Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (7)

Седма глава

Мълчаливо оправиха разхвърляното бюро, разпилените листове. Без да каже и дума Чейс бързо отиде в съседното помещение. Миранда го последва в кухнята. Там нямаше следи от безредие. Тенджерите и тиганите висяха на дървени поставки, а кутиите с брашно и захар бяха подредени в редица върху кухненския плот.

Той се насочи към стълбите. Тя го следваше по петите. Тичешком се изкачиха по стъпалата и първо надзърнаха в малката спалня за гости. Всичко изглеждаше наред. Чейс бързо обиколи стаята като отваряше дрешниците и надничаше в чекмеджетата.

— Какво търсиш? — попита тя.

Той не отговори. Прекоси хола и влезе в господарската спалня.

Двойните прозорци с копринени завеси, изтеглени в краищата, гледаха към морето. Върху леглото беше постлана кремава завивка. Частици прах се движеха в пространството, обляно от слънчева светлина.

— Изглежда и тази стая не са пипали — отбеляза Миранда.

Чейс отиде до тоалетната масичка, взе някаква сребърна четка за коса и я остави обратно.

— Очевидно не.

— Чейс, какво за бога, става тук?

Той се обърна и обходи стаята с объркан поглед.

— Това е лудост. Оставили са картините по стените. Мебелите…

— Нищо ли не липсва?

— Нищо ценно. Нищо, което всеки обикновен крадец би прибрал.

Той отвори едно чекмедже на тоалетката и прегледа съдържанието му. Отвори още едно и се спря, вгледан вътре. Бавно измъкна дамски бикини, състоящи се само от няколко лентички черна дантела и коприна. Извади и сутиен в същия десен, със същата оскъдна кройка и също толкова съблазняващ.

Погледна Миранда. В погледа й не се четеше нищо, освен безизразност.

— Твои ли са? — тихо попита той.

— Казах ти, че никога не съм идвала тук. Сигурно са на Ивлин.

Той поклати глава.

— Не мисля.

— Откъде знаеш?

— Тя не идва тук. Ненавижда селския живот, или поне така твърди.

— Е, не са мои. Аз нямам такива… неща.

— Тук вътре има още. Може би ще познаеш някои.

Тя се приближи до тоалетката и извади сутиен в изумруден и кремав цвят.

— Ами, очевидно не е мой.

— Как така?

— Този е размер 36 С. А аз… — тя се изкашля, — не нося толкова голям.

— О!

Тя бързо се извърна, преди той да потвърди думите й. Разбира се, вече беше имал възможност да се увери. Та нали имаше очи? „Той вижда твърде много“, помисли си тя. Обърна се към прозореца с гръб към Чейс, като през цялото време се опитваше да възвърне самообладанието си. Навън светлините на гаснещия ден докосваха върховете на дърветата. Летният сумрак траеше дълго. В полето долу щяха да излязат светулки, а насекомите в тревата щяха да подхванат песента си. Беше хладно. Дори в тези августовски нощи от морето навяваше хлад. Тя се сви и потрепери.

Той се доближи нежно и мълчаливо. Не го чу, но знаеше, че е точно зад нея.

Чейс стоеше толкова близо, че можеше да помирише аромата на косите й, свеж, сладък и опияняващ. На фона на гаснещата дневна светлина от прозореца се открояваше кестенявият им оттенък. Прииска му се да протегне ръка и да прокара пръсти през лъскавите кичури, да зарови лице в кълбото от коприна. Грешка, грешка. Знаеше, още преди да се е случило, но не успя да се сдържи.

Тя потрепери от докосването му. Просто лек трепет и нежна въздишка. Ръцете му погалиха раменете й, хладните и гладки ръце. Тя не се отдръпна. Напротив, облегна се и сякаш потъна в него. Той сключи ръце около нея, обгръщайки я с топлината си.

— Когато бях момче — прошепна той, — си мислех, че в полето долу живеят вълшебни същества. Елфи и феи, които се криеха сред отровните гъби. Нощно време виждах как светлинките им проблясват тук-там. Разбира се, това бяха само светулки. Но за едно дете, те можеха да бъдат какво ли не. Фенери на елфите, светлини на дракона. Бих искал…

— Какво би искал, Чейс?

