Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (13)

13

Седях пред огъня с Кевин в скута си, люлеех го нежно и се усмихвах, гледайки ангелското му личице. Пеех му песнички за кученца, агънца и пеперуди. Разказвах му историята на Пепеляшка, красивата млада жена, срещнала своя красив принц на бала и го омаяла. Съзнавах, че детето не ме разбира, но нямаше значение. Това беше моята приказка и тя се осъществяваше.

Когато вдигнах поглед, срещнах очите на любимия си. Подпрян на лакът, той ме наблюдаваше донякъде замислено, търсейки лицето ми в сивите сенки на ранната утрин. Напрегнатостта в очите му ме смущаваше, стегнатата му уста ме караше да се питам дали съжалява, че сме се любили тази нощ.

— Добро утро — казах му.

Реакцията му се забави за миг. Тогава той се усмихна.

— Да, наистина е добро. Не мога да си спомня някое по-добро.

— Надявам се да не съм ви обезпокоила. Когато Кевин се събуди, го донесох тук, преди Биа да го е взела. Нали не възразявате…

— Не.

— Пеех му песнички.

— Чух.

— Изглежда, му харесва.

— Подозирам, че никой не му е пял досега.

— Но това е ужасно тъжно! Майка ми често ми пееше.

— Той няма майка.

Очите ми се замъглиха, когато погледнах лицето на сина си.

— Ариел.

Отместих очи към моя господар, страхувайки се, че сълзите, замъгляващи погледа ми, ще потекат по бузите ми и ще издадат чувствата ми. Тъмната коса на Уиндъм падаше на челото му близо до очите, клепачите бяха леко подути. Той ме загледа, без да мига, лицето му беше като от камък. Тогава устните му се разтвориха и той проговори извънредно хладнокръвно:

— Омъжете се за мене, госпожице Ръшдън.

Премигах и сълзите се изтърколиха. Притиснах по-силно Кевин към себе си.

— Не е необходимо, сър, да…

— Необходимо? Това ли мислите? Че заради снощи…

— Не е ли?

Той се отпусна на възглавницата си и впери поглед в тавана.

— Да — изрече накрая с уморен глас. — Може би. Да, по дяволите, заради снощи и заради всичките сутрини, когато съм се будил с мисъл за тебе и съм искал… въпреки тази убийствена болка в главата мисълта за тебе не си отива. Божичко, дори в кошмарите ми лицето ти се връща при мене. Когато мисля за тебе, болката си отива и нищо друго няма значение. Нито лудостта. Нито каквото и да било. Егоистично ли е от моя страна, госпожице Ръшдън? Ръшдън. Дори името внася смут в главата и сърцето ми. Звукът става все по-мощен за мене, всеки ден, докато не започвам да пиша „Ръшдън“ отново и отново и да го гледам така, сякаш там се крие някаква дълбока тайна, която не мога да разгадая. — Надигна се отново на лакът и ме погледна право в очите. — Знаеш ли колко време търсих жена да ми позира? Седмици, месеци. Идваха една след друга, надявах се да намеря някоя да прилича на натрапчивия образ в ума ми, съвършената жена. Отпращах ги, докато не дойде ти. И в мига, когато те видях, разбрах, че именно ти ще ми помогнеш. Ела при мене, госпожице Ръшдън.

Приближих се, без да пускам Кевин. Никълъс ме дръпна на леглото до себе си и погали бузата на сина си с пръст, преди да погледне отново към мене.

— Никога не съм го наранявал. Каквато и лудост или болест да ме кара да ставам такъв, какъвто съм станал, не е достатъчно силна, за да ме накара да нараня това, което обичам най-много. — Вдигна ръка към лицето ми, обхвана бузата ми в дланта си и изтри една стекла се сълза с пръста си. — Никога няма да вдигна ръка срещу тебе. Ела да живееш с мене, Ариел. Споделяй с мене сладостта си. Успокоявай ме в моята лудост, а аз ще те обичам, докато съм жив.

