Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (14)

14

В следващите пет дни се молех за ясно време. Вторникът изгря чист, но скоро падна мъгла, толкова близо до земята, че едва виждах върховете на дърветата от прозореца си. Притиснала чело до леденото стъкло, се вслушвах в далечния лай на хрътките, докато мислех за бъдещето си като лейди Молъм.

Слугите, с изключение на Матилда, вече бяха променили отношението си към мене. Сега млъкваха, щом влезех в някоя стая. Оглеждаха ме любопитно, вдигаха вежди и свиваха устни, явно не одобрявайки отношенията ми със семейство Уиндъм. Когато научиха за платовете, които Никълъс ми беше подарил, Поли се изпусна като че ли случайно, че били на Джейн, че били складирани след смъртта й в една стая в старото крило. Нарочно потръпваше в мое присъствие и казваше на глас: „Лош късмет е да носиш нещо от мъртвец, нали разбираш. Ще те постигне същата съдба, кълна се“.

Като си спомних тези думи, се дръпнах от прозореца и се загледах в сватбената си рокля. Помислих, че може би Брабс има право. Може би съм глупава да повярвам в невинността на Уиндъм, в това, че не е луд. Но нямаше начин да докажа нито едното, нито другото, освен ако нямам известен контрол върху положението му. Именно от това се боях най-много. Ако грешах, можеше много скоро на гробищата в Молъм да бъде погребана още една лейди Молъм.

Пристигнах в къщата на Брабс точно след осем часа.

— Не разбирам защо просто не отиде в Бърнсол с него — каза той.

Без да обръщам внимание на язвителния тон на гласа му, запитах:

— Какво мислиш за сватбената ми рокля?

— Зелена е. Би трябвало да бъде бяла, но като се имат предвид обстоятелствата…

— Внимавай Брабс. Говориш с бъдещата лейди Молъм.

Това го накара да изфучи.

Аз продължих:

— С Никълъс решихме, че ако тръгнем заедно, ще се породят подозрения. Прислугата вече си шушука, нали разбираш, и съм почти сигурна, че Адриен и Тревър смятат, че сме се сближили.

— Сближили? Така ли му се казва сега?

Извърнах се.

— Не знам защо го мразиш толкова. Не си спомням да си се отнасял така към него.

— Беше преди да вземе девица и да я опозори.

— Тъкмо ти ме прати в „Дъбовете“, Брабс, не Никълъс.

— Чичо ти те прати там — отвърна той разпалено. — Не можех да направя нищо.

Слушах го как вилнее из стаята като разсърдено дете.

— Брабс — изрекох, — успокой се и мисли. Причината да продължаваш да мразиш Никълъс е абсурдна. Ако наистина бях умряла при раждането, гневът ти щеше да бъде оправдан. Но както виждаш, още съм жива и…

— Не за дълго — изфуча той.

Грабна наметката и я метна на раменете си.

— Никога няма да повярвам, че Никълъс е луд! — Търпението ми беше към края си, хвърлих му яростен поглед. — Като лекар можеш да разбереш основния му проблем. Първоначалната загуба на паметта е била предизвикана от някакъв физически или емоционален пристъп на истерия. Така мозъкът изключва стреса, който може да го увреди още повече.

— По дяволите — изстена той. — Пак ме учиш на занаята ми.

Втурнах се през стаята към полиците с медицински книги, запълнили цялата стена, извадих една и я тръшнах на бюрото му.

— Виж сам. Черно на бяло е написано, да го прочете всеки непосветен.

Той поклати глава.

— Съжалявам за деня, когато те научих да четеш, Маги.

— Не променяй темата — казах, тупвайки по книгата с юмрук. Той сви рамене и закопча наметката си. Сивите му вежди се свиха и разбрах, че съм го засегнала. — Помисли, Брабс. Никълъс не е изгубил цялата си памет. Знае кой е. Познава семейството си, знае историята му. Онова, което не може да си спомни, са стресиращите моменти: нощта, в която е умряла съпругата му, и Маги. Мозъкът може да блокира тези два спомена, защото припомнят някаква травма. И такова положение може да предизвика внезапни халюцинаторни образи, които за миг стават визуални впечатления. Всичко това би могло отчасти да бъде причина за объркването му.