Той въздъхна.

— Да съхраня в себе си част от това дете. Да се бяхме срещнали тогава. Преди да се случи всичко това. Преди…

— Ричард.

Чейс млъкна. Брат му винаги щеше да е между тях, и животът, и смъртта му щяха да висят над тях като черен облак. А кое е това нещо, което може да оцелее под такава сянка? Не и приятелството, със сигурност не и любовта. Любов? Не, това, което чувстваше Чейс, застанал зад нея, прегърнал тънкото й топло тяло беше по-скоро сласт. „Е, какво по дяволите. Може би се предава по наследство, помисли си той, по смесената ми кръвна линия. Тази склонност към безумни, безнадеждни връзки. С Ричард се случи. С майка ми също. Сега мой ред ли е?“

Миранда помръдна в прегръдката му и се обърна с лице към него. Само един поглед към тези нежни, вирнати устни и той беше загубен. Тя имаше вкус на лято, топлина и сладък кехлибарен мед. При първото докосване на устните им, той беше жаден за още и още. Почувства се като мъж, опиянен от първата глътка нектар, чийто единствен копнеж е това. С ръце си проправи път в коприненото кълбо от коси, зарови се в тях и се изгуби.

Чу я да шепне:

— Моля те.

Но беше твърде възбуден и думите й му прозвучаха като молба за още. Едва когато тя повтори няколко пъти: „Чейс, не“, той се отдръпна.

Те се гледаха с широко отворени очи. В погледа й се отразяваше смущението му. Тя отстъпи назад и нервно пооправи косата си.

— Не биваше да ти позволя да правиш това — рече тя. — Беше грешка.

— Защо?

— Защото ти… ще кажеш, че съм те подвела. Нали това ще кажеш на Ивлин? Смяташ, че по този начин съм спечелила Ричард. С изкушение. Съблазън. Така мислят всички.

— А това вярно ли е?

— Ти току-що го потвърди. Само ме остави сама в стаята и гледай какво ще се случи! Още един мъж от Тримейн ще гушне букета. — Гласът й охладня. — Искам само да знам, кой кого прелъстява?

„Цялата трепти от движение и закачливост“, помисли си той. В следващия момент можеше да избухне и да се разпръсне на хиляди парчета.

— Никой от нас не е имал намерение да съблазнява или изкушава другия. То просто се случи, Миранда. Както винаги става. Природата докосва струните ни и ние не можем винаги да устоим.

— Този път аз ще устоя. Този път ще съм по-разумна. Брат ти ме научи на някои неща. Най-важното от тях е да не съм такава глупачка, стане ли дума за мъже.

Последната дума все още висеше в пространството между тях, когато чуха стъпки по входната площадка долу. Някой похлопа на външната врата.

Чейс се обърна и излезе от стаята.

Миранда изведнъж се почувства без сили и се облегна на перваза. Стисна го здраво, сякаш черпеше сила от дървото. „Твърде близо“, помисли си тя. „Отпускам гарда, и му позволявам да се промъкне край защитата ми.“

Трябваше да бъде по-внимателна. Трябваше да си напомня, че Чейс и Ричард бяха вариации на една и съща тема, която вече й беше объркала живота. Пое си дълбоко въздух и бавно го издиша с надеждата, че може да изхвърли мъчението и смута, обзели тялото й. „Върни си самоконтрола“, помисли си тя и пусна перваза. Изправи се и с нов прилив на спокойствие последва Чейс по стълбите.

Той беше в преддверието заедно с посетителя. Миранда разпозна своята стара познайница от градинския клуб, госпожица Лайла Сейнт Джон, местен експерт по цветарство. Госпожица Сейнт Джон беше облечена в черна рокля, нейната запазена марка. Лято или зима, тя винаги носеше черно, поукрасено тук-там с бяла дантела. Днес беше черна рокля за разходки от мачкан памук. Не отиваше много-много нито на кафявите й обувки, нито на сламената й шапка, но на госпожица Сейнт Джон всичко изглеждаше на мястото си.

Тя се обърна щом чу стъпките на Миранда. Дори и да се учуди, че я вижда тук, с нищо не го показа. Просто кимна, после обърна острия си сив поглед към разхвърленото бюро. На входната площадка виеше куче. През мрежестата врата Миранда видя голяма черна кожена топка с червен език.

