Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (3)

3

От моя прозорец виждах далечните чифлици на Молъм, влажни под черен лед и мъгла. Неясни бели фигури се движеха насам-натам сред изпаренията, образите бяха толкова размазани, че само здравият ми разум ми подсказваше, че това са овце. Отвъд криволичещата редица каменни стени беше кацнала енорията Молъм. Стръмните й покриви се бяха скупчили около хлътнатината, обградени от жълто-зелени хълмове, чиито гребени не се виждаха в мъглата. Тук-там голите клони на високи брястове пронизваха ниско надвисналите облаци. Листата им бяха изпадали на земята, стъблата бяха обвити от загиващи глицинии. Гнезда на врани се забелязваха като петна по горните клони. Докато ги наблюдавах, няколко от големите черни птици излетяха от близката акация и се изгубиха в далечината.

От прозореца си виждах и северната градина на Уолтъмстоу с високите й стени и двускатните им каменни стрехи. И тук навсякъде растяха глицинии. Представих си как през пролетта цветовете й щяха да заместят миризмата на застояло в старата къща със сладък аромат.

В мъгливи дни като днешния плоската земя изглеждаше като разстлан памук с пронизващи го тук-там китки дървета. Очаквах с нетърпение по-слънчеви дни, когато щях да виждам чак до Пайкдоу Хил и Скарсдейл, и дългото било на Молъм Коув. Хълмовете щяха да бъдат изпъстрени с овце, овчарски кучета и рошави понита. Може би щях да водя Кевин на езда с някое от тези понита.

Беше три часа следобед и не бях чула нищо повече от Никълъс. Той не беше излизал от стаята си, бях сигурна в това. Джим беше пристигнал с багажа ми един час след като се бях настанила в стаята си. Бях го видяла през прозореца си как пристига с каручка с впрегнато пони по виещия се път за Молъм. Подире му тичаха пет-шест хрътки. Лаенето им върна лошите спомени как Никълъс гази сред животните, докато те си играят около краката му. „На лов, господа!“, беше извикал тогава на другите ездачи. Застанала зад прозореца на спалнята си над кръчмата „Петел и бутилката“, бях наблюдавала със завист как се качват на стройните си коне и се отправят към тресавището. Нищо в неговото поведение тогава не беше намеквало за лудост. Как може, запитах се, човек да полудее за една нощ?

Тогава си напомних, че са минали две години, откакто за последен път вървях по Райкс Роуд към Молъм. Тресавището не се беше променило: над петстотин години едни и същи каменни огради бяха разделяли имението на сочни пасища. Но хората се променяха. Обстоятелствата ги променяха.

Нямаше как да разбера колко е часът, но със сигурност беше късно. Мракът беше започнал бавното си настъпление към тресавището. Към четири часа само мигащите светлини на далечното село се виждаха от моя прозорец. Копнеех за лятото, когато дневната светлина заливаше околността почти до полунощ. Тогава нямаше да бъда принудена да понасям самотата на мислите си толкова дълго време. Защото със самотата идваха спомените — единствените спомени, които винаги ще ме преследват. Да видя Уиндъм отново след толкова много време беше отприщило болката, беше извлякло това мъждукане от отминалия блясък, още по-ярко и по-болезнено. Никълъс. Дори прошепването на името му ми късаше сърцето.

Никълъс.

С въздишка затворих очи и облегнах чело на стъклото, припомняйки си онази нощ. Дори сега си спомнях приглушения смях на пияните мъже в кръчмата на чичо ми. Но дори това беше избледняло, когато бях погледнала в очите на Никълъс.

— Трябва да знам — чух тихия му глас. — Имало ли е други?

— Не — отговорих.

Той започна да ме целува, оставяйки огнени следи с езика си, докато плахостта ми не беше заменена от страст и желание да му се отдам. Той докосваше изплъзналите се кичури коса, намирайки удоволствие в начина, по който черните къдрици се навиваха около пръстите му. Тогава хвана къдриците и ги прокара много, много леко по гърдите ми, докато те не се издуха и връхчетата им щръкнаха, твърди и розови, копнеещи устата му да ги превземе. И той го направи, галейки ги с пръсти, с език, захапваше ги нежно и ги засмукваше като гладно дете.

