

— Мисля, милорд, че е най-красивото дете, което някога се е раждало.

Гъстите черни мигли на моя господар се сведоха и забелязах как клепачите му потрепват.

— Да — отвърна той приглушено. — Моля се дано да порасне по-здрав от баща си по сърце, душа и ум. Моля се дано тази… болест, която ме разяжда, да не се окаже наследена, когато порасне.

Тихото пукане на червенеещата пепел в огнището беше единственият звук в стаята, докато гледахме как спи Кевин. В тези мигове копнеех никога да не напускам тази стая, това дете или този мъж. След като бях изгонила от мислите си слуховете и портретите на лудостта, бих била доволна да прекарам дните си, без да се отдалечавам от този стол.

— Ариел — чу се тихият глас на Ник и аз се изтръгнах от бляновете си, за да го погледна в очите. Почувствах как сърцето ми омеква, как главата ми се замайва, но това не беше нито ново, нито необичайно; бях го изпитвала хиляди пъти в негово присъствие.

— Сър? — изрекох твърдо.

— Изражението ви е меланхолично. Тъжна ли сте?

— Огорчена съм, милорд.

— Кажете ми защо.

— Не мога да разбера вашата болест. Какво ви накара, милорд, тази сутрин да нараните сестра си?

— Аз съм побъркан.

— Не го приемам.

— Аз съм чудовище.

— Нелепост.

Той хвана брадичката ми в дългите си, твърди пръсти; погледът му се заби в мене като острата, блестяща стомана на двуостра рапира. Наведе се леко към мене и изрече, докато устата му сякаш се увиваше като камшик около думите:

— Малко глупаче, имате очи, отворете ги. Вижте ме какъвто съм. Аз съм лъжец и развратник. Забавлявам се, като прилъгвам сърца и ги разбивам. Аз съм побъркан от дълго родословие побъркани. Аз съм убиец…

— Престанете! — Скочих на крака и закрих уши с длани. — Няма да слушам това.

— Тогава сте глупачка — изрече той спокойно.

Свалих ръце и го погледнах твърдо.

— Страхувам се, че сте прав, сър, но това е мое право.

— Седнете, госпожице Ръшдън.

Подчиних се. Седях извънредно тихо и продължавах да гледам детето. Погледът ми се отместваше към ръцете на моя господар, бавните им кръгови движения върху косата на Кевин ме хипнотизираха. Исках да вдигна очи и да срещна неговите, но не смеех. О, не, това щеше да бъде катастрофално. Защото чувствах как гърдите ми се разтварят при гледката на баща и син и един поглед в буреносните му очи щеше да означава моята гибел.

Изведнъж Никълъс се изправи. Положи нежно Кевин в леглото и подпъхна одеялото около него.

Отиде към вратата на стаята, спря, извърна се и заповяда:

— Елате, госпожице Ръшдън.

С известно съжаление се присъединих към него.

 

 

Влязохме в голяма стая с висок таван с такива великолепни гипсови украси, че едва можах да сдържа възхищението си. Стените бяха тъмни, с дървена ламперия, но блестяха под светлината на торфения огън в камината.

Влязох в стаята и зачаках, докато Никълъс се приближаваше към бюрото си. Като че ли колебаейки се, спря и за няколко мига притисна пръсти към гладката махагонова повърхност. Забелязах с тъга лекото хлътване на раменете му и навеждането на тъмнокосата му глава.

Отворих уста, за да заговоря, когато той пак се обърна към мене. Лицето му изглеждаше бледо, както в първата сутрин при пристигането ми в Уолтъмстоу. Очите му бяха хлътнали и мътни, клепачите — натежали.

— Елате насам — изрече той с глас.

Смеех ли?

Той се облегна леко на бюрото. Опита се да изправи рамене.

— Колебаеш се, а, детенце?

— Не, сър.

— Тогава ела тук. — Когато се подчиних, поддържайки почтително разстояние помежду ни, той посочи към отворената книга на бюрото му. — Можеш ли да четеш? — запита.

— Колкото да разбирам, милорд.

Видя ми се удовлетворен.

— В такъв случай ми кажи какво виждаш написано под днешната дата.

Обърнах отворената книга към себе си и заразглеждах драсканиците.

— Сватбеният ден на Адриен — прочетох на глас.

— Така. Нали виждате, не съм си го измислил.

— Но, милорд — затворих книгата, — сигурно знаете, че тези планове са били отменени.

— Мислех, че го знам. Да, Да, знаех го. Боже милостиви, знаех го.

Погледнах към върховете на ботушите му и запитах шепнешком:

— Тогава защо?

