Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (10)

Десета глава

— Ти си момчето, което счупи прозореца ми! — извика Хомер Сълъуей. — Да, познах те. — Той стоеше на входната площадка. В кокалестите си ръце стискаше пушка, а работният му комбинезон на ловец на омари беше навит до глезените. Чейс беше казал на Миранда, че мъжът е на осемдесет и пет години. Беззъбото изсушено провидение на площадката изглеждаше поне един век по-старо. — Хей, вие двамата, махайте се! Оставете ме на мира. Не мога да оправям повече счупени прозорци.

— Но аз си платих, не си ли спомняте? — каза Чейс. — Цели шест седмици косих ливадата и си платих.

— Дяволски прав си — рече Съли. — Иначе щях да си го изкарам на твоя старец.

— Може ли да поговорим, господин Сълъуей?

— За какво?

— За „Стоун Коуст Тръст“. Исках да разбера дали…

— Не ме интересува. — Съли се обърна и повлече крака по площадката към къщата.

— Господин Сълъуей, една млада дама иска да ви попита…

— Не ми трябват никакви млади дами, нито стари.

Мрежестата врата се затвори зад гърба му. Настъпи тишина.

— Е — измърмори Чейс. — Старото момче определено се е разкиснало.

— Мисля, че се страхува — отвърна Миранда. — Затова не желае да говори с нас.

— От какво да се страхува?

— Нека да разберем. — Тя приближи къщата и извика: — Господин Сълъуей, искаме само да знаем дали се опитват да ви изнудват? От „Стоун Коуст“ заплашвали ли са ви по някакъв начин?

— Лъжи, те разпространяват лъжи! — Изкрещя през вратата Сълъуей. — Гадни лъжи! Няма капка истина.

— Но Тони Графам твърди обратното.

Вратата се отвори и Съли изскочи на площадката.

— Какво казва Графам за мен? Сега какво разправя на хората?

— Можем да останем тук и да си крещим, а може и да поговорим някъде на четири очи. Какво предпочитате?

Сълъуей се огледа, сякаш търсеше дали някой не ги наблюдава от гората. После отсече:

— Е? Вие двамата да нямате нужда от писмена покана, а?

Те го последваха вътре. Кухнята на Съли беше тясна и мрачна. Дърветата пред прозорците спираха светлината навътре. Всички рафтове и повърхности бяха претъпкани с джунджурии и дреболии. По пода бяха натрупани купища вестници. Изглежда кухненската маса беше единствено незаета с нищо. Те седнаха край нея на сгъваеми столове, които изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се строполят на пода.

— Най-много натискаха брат ти — рече Съли на Чейс. — Но Ричард нямаше намерение да се дава. Казваше ни, че трябва да се държим заедно. Казваше, че не може да продаваме, независимо колко писма ни изпращаха онези и колко лъжи разправяха. — Съли поклати глава. — Не свърши работа. Едва ли не всички от улицата отидоха и се подписаха върху пунктира в документите на Графам, просто ей така. А на Ричард, виж какво му се случи. Чух, че са го наръгали с нож.

Миранда видя как Чейс поглежда към нея. Старият Съли беше така изолиран от света, че не знаеше, че седи на една маса с жената, обвинена, че е наръгала Ричард Тримейн.

— Споменахте нещо за писмо — каза Чейс. — В което ви нареждат да продадете имота си. Графам ли го изпрати?

— Нямаше подпис. Разбирам, че всички писма били без подпис.

— Значи и Ричард е получил писмо?

— Предполагам. Също и семейство Барет по-надолу по улицата. Може би всички са получили. Но хората не смеят да говорят.

— Какво пишеше в писмото? Което получихте вие?

— Лъжи. Подли, долни лъжи…

— А в това, което изпратиха на Ричард?

Съли вдигна рамене.

— Нямам представа.

Миранда огледа преливащите рафтове в кухнята. Тази скръндза господин Сълъуей пазеше разни неща, и боклуци и ценности.

— Още ли пазите това писмо? — полита невинно тя.

— Може би — изсумтя Съли. Сви рамене, подобно на костенурка, която се кани да се свре в черупката си.

