Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Heart Possessed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2012)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)

Издание:

Катрин Сътклиф. Завладяно сърце

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-074-5

История

  1. —Добавяне

8

Върнахме се в Уолтъмстоу точно след смрачаване. След като се извиних пред Адриен, изчаках в стаята си, докато се убедя, че милейди се е прибрала в покоите си. Тогава потеглих към Молъм.

Цветът на пейзажа беше съвсем изчезнал, когато наближих селцето. Колкото и да беше тъмно, все още различавах далечната камбанария на черквата и издължения силует на стария Молъм Хол с неговите стени от камък и плет. Снегът вече валеше по-нагъсто и танцуваше насам-натам около раменете ми. Треперех, но не толкова от студ, колкото от страх. Той се просмукваше до мозъка на костите ми, в сърцето ми и се бореше с разумните ми съждения. Може би правех грешка, връщайки се тук, за да застана лице в лице със същия онзи човек, който ме беше пратил в Менстън преди две години.

Продължих пътя си надолу по конската пътека, като затварях очи от време на време, когато вятърът метнеше шепа падащ сняг в лицето ми. Ръцете и краката ми се вцепеняваха, дробовете ме боляха от студа. Но сега бях решена. Климатът нямаше да ме накара да се върна. Никаква заплаха от мъж, който някога беше мой приятел, нямаше да ме отклони от целта ми.

Минах по мостчето над конопището, спирайки за миг, за да се взра надолу към замръзващия поток. Едва различавах накиснатите стъбла, които лежаха разхвърляни или забравени от лятото. Вървях по-нататък в покрайнините на селото и очите ми се спираха на всеки познат белег: Кромуел Котидж, Саут Вю Котидж, Диксън Ин. Приближих се към кръчмата. Надигнах се на пръсти и надникнах през прозореца в помещението с нисък таван, точно както го бях правила, когато бях дете. Както винаги, миньорите от каменовъглената мина седяха край масите, мазолестите им от работа пръсти се свиваха около халби топла бира, а дрехите и лицата им бяха още напрашени от работата.

Продължих към Финкъл стрийт, докато не стигнах до Дедмен Лейн. Там спрях. Казах си: „Продължавай, продължавай. Тук сега няма нищо с тебе. Него го няма. Джеръм го няма. Задоволи се със спомените“. Но не можех. Многото часове, които бях прекарала в тази скромна къщичка, ме привличаха към нея. Почти чувах накъсания смях на Джеръм, добродушните му шеги… първото му обяснение в любов. Споменът извика сълзи в очите ми. Колко копнеех да му се доверя сега.

Отслабена и разтърсена от скръбта си, се приближих неуверено към къщичката и се отпуснах до каменната й стена. Как копнеех да притисна лице към искрящите стъкла на прозореца и да изпълня очите си с този възтъмен, но весел интериор. Представях си Розин Барън, майката на Джеръм, как се навежда над огъня с ръжена си, а простичките й калаени гърнета и чинии отразяват светлината от огнището. Това беше нещо като дом за мене. Преди този тъжен момент не бях осъзнавала колко много е започнал да ми липсва.

Вятърът виеше над Пайкдоу Хил. Насилих се да се отделя от къщичката и продължих да газя стигащия до глезените сняг нагоре по пътя към Лейвли Лейн. Там видях Фрайърс Гарт и дома на доктор Брабс.

Докато се гушех там, мислех — надявах се — някой минувач да ме откаже от намерението да почукам. Но като се изключат изливащите се отгоре потоци призрачно бял сняг, нищо не помръдваше в тази сурова нощ, освен мене. Поех си дълбоко дъх, който ме опари, и почуках на вратата.

Зачаках.

Почуках втори път; отново зачаках. Чух ключалката да изскърцва. Вратата се открехна, изливайки топла жълта светлина върху лицето ми.

— Кой е? — чу се глас, предрезгавял от годините.

— Аз съм — отвърнах.

— Говори високо. Глух съм, нали знаете. Кой е?

Той отвори вратата още малко.

Придърпах наметката по-плътно на раменете си и пристъпих по-близо под светлината. Видях блещукащите му светлокафяви очи да ме оглеждат.

— Брабс — казах, — замръзвам.

Нощният вятър духна над орловите папрати в тресавището и замря, изстенвайки в далечината.

