Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Heart Possessed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2012)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)

Издание:

Катрин Сътклиф. Завладяно сърце

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-074-5

История

  1. —Добавяне

4

Отново сънувах мрака. Всеобхватният, задушаващ мрак. Обливаше ме, студен и влажен, затова започнах да се боря с него от страх, че може да се върне. Ако не побързам, те ще дойдат: онези, с ръцете, които ще хванат полите ми и ръцете, и краката ми. Ще ме наричат лоша и ще ме карат да се срамувам. Ще заплашат да ми отрежат косата. Ще ме набият или ще ме уморят от глад. Могат дори да ме убият.

— Помощ — опитвах се да хленча. — О, помощ.

Къде беше Джеръм?

Мъртъв.

— О, не. Не! — стенех.

Надигнах се от възглавницата, принуждавайки очите си да се отворят, казах си, че всичко това е само сън, докато спусках крака от леглото. Съсредоточих се върху стаичката, поемайки големи глътки студен въздух, който ме накара да се закашлям. „В безопасност си“, казах си. Никакви ръце няма да идват към мене от мрака. Вече никакъв мрак.

Пламъчето на свещта изпращя. Оранжевата му светлинка скачаше по стените и мебелите в стаята: скрин, кресло с висок гръб, украсен с резбовани розови пъпки. Всички изглеждаха разкривени, докато светлината се местеше напред-назад от течението, което се промъкваше под вратата.

Тъкмо бях станала от леглото, бях грабнала нова свещ и се приготвях да я запаля, преди старата да е догоряла, когато на вратата се почука.

Веднъж. Два пъти. Три пъти.

Вгледах се в дръжката и затаих дъх.

Тишина.

После пак. Чук. Чук. Чук.

С треперещи пръсти измъкнах ключа от скрина и бързо се приближих към вратата. Пъхнах ключа в ключалката, поколебах се, после леко го завъртях, докато езичето се прибра. Отстъпих, когато вратата се отвори.

Той миришеше на мъгла, на кожа и шери и… пръст. Мокрият ръб на наметката му лепнеше за окаляните му ботуши, които стигаха до коленете. Лицето му беше силно зачервено, а косата, къдреща се от влагата, падаше на челото му.

— Госпожице Ръшдън — чу се тихият му глас. — Обезпокоих ви.

— Не, милорд.

Свалих свещта, чувствайки как тези сиви очи се местят по мене. Едва тогава разбрах, че не съм облякла пеньоара си, преди да отговоря на почукването му. Съзнавайки, че прозрачната материя на нощницата ми не скрива почти нищо от очите му, прехвърлих едната си ръка на гърдите си. Наклоних леко глава, погледнах го изпод мигли и запитах:

— Имате ли нужда от мене сега, милорд?

Единият ъгъл на устата му се вдигна.

— Да — изрече той пресипнало.

— Ако позволите да се преоблека…

— Няма нужда. — Косата му помръдна. Краят на наметката му също. Сви още повече рамене и добави: — Така сте добре.

Придружих го до ателието му.

Стоях сред купища картини, запълнили всеки ъгъл на стаята, и се чувствах като попаднала в детска стая за игра. Мазки от ярки и меки тонове изпълваха стените, чаршафи бяха хвърлени върху някои стативи и платна.

— Застанете там — чух гласа му.

По-скоро усетих, отколкото видях, как посочва табуретката близо до прозореца. Заех мястото си и се вгледах в прозореца, обърната с гръб към него. Наблюдавах разкривеното му отражение в стъклото, докато сваляше наметката си и я оставяше да падне на пода. После се изправи с ръце на кръста и се вгледа в мене.

Усетих да ме обхваща паника и запитах:

— Нещо не е наред ли, милорд?

Едва тогава погледнах през рамо, над нощницата, лежаща разнищена върху треперещото ми рамо.

Лицето на Уиндъм изглеждаше бяло, с изключение на червените петна на бузите му. Очите му имаха цвета на студена пепел. Той посочи към косата ми, която бях закрепила на темето си, преди да си легна.

— Пуснете си косата.

