Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (19)

19

На следващата сутрин се осмелих да изляза навън в студената зора, възнамерявайки да оставя по-голямо разстояние между себе си и съпруга си. Той се беше променил спрямо мене; едва ли бих могла да го отрека. Люби се с мене почти гневно през цялата нощ, сдържайки нежността, която толкова свободно беше споделял по-рано. Бях доловила подозрение, когато ме поглеждаше. Когато се отдели от мене и застана до прозореца, беше изрекъл тихо:

— Може би наистина съм луд. Може би трябва да прекарам остатъка от дните си в лудницата, но ти се кълна, че няма да отида там без борба. Знай, любов моя, че ако трябва, няма да се спра пред нищо, за да се опазя от такава съдба. Пред нищо.

Беше ме предупредил и трябваше да имам предвид това предупреждение, колкото и да ми беше тревожно да го правя. Той ме смяташе за заплаха за неговата свобода и ако Брабс беше прав — ако той подозираше, че аз съм Маги — напълно възможно беше да ме смята за заплаха и за нашия син. Вече ми беше забранил да виждам детето.

Блуждаех из земите на Уолтъмстоу, надявайки се, че чистият въздух ще съживи духа ми, докато продължавах да размишлявам над положението си. Когато завих зад ъгъла на къщата, спрях. Видях привидение в мъглата. Покритата с наметка и качулка фигура се движеше с призрачна грациозност в мъглата, отдалечавайки се от вратата на кабинета на Тревър, надолу по пътеката и покрай далечния ъгъл на къщата. На разсъмване? Подтиквана от любопитство, тръгнах бързо към мястото, където тя беше заобиколила къщата, и… не намерих нищо. Беше изчезнала като дим в мъглата.

Върнах се към вратата на кабинета. Щом се намерих там, направих всичко възможно да надникна в стаята през прозореца. Кабинетът беше тъмен. Опитах вратата. Заключена.

Върнах се в къщата и метнах наметката си на перилата на стълбището, преди да грабна най-близката свещ. Побързах към кабинета на Тревър и не намерих доказателство, че е имало човек тази сутрин. Восъчната свещ на бюрото още беше студена. Нямаше огън в камината. Може би посетителят просто е бил пациент на Тревър, който е пристигнал много рано, за да се срещне с него, казах си. Но някакво натрапчиво съмнение не даваше мира на подсъзнанието ми. Образът на увитата в наметка фигура в гробницата предния ден се върна със смразяваща яснота, а с него и плашещото усещане за нечие присъствие, което не ме беше напускало още от пристигането ми в Уолтъмстоу.

Върнах се в покоите си. Мъжът ми обаче не беше в стаята.

Побързах към кухнята, уверена, че прислужниците ще знаят къде се намира съпругът ми. Матилда беше заета да разгребва жаравата от фурните, приготвяйки ги за печене на хляб. Усмихнах се, наблюдавайки как пълничката й фигура се мести наляво-надясно, докато огребваше въглените.

— Добро утро — казах и се засмях, когато тя подскочи изненадана.

— Добрутро, момиче — чух я да казва. — Искаш да докараш удар на старата жена, така ли?

— Нямам какво друго да правя — усмихнах се. — Виждала ли си скоро Негова Светлост?

Очите й се разшириха, докато изправяше гръб.

— Излязъл ли е? — запита тя.

— Да. На разходка.

— Е, тогава, това обяснява всичко. Отишъл е с Джим до Пайкдоу да поправят стената.

— Доста рано е за това, нали? И какво прави съпругът ми, вдига камъни, когато има хора, на които плаща за това?

Докато окачваше котела над огъня, тя поклати глава, преди отново да се обърне с лице към мене.

— Никога не седи със скръстени ръце, когато има да се върши някаква работа, и Джордж и Юджийн винаги вършеха нещо. Не като Тревър, нали разбирате, който мислеше, че такива неща са под достойнството му.

Грабнах кифличка от един поднос, захапах я и казах:

— Тогава може би ще отида до Пайкдоу да го видя. — Тили сви неодобрително устни. — Нещо не е наред ли? — запитах, преглъщайки.

— Моля за извинение, госпожо, предполагам, че не е моя работа, но ако бях на ваше място, нямаше да отивам до Пайкдоу. Не и преди Негова Светлост да е имал време да се успокои.

— Да се успокои ли? — Кифличката заседна на гърлото ми.