— Благословени да са светците — чух шепот. — Може би проклетият вятър си прави шеги с ухото ми.

— Никакви шеги — казах му.

— Може пък да е снегът.

— Не вали — уверих го. — Брабс — повторих, трепереща и изтръпнала, — студено ми е. Няма ли да ме пуснеш да вляза?

Той отвори вратата, позволявайки на снега да се пръсне около краката му. Разтвори ръце.

— Боже господи. Боже господи. Ариел Маргарет Ръшдън, идването ти е достатъчно да прати един старец в гроба. Маги, ти си жива.

Прехвръкнах през плесенясалия праг и се озовах в ръцете му. Той ме притисна до гърдите си и ме залюля насам-натам.

— Маги, Маги. — Изхлипа, преди да ме пусне, после затръшна вратата, прогонвайки студа, и се облегна на нея за подкрепа. Без да се обръща, изрече с отслабнал глас: — Ако си призрак, дошъл да ме измъчва…

— Никакъв призрак — отвърнах. — Никакъв вятър или сняг, или измислица на остаряващия ти ум. Но ще те измъчвам. Ще те измъчвам до сетния ти ден, защото те обичах. Доверих ти тайните си…

— Престани! Престани! — заувещава ме той.

— Не, няма. — Свалих наметката от раменете си и я хвърлих на пода. — Погледни ме, Брабс. Аз съм от плът и кръв — не призракът на смъртта.

Той погледна предпазливо над превитото си рамо. Очите му се разшириха.

— Господи божичко, не мога да повярвам. Не те познавам. Ти не си моята Маги, моето дете Маргарет със смеещи се очи, зелени като Ирландия, и бузи, розови като изтравниче. Не, ти изобщо не си като нея. Върви си! Върви си, призрако! Очите ти са твърде мътни, а бузите твърде хлътнали, за да принадлежат на моята Маги.

— Да, бузите ми са хлътнали и очите ми са мътни. Ако живееш ден и нощ в тъмница, това ще стане и с тебе.

Той се извъртя към мене и се отпусна срещу вратата.

— Боже господи. Милостиви боже, аз сънувам. Той ми каза, че си мъртва. Джеръм стоеше на същото това място, където стоиш ти сега, и плачеше, скрил лице в шепи, че си умряла в онова мизерно, проклето място. — Със сиви вежди, прихлупили очите му, той полека започна да обикаля около мене. — Кажи ми тогава. В кой ден и час си се родила? Бързо!

— Един удар след полунощ в лето господне хиляда седемстотин седемдесет и седмо.

— Името на майка ти.

— Джулиан.

— На баща ти?

— Ерик.

— Имаше ли братя и сестри?

— Да, една сестра, но тя умря при раждането.

— И?

— Майка ми умря заедно с нея.

— А къде е баща ти?

— Умря. В каменовъглената мина, когато бях на десет години.

— И…

— Отидох да живея с чичо си. — Обърнах се с лице към него. — Следващите десет години живях в жилището над хана „Петел и бутилка“. Помагах ти, когато ходеше при пациенти. Метях тази къща и тези подове. Молех те да ме научиш да лекувам и ти обеща, че някой ден ще ме научиш.

Той заплака, скрил лице в шепи.

— Когато бях шестнадесет години, ти признах, че съм влюбена в Никълъс Уиндъм. Казах ти, че мечтая да се омъжа за него, че ще се омъжа за него. Ти се засмя, и каза, че ще танцуваш на сватбата ми. Десет години го наблюдавах как идва и си отива от кръчмата на чичо ми, винаги скришом, сигурна, че той ще ме намери много безлична или много млада. Ти ме убеди, че съм красива. Ти и Джеръм. Наричахте ме принцеса; казвахте, че заслужавам не по-малко от принц.

Той се отпусна на един стол.

— Само ако можех да поправя…

— Аз убедих Джеръм да ми помогне. Според инструкциите му планирах онази среща на Коув Роуд. Точно по обед срещнах Никълъс Уиндъм лице в лице за първи път, където пътят се разклонява на север и на юг. Носех букети от изтравниче и нарциси. Бях с рокля от бисерносив муселин… — Гласът ми секна, докато си припомнях първия миг, когато вдигнах очи към тези на Уиндъм. — Желанието ми се осъществи. Той се влюби в мен този ден.