Странна наслада запулсира из мене, изпълвайки слабините ми с горещина. Той като че ли го усети и полека прокара ръка надолу по корема ми, докосвайки мястото, където се съединяваха краката ми, и се плъзна между бедрата. Аз затреперих, макар и не от студ, защото тялото ми изведнъж пламна, изгаряйки от сладката топлина на желанието и любовта. Треперех от жаждата да бъда част от него, да го направя част от себе си, неразделни сърца, умове и души, да поема тялото му в себе си така, че съединяването да ни направи едно.

Пръстите му ме изследваха нежно, толкова нежно, плъзгайки се в мене, докато не срещнаха непокътнатата ми девственост. Аз ахнах и той замря. Целуна ме нежно, сякаш се извиняваше, после плъзна тялото си над мене и върху мене, разтваряйки краката ми с колене, докато устата му продължаваше да ме измъчва невъобразимо и аз овлажнях от отчаяна жажда.

Когато силните му, тъмни ръце хванаха китките ми и ги притиснаха към леглото над главата ми, той прошепна почти със съжаление:

— Ще те нараня само този път, любов моя. Прости ми.

Навлизането му беше плавно, пълно, извличайки от мене внезапен вик на болка, която изчезна в мига, щом той започна да се движи срещу мене. Сълзи се надигнаха неканени в очите ми, сълзи от радост и екстаз и, да, сълзи от мъка. Защото дори тогава той принадлежеше на друга. Мисълта той да люби толкова интимно някоя друга жена, както любеше мене, ми късаше сърцето. Надявах се — молех се — да умра в този миг в ръцете му. Защото как щях да продължа без него сега?

Отворих очи и го видях да ме гледа. Обърнах глава към огъня, но той нежно обхвана лицето ми в дланта си и ме накара да се обърна към него. Плъзна палец по мокрите ми бузи и каза тихо, със съжаление:

— Нараних ли те?

Поклатих отрицателно глава, не можейки да говоря.

— Да — изрече той, — нараних те и съжалявам.

Докоснах лицето му, запомняйки очертанията му, и той започна да се движи отново, докато древната магия не се промъкна в мене, в двама ни, прогонвайки гледка и звук, потапяйки ни в отдаване, което беше толкова интензивно, че граничеше с болка. Да, бяхме неразделни: слети, две части на едно цяло, най-после събрани. Устремихме се към върха и го намерихме заедно, докоснахме великолепието и го задържахме за няколко пулсиращи мига, докато то не се настани тихо като смрачаване на раменете ни.

— Никога няма да те изоставя — прошепна той отново. — Моя любов, живот мой, довери ми се. Ще бъдем заедно като съпруг и съпруга… по някакъв начин.

По някакъв начин.

Отваряйки очи, се отърсих от спомена и се вгледах през прозореца към Молъм; усещах сърцето си отново разбито от нова болка.

 

 

Тъкмо бях решила да разопаковам куфара си, когато на вратата се почука тихо. Първият ми инстинкт беше да скоча, но си спомних заповедта на Уиндъм за три почуквания и зачаках. Отново нежно почукване, преди тихият глас на Матилда да ме повика:

— Госпожице, тука ли сте?

— Да.

Изпуснах дъх и се засмях на собствената си нервност.

— Госпожица Адриен поиска да те види, момиче. Ела бързо, тя сигурно вече чака за чая.

Пуснах куфара на леглото и побързах към вратата. Матилда ми се усмихна сияйно, с трапчинки по бузите, а очите й се присвиха под необикновената й усмивка.

— Настани ли се, миличка? — запита тя. — Удобно ли ти е в тая стая?

— Прекрасна е — отвърнах. — Виждам целия Молъм от прозореца си.

Вървяхме заедно по коридора, Матилда носеше свещ. Забравих наметката си и увих ръце около раменете си, докато Матилда отговаряше:

— Да, хубав изглед има от тоя прозорец. Молъм е хубаво място, заклевам се, и съм сигурна, че ще ти хареса тука. Променя се всеки ден обаче и невинаги е за добро.

— О?

— Да. Ханът „Корона“ някога беше „Петел и бутилка“, нали разбираш. Старият Кери Барнс го взе миналото лято, като умря собственикът на „Бутилката“. Смени му името на „Корона“ и бирата вече не е толкова хубава… така казва старият Джим, наистина.