— Докато бяхте навън, той и брат му се скараха. Чухме ги да спорят, чак тук ги чувахме.

— За какво?

Тя сведе очи.

— Не мога да кажа, госпожо.

Излязох от кухнята и побързах към голямата зала, после към няколко други приемни и накрая към библиотеката. Намерих Тревър на бюрото, притиснал кърпичка към единия ъгъл на устата си. Когато вдигна очи и ме видя, бързо пъхна окървавения плат в джоба на жакета си.

Внимателно приближих към бюрото, без да изпускам от поглед окървавената уста на Тревър, и запитах:

— Какво е станало?

Смутен, той извърна поглед.

— Скарахме се.

— И той ви удари. — Затворих очи. — Ох, божичко.

Тревър стана от стола си и посочи една купчина книжа на бюрото.

— От „Сейнт Мери“. Боже господи, Ариел, ако бях предположил, че ще ме нападне, нямаше да ги извадя отгоре. — Сините му очи внезапно помътняха, той се опря уморено на бюрото. — По дяволите, никак не искам да правя това. Но, изглежда, нямам никакъв избор. Виждате го, нали? Адриен е права. Той не отговаря за действията си.

— Сигурна съм, че не е искал…

— Сигурен съм, че не е искал да удари и Джейн. Реагира, после съжалява. Но тогава вече злото е сторено. — Докосна бузата ми с пръсти. — Вашата любов и преданост са достойни за възхищение, но трябва да разберете в каква опасност се намирате. Никой няма да ви укори, ако подпишете тези документи. Вие сте единствената, която може да го направи сега, Ариел. Заради вас, заради Кевин, подпишете ги и ще задействаме процедурата.

Той пъхна перо в ръцете ми. Със сърце, туптящо направо в гърлото ми, се взрях в хартиите на бюрото.

— Не — казах, пускайки перото. — Не мога да го направя.

Преди той да успее да реагира, избягах от стаята, взех наметката си от перилата на стълбището, после излязох от къщата. Затичах по пътя, отвъд конюшните и кошарите, към откритите пасища. Вятърът отнемаше дъха ми, дърпаше полите ми, косата ми, изкарвайки сълзи от очите ми. Напредвах неотклонно, от време на време краката ми затъваха в калта, докато не стигнах най-горната част на тресавището. Под мене съпругът ми и неговият приятел вдигаха един камък от земята и го слагаха най-отгоре на рухналата стена. Джим ме видя пръв. Каза нещо на моя господар, после Никълъс се обърна към мене.

Донякъде несигурно вдигна ръка за поздрав, после тръгна нагоре по утъпканата от овцете пътека, а очите му не слизаха от мене. Студеният вятър беше зачервил лицето му. Плътно прилягащите му панталони от еленова кожа бяха влажни и накаляни. Аз останах на място, мразейки се заради предателството, което усещах, и заради желанието, което ме обсаждаше, докато бях близо до него. Не можех да си позволя това да ме изплаши. Той трябваше да ме изслуша.

Никълъс спря на няколко ярда от мене, премествайки тежестта си от единия на другия крак, докато чакаше.

— Как можа? — запитах. — Как можа да направиш подобно нещо?

Той погледна към ръцете си, докато сваляше ръкавиците. После плесна с тях по бедрото си.

— Разбираш ли колко ми е трудно да продължавам да оправдавам поведението ти?

— Вече не ми ли е позволено да изказвам мнението си, без да бъда обект на изследване от собствената ми съпруга?

— Да изразяваш! — Самоконтролът ми рухна, стиснах юмруци и изкрещях: — Ти си го ударил, Ник.

Обърнах се рязко и бързо се запътих назад към Уолтъмстоу.

— Ариел!

— Не — викнах. — Не искам никакви извинения. Уморих се да ги слушам. Уморих се от твоето самосъжаление…

Той ме хвана за ръката и ме накара да се обърна. Зачервеното му лице беше плувнало в ситна пот въпреки студа.

— Какво каза?

— Казах, че се уморих…

— Каза, че съм го ударил.

— Да. Ударил си го и за какво? Той вече няма контрол над състоянието ти. Ако искаш да си изливаш гнева върху някого, изливай го върху мене. Аз ще бъда човекът, който ще те прати в лудницата, не Тревър!