— Може ли да го видим?

— Не знам — въздъхна той и потърка лицето си. — Не знам.

— Знаем, че пише лъжи, господин Сълъуей. Просто искаме да разберем каква е тяхната тактика. Трябва да спрем Графам, преди да е причинил нови щети.

За миг Съли остана прегърбен и мълчалив. Миранда си помисли, че вероятно не е чул думите й. Но после той се изправи и отиде до кухненския плот. От кутията с брашно извади сгънат лист хартия. Подаде го на Миранда.

Тя го разгъна на масата.

— „Какво, всъщност, се случи със Стенли? «Сали М» знае. Ние също“.

Под тези загадъчни думи някой беше написал с молив на ръка: „Продавай, Съли“.

— Кой е Стенли? — попита Миранда.

Съли беше се сгушил на стола си и се взираше в набръчканите си ръце.

— Господин Сълъуей?

В отговор прозвуча шепот:

— Брат ми.

— За какво намекват в тази бележка?

— Беше много отдавна… — Съли избърса очите си, сякаш за да отстрани мъглата, която забулваше съзнанието му. — Просто нещастен случай — измърмори той. — Често се случва там. Човек не може да има доверие на морето. Не можеш да му се сърдиш…

— Какво се е случило със Стенли? — тихо попита Миранда.

— Лодката му… се заклещи в мрежата. Той падна зад борда, а водата през декември е студена. Смразява кръвта ти. Аз бях на „Сали М“. И не видях как е станало. — Той се обърна и втренчи поглед в прозореца. Дърветата навън сякаш сведоха корони към къщата и препречиха пътя на светлината и топлината.

Те изчакваха.

— Аз го намерих — тихо продължи мъжът. — Носеше се на повърхността до кърмата на „Сали“. Отвързах го… завлякох го в лодката… и го закарах до пристанището. — Той потрепери. — Това е. Много отдавна, преди петнайсет години. Може би повече…

— А тази бележка?

— Лъжа, разпространиха я, след като…

— След какво?

— След като се ожених за Джеси. — Той замълча. — Жената на Стенли.

„Ето какво било“, помисли си Миранда. Тайна. Срамът.

— Господин Сълъуей — попита Чейс тихо, — с какво те държаха Ричард в ръцете си?

Съли поклати глава.

— Не ми каза.

— Но те са разполагали с нещо, нали?

— Каквото и да е било, не успя да го накара да продава. Същото това нещо го довърши най-накрая.

— А вие защо не продадохте имота си, господин Сълъуей? — попита Миранда.

Старият мъж се обърна към нея.

— Защото няма да го продам — отвърна той. В очите му тя видя изражението на човек, избутан в периферията на живота си. — Няма как да ме уплашат. Вече не.

— Нима?

Той поклати глава.

— Болен съм от рак.

 

 

— Мислиш ли, че е убил брат си? — попита Миранда.

Те вървяха по пътя под пъстрата сянка на боровете и брезите. Чейс държеше ръцете си в джобовете и тежко мръщеше вежди.

— Има ли значение сега, убил ли го е или не?

Правилно, имаше ли значение, замисли се тя. На стареца му предстоеше да се изправи пред създателя си. Невинен или виновен, вече петдесет години живееше с последиците.

— Не е за вярване, че Графам е успял да изрови тази история — каза Миранда. — Той е отскоро на острова. Откъде ли е разбрал за това?

— Наел е детектив?

— В бележката е използвал името Съли. Спомняш ли си? Само местен човек би използвал този псевдоним.

— Значи е имал местен информатор. Някой, който участва в събитията на острова.

— Или някой, който си поставя за цел да разбере какво се случва в града — добавя, тя, мислейки си за Уили Б. Родел и детективска агенция „Аламо“.

Те стигнаха до някакъв знак, който гласеше: „Къща на хармонията“.

— Едно време я наричаха „Френската къща“ — каза Чейс. — Докато не я купиха хипитата.