Вдигнах ръце, с вцепенени от студ пръсти, и задърпах гребените, докато тежката черна маса не се спусна на рамото ми. Когато погледнах отново към него, очите му се бяха присвили.

Тръгна към мене полека, с цялата си котешка грация, присъствието му беше достатъчно, за да изсмуче целия въздух от стаята, оставяйки ме слаба и несигурна. Опитах се да потърся очите му, но те гледаха отсъстващо. Какви ли спомени са се стаили в тях, запитах се. Какво беше останало, ако изобщо нещо беше останало от Никълъс Уиндъм, когото някога бях познавала?

Той спря, остана до мене за един дълъг момент, преди да се пресегне и да хване кичур от косата ми. Сърцето ми заби лудо и спомените — моите спомени — се втурнаха в ума ми. Спомних си онзи първи път, когато беше докоснал косата ми, и споменът ме разлюля така силно, както тогава, в онзи мъглив пролетен ден в тресавището.

— Не се плашете — изрече той. — Нямам намерение да ви нараня.

— Не се плаша — уверих го, преди да погледна отново към прозореца.

Наблюдавах го, докато изучаваше профила ми.

— Красиво — изрече той, преди отново да се обърне към платното си.

Седях на табуретката, без да помръдвам, като птица на прът. Студът се набираше около мене, просмукваше се в кожата ми и костите ме боляха, и пръстите на ръцете и краката ми така се вцепениха, че ме болеше, когато ги помръднех. Беше достатъчно малка жертва, помислих си, сравнена с наградите, които може би щяха да последват.

Гледах го отразен в стъклата, час след час, безкрайно, и съжалих, когато зората изтри многоликия му образ от тях.

Той остави четката и палитрата с боите.

Смъкнах се от табуретката, протегнах се, за да прогоня вцепенението от краката, гърба и раменете си, преди да се осмеля да се приближа към статива. Гласът му ме спря.

— Дръпнете се — каза той.

Усмихнах се на себе си, помислих, че блъфира.

— Казах — пристъпи той между мене и платното, — не.

Тогава се отдалечих, колкото можах по-бързо, но и за този кратък момент топлината на тялото му ме сгря. Отметнах глава, за да срещна очите му, без да трепна. Но макар отчаяно да се опитвах, не можах. Тези очи, също като стомана, ме пронизваха подобно на меч.

— Никога, при каквито и да било обстоятелства, няма да си позволявате своеволия в тази стая — каза ми той. — Когато… ако реша да ви позволя да видите картината, ще ви го кажа.

Грубиян, помислих си.

— Това е всичко, госпожице Ръшдън.

Обърнах се и излязох от стаята, чувствайки очите му да ме следват. Затворих вратата и зачаках. Нищо.

Върнах се в стаята си, напъхах се в леглото, придърпах тежката кувертюра над раменете си и я подпъхнах под брадичката си. Цялото ми тяло беше изтръпнало, но бях свикнала с този вид изтръпване. Студът никога не ме беше притеснявал. Такова ми беше телосложението, в края на краищата. Бях дебелокожа като баща си. Или поне така ми беше казала майка ми, починала преди петнадесет от моите двадесет и три години.

Не, не студът ме притесняваше. А тъмнината. Никога не съм обичала тъмното, дори като дете, преди Менстън и неговия затвор от сенки, където само луната осветяваше мрачните каменни коридори. Нощта погаждаше неприятни номера на ума ми, превръщайки столовете във вълколаци, които дебнеха на ъглите, чакайки да скочат върху ми, ако се осмеля да затворя очи. Мракът криеше демон от детинството под леглото ми, костеливите му ръце бяха готови да ме сграбчат, ако рискувам да стана от постелята си през нощта.

Сега се взирах в свещта, неопределените контури на столовете ставаха по-ясни, докато мъглите на ранната утрин се кълбяха на облаци отвъд прозорците ми. Взирах се в свещта и се питах какви ли вълколаци са овладели Никълъс Уиндъм. Бих ги убила, ако знаех. Бих го направила, помислих си, както се бяха научила да убивам собствените си вълколаци.

