Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (6)

Шеста глава

— Е, къде бяхте вие двамата снощи? — попита Чейс.

Заети с наденичките и яйцата, близнаците едновременно вдигнаха глави към чичо си.

— Аз бях у Зак Брюър — отвърна Филип. — Нали си спомняш семейство Брюър? Там на „Пърл стрийт“.

— Филипчо иска да каже, че преслушвал сестрата на Зак — обясни Каси.

— Е, поне не се бях заврял в някоя дупка да си мечтая за любовна среща.

— Не съм си мечтала за среща. Бях заета.

— Да бе — измърмори Филип.

— Заета ли? С какво? — попита Чейс.

— Бях в „Хералд“, опитах се да внеса ред в нещата — обясни Каси. — Нали знаеш, татко остави такава бъркотия. Никъде няма черно на бяло какви са били намеренията му. Няма нито намек за това накъде е искал да се развива вестникът. Говоря от редакторска гледна точка.

— Остави Джил Викъри да се погрижи за това — отвърна Филип и повдигна рамене. — Нали за това й плащаме.

— Мислех си, че поне те интересува, Фил. Очевидно ти си наследникът.

— Такива преходи стават постепенно. — Фил равнодушно мушна още една хапка яйца в устата си.

— Междувременно, „Хералд“ се лута без посока и капитан. Не ми се иска да се превърне в бърсалка за всеки. Трябва да стане скандалното списание, което разтърсва цялото крайбрежие и влудява хората. Както татко ги подлуди преди няколко месеца.

— Кого е подлудил? — попита Чейс.

— Онези мекерета в плановата комисия. Те гласуваха за повторно райониране на северния бряг. Татко ги изтипоса хубавичко. Обзалагам се, че Джил е набивала крак в лачените си италиански обувки и с нетърпение е очаквала процеса за клевета.

— Изглежда знаеш много неща за това какво става в „Хералд“ — каза Чейс.

— Разбира се. Вторият след най-добрия се старае.

Тя го каза с безгрижен тон, но нотката неприязън не убягна от вниманието на Чейс. Той разбираше чувствата й. Някога и той беше вторият след най-добрия брат и през цялото си детство се беше старал, но напразно. Ричард беше помазаният. Също както Филип сега. Звънецът на вратата иззвъня.

— Това трябва да е дядо — рече Филип. — Подранил е.

— Аз ще отворя — изправи се Чейс.

Ноа Деболт стоеше на входната площадка.

— Добро утро, Чейс. Ивлин готова ли е за срещата?

— Предполагам. Влезте, сър.

Това „сър“ бе произнесено несъзнателно. Човек просто не можеше да го нарича на първо име. Докато Ноа влизаше през вратата, Чейс с възхищение забеляза, че с годините раменете в костюма по поръчка не бяха се прегърбили, нито погледът в тези леденостудени очи не беше поомекнал.

Ноа се спря във фоайето и критично огледа къщата.

— Време е да направим някои промени тук. Нова кушетка, нови столове. Ивлин живя и понася тези стари мебели достатъчно дълго.

— Бяха любими на майка ми — отвърна Чейс. — Антични…

— По дяволите, знам какви са! Боклуци! — Ноа спря поглед върху близнаците, които го наблюдаваха от вратата. — Какво, да не би вие двамата още да закусвате? Хайде, осем и половина е! Като се имат пред вид тарифите на адвокатите, нямам намерение да закъсняваме.

— Наистина, господин Деболт — съгласи се Чейс. — Мога да закарам всички до кантората. Нямаше нужда да си правите труда…

— Ивлин ме помоли да дойда — каза Ноа. — А каквото заръча моето момиче, аз го изпълнявам. — Той вдигна поглед към стълбите. Ивлин тъкмо се появи на площадката. — Нали така, мила моя?

Ивлин слезе по стълбите с вдигната глава. От миналата нощ Чейс не беше я виждал. Сутринта нямаше никакъв тремор, нито влиянието на уискито. Изглеждаше хладна като краставичка.

— Здравей, татко.

Ноа я прегърна.

— Така — тихо каза той, — хайде да приключваме тази неприятна работа.