Той ме изгледа косо и изрече:

— Възможно? Отчасти? Има ли малко здрав разум в тази главичка, който да ти казва, че случаят може да не е такъв? Да не би да искаш да ми кажеш, че може да има други причини за видимото му заболяване?

Отидох до огъня и подех тихо:

— Нека за момент да забравим изобщо за Никълъс. Повикват те при пациент, който страда от главоболие, има тръпки. Семейството му ти казва, че от време на време избухва, проявява насилие, капризничи, спи повече от обикновено. Страда от кошмари, халюцинации — каква ще бъде твоята прогноза?

Той се извърна.

— Брабс! — изрекох умолително.

— Ще се омъжваш ли за това копеле, или няма? — изфуча той. — Ако ще го правиш, по-добре побързай. Започва да вали сняг.

 

 

Малката черква, чиито сиви стени едва се различаваха в мъглата, беше кацнала на склона, който гледаше към селцето Бърнсол. Когато двуколката на Брабс изтрополи по алеята, аз зърнах извисяващото се разпятие на черквата да стърчи в мрачната мъгла. От време на време някое цветно стъкло хвърляше отблясъци от сводестия прозорец, който гледаше към селото.

След като спря при охлузената от ветровете каменна стена, обграждаща черквата, Брабс заобиколи двуколката и ми помогна да сляза. Едва различавах мрачното му лице в мъглата, когато го чух да казва:

— Още има време, нали знаеш. Можем да обърнем и да се върнем в Молъм, ако това искаш.

— Не искам — отвърнах.

Той ми отвори вратата. Ръждясалите панти изскърцаха, подчертавайки тихата усамотеност на осветена земя, която ни обграждаше. Хвана ме за ръката, докато вървяхме по павираната пътека. Забелязах разкривените сиви надгробни камъни в гробищата, скривани най-вече от мъглата. Няколко овце пасяха сред гробовете, скубейки мъртва трева изпод снега. Чувах звънчето на нечий овчи врат как дрънка в далечината.

Портата на параклиса беше открехната. Влязохме.

Какво спокойствие. Каква тишина. Тогава едно движение в предната част на черквата привлече вниманието ми. Още едно, после още едно. Свещеникът тръгна към мене, стихарът му се белееше призрачно над черното расо, широките ръкави се развяха, когато той вдигна ръце.

— Госпожица Ръшдън? — прошепна.

Или така ми се стори. Ушите ми бучаха от тишината.

— Да — отговорих. Тогава видях Ник. Стоеше заедно с Джим до олтара, лицето му беше бледо, черната му коса беше влажна и разрошена, на широките му рамене беше наметната черна наметка, която стигаше до коленете. Направих лек реверанс и казах: — Милорд, съжалявам, че закъсняхме. Имаше проблем с колелото…

Той тръгна към нас с грациозността на привидение. Когато се приближи, забелязах, че погледът му е вперен не в мене, а в Брабс. Гледаше моя приятел с безизразни сиви очи, после устните му се дръпнаха и оголиха зъбите. Изръмжа:

— Махай се.

Усетих как Брабс се напряга зад гърба ми.

Пристъпих напред и казах:

— Но, милорд…

Той ме отстрани и сведе очи към лицето на Брабс.

— Копеле такова, какво правиш ти тук?

— Моля ви, сър — намеси се свещеникът, — не забравяйте къде сте, лорд Молъм.

— Зададох ти въпрос — каза Ник.

— Предавам момичето на сатаната — беше отговорът.

Ник вдигна ръка и удари Брабс през лицето. Увиснах на ръката му.

— Спри! — извиках. — Защо направи това?

Пронизващите му очи се спряха на обезумялото ми лице.

— Какъв ти е той?

— Приятел. Единственият ми приятел на този свят. Ако го нараниш, нараняваш мене. Не ти е направил нищо…

— Нищо ли? Дойде в дома ми побеснял и ме обвини в убийство, че съм убил Маги, да не говорим за съпругата ми, и казваш, че не ми е направил нищо? Заплаши да ми отнеме Кевин, Ариел.

Погледнах към Брабс.

— Вярно ли е? — запитах.

— Да, вярно е — отговори той, търкайки бузата си. — Истина е и бих го направил и утре при същите обстоятелства.