— Само аз съм виновна — рече госпожица Сейнт Джон. — Не мога да повярвам, че постъпих така глупаво.

— Как така вие сте виновна? — попита Чейс.

— Миналата седмица усетих, че нещо не е наред. Ние се разхождахме, както обикновено, нали знаете, аз и Ози. Всяка вечер по здрач се разхождаме. Тогава излизат сърните, и вредителите, въпреки че аз много обичам да ги срещам. Както и да е, видях светлина през дърветата, някъде в тази посока. Дойдох до къщата и почуках на вратата. Никой не отговори и си тръгнах. — Тя поклати глава. — Не биваше да си тръгвам. Трябваше да погледна вътре. Знаех си, че нещо не е наред.

— Видяхте ли кола?

— Ако идваш да крадеш, ти би ли паркирал колата си отпред? Разбира се, че не. После бих се промъкнала пеша.

Не беше лесно човек да си представи госпожица Сейнт Джон как се промъква.

— Добре, че не сте се забъркали — каза Чейс. — Можели са да ви убият.

— На моята възраст, Чейс, да умреш не е най-важната ми грижа. — С бастуна си, на който дръжката представляваше глава на патица, тя разрови листите на пода. — Имате ли някаква представа какво е търсил?

— Ни най-малка.

— Очевидно, не ценни неща. Това там на онзи рафт е Лимогес, нали?

Чейс глуповато погледна ръчно рисуваната ваза.

— Щом казвате.

Госпожица Сейнт Джон се обърна към Миранда.

— Вие какво мислите по въпроса?

Изведнъж Миранда се озова пред силния поглед на две сиви очи. Много хора биха казали, че госпожица Сейнт Джон не е нищо повече от една чаровна ексцентричка. Но Миранда забелязваше интелигентност в погледа й. Предишните им разговори се въртяха около делфиниумите и нарцисите, но дори и тогава госпожица Сейнт Джон я караше да се чувства като новооткрит вид растение под лупа.

— Не знам какво да мисля, госпожице Сейнт Джон — отвърна тя.

— Погледнете тази бъркотия. Какво означава?

Миранда погледна листовете и разпръснатите книги. После премести поглед към етажерката. Само най-горният рафт беше изпразнен. Две етажерки изобщо не бяха пипани.

— Не е прегледал всички книги. Значи, който и да е бил натрапникът, сигурно са прекъснали заниманието му. Вероятно вие.

— Или е намерил, каквото е търсил — каза Чейс.

Госпожица Сейнт Джон се обърна към него.

— А какво може да е това нещо?

— Да предположим. — Чейс и Миранда се спогледаха. — Папката за „Стоун Коуст Тръст“ — Чейс направи опит.

— Аха! — Очите на госпожица Сейнт Джон светнаха от любопитство. — Кампанийката, която брат ти започна срещу Тони Графам. Да, изглежда Ричард е написал доста неща тук. На това бюро, всъщност. По време на вечерните си разходки го виждах през прозореца.

— Понякога спирахте ли се да си поговорите с него? За това, над което работи?

— О, не. Та нали затова идваме тук? Да се спасим от всички онези любопитни градски контета. — Тя погледна Миранда. — Никога не съм ви виждала тук.

— Никога не съм идвала. — Отвърна младата жена и неспокойно се размърда пред замисления поглед на госпожицата. Изненада се колко директна беше, докато говореше за връзката й с Ричард. Въпреки това, нейният рязък тон беше за предпочитане пред деликатното избягване на темата, както правеха много други хора.

Госпожица Сейнт Джон се наведе, за да разгледа листовете отблизо.

— Като съдя по неразборията тук, онзи трябва доста да е поработил. Както и да е, какво е това?

Чейс се наведе и разрови листовете.

— Приличат на стари папки със статии… Финансови отчети от „Хералд“… А тук намираме сбирка от профили на местни личности. О, ето един ваш профил, госпожице Сейнт Джон.

— Мой? Но никога никой не ме е интервюирал за нищо.

Чейс се усмихна.

— Сигурно е неоторизираната версия.