Продължихме мълком пътешествието си. Стараех се да опозная обкръжението и докато отминавахме ъгъл след ъгъл, знаех, че ще се загубя, когато се опитам да се върна в стаята си. Коридорите бяха като лабиринт, отклоняваха се на двете страни в безкрайни мрачни тунели. В тях нямаше нищо, което да ми помогне, затова посветих енергията си на стените, край които минавахме. Както навсякъде, имаше портрети, предимно на жени. Някоя маса се опираше о някоя стена, с огледало, окачено над нея, и свещници от двете му страни. Светлината им се отразяваше в стъклото и това осветяваше допълнително коридора, докато завивахме зад следващия ъгъл.

— Как ще намеря пътя обратно? — запитах аз на глас.

Матилда продължи да върви, без да ми отговаря. Ускорихме крачка. Тя вървеше уверено напред, дъхът й излизаше като миниатюрни облачета, които се кълбяха над раменете й. Зърнах и собствения си дъх. Студът хапеше лицето ми и пърлеше гърлото ми. Върховете на пръстите ми се бяха вцепенили.

Видях в далечината голяма двойна врата. Сребърните дръжки блеснаха под светлината на свещта, докато се приближавахме. Матилда почука тихо и повика:

— Госпожо?

— Влез.

Затворих за кратко очи, когато прислужничката отвори вратата. Тогава Матилда се отстрани и ми кимна да вляза. Направих го без колебание.

Необятността на стаята ме порази. Спрях на място. Таванът, на височина поне двадесет фуга, беше целият изрисуван. Все едно гледах огромно платно, цялото в безкрайни хълмове, дървета и синьо небе. В средата висеше полилей с такива огромни размери, че само премигах удивена. Поне двеста свещи горяха на него сред злато и кристали.

— Красиво е, нали?

Стресната, аз се огледах.

Адриен Уиндъм продължи да се взира в тавана.

— Беше идея на баща ми, нали разбирате. Майка ми беше инвалид и лежеше все в това легло. — Тя посочи масивното легло с четири колони, опряно до отсрещната стена. — Все й беше студено, затова с рисунките по тавана, изображения на лятото, той се надяваше да я сгрява. Полилеят е от Париж и е достатъчно голям да осветява всеки ъгъл на тавана. Както можете да видите, по-близо до светлината са утринните картини. В далечните ъгли, където светлината е по-слаба, е здрачът… ще седнете ли, госпожице Ръшдън?

Седнах.

Вратата се отвори отново. Тревър Уиндъм влезе тържествено, хвърляйки наметката си на Матилда, която я приглади внимателно на ръката си. Той се усмихваше с онази лекота, която по-рано ме беше накарала да се почувствам по-малко забележима в присъствието му. Но в никой момент не можех да си позволя да забравя, че домакините ми бяха от класа, чистокръвни, а аз бях от простолюдието. Дори да седя в тяхно присъствие, както ми се струваше, беше истинска чест.

— Закъснях ли? — обърна се той към сестра си.

— Напротив. Точно навреме идваш. Как е пациентката ти?

— Отпада, съжалявам да го кажа. Не й давам и един месец. Чаят горещ ли е?

Погледнаха към мене.

— Да налея ли? — запитах.

Адриен кимна, удовлетворена. Не пропуснах погледа, който размени с брат си, докато наливах горещата течност в синьо-белите чаши от майсенски порцелан, и внезапно ми хрумна защо са ме повикали в тези плашещи покои. Като всички служители, работещи в това имение, аз трябваше да си знам мястото. Може би се безпокоят, че не е така?

— Настанихте ли се? — запита Тревър.

Кимнах, докато той вземаше чая си.

— Джим върна ли се с вашите неща? — запита Адриен.

Скръстих ръце в скута си и отново кимнах.

— Желаете ли чай? — запитаха двамата.

— Не, благодаря.

Адриен отпи от чая си, преди да продължи:

— Предполагам, любопитна сте защо ви поканихме тук.

— Искате да узнаете нещо повече за мене, може би. От Кийгли съм. Живеех с чичо си до неотдавна, но той умря от изтощение. Видях обявата залепена…

— Работили ли сте в „Бика“? — запита Тревър.

Погледнах го право в лицето, осъзнавайки значението на въпроса, и отговорих:

— Не.