Качиха се в мерцедеса на Ноа. Ивлин и баща й седнаха отпред, а Чейс и близнаците се сбутаха на задната седалка. Той се зачуди как през всичките тези години Ричард е понасял да живее в един и същ град с този тъст-тиранин. Но цената, която човек плаща, за да се ожени за единствената дъщеря на Ноа Деболт, е вечна критика и вечни подозрения.

Сега, когато Ричард беше мъртъв, Ноа отново контролираше живота на дъщеря си. Той ги закара до офиса на Лес Харди. Придружи Ивлин през входната врата като я държеше за ръка и я заведе до самата рецепция.

— Госпожа Тримейн, за среща с Лес — каза Ноа. — Тук сме, за да прегледаме завещанието.

Служителката ги изгледа странно, но Чейс прочете в погледа й паника. После тя натисна бутона за интерком.

— Господин Харди. Те са тук.

Лес Харди тутакси се показа от кабинета си. По костюма и вратовръзката му си личеше, че е стегнат мъж, единствено потта по веждите му разваляше впечатлението.

— Господин Деболт, госпожо Тримейн — каза той, едва ли не с болка в гласа, — щях да ви се обадя и по-рано, но просто… тоест, ние… — Той преглътна. — Изглежда имаме проблем със завещанието.

— Всичко може да се оправи — рече Ноа.

— Всъщност… — Харди отвори вратата на конферентната зала, — мисля, че всички трябва да седнем.

В стаята имаше още един човек. Харди ги представи на Върнън Фицхю, адвокат от Бейс Харбър. Фицхю имаше вид на адвокат от работническата класа, изразяваше се добре, но беше недодялан, от онези мъже, които вероятно са бутали подкуп, за да завършат училището за прависти. Всички седнаха около конферентната маса, а Харди и Фицхю в двата края.

— Е, какъв е този малък проблем със завещанието на Ричард? — попита Ноа. — И какво общо имате вие, господин Фицхю?

Фицхю се изкашля.

— Боя се, че ви нося лоши новини. Или в този случай, ново завещание.

— Какво? — Ноа се обърна към Харди. — Що за глупости, Лес? Нали ти беше адвокат на Ричард?

— И аз така си мислех — мрачно отвърна Харди.

— Тогава откъде се взе това ново завещание?

Всички погледнаха към Фицхю.

— Преди няколко седмици — обясни той, — господин Тримейн дойде в кантората ми. Каза, че искал да направи ново завещание, което да замени завещанието, заверено от господин Харди. Посъветвах го да се обърне към господин Харди, но господин Тримейн настоя аз да го оформя. Затова зачетох молбата му. Щях да ви уведомя по-рано, но няколко седмици отсъствах от града. Едва снощи разбрах за смъртта на господин Тримейн.

— Странно — рече Ивлин. — Защо Ричард ще прави ново завещание? Как да сме сигурни, че наистина той го е направил?

— Той е — потвърди Харди. — Познавам подписа му.

Последва дълга тишина.

— Е — каза Ивлин, — да го чуем, Лес. Какви са промените.

Харди извади очилата си и започна да чете на глас.

— „Аз, Ричард Д. Тримейн, в пълно съзнание…“

— О, прескочи правното бръщолевене — отряза го Ноа. — Мини на въпроса. Какви са промените в новото завещание?

Харди вдигна поглед.

— По-голямата част е непроменена. Къщата, прилежащите сметки, съдържанието им, всичко остава за госпожа Тримейн. За децата има щедри попечителски сметки, а няколко лични вещи остават на брат му.

— А „Роуз Хил Котидж“? — попита Ноа.

Харди се размърда на стола си.

— Може би, трябва просто да го прочета. — Той прелисти няколко страници напред и се изкашля. — „Този парцел земя на северния бряг, състоящ се от приблизително четирийсет ара, в това число и пътя до него, както и постройката, позната под името «Роуз Хил Котидж», оставям…“ — Харди млъкна.

— Какво за „Роуз Хил“? — настоя Ивлин.

Харди си пое дълбоко дъх.

— „Оставям на моята скъпа приятелка Миранда Уд.“

— По дяволите — отвърна Ноа.

На улицата извън кабинета на Харди, Ноа и Ивлин седнаха един до друг в колата. И двамата мълчаха. И двамата се измъчваха от тишината. Останалите решиха да се приберат пеша, за голямо облекчение на Ноа. Той имаше нужда да остане насаме с Ивлин.