— Споменава ли се за всичките ми сексуални тайни?

— Ами, нека да погледнем по-подробно…

— О, дай ми проклетия лист. — Госпожа Сейнт Джон грабна листа от ръцете му и прегледа набързо напечатаните бележки. Прочете ги на глас. — „Възраст седемдесет и четири… собственичка на парцел номер две, «Сейнт Джонс Уд» и къща на територията му… фанатичен член на местния градински клуб“. — На това място вдигна поглед обидено. — „Фанатична“? — Тя продължи да чете. — „Склонна към ексцентричност, никога не е била омъжена. Сгодена веднъж за Артър Симонеу, убит в акция… в Нормандия…“ — Гласът й затихна. Тя бавно седна, но не изпускаше от ръцете си листа хартия.

— О, госпожице Сейнт Джон — рече Миранда, — съжалявам.

Възрастната жена вдигна поглед, все още развълнувана.

— Беше… много отдавна.

— Не мога да повярвам, че той се е ровил в личния ви живот, а вие дори не сте знаела за това. Защо ще го прави?

— Да не казваш, че е Ричард? — попита госпожица Сейнт Джон.

— Ами, това са негови документи.

Госпожица Сейнт Джон за миг се намръщи към листа.

— Не — бавно рече тя, — не вярвам, че той го е писал. Тук има грешка. Казва се, че къщата ми е разположена в гората Сейнт Джон. Но всъщност е на три стъпки отвъд границата, в собствеността на Тримейн. Грешка на проектанта с давност седемдесет години.

Чейс се намръщи.

— Никога не съм чувал това, за вашата къща.

— Да, земята на твоето семейство минава покрай втората каменна стена. В нея се включва целия път. Така че, технически погледнато, всички ние нарушаваме закона като навлизаме във вашия частен път. Не че това някога е имало значение. Винаги сме били като едно гигантско семейство. Но сега… — Тя поклати глава. — Навъдиха се толкова много непознати на острова. Всичките онези туристи от Масачузетс. — В нейните уста прозвуча като настъпление от ада.

— Опитаха ли се от „Стоун Коуст Тръст“ да се свържат с вас? — попита Миранда. — За да продадете „Сейнт Джонс Уд“.

— Те се свързаха с всички по този път. Аз, разбира се, отказах. Ричард също. Това окончателно смаза проекта. Без „Роуз Котидж“ „Стоун Коуст“ щеше да притежава съвкупност от малки парцели, които нямат връзка един с друг. Но сега… — Тя тъжно въздъхна. — Представям си как в този момент Ивлин е вдигнала писалка над договора за продажба, готова да го разпише.

— Всъщност, не е така — каза Чейс. — Ивлин не получи „Роуз Хил“. Ричард остави собствеността на Миранда.

Госпожица Сейнт Джон се втренчи в тях.

— Това — каза тя след дълго мълчание, — е напълно неочаквано развитие.

— За мен също — отвърна Миранда.

 

 

Докато госпожица Сейнт Джон седеше и размишляваше, Миранда и Чейс събраха останалите листове. Откриха още папки със статии, няколко разнородни изрезки, стар финансов отчет на „Хералд“. Очевидно Ричард бе използвал къщата за втори офис. Дали тук беше складирал най-прочувствените статии? Миранда тъкмо се чудеше, когато се натъкна на цял вързоп личностни профили. Също като този на госпожица Сейнт Джон. Информацията в тези редове беше изключително лична.

В някои случаи беше потресаваща. Тя с изумление прочете, че Форест Мейхю, президент на местната банка, бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние в Бостън. Избраникът на същия град Джордж Лапиер, женен от трийсет години, бил лекуван от сифилис. Доктор Щайнер, нейният лекар, го разследвали за медицинска измама. Тя подаде листовете на Чейс.

— Погледни това! Ричард е събирал мръсотии за всички в града!

— А това, какво е това? — попита той.

На задната корица беше залепена жълта бележка, на която ръкописно беше написано „Г-н Т, искате ли още? Уведомете ме“. Имаше подпис „У.Б.Р.“.

— Значи тези неща не са писани от Ричард — каза Миранда. — Сигурно докладите са работа на този човек У.Б.Р., който и да е той.