— Хайде, хайде. — Свещеникът пристъпи между двамата. — Това е божия обител, господа. Спомнете си, милорд, защо сме тук. Това е сватбеният ви ден, сър. Би трябвало да бъде щастливо събитие за всички ни. — Пристъпи към Ник и хвана ръката му. — Моля ви, Ваша Светлост, заради бъдещата ви съпруга.

Никълъс хвърли на Брабс още един унищожителен поглед, преди да се обърне към мене. Насилих се да запазя спокойствие, поех ръката му и тръгнах заедно с него през черквата. Съмнение като светкавица ме проряза, когато си спомних внезапните прояви на насилие у него, злобния тон на гласа му, когато говореше на Брабс. Още усещах сдържаната диващина в свитите мускули под ръката ми. Колко му трябва, за да превърти?

Щом стигнахме до олтара, Никълъс се обърна с лице към мене. Ръцете му се вдигнаха, откопчаха за миг закопчалката на наметката ми, после смъкнаха дрехата от раменете ми и я пуснаха на скамейката зад мене. Отпусна ръце, отстъпи назад и огледа дрехата ми от горе до долу.

— Красиво — изрече. — Много красиво. — После ме погледна отново в очите и лека усмивка изви нагоре ъгълчето на устата му, когато добави: — Но можеш да опиташ да се усмихнеш, любов моя. Това е сватбеният ти ден, нали?

Усетих гърлото си внезапно стегнато. Опитах се да кажа нещо, но не успях. Почувствах свиване в стомаха, сякаш неочаквано се бях качила на някоя скала в тъмното и бях полетяла в бездните на самия ад. Защото със сигурност в този момент се чувствах така, сякаш се взирам в очите на сатаната.

Когато ръцете на моя господар се вдигнаха полека и откопчаха наметката му, Джим пристъпи зад него и я свали от раменете му. Дъхът ми ме напусна, защото никога не го бях виждала толкова красив или толкова застрашителен. Дългият му жакет беше от маслиненозелено кадифе, избродиран с черни копринени лилии. Сатенените му панталони бяха в същия цвят. Под жакета носеше бяла риза, бели рюшове се спускаха по гърдите му и изпод маншетите на жакета. Роклята, която си бях ушила, изглеждаше много проста, много безлична и внезапно почувствах как унижението ме залива като вълна. Спомних си възраженията на Брабс, че не съм от класата на семейство Уиндъм. Никога не го бях чувствала толкова остро, както в този момент.

Никълъс пое ръката ми в твърдите си пръсти и полека я вдигна към устните си. Целувката му накара сдържаността ми да започне да се изпарява и аз се усмихнах.

— Ще продължим ли, милорд?

Бях доволна да чуя гласа си да прозвучава твърдо.

— На всяка цена — отвърна той.

Обърна се с лице към свещеника и ме дръпна по-близо до себе си.

— Ще започваме ли? — запита духовникът.

Вдигнах поглед към Никълъс и той кимна.

Свещеникът застана пред нас с отворена библия в ръце; малък златен пръстен беше положен върху една от страниците. Звучният му глас отекна в свещеното пространство, когато започна ритуала с молитва. Слушах напрегнато и повтарях всяко „амин“, което прошепваше духовникът.

Стана по-хладно, когато той свърши молитвата си. Полите на расото му се развяха от внезапно подухване, също както моята пола и тънките къдрици, които бях навила около лицето си. Преподобният замълча и огледа черквата, преди да изрече:

— Ако някой знае причина този мъж и тази жена да не могат да бъдат законно свързани в брак, нека говори сега или да запази мълчание навеки.

Видях главата на Ник да се обръща към Брабс. Затаих дъх.

Когато пръстите на преподобния нервно започнаха да побутват пръстена върху страницата на библията, секундите започнаха да ми изглеждат като часове. Брабс пристъпи от крак на крак; с ъгълчето на окото си зърнах лека струйка пара да излиза от устата му, когато изпусна дъх.

— Много добре — чух думите на свещеника.

Затворих очи облекчена.