Те вървяха надолу по коловозите на пътя. Чуха звън на полюшвани от вятъра чанове още преди да видят къщата. Звуците се носеха над дърветата и танцуваха с лекия бриз. Чановете бяха направени от дъгоцветно стъкло и при всеки полъх на вятъра проблясваха пред входа. Вратата на къщата беше широко отворена.

— Има ли някой? — извика Чейс.

Отначало отговор получи само от вятърните чанове. После дочуха слаб смях и наближаващи гласове. Видяха ги между дърветата — двама мъже и една жена, които вървяха към тях.

И тримата бяха голи-голенички.

Триото забеляза неочакваните посетители, но ни най-малко не се смути. Жената имаше буйна коса, обилно прошарена, а на лицето й се четеше спокойствие и безразличие. Двамата мъже, които вървяха от двете й страни, бяха също толкова космати и спокойни. Единият, със сивата коса и грубото лице, изглежда беше официалният говорител. Двамата му спътници влязоха в къщата, а той се приближи и протегна ръка за поздрав.

— Значи намерихте „Къщата на хармонията“ — рече той. — Или това е просто щастлива случайност?

— Специално сме дошли — обясни Чейс и се здрависа с мъжа. — Аз съм Чейс Тримейн, брат на Ричард. Той беше собственик на „Роуз Котидж“, горе по пътя.

— А, да. Онова място със странните вибрации.

— Странни?

— Ванна ги усеща, винаги щом се приближи. Нехармонични вълни. Трептения на дисонанс.

— Сигурно съм ги пропуснал.

— Това често се случва на месоядните хора. — Мъжът погледна Миранда. Очите му бяха бледосиви и невъзмутими. — Притеснява ли ви голото ми тяло?

— Не — каза тя. — Просто не съм свикнала да… — Погледът й се плъзна надолу, после рязко се върна на лицето му.

Мъжът я погледна състрадателно.

— Колко далеч сме паднали от Рая — рече той. И въздъхна. Отиде до парапета на площадката и взе един саронг, който съхнеше там. — Но първото правило на гостоприемството — каза той и уви плата около кръста си, — е да накараме гостите си да се чувстват удобно. Така че, просто ще скрием семейните богатства. — С жест ги покани в къщата.

Ванна, жената, седеше под прозорец с матово стъкло, облечена в саронг с кръстосани нозе. Очите й бяха затворени; ръцете й бяха положени на коленете с дланите нагоре. Другият мъж коленичеше пред ниска маса и увиваше нещо, което се оказа, че е суши с кафяв ориз. Навсякъде имаше саксии с цветя, които имаха вид на плевели. Те се вплитаха едни в други с индонезийски висулки, висящи кристали. Носеше се аромат на тамян. Единствено факс машината разваляше цялостния ефект.

Техният домакин със смайващото светско име Фред, наля розов чай и им предложи рошкови сладки. Идваха в Мейн всяко лято, обясни им той, за да възстановят връзката си със земята. Ню Йорк беше като чистилище, с единия крак си в ада. Фалшиви хора, фалшиви ценности. Те работеха там, само защото можеха да имат контакт с обикновените хора. Освен това, се нуждаеха от средства. През по-голяма част от годината те понасяха болнавата атмосфера на града, вдишваха токсините, тровеха телата си с рафинирана захар. Лятото беше предназначено за пречистване. Ето защо идваха тук и напускаха работа за два месеца в годината.

— Какво работите! — попита Миранда.

— Собственици сме на счетоводната компания „Никълс, Фей и Бледсоу“. Аз съм Никълс.

— Аз съм Фей — каза мъжът, който навиваше суши. Жената, несъмнено Бледсоу, продължи да медитира мълчаливо.

— Затова както виждате — каза Фред Никълс, — няма начин да ни убедят да продадем къщата. Тази земя е връзката ни с нашата майка.

— Нейна ли беше? — попита Чейс.

— Майката земя притежава всичко.

Чейс се изкашля.

— Отказахме да продаваме. Независимо, че ни изпращаха множество писма от онези…

Миранда и Чейс едновременно се изправиха на столовете си и попитаха:

— Писма?