— Има ли някой в персонала с такива инициали?

— Не. Поне не в момента. — Тя посегна към една кафява папка на пода. — Вижте, ето още една бележка от У.Б.Р.

Този път бележката беше закрепена за предната корица с кламер.

„Това е всичко, което успях да намеря. Съжалявам.

У.Б.Р.“

— Какво има вътре? — попита госпожица Сейнт Джон.

Миранда отвори папката и зяпна.

— Това е! Папката за „Стоун Коуст Тръст“!

— Ударихме джакпота — отвърна Чейс.

— Няма профил на Тони Графам. Но тук са печалбите от данъците. Списък с номера на банкови сметки и авоари… — Тя кимна. — Открихме мръсните пари.

— Мисля, че нищо не сме открили — рече госпожица Сейнт Джон.

Те двамата я погледнаха.

— Ако тази папка е толкова важна, защо крадецът я е оставил?

Те мълчаливо разсъждаваха над въпроса.

— Може би нашият крадец изобщо не се е интересувал от „Стоун Коуст Тръст“ — рече госпожица Сейнт Джон. — Искам да кажа, погледнете цялата тази гадна информация, която Ричард е събирал. Любопитни доклади за шофиране в пияно състояние. Медицинска измама. Сифилис. Джордж Лапиер, от всички как пък той? И на неговата възраст. Тези папки са могли да съсипят някои доста добри репутации. Е, казвам ви, това не е ли мотив за кражба с взлом?

„Или за убийство“, помисли си Миранда. Но защо му е трябвало на Ричард да събира такава информация? Да не би да е възнамерявал да разобличи жителите на острова? Или причината е по-тайнствена? Изнудване, например.

— Ако някой е влязъл, за да открадне собствената си папка, тогава можем да предположим, че вече я няма тук — каза Чейс. — А това означава, че нито Джордж Лапиер, нито доктор Щайнер, нито някой друг от купчината тук не го е направил.

— Не е задължително — рече госпожица Сейнт Джон.

— Ами ако е влязъл, за да подмени папките с други, не толкова фрапиращи? Например, моята. В моя профил няма нищо скандално. Откъде знаете, че не съм идвала тук и не съм унищожила някоя доста по-отровна версия?

Чейс се усмихна.

— Веднага ви слагам в списъка на заподозрените, госпожице Сейнт Джон.

— Не ме подценявай, Чейс Тримейн. Напредналата ми възраст не е причина да ме отписвате от играта. Тук горе — и тя потупа главата си, — имам много повече, отколкото онзи ненормалник Джордж Лапиер е имал на млади години. Ако изобщо е имал млади години.

— Искате да кажете, госпожице Сейнт Джон — намеси се Миранда, — че не можем да изключим никакви имена от тази купчина. Нито имена извън нея.

— Правилно.

Миранда се намръщи.

— Едно нещо ми се струва безсмислено. Първо, нашият крадец претърсва бюрото. Разхвърля малко листове, докато търси някаква уличаваща папка. Защо тогава му трябва да претърсва етажерката с книгите? Ричард не би държал документи там.

След кратка пауза госпожица Сейнт Джон каза:

— Разбира се, ти си права. Това е безсмислено.

— Ами — добави Чейс, — май трябва да се обадим на Лорн. Въпреки че не съм убеден, че в този момент ще ни е от помощ. — Той се обърна към телефона.

Беше вдигнал слушалката, когато госпожица Сейнт Джон каза:

— Чакай. Може би трябва да отложиш обаждането. — Тя се беше вгледала в един лист хартия до крака й. Замислено го вдигна и го изглади на коляното си.

Чейс се намръщи, но затвори слушалката.

— Защо?

— Това е профилът на Валери Еверхард. Ти си я спомняш, Чейс. Местната библиотекарка. Омъжена жена. Тук пише, че Валери си е намерила любовник.

— Е, и?

— Човекът, с когото се вижда, е нашият шеф на полицията. — Госпожица Сейнт Джон вдигна поглед, в погледа й нямаше и следа от насмешка. — Лорн Тибетс.

— Защо е събирал тези ужасни доклади? — попита Миранда. — Какво ли е смятал да прави с тях?