— Не бива да позволявам това — заяви моят стар приятел.

Вгледах се намръщено в наскърбените му очи.

— Да, можеше да ми кажеш за нея. За лейди Джейн Бланкъншип, която правеше всичко възможно да го омотае.

— Не исках да те наранявам.

— Да ме нараняваш! Не бях ли наранена, когато научих за годежа му с Джейн? Годеж, който дойде дори по-малко от два дни, след като той ми се беше обяснил в любов?

— Значи трябва да обвиняваш лорд Молъм, Маги, не мене.

— Не, няма да го обвинявам. Обвинявам себе си. Обвинявам и тебе, и Джеръм. Ако знаех за Джейн, преди…

Брабс се надигна от стола си.

— Знаеше за Джейн, когато влезе в леглото му, момиче. Къде ти беше гордостта тогава?

— Гордостта! — озъбих се. — Проповядваш ми за гордост: мъж, който отхвърля приятелството и признанията, сякаш са сгурия. Доверих ти се…

— Какво трябваше да направя? Когато чичо ти дойде при мене с подозрения за проблема ти… какво можех да направя?

— Можеше да ме пратиш някъде. Където и да било, само не и в „Кралските дъбове“ в Менстън. Там живеят побъркани…

— Нямаше какво друго да направя, момиче. — Той се отпусна разбит отново на стола си. — След като чичо ти умря, се опитах да пиша писма до институцията, но не ми отговориха нищо. Нищо! Тогава Джеръм дойде, сам той едва жив. Каза ми, че си мъртва. Че си умряла в това отчаяно място от преживените изпитания. Ох, Маги, Маги, колко страдах.

Риданията му ми късаха сърцето. Отпуснах се на пода и прегърнах коленете му.

— Мислиш, че не съм страдала ли? — запитах го, този път по-меко.

Той ме погали по косата.

— Сигурно е било ужасно място.

— Да. Ужасно. Бях толкова засрамена, че съм въдворена там. Ненавиждах те. Ненавиждах чичо си. Ненавиждах Никълъс. Защо аз, питах се хиляди пъти на ден. Винаги съм била добро момиче. Всичко, което някога съм искала, беше Никълъс, и дори когато го исках, бях склонна да се откажа от него, защото знаех как постъпват благородниците. Той трябваше да се ожени за Джейн. Беше уговорено между семействата им.

— И все пак отиде при него.

Затворих очи, припомняйки си.

— Да, отидох при него. Не е ли ирония, че годежът му се състоя в кръчмата на чичо ми?

— Как успя да го направиш? — запита той.

— Платих на момичето, което приятелите на Уиндъм бяха купили за онази вечер. Заех нейното място.

— Той трябваше да те разубеди.

— Опита се.

— И той има вина, момиче.

Въздъхнах и се загледах в пламтящата камина.

— Единствената му вина е, че ми позволи да повярвам, че имам шанс за успех. Обеща ми в онази нощ, заяви ми го под клетва, че не я обича, и аз му повярвах. Закле се, че ще намери начин да развали годежа. Тръгна към Йорк на следващата сутрин с това намерение… Не го видях седмици наред. Когато научих за завръщането му в Уолтъмстоу, зачаках, сигурна, че ще дойде да ме види. Не дойде.

— Тогава ти замина за Менстън.

— Да — отвърнах тихо. — Докато той е стоял пред олтара, женейки се за Джейн Бланкъншип, аз чух железните врати на „Кралските дъбове“ да се затръшват пред бъдещето ми.

— Но сега си тук, момиче. Дойде си у дома и…

— Не за дълго — казах. Ръката му, топла и тежка, легна върху главата ми. Затворих очи и признах: — Дойдох да взема това, което е мое; после си отивам.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Тук няма нищо, Маги, нищо, което да ти принадлежи. Чичо ти не ти остави нищо.

— Не съм се върнала за дрехи или пари, или вещи за спомен.

— Погледни ме.

Поклатих отрицателно глава.

— Погледни ме!

Погледнах го.

— Кажи ми къде си отседнала.

— В Уолтъмстоу.

— Господи боже!

— Той не ме помни.