Никога не го бях обичала повече, отколкото в този момент, защото никога не ми беше говорил с такъв нежен тон. Никога не ме беше гледал с толкова мил поглед. Чувствах се доволна отвъд всякакви граници и усмивката ми му го казваше.

— Е? — каза той и нежният блясък на очите му се обагри във внезапна страст и нетърпение. — Ще седиш тук да ми се усмихваш и да ме държиш в напрежение? Отговори ми… госпожице Ръшдън… Ариел… и то бързо, иначе…

— Иначе какво, милорд?

— Иначе вероятно ще бъда принуден да притисна това красиво тяло обратно на това легло и да го любя отново.

— Тогава би било добре за мене, сър, да си сдържа езика още малко, мисля.

Когато очите му се разшириха от задоволство, аз се засмях и скочих от леглото. Върнах се при камината, притиснах главичката на Кевин до рамото си и му казах с желание:

— Да, лорд Молъм, ще се омъжа за вас. Но при едно условие.

— Какво?

— Да се оженим тайно. И прислужниците, и брат ви, и сестра ви да узнаят за брака едва след като бъдем свързани и изречем обетите си.

Той се замисли, после с широка усмивка смъкна завивката и стана от леглото.

— Съгласен съм — беше отговорът му.

 

 

Почти не виждах Никълъс в следващите пет дни. Далечен, както често биваше, той рядко излизаше от стаята си, повика ме само веднъж в ателието, където за около шест часа се опита да нарисува портрета ми. Накрая запрати картината към стената и изрева да излизам бързо, защото съвсем съм го „обърквала“. Тогава започнах да се притеснявам, че е забравил какво сме си обещали. Не беше споменавал повторно за женитба.

На шестия ден се върнах в стаята си, след като бях прекарала следобеда с Адриен, учейки я — или опитвайки се да я уча — на френски. Тъй като не знаех почти нищо за този език, не ми беше лесно. Седяхме часове наред в голямата зала, докато тя рецитираше фрази от учебника си; мисля, че вярваше, че ще ме убеди да я придружа, когато замине за Франция.

Влязох в стаята си и спрях на място. Намерих на леглото и на скрина висока купчина всякакви платове: кадифе, сатен, коприна в какви ли не цветове. На облегалката на единствения ми стол бяха надиплени ярдове дантели и панделки.

— Харесва ми изумруденото кадифе — чух глас зад себе си. — Много ще отива на очите ти. — Обърнах се. Никълъс, с ръце в джобовете, се усмихваше с ъгълчето на устата си, изричайки: — Ще се оженим следващия вторник в Бърнсол. Намерих там един свещеник, който ще извърши обреда без предварително обявяване. Имай предвид, ще получи нов параклис заради усилията си… Имаш ли някакъв свидетел, който да бъде до тебе в тази тайна тържествена церемония, скъпа?

— Да — едва успях да изрека.

— Ще имаш ли време да си ушиеш нещо подходящо? — Огледа роклята ми с отвращение и добави: — Господи, не мога да понасям тази рокля, която носиш.

Упорито вирнах брадичка.

Той се обърна и се отдалечи с небрежна походка надолу по коридора. Чух го да казва: „Дръзко момиче“. Засмях се на себе си, затворих вратата на стаята си, щастливо обвих ръце около раменете си и помислих, че вторникът ми се струва отдалечен на цяла вечност.

Заех се със задачата да си направя нещо подходящо от зеленото кадифе, за да имам какво да облека на сватбения си ден. Имах всичко, което ми беше необходимо: ножици, конци, карфици и игли. Уиндъм не беше забравил нищо. По-добре е, помислих си. Имаше цвят на бузите му и огънче в очите му.