 

 

Вече беше съвсем тъмно, когато те тръгнаха обратно към града. От морето се беше изтърколила мъглата и намали видимостта до обхвата на фаровете. Всичко изглеждаше нереално и непознато. Те пътуваха през непозната земя, в спираловиден облак, който сякаш никога нямаше да се вдигне.

— Не ми прилича на стила на Ричард — каза Чейс. — Да си пъха носа в частния живот на съседите си. И без това си има достатъчно лични прегрешения. Ричард беше уязвим към изнудване. А пък и, кой се интересува, че Лорн имал флирт с библиотекарката?

— Съпругът на библиотекарката.

— Добре, но от къде на къде това ще интересува Ричард?

Тя поклати глава, не можеше да отговори.

— Чудя се дали някой от тези хора знае за досиетата. Госпожица Сейнт Джон не е знаела. — Тя погледна листовете в скута си и се замисли за ужасните тайни, които криеха. Изведнъж й се прииска да изхвърли купчината, да се отърве от нечистия товар. — Чейс? — попита тя. — Откъде да сме сигурни, че тези неща са верни?

— Не можем да сме сигурни. — Той се изсмя. — А и не можем просто ей така да почукаме на вратата на Джордж Лапиер и да го попитаме дали е болен от сифилис.

Миранда се намръщи, щом погледът й попадна върху закрепената за папката бележка.

— Недоумявам, кой ли е този човек? Този У.Б.Р., който е доставял информацията.

— Нищо ли не ти говорят инициалите?

— Абсолютно нищо.

Тъмнината ги обгръщаше отвсякъде. Миранда си мислеше за всичките тайни, които се разкриваха в тези досиета. Слабостта на банкера към уискито. Измамата на лекаря. Съпругът и съпругата, които разговаряли с юмруци. Всичко това под прикритието на захаросана почтителност. „Какви лични тегоби таим в мълчание.“

— Защо точно тези хора? — изведнъж попита тя.

— Защото могат да загубят много — предположи Чейс. — Говорим за старите фамилии на острова. Лапиер, Еверхард, Сейнт Джон. Всички те са уважавани имена.

— Освен Тони Графам.

— Така е. Предполагам, че и той си има досие… — Той замълча. — Почакай. Ето я връзката.

— Какво?

— Северният бряг. Не си живяла достатъчно дълго тук, за да опознаеш тези семейства. Но аз израснах с тях. Спомням си летата, когато играехме с Тоби Лапиер и Даниел Щайнер. И Валери Еверхард. Техните семейства имат къщи там на брега.

— Може да е съвпадение?

— Може да е всичко.

Чейс се намръщи. Мъглата се разсейваше.

— Щом се върнем в твоята къща, ще разгледаме подробно тези имена. Да видим дали се оправдават подозренията ми — каза той.

След час и половина те вече седяха в трапезарията в къщата на Миранда. На масата пред тях бяха разположени листовете. Настрана стояха остатъците от бързо приготвена вечеря, омлет с гъби и препечени филийки, а те вече пиеха втора чаша кафе. Истинска домашна сцена, помисли си тя с копнеж, като младоженци, които се размотават около масата. С изключение на това, че мъжът, който седеше срещу нея, никога, ама никога нямаше да се вмести в тази сцена. Той беше временно привидение, посетител, минаващ край трапезарията й. Тя си наложи да се концентрира върху листовете, в които той току-що провери и последното име.

— Добре, ето списъкът — рече Чейс. — Всички в досиетата на Ричард. Почти съм сигурен, че до един притежават собственост на северния бряг.

— Има ли липсващи имена?

Чейс се облегна назад и прехвърли в главата си парцелите покрай шосето.

— Разбира се, Ричард. После е собствеността на стария Сълъуей, надолу по пътя. Той е пенсионер, ловец на омари, някак саможив. После идва къщата на французина. Мисля, че я продадоха преди няколко години. На някакви хипита, както дочух. Идват тук през лятото.

— Значи сега живеят там.

— Ако все още са собственици. Не са от този край. Не мога да си представя, че Ричард ще си направи труда да рови за тях. А що се отнася до стария Съли, ами човек на осемдесет и пет не изглежда удобна жертва за изнудване.

Изнудване. Миранда се взря в листовете на масата.