Той отвърна на оценяващия ми поглед, сините му очи ме гледаха с интерес, скачайки по лицето ми.

— Болна ли сте била? — запита.

Ръцете ми се вкопчиха в гънките на полата. Каква ли съм му се видяла на него, на един лекар? Бях видяла отражението си в огледалата и знаех, че последните две години са се отразили на външността ми. Лицето ми беше слабо, очите, и без това дълбоко поставени, изглеждаха още по-хлътнали. Когато погледнах надолу към ръцете си, забелязах, че пръстите ми са прекалено дълги, а очертанията на краката ми под увисналите ми поли са доста тесни. Тежах не повече от четиридесет и пет килограма и понеже бях висока малко над метър и шестдесет, теглото ми беше по-ниско от нормалното.

— Не съм била болна — отговорих.

Оставяйки чашата и чинийката на масичката до себе си, Адриен се отпусна на облегалката на стола си.

— Не повикахме госпожица Ръшдън тук да я питаме за здравето й — обърна се тя сухо към брат си.

Тревър вдигна рамене.

— Трудно е да преодолея този навик, Адриен, но имаш право. — Погледна към мене. — Искаме да поговорим с вас за брат ми.

— Разбирам. — Облегнах се на стола си и огледах стаята за един дълъг миг, преди отново да се обърна към тях. — Искахте да ме осведомите, че е луд, може би?

И двамата останаха сякаш зашеметени. Усмихнах се леко и добавих:

— Той вече ми го каза.

— Казал ви е?

— Да, сър, и бих добавила, намирам тази идея много забавна.

— Забавна ли?

— Лорд Молъм не е луд. Ядосан, може би. Може би е разстроен от смъртта на съпругата си. Скръбта понякога ни лишава от логика, нали разбирате. Прави ни нечувствителни към определени реакции. Никоя лудост не е ирационална. Лорд Молъм не е ирационален.

След това заговори Адриен. Две петна червенина избиха на бузите й, докато се взираше в мене над правия си, тънък нос.

— Цялото съществувание на брат ми е ирационално, госпожице Ръшдън. Как бихте могли да твърдите друго, щом дори не го познавате?

— Мисля, че лудостта е нещо, което не може да идва и да си отива. Самата идея, че той подозира, че е луд, е доказателство за нормалния му разум. Истински лудият човек рядко признава състоянието си. Именно това ги прави ирационални, нали разбирате.

Адриен отвори уста.

Тревър вдигна вежда и устата му се изви в оценяваща полуусмивка.

— Добре казано, госпожице Ръшдън, но макар че аз бих се осмелил да кажа, че брат ми не е напълно луд, рискувам да призная, че може всеки момент да превърти. Заради което ви повикахме тук. В последните няколко месеца Никълъс беше под голямо напрежение. Паметта му идва и си отива с луната, както изглежда, и понякога, макар и рядко, е стигал до насилие. Предупреждаваме ви да помислите дали да приемете това поръчение, заради собствената ви безопасност.

Погледнах към ръцете си.

— Не се страхувам от Негова Светлост, сър. Не вярвам, че е луд, и не вярвам, че е убил съпругата си.

Двамата пак потънаха в шокирано мълчание.

Адриен притисна пръсти към слепоочията си.

— Усещам, че главата започва да ме боли, Тревър.

— Вземи едно прахче. Госпожице Ръшдън, кой ви каза, че Ник е убил съпругата си?

— Ами той, разбира се.

— Признал е това?

— Не. Каза само, че хората го подозират, че го е извършил.

Адриен стана от стола си и одеялото изпадна от скута й. Облечена в тъмносиня рокля, тя се заразхожда към прозореца и обратно, в един момент кършеше белите си ръце, а в следващия навиваше около пръстите си светлокафявия кичур коса, спускащ се на рамото й. Тревър седеше неподвижен, но замислен. Прехвърлил единия си дълъг крак над другия, подпрял лакът на облегалката на стола, той разсеяно потупа долната си устна с показалец и се вгледа в мене.

— Какво ще правим? — обърна се Адриен към брат си. — Това положение не може повече да се търпи, Тревър. Трябва да се направи нещо, за да го спрем, преди властите да са узнали.

— Сигурно не вярвате, че е убил съпругата си — казах аз.