Работих целия следобед, скроих роклята и започнах да я тропосвам. Надвечер подът беше целият в ярдове изумрудено кадифе и сатенена подплата в малко по-тъмен цвят. Уморена и гладна, оставих настрана работата си, заключих вратата на стаята и се запътих към кухнята.

Докато минавах покрай кабинета на Тревър, забелязах светлинка да се промъква под вратата му. Тъй като той беше отпътувал за Йорк преди пет дни и щеше да се върне чак утре, любопитството ми се събуди. Приближих се тихо и надникнах вътре.

Адриен, с гръб към мене, тършуваше из шишенцата и флаконите на Тревър, вдигаше някое от тях към светлината, после друго, опитвайки се да прочете надписите на етикетите. До нея на масата имаше отворена книга.

Тогава, като че ли внезапно усетила присъствието ми, тя бавно се обърна с лице към мене. Очите й отначало се разшириха, после видимо се успокои.

— Боже господи, отначало ми се стори, че е Тревър. Ариел, скъпа, трябва да престанете да вървите толкова тихо.

— Съжалявам.

— Няма значение. — Поуспокоена, тя хвърли разсеян поглед към претъпканото помещение, фокусирайки очи върху избледнелия жълтеникав скелет, който висеше от тавана, окачен на въжета. Забележима тръпка мина по тялото й. — Не обвинявам брат си, че си е взел почивка. Това е толкова потискащо място.

— Има и по-лоши — отвърнах. — Сигурна съм, че „Сейнт Мери“ би направила тази стая да изглежда приятна като почивка в Йорк. — Когато Адриен не реагира, влязох по-навътре в стаята. — Простете за предположенията ми — добавих, — но усещам, че целта на това пътуване на Тревър до Йорк не е само за да си отпочине.

Тя се блъсна в масата зад себе си, разклащайки шишенцата така, че те издрънчаха.

— Не знам за какво говорите.

— Разбирам, че има наложителни правни действия, които трябва да се предприемат, преди човек като лорд Молъм да бъде пратен в „Сейнт Мери“. Трябва да се приготвят документи, да се определи дата за дело в съда.

Устата й се отвори в слабо ахване. Спрях до масата, погледнах към отворената книга, после пак към нея.

— Зле ли ви е? — запитах.

— Да. — Тя притисна треперещите си пръсти към главата си. — Всъщност да. Главата ми пак се цепи и помислих… — Затвори рязко книгата и се усмихна. — Предполагам, че трябваше да изчакам Тревър да се върне. Няма да кажете, че съм била тук, нали? Той никак не обича да се влиза тук, когато го няма.

— Няма — казах. — Няма да му кажа.

— Хубаво. Е, тогава да вечеряме?

Мина покрай мене и излезе от стаята. Последвах я на почтително разстояние.

Бяхме изненадани да намерим Тревър, току-що завърнал се у дома. Стоеше заедно с Ник във фоайето, със зачервено от студа лице, а кестенявата му коса беше разрошена и леко влажна. Разтвори ръце, прегърна здраво Ник, после го потупа по гърба.

— Господи, Ник, изглеждаш чудесно. Добре ли се чувстваш?

— Прекрасно — отговори моят господар. — Рано се прибираш.

— Свърших си работата един ден предварително.

Адриен, придържайки кафявата си пола, се плъзна грациозно към братята си. Целуна леко Тревър по двете бузи, преди да отговори на последния му коментар.

— Останах с впечатление, че отиваш в Йорк на почивка, Тревър. Каква работа си вършил там?

— Инвестиции. Но ще поговорим по-късно за това. Аз… — Очите му се разшириха от удоволствие, когато ме забеляза най-накрая. — Ето ви и вас, скрита в сенките като мишленце, госпожице Ръшдън. Елате да ми кажете добре дошъл.

Подчиних се колебливо. Когато се озовах достатъчно близо, той грабна ръцете ми и ги обърна, оглеждайки драскотините, които сега бяха едва забележими бели чертички по кожата ми.