Внезапният му смях прозвуча свирепо и диво.

— Защо? Беше този подарък. Този проклет топ дантела. Не си спомням да съм го купувал, госпожице Ръшдън. Когато го намерих увит в хартия и с панделка, и поставен тук на бюрото ми, наистина си въобразих, че съм сънувал цялата онази унизителна сцена на годежа на сестра ми. Не за първи път си въобразявам разни неща, както скоро ще научите, ако продължите да живеете тук. Живея в постоянно състояние на объркване и когато намерих подаръка… — Гласът му спадна, поразен. — Просто не помислих. Спонтанно го грабнах и… Боже в небесата, по-скоро бих си измъкнал ръката от рамото, вместо да нараня Адриен.

— Тогава й го кажете.

Той ми хвърли кос поглед.

— Малка невинна душице — чух го да казва. — Виждате пред себе си двама мъже. Лорд Молъм, граф на това село, никога не би наранил сестра си, но другият… ах, другият, какво би направил той? Хмм? — Вдигна ръка и я положи на бузата ми. — Има лудост в мене, няма да отричам. Тя е тук, в главата ми сега, раздува се, напира срещу слепоочията ми, докато болката не ме хвърли в забрава. От тези часове се ужасявам — когато ме обгърне чернота и не мога да отговарям за нищо, дори за името си. Когато не съществува нищо, освен проблясъци на лица и гласове; когато съм зависим от семейството и приятелите — колкото и да са малко — да ме осведомяват какво съм вършил, когато съм достатъчно разумен, за да ме е грижа.

Отпусна ръка и хладният прилив на въздух, който я замени, сякаш опари кожата ми. Закопнях да върна тази красива ръка и отново да я притисна към лицето си, да обърна уста към нея и да пия от аромата й, докато не отпадна. Но най-вече копнеех да го излекувам.

Той се заразхожда бавно из стаята, като от време на време притискаше пръсти към главата си. Отиде към сводестия прозорец зад бюрото и остана там известно време, взрян в мократа тъмнина навън. В този момент ми се стори, че той прекарва целия си живот, като гледа навън към един свят, който му е познат и в същото време чужд. Какво търсеше там? Покаяние? Истина?

И тогава внезапно разбрах. Разбрах го, когато той вдигна ръка и я притисна към заскреженото стъкло на прозореца. Ударът ме обвя, изстиска дъха от дробовете ми и аз се принудих да се облегна на бюрото, за да потърся опора. Не към градините гледаше той, не към селото Молъм или към тресавището отвъд него. Гледаше към себе си: към отражението на непознатия, в какъвто се беше превърнал.

Избягах. Изтичах обратно в стаята си през студа и тъмнината към моята самота, затворих вратата си и я заключих. Не мога да го направя това, заклех се. Ще си тръгна сега. Ще си тръгна и никога няма да погледна назад.

Пак отключих вратата си и я отворих. Тръгнах решително към стаята на Кевин, застанах пред вратата и погледнах към далечната люлка със спящото дете. Приближих се на пръсти, като хвърлях предпазливи погледи към стаята, където седеше церберката. Вслушах се, после внимателно се придвижих покрай стената и надникнах иззад вратата. Точно както си го бях помислила. Тя все още седеше на стола си, костеливите й ръце бяха стиснати на скута, главата отпусната спокойно назад.

Побързах към леглото, нямайки търпение да задействам плана си. Кевин лежеше по гръб. Вгледах се в него за един дълъг момент: хубавата му кожа, бузките като ябълчици. Сърцето ми чукаше в гърдите, когато пъхнах ръце под него. Тъмната му коса се дръпна от челото му, разкривайки порязаното над веждата. Едва тогава помислих за Ник, за ръцете му, които трепереха от тревога, докато докосваше нежно главата на момчето.

Моментът беше най-болезненият от всички, които бях преживяла. Най-черният, най-срамният. Разкъсваше ме собственият ми егоизъм.

Оставих момчето в леглото му, върнах се в стаята и прекарах там следващите няколко часа в такава отчаяна нерешителност, че забравих дори страха си от тъмното и едва забелязах, когато свещта ми изпращя и угасна. Сънят, който успях да призова, не беше нито мирен, нито възстановяващ. Мятах се и се обръщах на дюшека си, съжалявайки за обещанията, които бях дала на себе си и на Джеръм. Горкият Джеръм. Трябваше да ме остави заровена в Менстън, защото купената ми свобода не ми служеше за нищо. Липсваше ми смелост. Бях объркана. Бях все още влюбена в Никълъс Уиндъм, сърцето ми беше приковано към един побъркан. Уви, моето отчаяние беше пълно!