След като повторихме обетите си, Никълъс надяна пръстена на пръста ми и ме погледна в очите, докато свещеникът изричаше:

— С дадената ми власт и в името на Бога ви обявявам за съпруг и съпруга. — Затвори тихо книгата си, усмихна се на съпруга ми и добави: — Милорд, можете да целунете булката.

Студеният връх на показалеца на Ник хвана брадичката ми и вдигна нагоре лицето ми. Докосна ъгълчето на устата ми с устните си, после се извърна.

Имахме да подписваме документи. Когато се приготвихме да напуснем черквата, беше започнал лек снеговалеж. Стояхме на стъпалата отпред, очаквайки да докарат каретата на Уиндъм. Теглена от смолисточерни животни с извити шии и високо подскачащи подковани крака, абаносовата карета спря пред нас.

Съпругът ми стоеше до мене, облаците наоколо ни сгъстяваха наситеното сиво на очите му, докато се взираха в пейзажа. Сложи кожените си ръкавици, преди да отправи поглед към мене.

— Лейди Молъм — изрече. — Можете да се сбогувате с приятеля си.

Сърцето заби ускорено в гърдите ми, когато се обърнах към Брабс. Той изведнъж ми се видя много остарял, а очите му бяха по-тъжни от всеки друг път.

— Бъди щастлива — каза, но преди да беше могъл да ме прегърне, Никълъс стисна рамото ми с облечената си в ръкавица ръка и ме издърпа.

През мъглата и снега видях вратичката на каретата да се отваря. Моят господар ме хвана здраво над лакътя, докато подбирах полите си и се качвах по стъпалцата в каретата. После се качи след мене.

Настаних се на кожените възглавници и хвърлих последен поглед през вратичката, преди да се затвори пред лицето ми. Видях Брабс и Джим да отиват към двуколката на Брабс.

— Джим няма ли да дойде с нас, милорд?

— Не — беше едносричният отговор.

С плясване на камшика каретата потегли и аз се настаних на мястото си. Никълъс седеше срещу мене, леко разтворил крака, а тялото му се полюшваше от движението на каретата.

— И така — изрече, разчупвайки мълчанието, — какво е усещането да бъдете лейди Молъм, лейди Молъм?

Погледнах лицето му, очаквайки да намеря мъничко хумор. Но ме посрещнаха мрачни очи и дълбока бръчка между извитите черни вежди.

— Чудесно, струва ми се, сър.

— Можеш да престанеш да ми говориш така сервилно, сега си равна на мене, не го забравяй.

— Да, сър. Искам да кажа, да, милорд… да, Никълъс. — Прехапах устни. Ще трябва да свиквам, помислих си. Погледнах пак към ледените му очи и казах: — Сър. Да не съм ви разсърдила с нещо?

— Какво искаш да кажеш? Сърдит ли ти изглеждам?

— Да. Не ми изглеждаш весел заради брака ни. Сърдиш се за Брабс ли?

— Питам се какво ли правиш с него.

— Той ми е само приятел. Отдавнашен семеен приятел.

— Не го харесвам.

— Съжалявам.

— Не искам да се виждаш с него.

Сърцето ми спря.

— Но… но той ми е приятел. Обичам го като…

Очите му внезапно блеснаха като огън, прерязвайки думите ми. Един мускул трепна на бузата му, когато изрече:

— Като моя съпруга си длъжна да ми се подчиняваш във всичко, Ариел. Ако реша да те завлека, пищяща и ритаща, най-горе в залива и ти кажа да скочиш, ще го направиш. Разбираш ли ме?

Почувствах как кръвта се оттича от лицето ми. Парещ гняв вреше в дъното на стомаха ми.

— Не, не разбирам! Ти си ми съпруг, да, но не си ми господар, ако наистина съм ти равна. Ако да бъда твоя съпруга означава да живея ден и нощ под юмрука на един тиранин, можеш да обърнеш тази карета и да ме върнеш в Бърнсол. Ще разтрогнем този брак сега, преди и двамата да сме започнали да съжаляваме за безразсъдството си.

Наклоних се към вратичката.

— Сядай — заповяда той.

Не го послушах.

Той хвана ръката ми и ме бутна обратно на седалката.