Минути по-късно ме повика Матилда.

— Госпожица Адриен желае да ви види — викна тя иззад вратата ми. — Побързайте, госпожице.

Станах от леглото и облякох роклята, която бях носила предния ден. Нямах други. Прокарах пръсти през косата си, оставяйки черните къдрици да се спуснат, където могат: по раменете чак до кръста, около лицето ми. Нямах панделка да ги вържа, предположих, че това би трябвало да бъде достатъчно, така се носеха девойките. Изсмях се горчиво на тази мисъл, преди да се обърна към вратата.

Адриен Уиндъм седеше сама в предобедната приемна, загрижено набърчила чело, докато се взираше в листа хартия, който държеше. Застанах на прага на леко занемарения апартамент, забелязвайки избледнелия персийски килим, износен като роклята ми, и потъмнелия сребърен сервиз, поставен на масичката до коляното й.

— Това никога няма да стане — чух я да си промърморва.

— Кое няма никога да стане? — чу се глас зад мене.

Извърнах се рязко, стресната от появата на Тревър. Той ми се усмихна, докато Адриен изричаше:

— Госпожице Ръшдън, влезте.

— Да — добави Тревър. — Никога не протакайте в Уолтъмстоу. Говорете високо и обявявайте присъствието си. — Хвана ме за ръката и ме въведе в стаята. И продължи: — Вярвам, сестричке, че преглеждаш менюто за тази седмица. Нали няма да се преуморяваш?

— Нахално момче — не му остана длъжна тя. Настроението й очевидно беше по-добро, отколкото снощи. — Много рано си станал, Тревър.

— Точно така.

— По работа ли?

— Кога не е било така?

Седна на един стол срещу Адриен. Столът беше с права облегалка, избеляла тапицерия на мястото за сядане и обграден от двете страни със сандъчета переста папрат. Останах права, докато той не ми каза „Седнете“, посочвайки с пръст едно кресло, тапицирано с бродиран плат. Заех мястото си и зачаках.

— Прекарах ужасна нощ — обърна се Адриен към него. — Не съм мигнала и една минутка. — Скръствайки ръце на скута си, изрече: — Може би няколко от твоите прахчета…

— В никакъв случай. Знаеш какво мисля по този въпрос.

Адриен вдигна вежда и погледна към мене.

— Някога виждали ли сте лекар, госпожице Ръшдън, който отказва да лекува пациентите си, когато имат нужда?

— Господи — каза той. — Много си несправедлива към мене, Адриен.

— Ако бях дебелият стар Финиъс Кларк, щеше да ме засипеш с лекарства.

— Не е така. Ако беше дебелият стар Финиъс Кларк, щях да ти кажа, че имаш воднянка и да престанеш с шерито.

Тогава в стаята влезе една прислужничка, млада девойка, приблизително колкото мене на години. Направи реверанс първо пред Тревър, после към Адриен.

— Пратили сте за мене, госпожо?

Адриен вдигна листа от скута си.

— Запасите ни са намалели, госпожице. Как се е стигнало до това?

— Недоглеждане, госпожо.

Видях как лицето на девойката пламна.

— Чие недоглеждане?

Прислужничката задъвка долната си устна и сведе очи.

— Ах! — изрече сурово Адриен. — Не си правете труда да отговаряте. Прикривате Никълъс. Пак ли не е успял да плати на кредиторите ни? Не е, нали? Сега са ни отрязали?

Тревър се прокашля, поглеждайки от сестра си към мене. Адриен не му обърна внимание.

— Колко време трябва да продължава това? — запита тя, без да се обръща към никого. — Той е напълно неспособен като глава на семейството, Тревър. Кога ще направиш нещо?

— Остави — изрече той уморено. После освободи девойката с махване на ръка и добави: — Ще напомня на Никълъс, когато го видя.

— Прекалено много го глезиш — каза сестра му. — Ще го изнежиш в края на краищата.

Той протегна крака и кръстоса глезени. Наклони глава към мене, така че кестенявата му коса се спусна над челото, и запита:

— Как беше първата ви нощ в Уолтъмстоу, госпожице Ръшдън? Удобна?