— Това не ме засяга. Но онова престъпление…

— Престъпление! — Предизвикана в нещо като страст, отхвърлих ръцете му от себе си и се изправих на крака. — Престъпление ли, сър? Престъпление ли е изобщо да взема от крадец онова, което ми принадлежи по право? Детето е мое! Мое! Отнето от леглото ми и от гърдите ми по-малко от двадесет и четири часа след раждането му! Взето от добронамерен приятел…

— Маги, мисли за детето. Какво можеш да му дадеш?

— Аз съм му майка! — Ударих се в гърдите. — Неговата майка! По-малко ли го обичам, защото нямам дом? Защото съм бедна? Необразована? Какво общо има това с усещането в сърцето ми? Той е моя плът, мой дух…

— Той е и Уиндъм! — Стана от стола си. — Кажи ми, момиче; видяла си ги заедно. Никълъс по-малко ли го обича от тебе?

Извърнах се и заридах конвулсивно. Сякаш някаква огромна, ужасна рана се беше отворила внезапно вътре в мене и ме беше заляла с цялата болка, гняв и мъка, които бях трупала, откакто ме затвориха в онази окаяна лудница в Менстън.

Брабс ме прегърна и ме притисна до гърдите си.

— Тихо, тихо, Маги, послушай ме. Не можеш да вземеш детето. Ако те хванат, ще го загубиш отново. Много ще си изпатиш от ръката на закона. Ти го даде…

— Не! Беше ми отнет!

— Тихо — повтори той. — Сега ми кажи. Джеръм действал ли е лицемерно? Не си ли се съгласила той да настани детето в приличен дом? Погледни ме, Маги, и ми кажи истината. Споразумяхте ли се за такова нещо?

— Да. Но…

— Тогава той е действал честно, момиче.

— Престани да ми говориш за честност — казах му.

Отблъснах го и се заразхождах из стаята.

— Маги — чу се мекият му глас. — Ела и седни при мене. Направил съм си чорба с къри за вечеря. Ще обсъдим този проблем, може би ще измислим нещо.

— Няма какво да се измисля — беше отговорът ми, макар да поглеждах към лавицата, където стояха поднос с хляб и кана греяно вино с мляко.

Напитката, ухаеща на подправки, накара стомаха ми да се свие от глад.

— Ела. — Той донесе друга купа от шкафа и я сложи до своята на масата. Обръщайки прошарените си вежди към мене, се усмихна. — Хайде, Маги, кога не си искала моята чорба с къри? Беше ти любима.

Пак се опитах да откажа.

— Става късно, Брабс.

Той ми наля чаша горещо греяно вино.

— Едно хубаво питие и една чорба, и чак след това ще си вървиш. Ще взема каручката и ще те върна в Уолтъмстоу за наполовина по-малко време, отколкото ако вървиш пеша.

Този път не отказах, защото апетитът ми беше събуден. Брабс седна насреща ми, а светлокафявите му очи не се отделяха от лицето ми, макар че ядяхме мълчаливо. Чувствах любопитството му: вече не бях предишната, нито по външност, нито по същност. Но избягвах очите му, като поглеждах от време на време към огнището. Нямах настроение да говоря за преживелиците си в Менстън. Вместо това мислите ми бяха заети с Никълъс. И със сина ми.

Когато Брабс довърши чорбата си, аз се отпуснах на стола, затворих за кратко очи със сънено задоволство, после запитах:

— Според тебе Никълъс полудял ли е?

— Не знам, момиче.

— Но сигурно си чул…

— Само слухове. Той е потаен…

— Но сигурно брат му…

Брабс вдигна ръце.

— Брат му ще продължи да се занимава с тази професия толкова сигурно, колкото и че аз съм определен за крал на цяла Англия. Искаш ли още вино, момиче?

Поклатих отрицателно глава.

— Тревър има проницателна глава на раменете си, няма да го отричам, но му липсва чувствителността, необходима, за да се посвети човек на лекарската професия.

Сетих се за господин Дикс тази сутрин и мислено се съгласих.

— Джордж можеше да стане много добър лекар. Да, така щеше да бъде, като си помисля.

Бяха забравил Джордж Уиндъм, второродния син на родителите на моя господар. Спомних си и Юджийн Уиндъм, който беше малко по-възрастен от Тревър — Тревър беше най-младият от синовете на Уиндъм.

— Още ли са в колониите? — запитах.