— Добре са заздравели, виждам. Няма да останат никакви белези. Колко жалко щеше да бъде, ако останеха за постоянно да загрозяват такава красива кожа.

Усещайки, че се изчервявам, отстъпих назад и отвърнах на усмивката му с известно усилие. Чувствах, че пътуването му до Йорк имаше нещо общо с въдворяването на Никълъс в „Сейнт Мери“, а не с някакви инвестиции.

В този момент вратата зад Тревър се отвори и няколко прислужници внесоха някакви пакети.

— Какво е това? — запита Адриен.

У нея се усещаше ентусиазмът на малко момиче, докато оглеждаше подаръците.

— Кога съм отивал в Йорк или Лондон, без да се върна с подаръци? Да отидем ли в голямата зала, където е по-удобно?

Извиних се и се обърнах към вратата, когато Тревър проговори отново:

— Госпожице Ръшдън, вие ще дойдете с нас, разбира се.

— Не, сър.

— Но аз имам нещо за вас.

Спрях на място и се обърнах към него.

— За мене ли, сър?

Хвърлих поглед към Ник. Той погледна към брат си с любопитно вдигната вежда. Тогава премести очи към мене.

— Ник ме помоли да взема нещо за вас, Ариел. — Тревър се обърна към Реджиналд и извади голям вързоп, увит в мека хартия и овързан с панделки. Пусна го в ръцете ми, намигна и каза: — Елате в приемната, да се махнем от това студено фоайе. Искам да видя лицето ви, когато го отворите.

Сграбчи ме за ръката и ме поведе към залата. Погледнах назад през рамо и срещнах въпросителния поглед на моя господар. Той бързо отмести очи и притисна пръсти към слепоочието си.

Адриен беше във възторг, когато влязохме в залата. Започна да бъбри с Тревър, искаше да научи всички клюки:

— Вярно ли е, че Вирджиния Бриг има връзка с парламентарист? Чаят наистина ли поскъпва?

— Вирджиния Бриг има връзки с всички подходящи и неподходящи мъже в Парламента, скъпа, а без никакво съмнение цената на чая пак ще се повиши. Източноиндийската компания просто ни ограбва.

— Ах, тези отвратителни китайци! Какво ще правим? Цената вече е безбожна…

— Носят се слухове — а на този етап са само слухове — че Китай смята да затвори врати за търговията с чужбина по някое време в бъдещето. Срещнах лорд Мелбрук в министерството и той ми каза, че Британскияг комитет обсъжда план за отглеждане на чай в Индия.

— Индия!

Адриен се облегна назад на стола си.

— Мисля, че може да си струва да се инвестира там — изтъкна Тревър. Погледна към Ник, който още се мръщеше и потъркваше чело. — Какво мислиш, милорд? Ако Китай ни отреже, може би можем да нагазим в бизнеса с чая. Разбрах, че граф Грей…

— Какво има в този пакет? — запита Ник, прекъсвайки брат си.

Всички погледнаха към мене и към вързопа в скута ми.

Тревър, който стоеше небрежно край огъня, подпрял лакът на полицата над камината, се взря в Никълъс, видимо шокиран. Прекоси стаята, сложи ръка на рамото на Ник и каза меко:

— Помоли ме да го донеса за нея. Не си ли спомняш?

Отказът на Ник да отговори беше отговор сам по себе си. Седнал на ръба на стола си, подпрял лакти на коленете си, той посочи с несигурен пръст към вързопа, погледна ме в очите и изрече през зъби:

— Отворете го.

Започнах полека да го отварям. Всъщност, умът ми беше не в подаръка на скута ми, а в очите на моя господар, по-тревожни, отколкото си ги спомнях от много дни насам. Накрая хартията беше разопакована. Вгледах се в гънките прекрасен зелен сатен, ушит във вид на най-красивата рокля, която някога бях виждала.