— Да, благодаря. — Зарадвана, че темата за болестта на Ник временно е забравена, започнах да се отпускам. — Имахме първия сеанс тази сутрин.

— Наистина? — изрекоха двамата в един глас.

— Как се държа той? — запита Адриен, навеждайки се нетърпеливо напред.

— Нормално — отговорих.

— Да рисува като демон през нощта едва ли е нормално — възрази Адриен. — Случайно не надзърнахте ли в някои други картини в стаята?

Поклатих отрицателно глава.

Тревър се засмя.

— Нали виждаш, вече я е спечелил, Адриен. Аплодирам вашата лоялност, госпожице Ръшдън.

— Наистина — казах му, вдигайки предизвикателно брадичка — не видях нищо, дори собствения си портрет.

— Питам се какво ли крие той там — каза Адриен.

Откъсвайки сините си очи от мене, за да ги премести към сестра си, Тревър отбеляза:

— Това не е наша работа.

Предупредителна нотка прозвуча в думите му и се утаи във всеки ъгъл и процеп в неподредената стая. Накрая Адриен взе менюто си, вдигна несесера за шиене от пода и обяви:

— Виждам, че съм станала от леглото твърде рано. Уморена съм, Тревър. Ще ме извиниш ли?

Станах от стола си.

— Госпожо, искали сте да ме видите?

Тя като че ли се изненада.

— Да. Да, предполагам, че съм искала. — Изчерви се леко и пъхна под мишница нещата си. — Чувствайте се свободна да се движите навсякъде из Уолтъмстоу, както ви се иска, госпожице Ръшдън.

След което се обърна и излезе от стаята.

Тогава Тревър се надигна от стола си.

— Простете, Ариел, но очаквам пациент. — И също излезе от стаята.

Когато останах сама, помислих, че няма по-удобен момент да проуча новия си дом.

Срещнах Матилда в коридора. Късите й ръце се бяха обвили около две боядисани в розово кофи; тя вдигна грейналото си лице към мене и обяви:

— Помагам за закуската в кухнята, миличка. Ела при нас.

Последвах я с благодарност.

Кухнята, дълга стая, чиито стени бяха окичени с лъскави медни тигани, беше първото наистина топло помещение, в което влизах, след като бях пристигнала в Уолтъмстоу. Прислужниците се суетяха по подове, почернели от старост, редувайки се на столовете, пръснати около старата правоъгълна маса в средата на помещението.

— Е, хайде — обяви Матилда, — къде са ви обноските, дами? Поздравете момичето.

Всичките се огледаха, някои — през паднали над очите им перчеми, други поправиха бонетата си и прокараха мазни пръсти по престилките си.

След като бутна нощните гърнета в ръцете на една намръщена жена, Матилда цъкна с език.

— Какво сте се зазяпали такива, все едно, че виждате призрак. Затвори си устата, Поли.

Кръглоока жена със сиви кичури в косата затвори уста под хоров кикот.

Матилда ме насочи към един стол, застлан с рогозка.

— Малко е слабичка — каза тя. — Обаче след няколко сладкиша с петмез ще понаддаде.

— Направо си е кльощава — чу се друг глас.

Усмихнах се благодарно, когато Матилда ме потупа окуражаващо по рамото.

— Да, така си е. Това е новата моделка на Негова Светлост.

— Брей — отвърна Поли. — Най-после намери някоя, дето не може да я накара да хукне презглава оттука, а?

Погледнах към петмеза с гладни очи, докато Матилда размазваше от него върху няколко сладкиша, намазани с масло.

— Въобще не е страшен — отвърнах.

— Не сте го видели, като се разбеснее. — Пак беше Поли. — Направо си е страшно. Само брат му може да го удържа.

— Откъде сте? — запита друга жена.

— От Кийгли — отговорих.

— Майка ми е оттам. Къде точно в Кийгли?

Отбягнах въпроса, облизвайки петмеза от показалеца си.

— Много е хубав. Поздравления за готвачката.

Една жена на средна възраст, тежаща най-малко осемдесет килограма, се отпусна тежко на един стол и се облегна назад.