— Да, намерили са си добро място в Бостън. — Отмествайки стола си назад, Брабс ме фиксира с очи и каза: — Трябва да те върна в Уолтъмстоу, преди тази буря да се е развилняла. Отивам да изкарам каручката. Седни до огъня и се стопли колкото можеш. Идвам след малко, колкото агне да махне два пъти с опашка.

Гледах го как облича вълненото си палто.

— Брабс?

Той се обърна с лице към мене.

— Имам само един въпрос и ще ти го задам без заобикалки. Мислиш ли, че той я е убил?

Вятърът разтърси стъклата на прозореца.

— Познаваш го по-добре от мене, момиче — отговори той накрая, после се обърна към вратата.

Отново го спрях.

— Повикаха ли те в къщата в нощта, когато тя умря?

— Да — отвърна той, без да се обръща към мене.

— Видя ли трупа й?

— Каквото беше останало от него.

— И как беше Никълъс?

— Като човек, изпаднал в транс. Едва след няколко дни шокът започна да го отпуска. Най-лошото започна тогава, страхувам се.

Той отвори вратата и погледна към снежните вихрушки и мрака, преди да излезе навън в нощта.

Аз облякох наметката си, после стоплих ръцете си на огъня, преди да изляза от къщата. Застанала в дворчето, хвърлих поглед към градините, където сухите макови и аконитови стъбла лежаха почти скрити под снежно одеяло. Тогава Брабс се появи с коня и каручката и аз се качих.

Минахме напряко през града, през тресавището Комън Юи и Пиндър Инг в подножието на Лейвли Лейн. На два пъти срещнахме ездачи и аз на два пъти се сгушвах по-плътно в наметката си. Щом отминахме една прегърбена фигура, застанала край пътя, и когато Брабс забави каручката и остави фигурата да мине, забелязах познатия профил на моята стара приятелка Розин.

Тя спря на половината път през улицата и леко вдигна качулката на наметката си, за да ме види да по-добре. Не се скрих, макар че инстинктът ми казваше да го направя. Не можех да се крия от Роузи.

Какво чувство видях в отслабналите й очи? Разпознала ме сълза? Спомен? Прошка? Усмивка докосна устата й, после тя изчезна в един порив сняг. Каручката продължи. Чух Брабс да казва тихо:

— Тя е болна.

Мина половин час, преди да пристигнем в Уолтъмстоу. Нямах желание да се отделя от стария си приятел. Погледнах го и се усмихнах. Той отвърна на усмивката ми и сви рамене, за да се предпази от студа.

— Маги, моето момиче — чу се в тъмното треперещият му глас. — Отговори ми: ако само за детето си дошла, защо не го взе и не се махна?

Слязох от каручката.

— Маги…

Вдигнах поглед към Брабс, позволявайки на снега да се сипе леко по лицето ми.

— Защото Никълъс има нужда от мене — казах.

Обърнах се към къщата и помислих: „Защото го обичам“.

С признанието дойде и неочаквано облекчение. Бях свободна отново да обичам Никълъс Уиндъм, защото сега разбирах. Той ме беше обичал. Можеше да се върне за мене, ако не беше жестокият обрат на съдбата, поради който конят му беше пропаднал под леда. Инцидентът беше отнел част от паметта му. Но беше ли възможно такава травма още да му действа?

Обърнах се да погледна към пътя. Брабс вече не се виждаше, погълнат от мрака и снега. Обърнах се отново към къщата.

Не знам колко време си проправях път пред снега, докато не забелязах, че снегът е бил утъпкан преди мене. Но стъпките, макар че се пълнеха бързо с пресен сняг, бяха там. Наведох се, за да ги проуча с любопитство, и ги последвах в завоите им около къщата и сред дърветата.

Преспите, много по-дълбоки в покрайнините на гората, скриваха достатъчно добре следите от очите ми. Продължих да търся още няколко минути, преди да се откажа. Обърнах се отново към къщата и спрях, за да възприема огромните размери на Уолтъмстоу. Разпознах това крило дори в мрака. Бяха покоите на моя господар. Взрях се в неговия прозорец, после в моя.

Какво ме накара да стоя под студения, заслепяващ сняг и да се взирам в този мрачен портал… не знам. Но продължих да се взирам като омагьосана, сякаш нямаше да мога да отлепя очи от него. Тогава го видях: сянка срещу прозореца, силует, по-черен дори от мрака, който ме обкръжаваше. Някой беше в стаята ми.