Обърнах се и се затичах, но дългите му крака взеха разстоянието по-бързо от моите. Той ми препречи пътя, извисявайки се над мене, а очите му горяха като пламъци.

— Не съм го удрял! — извика, хващайки ме за раменете.

Думите отекнаха над полетата и с ъгъла на окото си зърнах как Джим хвърля настрана камъка си и внимателно се приближава към нас.

— Да, ударил си го. Спорили сте и ти си го ударил. Не отричай. Видях доказателството на кърпичката му. Устната му кървеше!

Той отпусна ръце и залитна назад. Наблюдавах как красивото му лице се изкривява в отвращение и яд и почувствах как нещо се пречупва вътре в мене. Заплаках над несправедливостта, стихията, която беше взела мъжа, когото обичах преди две години, и го беше превърнала в… това!

— Не съм го ударил! — повтори Никълъс.

— Лъжец!

Можех да го ударя, така зашеметен изглеждаше, толкова сърцераздирателно отчаян. Гласът му се понижи до дрезгав шепот, който почти не можех да чуя от вятъра.

— Не си спомням да съм го удрял.

— Никога не си спомняш. Това е достатъчно добро като за извинение.

Спокойно го заобиколих, забелязвайки, че той не помръдва.

— Ариел.

Забързах крачка.

— Ариел!

Подбрах полите си и се затичах, не искайки да позволя на неговото отчаяние да ме разколебае, не искайки да призная страха, който чух в тона му. Знаех какво означава това. Ако му позволя отново да се доближи, близостта му ще притъпи съжденията ми и ме ще прати размекната в ръцете му, затворила ума си за опасността.

— По дяволите, Ариел, върни се.

— Не!

Поглед през рамо ме увери в това, което вече знаех. Той тичаше след мене.

Видях го да се подхлъзва в калта. Падна, изруга, но докато се опитваше да стане, Джим се озова до него, обви мускулестите си ръце около гърдите на моя господар в опит да го спре.

— Бягай, момиче — извика Джим. — Бързо, не мога да го държа вечно.

— Ариел! — долетя наранен вик. — Не ме оставяй, за бога! Ах, проклятие!

Тогава и двамата се подхлъзнаха и паднаха. Запуших уши и с течащи от очите ми сълзи се затичах обратно към Уолтъмстоу.

 

 

Побутвах храната в чинията си, от време на време бодвах с вилицата си по някое грахче или парченце шунка. Но понеже нямах апетит, не ядях. Адриен изпи третата си чаша вино, като вдигаше очи към Тревър на всеки няколко минути. Въздухът трептеше от напрежение, докато всеки чакаше някой друг да заговори.

В този момент съпругът ми влезе в стаята и внезапната му поява разчупи мълчанието. Облечен както на сватбения ни ден — маслиненозелен жакет и риза с жабо — той пристъпи уверено към единия край на масата.

— Съжалявам, че закъснях — изрече. Пръстите му докоснаха снежнобялата покривка и той ни отправи внезапна усмивка. — Като че ли някой е забравил да съобщи на господаря на имението, че вечерята е сервирана.

— Мислехме, че си още с Джим — отвърна Адриен, оставяйки чашата си на масата.

— Ах, добре, това обяснява нещата в такъв случай.

Почувствах как очите му се плъзват по мене и без да искам вдигнах поглед. Интензивността на втренчените му очи извика цвят на лицето ми. Сърцебиенето ми се ускори.

— Лейди Молъм — каза той, леко покланяйки се заедно с любезното приветствие. — Мога ли да ви кажа, че изглеждате възхитителна тази вечер.

Опитах се да кажа нещо. Невъзможно. Спокойно поставих вилицата си върху чинията и се отпуснах назад на облегалката на стола си.

Той зае мястото си и след това погледна към Тревър. Каза, вече по-тихо:

— Съпругата ми ми каза, че трябва да се извиня.

— Вашата съпруга, милорд, е деликатна дама — отговори той.

— Да, точно така. Каза ми и че съм те ударил.

Тревър погледна бързо към мене, преди да срещне очите на брат си.

— Да, така беше, Ник.

Никълъс се облегна назад на стола си.

— Разбира се, имаш право да ме извикаш на дуел, ако желаеш.

— Да те извикам… не ставай глупав. Не искам смъртта ти.

Матилда побърза да отрупа чинията на Ник с храна, напълни отново чашата на Адриен с вино и след като направи лек реверанс към моя господар, изхвръкна от стаята.