Двамата ме изгледаха, без да кажат и дума.

— Тази идея е смешна — добавих. Когато те не казаха нищо повече, запитах: — Как почина лейди Молъм?

— При пожар в конюшнята — отвърна Тревър. Очите му още ме наблюдаваха напрегнато.

— Злополука, може би. Не мога да повярвам… бяха женени от толкова скоро… Сигурно я е обичал…

— Като че ли знаете доста за Никълъс — прекъсна ме той. — Откъде?

— В цял Йоркшир се знаеше за годежа и сватбата му, сър. Никълъс Уиндъм, господарят на имението Уолтъмстоу, граф Молъм, е известен в целия кралски двор, сигурна съм.

Тревър се засмя.

— Ах, романтично мое дете, да не мислите, че вечеряме с кралските особи, когато отидем в Лондон? Че може би сме посрещали крал Джордж в тази мрачна стара къща? Ние сме копелетата на лондонското общество, скъпа. Твърде много бракове извън нашата класа, твърде много дългове и прекалено много ерес в последните поколения са опетнили безупречната ни някога репутация.

Стиснала облегалката на стола си, Адриен отново разтърка слепоочието си и простена:

— Ох, Тревър, моля те. Не пред момичето.

— Виждам, че не ми вярвате — обърна се той към мене.

— Моля те — изстена Адриен. — Моля те, не продължавай.

— Дядо ни беше луд. Тогава започнаха проблемите, нали разбирате. Той прекара последните си пет години в болницата „Дева Мария от Витлеем“ в Саутуорк, в Лондон. Документирано е, за съжаление, и знам, че много от така наречените равни на нас са плащали, за да минат през клетката му и да го зяпат. Името на фамилията, както може би подозирате, не можеше да бъде напълно възстановено. Всички очакват появата на следващия луд и за съжаление той се появи. Никълъс.

Зашеметена, се облегнах на стола си, не можейки да повярвам на ужасните обвинения, които Тревър Уиндъм ми беше изложил.

Адриен се извърна и продължи трескавите си разходки.

— Проклет да е — изрече високо. — Никълъс разруши и малкото щастие, което можех да имам, с неговото идиотско бърборене за лудост и убийство. Кой нормален човек ще иска да си вземе жена от лудо семейство?

Тревър изгледа сънливо сестра си.

— О, моля те, седни и престани с театралниченето. Ник ти направи огромна услуга, когато говори на тържеството за годежа ти. Честър Бошан щеше да бъде ужасен като съпруг и ти много добре го знаеш.

— Мразя го, мразя го, казвам ти! — Тя тупна с юмруци по стола.

Скочих от мястото си, изплашена от избухването на Адриен. Може би беше в природата ми да успокоявам разстроените, а може би просто навик, който бях развила в последните месеци, но се видях да я прегръщам през раменете, отмахвайки косата, прилепнала на мокрите й бузи, докато Тревър Уиндъм ни гледаше безчувствено.

— Не бива да го мразиш, Адриен — изрече Тревър. — Той няма вина за онова, което му се е случило, не повече от дядо ни. Не знаем много за ума и разстройствата му, затова нека засега да бъдем търпеливи. Той наистина има рационални моменти и тогава трябва да правим всичко, което ни е по силите, за да му помагаме. Сигурен съм, че вече достатъчно измъчихме госпожица Ръшдън.

Той стана бързо от стола си и ми предложи ръка. Аз я поех, но не преди да помогна на сестра му да се настани на стола си.

Докато ме изпращаше до вратата, той каза:

— Съжалявам, че ви подложих на това, госпожице Ръшдън. Но трябва да разберете, че щом ангажирате услугите си в полза на това семейство, трябва да си помислите. Животът ни тук съвсем не е розов, не е какъвто сте си представяли при идването си тук. Ако решите да останете, ще ви предупредя много да внимавате с Никълъс. Отклоненията в настроението му са непредсказуеми. Ако имате някакви проблеми, ще ми кажете веднага.

Аз кимнах. Тревър отвори вратата.

— Лека нощ, госпожице Ръшдън.