— Тримата живеем заедно от петнайсет години. Идеална сексуална хармония. Без ревност, без дрязги. Всичките ни приятели знаят за това. Така че, едва ли ще се притесним, ако целият свят разбере за нас.

— С това ли ви заплашваха в писмата? — попита Миранда.

— Да. Мисля, че използваха фразата: „Ще изложим на показ изкривения ви начин на живот“.

— Не само вие сте получавали такива писма — обясни Чейс. — Предчувствието ми е, че всички от тази улица, които не са пожелали да продават, са получили по едно писмо.

— Е, заплашват не когото трябва. Именно изкривения начин на живот искаме да утвърдим. Прав ли съм, приятели?

Мъжът със сушито вдигна глава и каза:

— Хо.

— Той е съгласен — обясни Фред.

— Писмото беше ли подписано? — попита Миранда.

— Не. Марката беше с печат от Бейс Харбър и го получихме в къщата ни в Ню Йорк.

— Кога?

— Преди три или четири месеца. Съветваха ни да продадем парцела. Не споменаваха на кого точно. После получихме предложение от господин Графам, и аз предположих, че той стои зад цялата история. Проверих „Стоун Коуст Тръст“. Няколко запитвания тук-там, за да разбера с кого си имах работа. Според моите източници, са замесени пари. Графам е само поставено лице, зад което се крие анонимен инвеститор. Обзалага се, че е организирано престъпление.

— Какво ще правят с остров Шепърдс? — порита Чейс.

— Започва да им става тясно в Ню Йорк. Мисля, че ще се местят нагоре по брега. А северният бряг е идеалното местенце, което биха искали. Туристическата индустрия вече процъфтява. Погледнете това място! Океан. Гора. Няма престъпност. Кажете ми няма ли който и да е жалък глупак от града да брои добри пари, за да остане в този курорт тук.

— Виждали ли сте някога Графам?

— Посети ни, за да разговаряме за сделката със земята. Посъветвахме го съвсем ясно да… — Фред замълча, усмихна се и продължи — да прелюбодейства със себе си. Не съм сигурен дали значението на думата му беше известно.

— Що за човек е той? — попита Миранда.

Фред изсумтя.

— Хлъзгав и глупав. Искам да кажа, истински глупак. С коефициент на интелигентност на слон. Кой идиот би се захванал да преустройва Хемлок Хайтс? Спокойно може да се нарече и „Имотите на отровените дробове“. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че е накарал останалите жертви да продават. — Той се изсмя. — Трябва да се запознаете с него, Тримейн. Пък тогава, ако не сте съгласни, елате да ми кажете, че не е издънка на нашите едноклетъчни прадеди.

— Едноклетъчните — намеси се Бледсоу, жената, и отвори очи за малко, — са много по-развити.

— За съжаление — каза Фред, — регулирането е свършен факт. Скоро ще ни оградят. Тук някой „Кандос“, там някой „Дънкин Донатс“. Кодексът на остров Шепърдс. — Той замлъкна. — И знаете ли какво? Едва тогава ние ще продаваме! Господи, каква печалба! Ще можем да купим цял окръг в Алагаш.

— Все още проектът може да бъде спрян — каза Миранда. — Няма да сложат ръка върху „Роуз Хил“. И районирането може да се отмени.

— Няма никакъв шанс — обясни Фред. — Говорим за приходи от данъци. Земята в консервация не носи абсолютно никаква изгода за острова. Но едно хубавичко туристическо курортче? Ей, аз съм оторизиран одитор. Познавам властта на всемогъщия долар.

— Но някои хора ще се възпротивят.

— Това няма да промени нещата. — Фред с одобрение подуши розовия чай. Краищата на саронга се бяха изхлузили и бедрата му се оголиха. Дим от тамян се носеше около прошарената му коса. — Могат да крещят и да протестират, да препречат с телата си пътя на булдозерите. Но са обречени. Това е нещо, което хората не могат да спрат.

— Циничен отговор — отбеляза Миранда.

— В цинично време.