Мъжът ми се прокашля, преди да се обърне към сестра си.

— Разбирам, че смяташ да отидеш в Париж, Адриен.

Тя не отговори.

— Защо не и в Лондон? Мисля, че няколко седмици в града…

— Причината е очевидна — прекъсна го тя, вдигайки тънка вежда. — Там всички ме познават.

— Искаш да кажеш, мене ме познават всички там, нали?

— Точно така. Не мисля, че ми е до клюки.

Мрачна усмивка изкриви устата на моя господар. Той изрече:

— Ще бъде добре и за двама ни, ако се изправиш срещу проклетите клюкари, Адриен, и отречеш обвиненията им.

— Как да го направя, когато знам, че е истина?

Усмивката увехна.

След като бутна стола си назад, Адриен се извини и излезе от стаята. Тревър я последва с извинението, че очаква пациент.

Взрян право пред себе си, Никълъс ме запита:

— Нямате ли и вие да правите нещо, милейди?

Оставих салфетката до чинията си и полека започнах да се изправям.

Той стисна китката ми с пръстите си така внезапно, че движението извика изненадано ахване от устните ми.

— Седни — заповяда той. Когато се подчиних, той пусна ръката ми и махна към чинията ми с недокоснатата храна. — Подозирам, че е доста добра. Докато ядеш, може би можем да поговорим.

— Не съм гладна — отвърнах, разтривайки китката си.

— Ще бъда благодарен, ако ме гледаш, когато говорим.

Не можех да го направя, но се взрях още по-решено в супника в средата на масата. Чух го да изпуска дъх.

— Съжалявам, ако съм ти наранил китката, Ариел. Съжалявам, ако съм ударил брат си. Съжалявам, ако съм убил Джейн. Съжалявам, че съм жив, но точно сега като че ли няма нищо друго, което да мога да направя по което и да било от тези неща. Просто… кажи ми нещо. Моля те.

— Не ме пускат в стаята на Кевин — изрекох. Насилвайки очите си да се вдигнат към неговите, преглътнах и довърших: — Настоявам да знам защо.

— Мислех, че в края на краищата ще стигнем и до този малък проблем. — Той сведе поглед към сребърната си вилица, после отново погледна към мене. — Истината е, съпруго, че започнах да ревнувам. Ти като че ли храниш голяма привързаност към сина ми. Толкова голяма, че понякога мисля, че той е причината да се омъжиш за мене.

— Не ставай глупав. — Отвърнах поглед.

— Защо всъщност се омъжи за мене? Просто за да бъдеш моя „патерица“ ли?

— Не е ли тази причината ти да се ожениш за мене? — изфучах. — Защото имаше нужда от патерица?

Погледнах отново към него. Очите му бяха унили, а мускулите на челюстта се движеха гневно. Не желаейки да настоявам за отговор, се изправих.

— Милорд, мисля да се преместя в друго крило.

Главата му се вдигна рязко.

Призовах смелостта си и продължих:

— Като се вземат предвид обстоятелствата, усещам, че имаме нужда от известна раздяла.

— Няма да го допусна. Ти си моя, по дяволите. Моята съпруга…

— Твое владение, искаш да кажеш. Като Кевин. Като Уолтъмстоу. И господ да е на помощ на каквото и да било или когото и да било, който заплашва твоята власт, Ваша Могъща Светлост лорд Молъм.

Избягах от трапезарията.

Върнах се отново в стаята си и останах там през цялата нощ. Подобно усилие не беше лесно, защото мислите за съпруга ми не преставаха да ме тормозят. Чувствах се виновна, че съм го изоставила, но раздялата щеше да ми позволи да държа мислите си ясни. Цялата нощ се молих той да не дойде да ме търси, защото знаех, че тялото ми ще ме предаде. И все пак, когато светлината на зората се процеди през завесите ми, част от мене продължаваше да страда.

Вярна на думата си, след закуска взех една свещ и се запътих към затвореното западно крило на Уолтъмстоу. Застанала пред устието на черния тунел, се самоубеждавах, че няма абсолютно нищо, от което да се плаша; тогава, вдигнала свещта пред себе си, се запътих нататък по тъмния коридор.

Стените сякаш се затвориха около мене. Студът и влагата ме караха да треперя, а мирисът на плесен и гнило правеха дишането почти невъзможно. Матилда беше права. Никой разумен човек не би се преместил в тези стаи.