Тихо каза:

— Има ли нещо, което желаеш да ми кажеш, Ивлин?

— Какво имаш пред вид, татко?

— Каквото и да е. За Ричард.

Тя погледна баща си.

— А трябва ли да кажа нещо?

— Знаеш, че на мен можеш да кажеш. Ние сме едно семейство, а това е от значение. Семейството трябва да е единно. Срещу целия свят, ако се налага.

— Не разбирам за какво говориш.

Ноа погледна дъщеря си в очите. Същият нюанс на зелено като на съпругата му. Това беше единствената връзка с любимата му Сузана. Единственият човек на света, който все още го интересуваше. Тя спокойно отвърна на погледа му без ни най-малка следа от смущение. Добре. Добре. Тя отстояваше себе си срещу всеки. В това отношение беше истинска Деболт.

— За теб бих направил всичко, Ивлин — увери я баща й. — Всичко. Само ме помоли.

Тя погледна напред.

— Тогава ме заведи у дома, татко.

Той запали двигателя и обърна колата към „Честнът стрийт“. По целия път към дома тя не промълви нито дума. Дъщеря му беше честолюбиво момиче. Въпреки, че никога не би го помолила, тя се нуждаеше от помощта му. И щеше да я получи. „Каквото и да ми струва, помисли си той, ще го направя.“

Все пак, Ивлин беше негова плът и кръв, а той не можеше да допусне плътта и кръвта му да отиде в затвора.

Дори и да имаше вина.

 

 

Градината й беше нейното светилище. Тук Миранда беше посадила ружи и делфиниуми, детски дъх и кошнички. Не си беше направила труда да оформя пространството и цветовете по схема. Тя просто беше посяла растенията в земята, беше разпръснала семената, лозниците и цветята бяха превзели двора й. Горките, през последната седмица бяха пренебрегнати. Цветовете бяха клюмнали, защото от няколко дни не бяха поливани. Ала сега тя си беше у дома и нейните питомци изглеждаха щастливи. Колкото и странно да й се струваше тя също се чувстваше щастлива. Слънцето топлеше гърба й, ръцете й мачкаха животворната глинеста почва. Това й стигаше. Свеж въздух и свобода. „Колко ли ще продължи?“

Тя прогони тази мисъл и заби търнокопа в твърдата земя. Щеше да прекопае малко и ще разшири животворната леха с още два фута. Тя подпря търнокопа на къщата и коленичи, за да раздроби буците и да отстрани камъчетата.

От слънцето й се придремваше.

Най-после не можа да устои повика на дрямката и полегна на моравата. Ръцете и коленете й бяха зацапани от пръстта, а тревата като завивка обвиваше голите й нозе. Чудесен летен ден, като онези, които помнеше от детството си. Тя затвори очи и си спомни за следобедите, когато майка й беше все още жива, а баща й заставаше до барбекюто и пееше, докато препичаше хамбургерите…

— Каква е тази опасна игра, която играеш? — попита един глас.

Миранда стреснато седна и видя Чейс да стои до бялата ограда от колове. Той отвори портичката и влезе в двора. С приближаването му й мина през ум колко нелицеприятно сигурно изглежда с градинарските си къси гащи и тениската. На фона на слънчевата светлина и синьото небе, Чейс изглеждаше безупречен и недостижим. Тя замижа, за да види изражението му, но успя да различи само едно тъмно овално лице и развяната от вятъра коса.

— Знаела си, нали? — попита той.

Тя се изправи на крака и изтупа пръстта от ръцете си.

— Какво да знам?

— Как успя, Миранда? С няколко сладко прошепнати думи? Впиши ме в завещанието и ще съм твоя завинаги?

— Не разбирам за какво говорите.

— Идвам направо от семейния адвокат. Неприятна изненада ни очакваше там. Преди две седмици Ричард направил ново завещание. Оставил е „Роуз Хил Котидж“ на теб.

Тя стъписано замълча и се взря в лицето му с недоверие.

— Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да отречеш?

— Никога не съм очаквала…

— Мисля, че точно това си очаквала.

— Не! — Тя се извърна, смутена. — Никога нищо не съм искала…

— О, я стига! — Той посегна към ръката й и я дръпна да се обърне към него. — За какво става въпрос, за изнудване? Начин да ти затвори устата за любовната ви връзка?