Пулсът ми спря. Пъхнах ръка в джоба на наметката си и пръстите ми се затвориха около ключа. Да не бях забравила да заключа вратата? Ясно си спомням, че я заключих. Умът ми заработи трескаво. Бях взела всякакви предпазни мерки да унищожа всякакви доказателства, които могат да ме свържат по някакъв начин с „Кралските дъбове“. Ами ако съм пренебрегнала някое листче хартия или някоя дреха?

Отстъпих към линията на дърветата, внезапно осъзнавайки, че който и да е застанал на прозореца ми, ако погледне надолу към градината ще ме види. Навлязох още повече сред дърветата. Тогава земята поддаде под крака ми и макар че направих отчаяно движение, за да се хвана за нещо, усетих как пропадам назад в пропаст от черно и бяло, което посягаше да ме обгърне с ледени пръсти. Главата ми се удари в земята и светът ми се разтопи в мрака.

 

 

Свестих се полека. Сняг покриваше лицето ми и лепнеше по миглите ми. Колко време съм лежала там? Странно, че се чувствах затоплена, както бях потънала в този студен саван. Огледах се. Снегът вече не валеше толкова силно. От време на време ефирната луна плисваше светлина върху снега, пораждайки сенки по земята на места, където преди мигове не беше имало нищо.

Главата ме болеше. Затворих очи за кратко, преди да се опитам да се надигна.

Отначало помислих, че движението вдясно от мене не е нищо повече от вятър, скупчил снега в някакво странно образувание. Може би снегът по миглите ми си правеше шеги с ума ми. Разтърках очи и отново погледнах.

Привидението го нямаше.

Какво бях видяла? Първият ми импулс беше да извикам. Но към кого? Сега там със сигурност нямаше нищо… никого. Видението беше неясно, като стълбче сив дим, което сега го има, а в следващия момент го няма.

Изправих се криво-ляво на крака и се опрях на стъблото на едно дърво, докато светът ми не престана да се люшка насам-натам. Тогава продължих пътя си, несигурно пробивайки си пъртина през дълбокия до глезените сняг, който сега беше превърнал пищялите ми в блокчета лед.

Кухнята беше благословено пристанище, тъмно и топло. Въглищата в огнището светеха призрачно изпод скупчения торф. Сгуших се пред него, още не бях готова да се върна в стаята си и копнеех за компания — Матилда или Кейт, или дори Поли би свършила работа.

Тогава, внезапно усетих, че не съм сама. Полека се обърнах и се вгледах в най-тъмната сянка. На погледа ми отвърнаха едни жълти очи.

— Велзевул — прошепнах. — Ела, котенце.

Котката се протегна, прозя се и пристъпи към мене. Взех я на ръце, усмихвайки се на себе си, докато доволното й мъркане изпълваше стаята.

— Ариел?

Звукът на името ми, изречено така внезапно в тишината, ме сепна.

Адриен влезе в стаята. Барутносиният цвят на роклята й изглеждаше почти като бял в полумрака.

— Навън ли бяхте? — запита тя.

Не бих могла да отрека.

— Да.

— Търсих ви преди малко…

— Нещо не е наред ли?

Тя закърши ръце.

— Ник. Беше… беше… о! О, Ариел, беше ужасно. Ужасно!

Пуснах котката на пода и побързах към нея.

— Какво да правим? — запита ме тя. — Никога не съм го виждала толкова… толкова отчаян. Едва ме позна. Собствената му сестра… и едва ме позна.

Взех студените й ръце в моите и й казах:

— Трябва да се опитате да се успокоите и да ми кажете какво се е случило.

Тя поклати глава и за кратко затвори очи.

— Трябваше да разберем, че идва. Инцидентът с дантелата вчера би трябвало да ни предупреди. — Погледна ме право в очите и запита: — Каква лудост го е обхванала, Ариел? Разхожда се напред-назад и спори със себе си. Настоява, че покойната му съпруга се е върнала, за да го преследва. О, божичко, какво ще правим?

— Къде е той сега?

— С Кевин.

Обхвана ме слабост. Пуснах ръката на Адриен, обърнах се към вратата и побързах по коридора.