Трополенето на колелата и тупането на конските подкови звучаха тайнствено, отеквайки срещу стената от мъгла, която се кълбеше наоколо ни. Никълъс не мигваше и не помръдваше, видимо обмисляйки думите ми. Тогава, като си пое дълбоко дъх, се отпусна на седалката и разкопча копчетата на жакета си.

— Харесва ли ти пръстенът? — запита с все още стегнат глас, но тонът му беше вече по-приветлив.

Моите нерви обаче все още бяха изострени. Инстинктивно затворих пръстите на дясната си ръка около венчалната халка.

— Да, харесва ми — почти изсъсках.

Едното ъгълче на устата му се вдигна.

— Беше на баба ми по бащина линия. Малко е голям, виждам.

— Мъничко. — Завъртях го около пръста си.

— Ще трябва да се премери и да се стесни. Освен ако, разбира се, не искаш да обърна каретата към Бърнсол. Няма да те спирам пак, ако това искаш.

Не отговорих. В този момент не знаех какво искам.

Никълъс гледаше през прозореца, потънал в мисли. Красивото му лице беше отчасти в сянка, брадичката, устата и носът едва се виждаха; широките, високи скули бяха осветени от бледата дневна светлина, а очите му бяха тъмни и сериозни. Останах зашеметена, когато той започна тихо да рецитира с дълбок и мелодичен глас:

„О, моя любов, като слънцето беше ти,

Като луната в кладенец дълбок,

А после стори ми се, че си сняг

Студен на хребета на планината.

Помислих после, че по-скоро си

Фенерът Божи, който свети, за да ме намери,

Или звездата ярка на познание,

На знанието, греещо над мене.“

Погледна в очите ми и се усмихна.

— Това е стара ирландска любовна песен.

— Знам — отвърнах.

— Отчасти си ирландка, мисля.

— Да — отговорих. — Майка ми беше от Ирландия.

— Знаех си. Косата и очите те издават… Ела тук, Ариел. Ела, няма да ти направя нищо. — Когато не помръднах, той стисна устни и се намръщи. — Много добре в такъв случай. Съжалявам, че ударих приятеля ти. Това ще те успокои ли?

— Малко.

Прокарвайки пръсти по плоския си корем, той отпусна глава на кожената облегалка и се взря в тавана.

— Реагирах остро на Брабс, признавам. Но понякога, Ариел, не мога да сдържам реакциите си. Съжалявам. Знаеше го, преди да се омъжиш за мене. Предупредих те.

Взрях се във венчалната си халка и прошепнах:

— Да, предупреди ме.

Главата му се вдигна; вълна от тъмна коса се пръсна почти до очите му.

— Съжаляваш ли? — запита.

— Всъщност, не така си представях сватбения си ден.

Изведнъж той се наведе към мене и обхвана лицето ми в пръстите си.

— Разплаках те — изрече сърдито. Премести се до мене, обви ръка около талията ми и ме настани на скута си. Обгърна лицето ми в дланите си и се намръщи. — Съжалявам, ако съм те наранил. Мислиш ли, че нарочно бих ти причинил болка? Е? Отговори ми, по дяволите, и престани да трепериш като врабче със счупено крило.

Обви нежно пръсти около брадичката ми, вдигна главата ми и сладката болка на любовта разцъфна отново в сърцето и в кръвта ми, когато погледнах в тъмните му очи. Наклонил глава на една страна, той докосна устата ми със своята, веднъж, два пъти, после с нисък стон я плени властно. Стопих се срещу него, разтворих устни, подчиних се, когато той пъхна език в устата ми и ме притисна към себе си така свирепо, че се задъхах.

Моят съпруг. Екстазът от безмълвното повтаряне на тези думи туптеше в мене също толкова страстно, каквато беше и целувката му. Разтреперих се, но от копнеж, не от страх.

Хващайки раменете ми, той вдигна глава и погледна в очите ми.

— Знаеше ли — започна с глас, натежал от желание, — че когато се любихме предната нощ, беше като първи път за мене. Господи, оттогава не съм престанал да те искам. Искам те сега.

Усетих как ръката му се придвижва нагоре по гърба ми, умело откопчавайки корсажа на роклята ми. Освободен, той се свлече над издутината на гърдите ми, отчасти по ръцете ми и ги прикова към тялото ми. Тогава той го смъкна от гърдите ми и ги освободи за ръцете си. Докато нежно прокарваше длан по зърното, затворих очи, усещайки как чувствителното хълмче се издува и се втвърдява от неизмеримо желание.