— Нищо не знам за никакво завещание! Нито за къщата! Освен това, как така ще ми я оставя? Не се ли полага на съпругата му? Ивлин притежава половината…

— Не, не притежава.

— Защо?

— „Роуз Хил“ се е предавала по наследство в рода на майка ми. И директно остава на Ричард, така че Ивлин не може да има каквито и да било претенции. Той решил да я остави на теб.

Тя поклати глава.

— Не разбирам защо.

— Къщата беше единственото място на острова, което наистина го интересуваше. Единственото място, което интересуваше и двама ни.

— Добре тогава! — извика тя. — Ти го вземи! То е твое. Още днес ще подпиша декларация, че го предоставям. Не го искам. Искам само да ме оставят на мира. — Тя беше вперила поглед в студеното му и неподвижно лице. — И никога повече, докато съм жива не искам да виждам никой от семейство Тримейн.

Тя се разплака и изтича в къщата по стъпалата на задната площадка. Мрежестата врата се затвори с трясък след нея. Тя се отправи направо към кухнята, където внезапно се спря. Нямаше къде другаде да избяга. Във вълнението си отиде до мивката и отвори кранчето. Заобиколена от любимите си папрати, тя яростно взе да търка мръсотията по ръцете си.

Все още търкаше, когато някой отвори мрежестата врата и после леко я затвори. Той дълго мълча. Тя знаеше, че стои зад нея и я наблюдава.

— Миранда — рече той.

— Махай се. — Тя ядосано завъртя кранчето. — Искам да чуя и твоята версия.

— Защо? Няма да ми повярваш. Ти не искаш да ми повярваш. Но знаеш ли какво? Вече не ме интересува. — Тя грабна една хавлиена кърпа за съдовете и подсуши ръцете си. — Още днес следобед ще отида при адвоката. Ще подпиша декларация за отказване или както там се нарича. Никога няма да го приема. Каквото и да получа от него, ще е омърсено. Както аз съм омърсена.

— Грешиш, Миранда. Наистина искам да ти вярвам.

Тя стоеше неподвижна, сякаш се страхуваше да помръдне, да го погледне. Усети, че той се приближава към нея. Но не можеше да се обърне, да го погледне в лицето. Само сведе поглед към влажната пръст в мивката.

— Но не можеш, нали? — рече тя.

— Фактите диктуват обратното.

— Ами ако ти кажа, че фактите са заблуждаващи. — Тя бавно се обърна и видя, че той е толкова близо до нея, че можеше да го достигне и докосне. — Тогава?

— Тогава ще съм принуден да се доверя на инстинктите си. Но в този конкретен случай инстинктите ми са отишли по дяволите.

Тя се загледа в него и внезапно се смути от знаците, които получаваше от него. Които тялото й изпращаше. Той беше блокирал всички пътища за отстъпление, гърбът й опираше кухненската мивка. Трябваше само да повдигне леко глава, за да срещне погледа му. Надвесен над нея, той изглеждаше страховит. Но не страх пулсираше във вените й. Беше топлият и неочакван пулс на желанието.

Тя се измъкна и тръгна през кухнята, колкото се може по-надалеч от него, но все в същата стая.

— Говорих съвсем сериозно. За отказ от правата над „Роуз Хил Котидж“. Всъщност, мисля, че трябва да го направим веднага. Да отидем при адвоката.

— Това ли искаш наистина?

— Знам само, че не искам нищо негово. Нищо, което да ми напомня за него.

— Ще се откажеш от къщата, просто ей така?

— Тя нищо не означава за мен. Дори не съм я виждала.

Чейс изглеждаше изненадан.

— Той никога ли не те е водил в „Роуз Хил“?

— Не. О, разказвал ми е за нея. Но тя беше негово лично убежище. Не беше от местата, които би споделил с мен.

— Може би се отказваш от цяло състояние в недвижим имот, при това никога не си го виждала.

— Не е мое състояние. Никога не е било.

Той я наблюдаваше с присвити очи.

— Не мога да те разбера. Всеки път, когато си помисля, че те разбирам, ти ми поднасяш нова изненада.

— Не съм толкова сложна за разбиране.

— Успяла си да заинтригуваш Ричард.

— Едва ли съм първата жена, която го е сторила.

— Но си първата, която някога го е напускала.