— Какво ли е замислил Ричард? — зачуди се тя. — Какво не е одобрявал у тях?

— Нещо във връзка с районирането. Някои от тези имена в поземлената комисия ли са?

— Така или иначе, не са можели да гласуват. Щели са да ги дисквалифицират. Нали знаеш, конфликт на интереси. — Тя се облегна. — Може би нашият крадец е търсел нещо съвсем различно.

— Тогава въпросът е, дали той или тя, ако е била жена, го е намерила.

И двамата вдигнаха погледи, когато чуха от дъното на къщата някакъв звук. Приглушен звук от чупене на стъкло.

Миранда скокна на крака разтревожена. Чейс тутакси грабна ръката й и й направи знак да мълчи. Двамата излязоха от трапезарията и отидоха във всекидневната. Един бърз поглед из стаята беше достатъчен, за да се уверят, че прозорците бяха непокътнати. За миг се спряха и се заслушаха, но не чуха друг звук. Чейс се отправи към спалните.

Бяха в коридора, когато чуха съвсем ясен звук от счупване на стъкло.

— Идва от килера! — каза Миранда.

Чейс се обърна и се върна в кухнята. Той включи някакъв електрически ключ на стената и ритна вратата на килера. Над тясното стълбище светеше една-единствена електрическа крушка. В полумрака се рееше странна мъгла, която скриваше от поглед дъното на стълбите. Бяха слезли само две стъпала надолу, когато усетиха дим в ноздрите си.

— Тук нещо се е запалило! — каза Чейс и продължи да слиза. — Къде е пожарогасителят ти?

— Ще го донеса! — Миранда се изкачи в кухнята, измъкна пожарогасителя от мокрото помещение и се втурна обратно към килера.

Димът беше се сгъстил и очите й се насълзиха. През движещата се мъгла тя видя откъде идваше димът: купчина парцали горяха. Точно под един строшен прозорец на сутерена лежеше червена тухла. Тя тутакси осъзна какво се беше случило и паниката отстъпи пред яростта й. „Как смеят да чупят прозореца? Как смеят да ме нападат в собствената ми къща?“

— Назад! — изкрещя Чейс и се втурна напред в мъглата.

Докато стъпваше по бетонния под, под обувките му скърцаше натрошеното стъкло. Той насочи пожарогасителя, струя бяла пяна изсвистя над пламъците. Няколко кръгови движения и огънят угасна под задушаващата пелена от пудра. Остана само димът да виси като облак край голата електрическа крушка.

— Загасих го! — рече Чейс. Той дебнеше из сутерена и търсеше нови пламъци. Не забеляза, че и Миранда беше побесняла от ярост и пребледняла не откъсваше поглед от счупеното стъкло на пода.

— Защо не ме оставят на мира! — изплака тя.

Внезапно Чейс се обърна и я погледна напрегнато. С мъртвешки глас рече:

— Да не искаш да кажеш, че се е случвало и преди?

— Не, не това. Но онези жестоки телефонни обаждания, непрекъснато. И разни надписи по прозорците ми.

— Какви надписи?

— За каквито можеш да се досетиш. — Тя преглътна и извърна поглед. — Нали знаеш, за местната убийца.

Той пристъпи към нея.

— Знаеш ли кой ги е писал?

— Сметнах, че това са… деца. Но децата не биха подпалили къщата ми…

Чейс погледна тухлата, после счупения прозорец.

— Странен начин да запалиш къща — каза той. Доближи се до нея, хвана я за раменете и нежно потърка ръцете й. В докосването му тя почувства топлина и сила. Смелост. Той хвана лицето й с ръце и тихо рече: — Ще се обадя на полицията.

Тя кимна. Заедно заизкачваха стълбите към кухнята. На половината път вратата над тях внезапно се затръшна. Секунда по-късно хлопна резето.

— Заключиха ни! — извика Миранда.

Той се втурна край нея нагоре по стълбите. От безсилие се хвърли отгоре й. Рамото му се блъсна в дървото.

— Здрава е! — каза Миранда. — Не можеш да я счупиш.

Чейс изстена.

— Да, току-що разбрах.

По пода над главите им изскърцаха стъпки. Миранда замръзна и проследи с поглед движенията на нападателя.