— Е, не могат да купят „Роуз Хил“ — заяви Миранда и стана на крака. — А ако зад тези сделки стои организирано престъпление, можете да се обзаложите, че островът ще отвърне на удара. Хората тук не приемат гангстерите. Не приемат и аутсайдерите, точка.

Фред я погледна с усмивка.

— Но самата вие сте аутсайдер, госпожице Уд, не е ли така?

— Не съм от острова. Дойдох тук преди година.

— Въпреки това, те ви приеха.

— Не, не е вярно. — Миранда се обърна към вратата. Тя се спря за миг и се загледа през мрежата. Навън дърветата се огъваха под синьото небе. — Никога не са ме приемали — тихо рече тя. — И знаете ли какво? — От устните й се отрони дълга въздишка на примирение. — Едва сега го осъзнавам. Те никога няма да ме приемат.

 

 

На автомобилната алея пред „Роуз Хил“ беше паркирана още една, трета кола.

Забелязаха я, когато се показаха от последния завой на пътя. Беше последен модел сааб с цвят бургунд и чудесен блясък. Само един поглед през прозореца на колата откриваше безупречния интериор. Върху кожената тапицерия нямаше дори хвърчаща визитна картичка, нито опаковка от вафла.

Мрежестата врата се отвори с леко скърцане и госпожица Сейнт Джон се показа на входната площадка.

— Ето ви и вас. Имаме гостенка, Джил Викъри.

„Разбира се“, помисли си Миранда. „Кой друг би успял да поддържа такава безупречна кола?“

Джил стоеше права с кутия в ръце. Погледна Миранда с явна изненада, но не коментира присъствието й.

— Извинете, че се отбивам без предупреждение — каза тя. — Трябваше да взема няколко папки от архива. Утре с Филип ще се видим със счетоводителя. Нали знаете, ще обсъждаме данъчните въпроси по прехвърлянето на „Хералд“.

Чейс се намръщи.

— Вие намерихте финансовите отчети тук?

— Само от миналия месец. В офиса не ги открих, и реших, че ги е донесъл тук да работи. Бях права.

— Къде бяха? — попита Чейс. — Преровихме всичките му папки. Не ги видях никъде.

— На горния етаж. В нощното шкафче. — А откъде е знаела къде да търси, не си направи труда да обясни. Тя огледа помещението. — Наистина сте преобърнали стаята. Какво търсите? Скрито съкровище?

— Всички налични папки за „Стоун Коуст Тръст“ — отвърна Чейс.

— Да, Ани спомена нещо такова. Лично аз смятам, че начинанието ви е обречено на провал. — Тя се обърна към Миранда и каза с хладен глас: — А при теб нещата как вървят? — Беше просто любезен въпрос, без следа от топлота или загриженост.

— Трудно… — отвърна Миранда.

— Представям си. Чух, че си отседнала при Ани.

— Само временно.

Джил я удостои с една от ироничните си усмивки.

— Всъщност, е доста неудобно. С процеса се занимава Ани. А ти сега живееш с нея. Ще трябва да отменя задачата. Нали знаеш, обективно отразяване на фактите.

— Никой в „Хералд“ не би могъл да бъде абсолютно обективен — отбеляза Чейс.

— Предполагам. — Джил намести кутията в ръцете си. — Е, най-добре да тръгвам. И да ви оставя да продължите търсенето.

— Госпожице Викъри? — извика госпожица Сейнт Джон. — Чудя се дали можете да ни дадете малко повече информация за нещо, което намерихме тук.

— Да?

— Бележка от някой с инициал „М“. — Госпожица Сейнт Джон й подаде листче хартия. — Тук присъстващата Миранда не го е писала. Знаете ли кой го е написал?

Джил прочете бележката без видима реакция, дори перфектните й вежди не трепнаха. Миранда си мислеше: „Как бих искала да имам нейния стил, нейната стойка“.

— Няма дата. Значи… — Джил вдигна поглед. — Сещам се за няколко човека. Но никой от тях не носи този инициал. Но „М“ може да означава някакъв псевдоним. Или просто думата „мен“.

— Няколко човека?