— И виж това до къде ме доведе. — Тя се изсмя горчиво. — Може и да не вярваш, но преди се мислех за високо морален човек. Плащах си данъците. Спирах на всеки червен светофар. Следвах всички правила. — Тя се обърна и се загледа през прозореца. Тихо добави: — После се влюбих в брат ти. Изведнъж изгубих представа за правилата. Навлизах в странна територия. Господи, колко се уплаших. Същевременно, бях… обзета от вълнение. А това ме плашеше дори още повече. — Тя се обърна към него. — На всичко съм готова, само да върна времето назад. За да се почувствам… отново невинна.

Той бавно се приближи към нея.

— Миранда, не можем да овладеем някои неща.

— Не. — Тя сведе поглед, а страните й се зачервиха от вина. — Някои неща загубваме завинаги.

Тя се отдръпна от неочакваното му докосване. Беше най-нежна ласка, ръката му просто проследи извивката на бузата й. Стресната, тя вдигна глава и откри, че няма къде да избяга от търсещия му поглед. Мразеше да се чувства така разголена на показ, но откри, че не може да се противопостави на това усещане. Ръката, прегърнала лицето й, беше топла и неустоима.

„Ето, отново попадам в стария капан, помисли си тя. С Ричард изгубих невинността си. Какво ли ще загубя с този мъж? Душата си?“

— От брат ти получих урок, Чейс. Вече не съм лесна плячка. — Тя се обърна и се отдалечи към всекидневната стая.

— Аз не съм Ричард.

Тя се обърна назад.

— Няма значение кой си. Важното е, че аз вече не съм онази глупачка, лековерна душица, каквато бях.

— Той наистина те е наранил, нали? — Той я наблюдаваше от прага на кухнята. Раменете му изпълваха отвора на вратата.

Тя не отвърна. Потъна в едно кресло и се втренчи в изцапаните си с пръст колене.

Чейс я изучаваше през стаята. Изведнъж всичката ярост, която се трупаше от сутринта в кабинета на Харди, се изпари. На нейно място се настани ярост към Ричард. Златното момче Ричард, което винаги получаваше всичко, което искаше. Ричард, първородният, класически Тримейн с руса коса и сини очи, та той винаги купуваше онова, за което бленуваше срещу разменната монета на духовитостта и чара. Но постигнеше ли целта си, губеше интерес.

Така подхождаше той към жените. Някога Ричард желаеше Ивлин Деболт и я спечели. Разбира се, наложи се да се ожени за нея. Човек не можеше да си играе игрички с дъщерята на Ноа Деболт току-така. Но получил приза веднъж, той започна да се отегчава със съпругата си. Такъв си беше Ричард, вечно искащ, вечно недоволен.

И ето появява се жена, която той не успява да задържи. Такава непретенциозна жена, помисли си Чейс и усети странна буца в гърлото си. Съжаление ли беше или състрадание? Той не можеше да направи разлика.

Седна на стола срещу нея.

— Изглежда… си се възстановила от снощи.

— Само малко болки в мускулите. Това е. — Тя вдигна рамене сякаш знаеше, че той не се интересува от това. Внимателно прикриваше мислите, които измъчваха съзнанието й. — Тази сутрин изпратих Ани да си върви. Не виждам смисъл да стои.

— Заради твоята безопасност.

— От какво?

— Ами ако не е било случайно?

Тя вдигна поглед.

— В момента не се радвам на изключителна популярност в града. Но не мога да си представя някой високопоставен гражданин в ролята на шофьора, който удря жертвата и бяга.

— Да, но някой високопоставен гражданин е откраднал колата на господин Ланцо.

— Горкият Еди. — Тя поклати глава. — Това само ще засили параноята му. Сега към списъка му с ненормалници, които кръстосват улиците, ще прибави и крадците на коли.

— Да, той го спомена снощи. Нещо за някакви момчета, които си пъхат носа.

Тя се усмихна.

— Еди е израснал в Чикаго. Никога не се е опитвал да стресне тези размирници на големия град. Но се кълне, че забелязал някаква подозрителна кола да наблюдава моя… — Тя внезапно замълча и се намръщи. — Знаеш ли, никога не съм обръщала кой знае какво внимание на приказките му. Но сега като се замисля…

— Кога ти каза за колата?

— Може би преди месец или два.

— Значи, преди убийството на Ричард.