Реших да се върна в стаята си и се обърнах точно когато полъх на топъл въздух докосна лицето ми. Погледнах назад към черния коридор, вдигайки свещта, но не можех да видя нищо на повече от няколко крачки пред себе си. Подтиквана от любопитството си да разбера какво е причинило този необичайно топъл полъх, се осмелих да пристъпя по-нататък в тъмнината, докато тишината не заприлича на тежък, студен саван, метнат на раменете ми.

Един плъх пребяга по ръба на осветеното поле. После още един и още един. Замръзнала на място, гледах как окъсаните чаршафи, метнати по мебелите, се размърдват от нов внезапен въздушен порив. Затаих дъх, внезапният ми страх от тъмното изскочи отново, за да ми напомни, че съм навлязла твърде навътре в този черен лабиринт. Обърнах се с намерението да се върна в стаята си.

Една фигура с качулка и наметка, очертана в тъмнината, стоеше и ме наблюдаваше от сенките. И в този момент свещта ми изгасна.

Топлият вятър се втурна покрай мене, разроши косата ми, дръпна полите ми и шала с ресни, който бяха увила около себе си. Отмаляла от страх, зачаках, ушите ми се напрягаха да чуят някакъв звук. В отчаянието си извиках:

— Кой е?

Дръпнах се настрана, притиснах гръб към каменната стена, пръстите ми опипваха неравната повърхност в търсене на опора.

— Някой стои там — казах. — Чувам дишането ви.

Беше лъжа, разбира се. Не можех да чуя нищо от бученето на кръвта в ушите ми. Една мисъл обаче ме предпазваше да не загубя изцяло контрол. Ако аз не го виждам, и той не може да ме види.

Придвижвах се инч по инч покрай стената, молейки се да не срещна препятствие. Навлизах все по-навътре в къщата, надявайки се да срещна някоя врата, някоя ниша в стената, където да мога да се скрия. Натъкнах се само на един коридор, който се отклоняваше надясно. Бързо завих зад ъгъла, позволявайки си да си поема дъх докрай за първи път от много минути, както ми се струваше.

Чух шум и се заслушах по-внимателно. Отново тишина. Постепенно започнаха да осъзнавам влагата зад гърба си, водата и мъха, които оставяха ръцете ми хлъзгави и неспособни да се заловят за каменната стена. Разбрах и че от известно време очите ми са били затворени; толкова плътно стиснати, че почти ме болеше да ги отворя.

Светлинка по-надолу по коридора изтръгна задавен вик на облекчение от гърлото ми. Подхлъзвайки се по влажния под, закретах към светлината. Топлина докосна треперещата ми кожа, когато се гмурнах в смътното сияние на отворената врата вдясно от мене.

Изненадано огледах удобната стая. Огън пращеше в камината. Огромно легло запълваше едната стена, лавици с книги — другата. Трябваше ми миг, за да разгадая обстановката, да осъзная, че някой живее тайно в недрата на тази къща.

Обзе ме предпазливост. Несъмнено, който и да се беше натъкнал на мене в коридора, се беше запътил към тази стая. Все още стиснала свещта в едната си ръка, побързах да я запаля, после се върнах в коридора, нямайки търпение да се добера до основната част на къщата и да съобщя за откритието си. Внимателно тръгнах по коридора, очаквайки да срещна отново натрапника. Не го срещнах. Без съмнение обитателят на тази стая беше побързал да се оттегли.

Когато чух гласа на Тревър, се втурнах към вратата на кабинета му. Вероятно съм изглеждала силно разстроена, защото изражението на усмихнатото му лице, когато вдигна поглед от пациента си, внезапно се превърна в загриженост.

— Да не би да е станало нещо с Ник? — запита той.

Поклатих отрицателно глава.

— Но трябва да говоря с вас при първа възможност.

Кимна, за да ми покаже, че ме е разбрал. Когато след малко дойде при мене, запита:

— Какво, по дяволите, е станало, Ариел? Изглеждате така, сякаш някой ви е изкарал ангелите.

— Тъкмо проучвах старата част на западното крило. Тревър, някой живее там!

Очите му се присвиха невярващо.

— Моля?

— Знам, че е трудно за вярване, но го видях със собствените си очи. Някой си е устроил жилище в една от стаите. Имате ли някаква представа кой може да е?