— Той снощи ходеше из гробищата.

— Стига — обади се Матилда.

Облизах показалеца си и загледах как жената се люлее напред-назад на стола си.

— Сигурна съм. Слязох до Рокоувър с Пит. Тъкмо се прибирах, като го видях при гробищата. Стоеше там като вампир над гроба на жена си.

— Виеше ли? — запита Поли, докато се настаняваше на един стол. Няколко от жените се засмяха нервно. Не и аз. Тя изсумтя и продължи: — Всеки ден чакам да чуя, че я е изровил и й е промушил ребрата с кол.

— Пфу-пфу — изфуча Матилда. — Беше си вещица и заслужаваше каквото си получи.

Последва одобрително мърморене.

— Аз пък се радвам, че я няма.

Младата прислужничка, която бях видяла по-рано същата сутрин, си наля кафе.

Вдигайки вежда, Поли се понаведе през масата и каза тихо:

— Както казва Негова Светлост, не си е отишла съвсем. Джейн се е върнала да го преследва.

Аз се отпуснах назад на стола си.

Матилда тръсна глава.

— Престани да разпространяваш такива слухове, Поли. Няма призраци.

— Кой казва? — възрази тя, оглеждайки стреснатите ни лица. — Не можеш да отречеш, че стават някои много странни неща тука напоследък. Ами точно миналата седмица изчезна една кутийка от най-хубавия чай на госпожица Адриен. Вечерта си беше тука, на сутринта я нямаше. — Присвивайки очи, тя добави: — Тъкмо вчера една чиния кифлички изчезна просто пред очите ни.

— Не се втелявай — скара й се Матилда. — Призраците не ядат.

— Кой казва?

Младата прислужничка отговори:

— Е, Джейн я няма и много хубаво. Не разбирам какво е видял в нея лорд Молъм. Отнасяше се зле със Саманта, кълна се. Затова Сами се махна.

— Саманта се махна, защото беше видяла убийството — възрази Поли.

Започнаха да спорят ожесточено за смъртта на лейди Джейн и това уби апетита ми. Бутнах настрана чинията с неизядените сладкиши и дебелия слой петмез върху им. Помислих да кажа на тези жени с развързани езици, че дължат поне някаква лоялност на Никълъс Уиндъм. Той беше техен работодател, в края на краищата. Накрая реших, че това не е моя работа, извиних се и излязох от кухнята през задната врата.

— Странни неща стават тук — сподири ме гласът на Поли.

Денят беше ясен. Тресавището се зеленееше далече на хоризонта и въздухът беше наситен с острата миризма на торф. Вдишвах го жадно, докато главата ми не се замая от лекия дъх на гнило и почувствах как кръвта започва да пее във вените ми.

Котката привлече погледа ми — черна като катран, а очите й с цвят на лютичета. Гледаше ме, без да отмества очи, едната й лапа беше вдигната и леко докосваше носа й. Козината около устата й беше бяла от каймак. Опрях едно коляно на земята, протегнах ръка и я повиках: „Пис-пис“.

Тя ме изгледа с подозрение. Накрая се приближи, извила гръб, докато се отъркваше, без да спира, о ръката ми. Първата ми приятелка, помислих с усмивка. Вдигнах я на ръце и продължих да вървя надолу по пътеката, покрай избуялите градини, където увехналите стебла на маковете се преплитаха под вятъра. Вървях няколко минути, преди да се обърна и да погледна назад.

— Уолтъмстоу — изрекох на глас.

Наистина ли бях прекарала първата си нощ там? Да, първата от много, напомних си.

Къщата се издигаше като планина срещу небето; от всичките й комини се виеха стълбове сиво-синкав дим. Пристройките се простираха на изток и на запад, отчасти закрити от дървета, които протягаха безлистните си клони към небето. Една врана се беше настанила на най-високото дърво, балансирайки с припляскване на черните си криле, докато клончето се люлееше насам-натам под вятъра.

Възхитен детски писък ме изтръгна от бляновете ми — блянове, прекалено много изпълнени с Уолтъмстоу и Никълъс Уиндъм. Отново си напомних причините, поради които бях дошла тук.