— Да. Значи вероятно няма връзка. — Тя въздъхна. — Просто горкият Еди е полудял. — Тя се изправи. — Ще се преоблека. Не мога да се явя пред адвоката в този вид.

— Наистина ли искаш да отидеш сега?

— Налага се. Ако не го направя, няма да се чувствам пречистена. Или освободена от него.

— Тогава ще се обадя. — Той погледна ръчния си часовник. — Можем да хванем ферибота до Бейс Харбър.

— Бейс Харбър ли? Мислех, че Лес Харди е адвокат на Ричард.

— Да, той е. Но последното завещание било заверено от някакъв адвокат на име Върнън Фицхю. Познаваш ли го?

— Не, слава богу. — Тя се обърна и се запъти към хола. — Иначе сигурно щеше да обвиниш мен и господин Фицхю в измама. — Тя се скри в спалнята.

Чейс видя как вратата се затвори зад нея.

— Всъщност — измърмори той, — и това ми мина през ума.

 

 

Върнън Фицхю ги очакваше. Но не подозираше защо са дошли.

— Госпожице Уд, наистина ли обмислихте това решение? Говорим за една първокласна недвижима собственост. Тъкмо районираха северния бряг. Очаквам, че след няколко години, вашата собственост ще струва над…

— Изобщо не трябваше да се пада на мен — отвърна Миранда. — Тя принадлежи на семейство Тримейн.

Фицхю смутено погледна Чейс. Беше един от онези странични погледи, които означават толкова много.

— Може би е по-добре да обсъдим това насаме. Ако господин Тримейн няма нищо против да изчака навън…

— Не. Искам той да остане. Държа да чуе всяка дума. — Тя преднамерено гледаше Фицхю. — За да не може да ни обвини в съзаклятничество.

— Съзаклятничество ли? — Фицхю се изправи на стола си разтревожен. — Господин Тримейн, не мислите, че съм искал да се забърквам, нали? Ситуацията е сложна. Двама адвокати, две завещания. А после и обстоятелствата при смъртта на клиента, усложняват ситуацията още повече. — Той съзнателно избягваше да погледне Миранда. — Само се опитвам да изпълня заръките на господин Тримейн. А те са да следя „Роуз Хил Котидж“ да бъде наследен от госпожица Тримейн.

— Не го искам — каза Миранда. — Искам да го върна.

Фицхю имаше разтревожено изражение. Отмести очилата си и ги постави на бюрото. С този единствен жест той сякаш тутакси се отърси от ролята си на независим професионалист. Сега се обърна към нея като приятел, като съветник. В гласа му се прокрадваше монотонният акцент на работнически Мейн. Този мъж много добре знаеше какво е да си беден. А тук една упорита млада жена отхвърляше обещанието за сигурност.

— Ричард Тримейн — започна той, — дойде при мен с молба. Аз съм задължен да я удовлетворя. Не е моя работа да решавам дали сте виновна или невинна. Искам само да се уверя, че завещанието се изпълнява. Сигурен съм, че той иска точно това, земята да стане ваша. Ако ви осъдят, тогава въпросът е спорен и не можете да я наследите. Но да речем, че ви оневинят. Тогава „Роуз Хил“ става ваша, няма спор. Изчакайте няколко дни, госпожице. Ако наистина искате точно това, върнете се и аз ще оформя документите. Но днес няма да го направя. Трябва да уважа последната молба на господин Тримейн. В края на краищата, той ми беше клиент.

— Защо е дошъл при вас? — попита Чейс. — От години господин Харди е адвокат на Ричард.

За миг Фицхю погледна Чейс в лицето, преценявайки мотивите му. Подозираше го в принуда, богатата фамилия Тримейн упражняваха натиск върху тази жена, аутсайдерка, за да отнемат наследството й. Не беше редно. Някой трябваше да застане на страната на жената, дори тя да отказваше да защитава правата си.

— Ричард Тримейн дойде при мен — рече Фицхю, — защото не желаеше Лес Харди да се намесва.

— Защо?

— Господин Харди е адвокат и на Ноа Деболт. Мисля, че господин Тримейн се боеше, че това щеше да стигне до знанието на тъста му.

— Тогава щеше да се получи истински скандал — рече Чейс.

— След като видях господин Деболт днес сутринта, представям си какви стрели щяха да хвърчат.