— Милорд — успях накрая да изрека, — мислиш ли, че е разумно?

— Разумно и необходимо — измърмори той. — Много необходимо.

После зарови лице в гърдите ми, пое твърдото, набъбнало зърно в устата си и описа болезнено бавен кръг около него с език. Нежно, така че едва осъзнах, ме премести, за да възседна скута му. Разтвори още малко крака, докато не се озовах интимно притисната към хълма на неговото желание, после пъхна ръка под полите ми и ме докосна.

Усети ме, че трепвам, но продължи, вплитайки магия в ритъма на пръстите си, докато не започнах да треперя и да притискам хълбоците си към неговите, загубила разума си, пометена от завихреното, давещо ме усещане вътре в мене.

— Люби ме, лейди Молъм — чух го да казва и със замъглени от страст очи погледнах към лицето му, прекалено красиво, за да бъде истинско. Въпреки студа извън каретата една капка пот се търкулна по слепоочието ми и аз, притиснала уста към нея, я погълнах, усещайки я сладка като мед. — Люби ме — повтори той и като хвана ръцете ми, ги насочи надолу към панталоните си.

Откопчах копчетата едно по едно и когато го обхванах в ръце, се надигнах на колене, настаних го срещу себе си и го поех. Ръцете му се вплетоха в дрехите ми, в косата ми. Заровил лице на гърдите ми, той сподави острия стон и ниския, див рев, който напираше от гърлото му. Тогава, пъхвайки ръце под кадифените поли на сватбената ми рокля, стисна седалището ми и ме притисна към себе си, а после надолу, така че древният ритъм ни завладя съвсем естествено.

Усещах го в себе си твърд като стомана и нежен като кадифе, изпълваше ме, докарваше ме до лудост с всеки тласък, докато не изгубих всякакъв контрол и чувство за приличие и се отдадох на удоволствието и удовлетворението да доставя удоволствие на него. И напрежението нарастваше. С всеки дълбок тласък навътре в мене се издигах още по-високо. Изтезанието ме заливаше, силата му растеше и за мене, и за него, докато той не стисна здраво роклята ми и отметна глава назад, плътно затворил очи, с неподвижно лице, вцепенено от същата прекрасна болка, каквато измъчваше и мене.

Зарових ръце първо в косата му, после сграбчих ризата му, стискайки фината материя, дерях я с нокти, стенех, извивах се, докато не излетяхме заедно във висините. Заливаха ни вълни от емоции, експлодиращо небе от звезди ни караше да крещим, предавайки се, да се вкопчваме един в друг, докато не останахме изтощени, отпуснати и заситени.

Продължихме така известно време, доволни да бъдем просто близо един до друг, да се прегръщаме, не бяхме готови да се отделим. Тук бяхме сами, скрити от лудостта на външния свят. Тук нямаше лудост, само подлудяващата любов, която изпитвахме един към друг в този момент, толкова интензивна, че граничеше с отчаяние. Положила глава на рамото на съпруга си, прегърната от ръцете му, затворих очи и позволих на лекото люлеене на каретата да успокои трескавото ми състояние.

Може би и двамата бяхме заспали. Когато отворих очи, открих, че по някое време е оправил роклята ми и е закопчал корсажа. Вдъхвайки мъжествения аромат на плътта му, вдигнах глава и срещнах очите му. Той ме погледна отначало строго и сърцето ми подскочи от страх. После започна да се усмихва. С нисък, гладък като коприна глас изрече:

— Няма да има връщане в Бърнсол сега, нали знаеш.

— Знам.

— Моя си.

— Да.

— В добро и в лошо.

— Заклевам се.

— Още ли ме обичаш?

— Да.

— Тогава го кажи. Трябва да те чуя да го казваш.

— Обичам те, милорд съпруже, сега и завинаги.

Той обхвана лицето ми в длани. Очите му прогориха моите.

— Закълни се.

— Кълна се.

Каретата спря. Чухме лакея да скача долу. Никълъс стисна свирепо ръката ми в своята.

— У дома сме — каза той.