— Не си ли спомняш, Ник? — чу се гласът на Тревър. — Каза ми, че ти е омръзнало да гледаш тази безцветна рокля, която тя винаги носи, и че искаш да я рисуваш в нещо ярко и красиво. Помоли ме да се отбия при мадам Елиза Вардън, знаеше, че тя ще може да намери нещо подходящо почти веднага. Истината е, че щях да се прибера още вчера, но роклята отне повече време, отколкото мислеше мадам. Разбира се, трябваше да ви вземем мерки, Ариел, но мисля, че ще ви хареса. Защо не отидете да я облечете. Сигурен съм, че Ник няма търпение да види как ви стои, също както и аз.

Погледнах отново към роклята, осъзнавайки как се е чувствала Адриен, когато беше получила сватбената дантела. Сърцето ми се разтуптя в отчаяние. Ник беше забравил, че е поръчал роклята, а това ми напомни, че болестта му не е минала чудотворно от само себе си. Заради това възненавидях роклята. Но исках да я притисна до гърдите си, защото той ми я беше подарил само и единствено от любов.

Изправих се несигурно от стола си, разпилявайки хартията покрай краката си. Собственият ми ум се завъртя вихрено, не знаех как и дали трябва да приема подобен екстравагантен подарък. Накрая Никълъс се облегна назад на стола си и изрече тихо:

— Разбира се. Сега си спомням. Естествено, трябва да отидете да премерите роклята, Ариел, да го направите заради мене.

Отвърнах на усмивката му, после излязох от стаята с чувство на благодарност. За момента ми беше позволено да успокоя разбитите си нерви, преди да се изправя отново пред моя господар.

Влязох във фоайето и видях Брабс, застанал пред вратата, да говори с Реджиналд. Отидох право към него, хванах го за ръката и освободих иконома с усмивка.

Реджи се поклони леко на Брабс и изрече:

— Сега ще кажа на господин Тревър, че сте тук.

— Дайте ми десет минути насаме с Брабс, моля ви — казах му.

След като той кимна и се отдалечи, аз се обърнах към стария си приятел.

— Ти си точно човекът, когото искам да видя. Имам новини, Брабс.

Очите му се спряха на роклята в ръцете ми.

— Какво е това?

— Рокля.

Дръпнах го към близката врата, влязохме в стаята и аз затворих вратата.

Очите му още не се отделяха от вързопа.

— Значи дотам стигна работата, така ли?

— До какво?

Намръщих се и метнах роклята на един стол.

— Какво направи заради това нещо, Маги? Не съм мислил, че си способна на такова нещо. Не съм си и помислял, че ще се продадеш за…

— Как смееш дори да намекваш за такова нещо — прекъснах го. — Роклята е подарък, нищо друго, освен подарък. Впрочем, какво значение има това за тебе?

— Има — беше отговорът му. — Той е последният човек на този свят, с когото бих искал да те видя, момиче.

— Не мога да повярвам! Да не би да искаш да ми кажеш, че наистина вярваш на слуховете? Наистина ли мислиш, че е луд?

— Лудостта е достатъчно добра маскировка, Маги. Големи престъпления се вършат с оправданието „лудост“.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че вярваш, че е убил съпругата си и е съчинил историята с болестта си?

Той ме хвана за раменете и заговори с по-тих глас.

— Маги, ако искаш момчето, вземи го и се махай. Ще ти помогна, ако трябва, но не мога да седя и да те гледам как си прахосваш живота с човек като него! Ще те нарани, момиче, а може би и нещо по-лошо.

— Не, той никога няма да ме нарани.

— Откъде знаеш? Разби ти сърцето, като се ожени за Джейн. После, когато се умори от нея, я уби. Маги, махай се, докато можеш, преди да е станало прекалено късно!

Аз го отблъснах.

— Виждам, че не си ми никакъв приятел, Брабс. Ако беше, нямаше да говориш такива неща за мъжа, когото обичам и за когото ще се омъжа.