Вратата се затвори зад мене. Стоях в тъмна, студена тишина, с объркани мисли. Може би неправилно бях оценила Никълъс Уиндъм, в края на краищата. Като че ли целият свят вярваше, че той е луд — не само луд, но и способен на убийство. Може би изобщо не го познавах и не съм го познавала. Може би бях повярвала в собствените си фантазии, не по-малко развихрени, отколкото на някое дете. Не, не го познавах. Никога не го бях познавала.

Тъкмо се бях отдалечила от вратата, когато тя отново се отвори. Изчаках и след миг стройната фигура на Адриен Уиндъм се измъкна в коридора. Тя се вгледа в мене. Пръстите й стискаха пеньоара плътно около шията й и аз загледах как леката струйка на дъха от устните й се разтвори в тъмнината.

— Госпожице Ръшдън — обърна се тя към мене с тих глас.

— Да?

Адриен пристъпи към мене със ситни стъпки. Когато се озовахме лице в лице, се усмихна кратко.

— Бяхте много любезна — каза тя. — Страхувам се, че Тревър е станал прекален стоик, когато става дума за чувства. Необходимо му е да го прави, като се има предвид професията му, нали разбирате…

— Да — отвърнах.

Понижавайки още повече глас, тя изрече:

— Помогнете на Никълъс, ако можете. Тревър е убеден, че единственият начин да извиним поведението му е да го приемем. Аз не мога да го приема, нали разбирате, но не мога и да му помогна. Още съм му ужасно ядосана, че ме изостави. Нали разбирате, ние с Ник бяхме много близки, но откакто го връхлетя тази болест… — Тя погледна ръцете си. — Все едно гледаш най-красивото същество в живота си и изведнъж виждаш, че то има ужасни белези. Просто не мога да общувам с него и това ме плаши.

Докоснах ръцете й, успокоявайки нервното им кършене.

— Може би и той е уплашен, милейди — казах.

Тя вдигна очи.

— Ще… ще останете ли с него? Ще му помогнете ли? Той е толкова ужасно самотен сега, с изключение на детето. Детето е неговият живот, единственото, което може да го приеме такъв, какъвто е. Ако не беше детето…

— Разбира се.

— Вярвате в него…?

— Разбира се.

Тя се обърна отново към вратата и ми хвърли един последен поглед, преди да я затвори между двете ни.

Отново чернота. Студът се настани в мене, но всичко, за което можех да мисля, беше детето в ръцете на Ник. Тогава разбрах какво трябва да направя, какво съм длъжна да направя заради себе си, както и заради него.

Тогава се чу смях, мек и тих, студен като течението, което дърпаше полите ми и ме караше да треперя. Беше толкова илюзорен, колкото и сянката, в която стоеше той, по-черен от черното, изпълвайки празнотата на коридора с присъствието си и с богатия звук на смеха си. Когато пристъпи напред, към светлината, видях, че е облечен в жакет за вечеря от тъмнозелено кадифе и риза от бял ленен плат. На врата си беше вързал шалче от извънредно скъпа коприна, а на него един нефрит с размер на котешко око блещукаше под светлината на свещта.

— Нали разбирате — каза той.

Това беше всичко. Само „Нали разбирате“.

Стоях в стаята си, вслушвайки се в стъпките на моя господар, които заглъхваха в далечината. Отново настана тишина. Някога копнеех за спокойствието на самотата, но тази глухота изглеждаше потискаща и ме караше да треперя. До този момент не бях осъзнала колко съм самотна, но…

Не се чувствах самотна.

Без да обръщам внимание на досадното чувство, облякох нощницата си и се пъхнах в леглото. Загледана в нетрепващия пламък на свещта на нощната ми масичка, се убеждавах отново и отново, че това, което върша, е правилното. Нямаше връщане назад.

Светлината на свещта трепна и тънка струйка черен дим се издигна на спирала към тавана. И тогава викът, далечен и болезнен, прати тръпки по ръцете ми и накара сърцето ми да спре. Скочих от леглото, отворих прозореца, ахвайки от придошлия леден въздух, който ме обгърна. Отново същият вик, този път по-далечен. На ужасеното ми ухо му се стори, че идва откъм… конюшнята.

Принудих се да се усмихна и си казах на глас:

— Хенриета. Това е само Хенриета.

Тогава затворих прозореца, дръпнах завесите, върнах се в леглото, взрях се в нетрепващия пламък на свещта и притиснах възглавницата към гърдите си.