Чейс се наведе напред с поглед, вперен в адвоката.

— В деня, когато Ричард дойде за завещанието, как изглеждаше? Искам да кажа, как ви се стори душевното му състояние? Хората не влизат просто ей така и не променят завещанията си без причина.

Фицхю се намръщи.

— Ами, изглеждаше… разстроен. Не спомена за страх от смъртта. Каза, че просто иска да оправи отношенията си… — Той погледна към Миранда и се изчерви.

Миранда също почервеня, но тя устоя на погледа му. „Стига вече са ме наказвали, помисли си тя. Стига вече съм се свивала пред погледите на хората.“

— Казахте, че бил разстроен. Какво означава това? — попита Чейс.

— Изглеждаше ядосан.

— На кого?

— Не сме обсъждали това. Просто влезе и каза, че не желае къщата да остане на госпожа Тримейн.

— Имал е особено отношение към Ивлин?

— Да. И го интересуваше единствено „Роуз Хил Котидж“. Нито банковата сметка, нито другите имоти. Предполагам, защото останалите имоти са били семейна собственост и той не е можел да ги остави на външно лице. Но „Роуз Хил Котидж“ беше лично негово наследство. Можеше да разполага с него, както намери за добре. — Фицхю погледна Миранда. — Искаше вие да го притежавате.

Тя поклати глава.

— Но защо?

— Предполагам, че ви е обичал. Смятал е, че оставяйки ви „Роуз Хил“ е можел да ви покаже до каква степен държи на вас.

Миранда мълчаливо сведе глава. Знаеше, че и двамата мъже я наблюдават. Чудеше се какво ли изражение щеше да открие в очите на Чейс. Цинизъм? Недоверие? „Не можеш да си представиш, че брат ти би могъл да изпитва не само сласт, но и любов към жена като мен?“

— Е, госпожице Уд? — попита Фицхю. — Съгласна ли сте, че не бива да правите това?

Тя вдигна глава и погледна през бюрото към адвоката.

— Оформете документите. Искам това да стане сега.

— А може би не трябва да бързаш — тихо се намеси Чейс.

Миранда го погледна с невярващи очи.

— Какво?

— Господин Фицхю представи някои неща, които не бях обмислил. Трябва да си помислиш, само за няколко дни. — Очите им се срещнаха. Тя виждаше, че нещо го смущава и обърква, нещо, което чу днес на това място.

— Да не казваш, че трябва да задържа „Роуз Хил Котидж“?

— Казвам ти само, че Ричард е имал причина, за да промени завещанието. Преди да върнем нещата в първоначалния им вид, нека разберем защо го е направил.

Върнън Фицхю кимна.

— Това казвам и аз — рече той.

 

 

По обратния път до остров Шепърдс те почти не си продумаха. Едва когато се отдалечиха от кея и свиха по Шор Съркъл Роуд Миранда се отърси от вцепенението си.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На северния бряг.

— Защо?

— Искам да видиш „Роуз Хил“. Съвсем честно е да видиш какво ще върнеш на Ивлин.

— Забавляваш се, нали? — попита тя. — Като ме въртиш в кръг и играеш малките си игрички. Ту ме обвиняваш в кражба на собственост, принадлежаща на Тримейн, ту в следващата секунда се опитваш да ме убедиш да стана крадец. Защо е всичко това, Чейс?

— Притеснява ме това, което ни разказа Фицхю. Че Ричард искал да държи Ивлин настрана от къщата.

— Но тя й принадлежи.

— „Роуз Хил“ е наследство от рода на майка ми, фамилията Прут. Ивлин не може да има претенции върху нея.

— Можел е да я остави на теб.

Чейс се изсмя.

— Малко вероятно.

— Защо не?

— Не бяхме много близки като братя. Имам късмет, че получавам колекцията му от ръждиви саби от гражданската война. Не, той искаше да остави „Роуз Хил“ на някого, когото обичаше. Спрял се е първо на теб. Единствено на теб.

— Той не ме обичаше, Чейс — тихо промълви Миранда. — Не съвсем.

Те се движеха на север покрай вили, гранитни скали, обрасли с борчета, каменни плажове, където вълните се разбиваха на бяла пяна. Чайки кръжаха и се спускаха към сиво-синьото море.

— Защо го казваш? — попита той. — Че Ричард не те обичал?