Отстъпвайки, той поклати глава, преди да си вземе палтото.

— Ариел, онези стаи са необитаеми. Не са били отваряни от един век насам.

— Една е била — изрекох категорично. — Елате с мене и ще ви го докажа.

— Добре. Но първо трябва да отида в Уийтс Топ. Лейди Форестиър пак се оплаква от подагра и разбира се, очаква аз да отида при нея. Ние, аристократите, сме разглезено племе, нали?

Отвърнах на усмивката му, донякъде разочарована.

— Защо не дойдете до Уийтс Топ с мене, Ариел? Може да ви се отрази добре да се махнете от тази тъмница за малко.

Помислих над поканата му само миг, преди да се съглася. След няколко минути бяхме на път за Бек Хол.

 

 

Придружих Тревър само до коридора пред спалнята на лейди Форестиър. Седях на кресло, бродирано с рози, и напрегнато се вслушвах в чара на гласа му, докато поздравяваше пациентката си.

— Добра ми госпожо, не ми изглеждате ни най-малко болна. Бузите ви цъфтят като рози.

— Треска е, заявявам ви — отвърна тя мрачно.

Прикрих усмивката си с ръка и заслушах отново.

— Кажете ми, Тревър, верни ли са слуховете? Разбрах, че брат ви отново се е оженил.

Веждите ми се вдигнаха.

— Затова ли ме накарахте да яздя чак дотук през нивите, скъпа? За да утолите любопитството си?

— Така ли е? И вярно ли е, че не е благородничка?

— Внимавайте — каза той и се засмя. — Тя седи пред тази врата.

— Да не е онази млада жена, която придружаваше Адриен при идването й тук преди известно време?

— Да, тя е. Сега ми покажете крака си.

— Е, със сигурност е красива.

— Да, така е… Стъпалата ви са подути, Мелиса. Пак сте си угаждали. Много пъти съм ви казвал да ограничите овнешкото.

— Трябва да ям, добри ми човече… кажете ми как е брат ви?

Отговорът му дойде след миг.

— Както може да се очаква. Ето, имам нещо, което може да облекчи отока в ставите ви. Трябва да го вземате два пъти на ден в следващите три дни.

Чух го как налива вода от кана в чаша. Представих си го как сипва прахче от някаква стъкленица във водата. Когато я разбърка, лъжицата звънна като музика срещу кристалното стъкло. Звукът ми напомни на нещо, но в този момент не можах да си спомня какво беше.

Накрая пациентката обяви:

— Вие сте прекрасен млад мъж. Срамота, че трябва да се унижавате да преглеждате краката на стари жени, за да си изкарвате прехраната. Някак си не ми изглежда справедливо.

— Така е, когато си се родил четвърти поред в линията за наследяване на титлата, госпожо. Трябва да се справям, нали?

— Но със сигурност издръжката ви помага.

— Помага и само това мога да кажа по този въпрос. Изпратете да ме повикат, ако смущението не изчезне след три дни.

Станах от стола си, когато Тревър излезе при мене, затваряйки полека вратата на Мелиса след себе си. Без да каже нищо, мина покрай мене. Когато стигнахме до каретата, хвърли медицинската си чанта на седалката.

Стресната от лошото му настроение, запитах:

— Нещо не е наред ли?

Той ме погледна така, сякаш беше забравил за присъствието ми. Накрая се усмихна.

— Напомнете ми да я таксувам двойно. Веднъж за повикването… и втори път за клюката. Ще тръгваме ли?

 

 

Когато стигнахме в Уолтъмстоу, не губихме време, взехме свещи и тръгнахме към мрачното западно крило на къщата. Сърцето ми прескачаше от вълнение, че споделих откритието си с Тревър. Докато се движехме предпазливо в сенките, посочих къде бях видяла „посетителя“, обясних как внезапно топло течение беше изгасило свещта ми и как от страх бях отстъпвала назад покрай стената, докато стигна коридора вдясно. Щом стигнахме този коридор, тръгнахме по-предпазливо по хлъзгавия каменен под, докато не стигнахме до стаята. Вратата беше затворена.

Погледнах към Тревър. Той ми хвърли кратък поглед, после посегна към дръжката на вратата. Отначало тя не се завъртя. Хващайки я с две ръце, той натисна силно, докато ръждивите панти не помръднаха и вратата поддаде. Отвори се полека, изскърцвайки в тишината.