Свещите по мрачните коридори не бяха запалени. Търсех пътя си опипом, удряйки се в маси и преобръщайки столове. Очите ми претърсваха всеки ъгъл и процеп. Черно… абсолютно черно… задушавах се в него.

Стигнах до едно фоайе и застанах като заблудил се пътник, който не знае по кой път да поеме. Мракът ме объркваше. Избрах коридора вдясно. Въздухът беше по-студен, тъмнината по-непроницаема. Но аз бързах напред, така вдадена в мисията си, че не съзнавах, че разкошният килим под краката ми беше отстъпил пред камъка, докато не започнах да чувам ехото на стъпките си. Спрях.

Обкръжаваше ме бездънен мрак. Влага се промъкваше през дрехите ми и лепнеше по кожата ми като страха, който стискаше сърцето ми.

Обхвана ме паника. Глупаво момиче, укорих се. Тук няма нищо друго, освен валма прах и може би една-две мишки. Затвори очи и когато пак ги отвориш, черното ще изглежда не толкова плътно и плашещо.

Опитах се да го направя.

Но не се получи! Бездънната дълбочина и неизмеримата протяжност на коридора не обещаваха нищо добро. Тръгнах назад, отначало бавно, като се уверявах, че всяка стъпка е солидна, докато отново не почувствах мекотата на килима под петите си. Тогава се обърнах и се затичах, трескаво опипвайки с ръце пред себе си. Минах през фоайето: да, разсъдих, трябвало е да свия наляво, вместо надясно.

Забързах по стълбите.

Къде беше проклетата прислуга?

Ако бях господарка на тази мрачна, потънала в чернота тъмница, щях да украся стените с много свещници. Свещите никога, никога нямаше да бъдат оставяни да угасват!

Когато стигнах до горната площадка, спрях. Благословено облекчение! Коридорът не беше тъмен. Топла светлина обливаше килима в цвят порто, който застилаше пода. Варакосан стол до стената отразяваше светлината с ръчките и крачетата си, украсени със златни листенца. Оглеждах тези неща като дете, което е изгубило пътя си в гората и по някаква странна прищявка на добрата съдба отново е намерило пътя към дома. Побързах към стаята на Кевин, страхът ми от тъмното отново беше победен от загрижеността за сина ми… и за баща му.

Приближих се към вратата.

— Джейн се е върнала — чух гласа на старата вещица. — Върнала се е, за да те накара да си платиш за това, което й стори. Убиец. Тя вика от гроба си в този миг, милорд. Чуй я.

Замрях и затаих дъх, отгатвайки се да заглуша шумното биене на сърцето срещу ребрата си. Стените скърцаха от рева на вятъра в стрехите, мятащ сняг и киша срещу далечни прозорци. Тъжен звук, наистина, но си беше вятърът и нищо друго.

Събрах смелост и влязох в стаята на Кевин.

Биа седеше пред огъня, свила рамене, без да се обляга на облегалката на люлеещия се стол, пръстите й като сухи клони се бяха обвили около ръчките на стола. Обувките й с дебели подметки изтропваха ритмично по пода, докато тя се люлееше.

Детето спеше дълбоко в леглото си. Никълъс, с гръб към мене, стоеше до Кевин и го гледаше как спи.

Тропането от краката на Биа стихна, когато аз повиках:

— Лорд Молъм?

Никълъс обаче не помръдна.

Направих се, че не я забелязвам. Вместо това отидох тихо до моя господар и докоснах ръката му.

— Да — прошепна той и подпъхна одеялото под сина си. — Какво има?

— Елате с мене, сър, да излезем от тази стая и ще ви кажа.

— Да дойда с вас?

Той вдигна лице към мене и погледът му натежа. Съсредоточи се върху лицето ми за един дълъг момент, сякаш се опитваше да си спомни чертите ми. И тогава — какво? — Просветление? Объркване? Може би тревога разшири закритите му с тежки клепачи очи само за миг, после изчезна. Обръщайки се пак към леглото, той се усмихна.

— Ще дойдете ли с мене? — запитах го.

Хванах дръзко ръката му. Но нямах работа с разумно разсъждаващ човек. Виждах го в очите му, в усмивката му. Не беше на себе си.

Пръстите му се стегнаха над моите. Отстъпих и казах:

— Елате, сър.

И той ме послуша.