— Защото знаех. Мисля, че винаги съм го знаела. Може би, си е мислел, че ме обича. Но за Ричард любовта беше в голяма степен лунна светлина и лудост. Болест, която накрая те събаря. Беше само въпрос на време.

— Типично за него. Като дете той вечно преследваше безкрайните височини.

— Всички ли от фамилията Тримейн сте такива?

— Едва ли. Баща ми беше женен за работата си.

— А ти?

Той я погледна. Порази я силният му поглед, поглед на човек, който не се бои да каже истината.

— За нищо и за никого. Поне вече не. Не и след Кристин.

— Твоята съпруга?

Той кимна.

— Не продължи дълго. Бях просто дете наистина, само на двайсет години. Бях див и луд. Беше удобен начин да отвърна на баща си по същия начин и се получи.

— Какво се случи с Кристин?

— Разбра, че няма да наследя богатството на Тримейн и си отиде. Умно момиче. Поне тя мислеше с главата си.

Той концентрира вниманието си върху пътя, който очевидно познаваше добре. Миранда забеляза с каква лекота взема завоите и как умело води колата. Колкото и див да е бил в детските си години, тази енергия вече беше овладяна. До нея стоеше мъж, който със силна ръка контролираше живота си, чувствата си. Не преследваше ефимерната лунна светлина и лудостта.

След двайсетминутно шофиране стигнаха до края на асфалтирания път. Следваше черен път, покрай който растяха брези и борове. Селски знаци даваха представа за различния свят, който се криеше зад дърветата. „На мама и на татко“, „Брандиуайн Котидж“, „Санити Камп“. Черен път водеше към летните убежища на видните семейства на острова, повечето от които държаха вилите от поколения насам.

Пътят започна да се изкачва и в продължение на половин миля криволичеше по гръбнака на хълма. Минаха покрай каменен знак с надпис „Сейнт Джон Уд“. Накрая стигнаха до последния знак, със същия грубоват вид като останалите. Гласеше: „Роуз Хил“. Един последен завой през периферията на горичката и пред тях се откри широко наклонено поле. На самия връх на хълма се намираше тя, порутена от времето къща с изглед на север към морето. По перилата на верандата изящно висяха лилавите цветове на повета. Обрасли с бурени розови храсти, които все още героично цъфтяха, стояха като стражи до стъпалата на входната площадка.

Паркираха на чакълестата алея и излязоха от колата в следобедния аромат от цветя и стоплена от слънцето трева. За миг Миранда остана неподвижна с лице, обърнато към небето. Нито един облак не нарушаваше безупречната синева. Над главите им прехвръкна самотна чайка, която яздеше вятъра над хълма.

— Хайде — подкани я Чейс. — Нека те разведа вътре.

Той я заведе до стъпалата на входната площадка.

— Поне десет години не съм виждал къщата отвътре. Едва ли не се страхувам да вляза.

— От какво?

— От промените. От това, в което може да са я превърнали. Но предполагам, че такова е усещането, когато се връщаш в дома на детството си.

— Особено ако си бил щастлив там.

Той се усмихна.

— Точно така.

За миг те се загледаха в старата люлка на площадката, която скърцаше на лекия вятър.

— Имаш ли ключ? — попита тя.

— Тук отдолу трябва да има. — Той клекна под един от прозорците. — В тази малка цепнатина в дървото мама винаги държеше един резервен ключ… — Той въздъхна и се изправи. — Вече не. Е, ако вратата е заключена, може да потърсим някой отворен прозорец. — Той завъртя топката на вратата. — Какво ще кажеш за това? — Чейс се усмихна, бутна вратата и тя се отвори. — Дори не е заключена.

С отварянето на вратата пред тях се показа преддверието, на пода имаше избелял ориенталски килим, каменна камина и боров паркет. Миранда пристъпи навътре, но тутакси се спря, учудена.

В нозете й лежеше разхвърляна купчина листа. В ъгъла стоеше бюро с подвижен плот. Всичките му чекмеджета бяха отворени, а съдържанието им разпръснато по пода. От съседната етажерка бяха измъкнати книги, които някой беше захвърлил напосоки върху листовете.

Чейс влезе и се спря до нея. Мрежестата врата се затвори с трясък.

— Какво по дяволите значи всичко това? — рече той.