— Какво прави той? — прошепна тя.

В отговор на въпроса й единствената електрическа крушка изведнъж изгасна. Сутеренът потъна в тъмнина.

— Чейс? — извика тя.

— Тук съм! Ей тук. Дай ми ръката си.

Тя слепешком протегна ръка към него, и той веднага я хвана за китката.

— Всичко е наред — измънка той като я придърпа към себе си и я притисна към гърдите си. Непоклатимата защита на тази прегръдка беше достатъчна, за да разсее паниката й. — Ще се оправим — прошепна той. — Само трябва да се измъкнем оттук. През прозореца не можем. Има ли врата този килер? Портичка за въглищата?

— Има… има една стара товарна шахта до фурната. Излиза в страничния двор.

— Добре. Да видим дали можем да я отворим. Само ми покажи правилната посока.

Заедно слязоха по стълбите пипнешком. Счупени стъкла скърцаха под краката им, докато те напредваха инч по инч в тъмнината. Приличаше на пътуване във вечността, през плътна тъмнина, толкова плътна, че човек можеше да я докосне. Най-после с протегната си ръка Миранда напипа тръбите, после студения и влажен гранит на стената.

— Накъде е шахтата? — попита Чейс.

— Мисля, че е наляво.

Горе се чу скърцане по пода, после вратата се затвори с трясък. „Тръгнаха си, помисли си Миранда с облекчение. Няма да ни наранят.“

— Намерих резервоара! — каза Чейс.

— Точно над него трябва да е отворът. Още няколко стъпала…

— Ето го. — Той пусна ръката й. Макар да знаеше, че е зад нея, изгубила контакта с него, тя усети как я обзема паника. Ако можеше поне да вижда! Чуваше как Чейс блъска дървото, после чу капакът да пука и стене, докато той се опитваше да го отвори. Напрягаше зрението си в тъмнината и постепенно започна да различава неясните очертания на главата му, после отблясъците от потта по лицето му. В тъмнината се открояваше и тромавата сянка на фурната, резервоарът, червеникавият блясък на медните тръби. Сега всичко се виждаше.

Много добре. Откъде идваше светлината?

Обзета от страх, тя се обърна и се загледа в прозореца на сутерена. В счупеното стъкло се отразяваха танцуващите отблясъци на оранжева светлина. От огън.

— О, боже! — прошепна тя. — Чейс…

Той се обърна и погледна.

Светлината, отразена в останките от стъклото по прозореца ставаше още по-ужасяващо ярка.

— Трябва да се махаме оттук! — извика тя.

Той натисна капака.

— Не мога да го отворя!

— Нека да ти помогна!

Двамата се засилиха срещу дървото, блъскаха го с голи ръце. Димът вече навличаше през счупеното стъкло. През процепите на дъските на пода над главите им се виждаше как ужасните пламъци вече поглъщат къщата. По-голяма част от топлината се насочваше нагоре към покрива, но скоро дървената конструкция щеше да поддаде. Те щяха да се окажат в капан под падащите останки.

Капакът не мърдаше.

Чейс грабна пожарогасителя и започна да блъска дървото с него.

— Аз ще продължа да се опитвам да го отворя! — изкрещя той. — А ти иди до прозореца и викай за помощ!

Миранда отиде до прозореца. Димът нахлуваше вътре като плътен, задушаващ, черен облак. Тя едва достигна отвора. Огледа се панически за някоя щайга, стол или нещо, на което да се качи. Нищо не се виждаше.

Извика много силно, никога не беше викала така в живота си.

Въпреки това, знаеше, че нямаше да успеят да им помогнат на време. Прозорецът на сутерена гледаше към градината. Тя се намираше прекалено ниско, за да може гласът й да се понесе и да се чуе на разстояние. Погледна нагоре към тавана. Между гредите се виждаше заплашителният блясък на топлината. Тя чуваше стенанието на дървото, докато се огъваше. Докога ще издържат тези греди? Докога ще издържат двамата с Чейс? Кога ли ще се строполят под задушаващата тъмнина на дима? Въздухът беше станал непоносимо плътен.

„Същинска пещ“, помисли си тя. „И ще става все по-горещо…“