— Ще се омъжиш! Боже господи, Маги, какво говориш? Няма да се омъжваш за някакъв убиец.

— Напротив — отвърнах, вдигайки брадичка. — И не е убил никого. Никога няма да повярвам в това.

Той се извърна, поклащайки глава.

— Чувал съм, че любовта заслепява човека за действителността, но не осъзнавах, че съвсем ти е отнела разума. — Застана отново пред мене. — Дори да беше безгрешен като папата, Маги, все пак не ти е мястото в тази къща. Те са различни хора, момиче. От друга класа. Никога няма да те приемат. Той скоро ще започне да се дразни от това и тогава къде ще отидеш… В гробищата, без съмнение, заровена до Джейн. — Грабна роклята ми, разтърси я пред мене и изрече: — Тези парцалки струват ли живота ти, момиче? Струват ли си унижението, което ще почувстваш, когато приятелите му започнат да те гледат презрително? Не си нищо друго, освен едно селянче, Маги, и такава ще си останеш. Измъкни си главата от облаците и погледни действителността в лицето.

Спокойно взех роклята от ръката му, макар че сърцето ми биеше ускорено. Пригладих намачканата пола и изрекох с едва сдържана емоция:

— Доведох те тук, за да те помоля за една услуга. Омъжвам се за мъжа, когото обичам, следващия вторник в Бърнсол и имам нужда от свидетел.

Той хвана брадичката ми и ме накара да вдигна лице.

— Ще бъда свидетел на брака ти, Маги, но няма да ми бъде приятно. Ще се моля, докато не изречеш докрай обета си, нещо да се случи и обредът да спре.

Оставих го да се взира след мене, докато излизах от стаята. Прихванах полите си и се затичах по стълбите пак в онзи студ и мрак, от които някога се плашех. Но не и сега. Внезапният студ успокояваше кипящия в мене гняв, от който бузите ми се бяха зачервили. Мракът скриваше парещите сълзи на гняв и безсилие, които течаха от очите ми. Изтичах по коридора към стаята си и когато се озовах вътре, затръшнах вратата зад себе си.

В краката ми лежаха изрезките от сватбената ми рокля. Коленичих и прокарах ръка по кадифето, ругаейки гласно, докато обвиненията на Брабс изгаряха мозъка ми. Аз ли бях единственият човек на света достатъчно глупав да повярва, че Никълъс Уиндъм не е безумен и не е убиец?

Изправих се неуверено, вгледах се в отражението си в огледалото, после полека оставих подаръка на леглото, бързо съблякох износената сива рокля, в която бях облечена, и я изритах настрана. Внимателно се вмъкнах в изумрудения сатен, борих се известно време, докато закопчая всички копченца на гърба на корсажа, и когато приключих, затворих очи за миг, преди да намеря смелост да погледна отново отражението си.

О! Наистина ли това е Маги? Тази непозната, която гледах, наистина ли беше същата онази изгубена, безлика бездомница, което само преди броени мигове беше изглеждала не по-добре от някой дрипльо, блуждаещ на улиците на Лондон? Това ли бяха онези същите очи? Колко зелени бяха сега, съвсем в тон с роклята. Как грееха!

Косата ми изглеждаше удивително черна около бледото ми лице. Извърнах се, грабнах една зелена панделка, дръпнах косата си над едното рамо и започнах да я сплитам в плитка заедно с панделката. Наведох се към огледалото и премигах, не можейки да повярвам, като видях отражението си. Извърнах се леко надясно, после наляво, пригладих с длани корсажа на роклята, леко докосвайки скромното бродирано деколте, и прокарах пръсти надолу по плътно прилепналите ръкави, които стигаха до китките.

Коленичих и с треперещи ръце взех ножиците, които лежаха край сватбената ми рокля. После вдигнах отвратителната дреха, която бях носила по време на кошмарния си престой в „Дъбовете“, и я нарязах на парченца.