Тръгнах обратно по пътеката, притискайки котката до гърдите си, все по-силно и по-силно всеки път, щом чуех смеха на Кевин. Изоставих търпението и се затичах, като в крайна сметка се отказах от утъпканата пътека в полза на друга, не толкова видима.

Гладкото като стъкло езеро лежеше спокойно на фона на тънки като камшици тръстики и цъфнали рози. По всяко друго време това място би ми се сторило райско. Но сега не можех да направя нищо, само стоях и гледах в ням ужас как детето пристъпва към калната плитчина и противната на вид, покрита с лилии вода.

Котката заврещя и се задърпа в ръцете ми, когато се затичах.

— Бягай оттам! — извиках. Очите ми трескаво затърсиха Биа, но наоколо нямаше никого. Страхът ме заслепяваше за всичко друго, освен мъничката клатушкаща се фигурка в далечината. — Бягай оттам! — извиках отново, когато той запристъпва по тревистия склон, а късите му, пухкави ръчички се размахваха край телцето.

Стигнах до него в мига, когато падна. Тупна в ръцете ми и аз го вдигнах, затъвайки до глезените в покритата с лишеи кал. Зарових лице в меката му косичка, затворих очи и потопих сетивата си в сладкия му детски аромат.

— Ох, Кевин — прошепнах. — Кевин.

Отворих очи и видях Биа, застанала на ръба до къпините, да ни наблюдава. Очите й блестяха като светли камъчета в слабата светлина; тя оголи зъби в почти чакалска усмивка.

— Дайте ми го — чух гласа й през крякането на жабите.

Приближаваше се към мене с вдигнати ръце, подобни на алчни щипци. Поклатих глава.

— Няма. Не го наглеждахте. Можеше да падне…

— Дайте ми го.

Притиснах детето до себе си.

— Няма — повторих. — Няма да ви го дам. Ще кажа на Негова Светлост…

— Вървете, кажете му. До довечера ще е забравил. — Старата вещица се изсмя гърлено. — Болен човек. Болен. Побъркан човек. Сега ми дайте детето.

— Изпуснахте го от очи…

— Той се изплъзна. Бяхме излезли на пикник. — Тя посочи през рамо. После пъхна ръка в дълбокия джоб на полата си и извади едно гърчещо се котенце. — Гонех животното, котето на Кевин. Трябва да разберете…

Костеливата й глава се наклони; тя ме загледа косо.

В този момент осъзнах как трябва да съм изглеждала, отчаяна и безпомощна като… Залитнах към килима от суха кафява трева и оставих детето долу. То изтича към старата вещица, а аз се обърнах, впервайки поглед в мътната вода, докато се уверих, че са си отишли.

Едва тогава се строполих на земята. Копнеех да се махна и едва не го направих. Но кръвта по ръцете ми сложи край на нервния изблик. Вдигнала юмрук, се загледах в тънките струйки кръв, които се стичаха по ръцете ми. Котката; дори не бях разбрала.

Вече с поотминал гняв седнах с ръце, подпрени на коленете, и се загледах в паяжината между две тръстики. Исках да напусна това място, нищо друго. Но бях кръвно обвързана. Решимостта ми да се отдам на моята кауза беше голяма, също като нуждата да си отмъстя. По-голяма, осъзнах в този момент. Много по-голяма.

Какво беше станало с ненавистта, която ме крепеше в мрачните ми часове в Менстън? Ненавистта, която беше вливала нов живот в дробовете ми, дори когато Джеръм издъхваше?

Тогава ненавистта имаше лица, имаше име. Уиндъм. Никълъс Уиндъм. Ненавиждах го дори когато копнеех за него, и питах всички тях: защо? Защо той направи това? Излъга ме, измами ме, направи ме на глупачка. Толкова го биваше в това, беше така ужасно убедителен. Толкова бях сигурна, че ме обича.

Докато седях там, потънала в мрачни спомени, загледана в миналото си, помислих: „Надявам се съвестта му да му е отнела разума“.