— Да. — Джил смутено погледна Миранда. — Ричард, той… има влечение. Особено към стажантките през лятото. Сещам се за тази, която беше миналата година. Преди да те наемем, Миранда. Казваше се Кло някоя си. Не можеше да пише, но ставаше за украса. Взимаше интервюта, които никой друг не можеше да вземе, а това довеждаше горката Ани до лудост. — Джил отново погледна бележката. — Това е печатано на механична пишеща машина. Виждате ли? И извивката на буквата „е“ е зацапана, клавишът трябва да се почисти. Доколкото си спомням, Кло работеше на стара пишеща машина. Беше единствената в офиса, която не умееше да използва компютър. — Тя върна бележката на госпожица Сейнт Джон. — Може да е била тя.

— Какво стана с Кло? — попита Чейс.

— Какво очаквате, че се е случило? Един горещ, наситен флирт. Няколко фойерверки, а след това още едно разбито сърце.

Миранда усети буца в гърлото си. Никой не я гледаше директно, но й беше ясно, че вниманието им беше насочено към нея. Тя отиде до прозореца и сграбчи завесата, с усилие на волята се стараеше да държи главата си вдигната и гърба си изправен. Още едно разбито сърце. Почувства се като вещ, още една глупава и лековерна жена. Така си мислеха те за нея.

Джил отново намести кутията в ръцете си.

— Най-добре да се връщам в офиса или мишките ще се разиграят. — Тя отиде до вратата и се спря. — О, едва не забравих да ви кажа, Чейс. Ани току-що чула новините.

— Какви новини? — попита Чейс.

— Тони Графам се е върнал в града.

Миранда не реагира. Чу как Джил слиза по стъпалата на входната площадка, после рева на двигателя и гумите изскърцаха по чакъла. Тя усещаше погледите на Чейс и госпожица Сейнт Джон върху гърба си. Те я наблюдаваха мълчаливо, тегнеше непоносима тишина, изпълнена със съжаление.

Тя бутна и отвори мрежестата врата, и избяга от къщата.

На половината път през полето Чейс я догони. Сграбчи я за ръката и я обърна към себе си.

— Миранда…

— Остави ме на мира!

— Не можеш да избягаш от това…

— Де да можех! — извика тя. — Джил го каза. Аз съм просто още едно разбито сърце. Поредната скучна жена, която е получила точно каквото заслужава.

— Ти не го заслужаваше.

— Върви по дяволите, Чейс, не ме съжалявай! Не бих могла да понеса и това. — Тя се отскубна и понечи да се извърне, но той я задържа. Този път не я изпусна, здраво държеше китките й. Тя се озова току пред тъмните му, непреодолими очи.

— Не те съжалявам — отвърна той. — Ти не предизвикваш съжаление в мен, Миранда. Защото заслужаваш много повече. Ти имаш много повече преимущества от всички жени, които съм познавал. Добре, наивна си. И лековерна. Всички ние започваме така. Нали се поучи от това. Би трябвало. Искаш да се накажеш и може би си го заслужаваш. Но не прекалявай. Защото мисля, че с Ричард сте били еднакво силно влюбени едни в друг.

— Това трябва да ме успокои ли?

— Не се опитвам да те накарам да се успокоиш. Просто ти казвам какво мисля.

— Добре. — В смеха й се долови самоирония. — Значи съм само една стъпка по-високо от донжуана. — Тя отново се опита да се отскубне. И той отново я задържа.

— Не — тихо каза Чейс. — Опитвам се да ти кажа следното: знам, че не си първата му такава връзка. Знам, че Ричард е имал много жени. През годините се запознах с няколко от тях. Неколцина бяха страхотни. Други бяха талантливи, дори невероятни. Но сред всички тези жени, а всяка една от тях си беше необикновена, ти си единствената, която според мен той е обичал истински.

— Сред всички онези страхотни жени? — Тя поклати глава и се изсмя. — Защо мен?

Той тихо отговори:

— Защото ти си тази, в която бих се влюбил аз.

Тя изведнъж замръзна на мястото си. Той се вгледа в нея, а тъмната му коса се ветрееше на вятъра. Слънцето обливаше в светлина лицето му. Тя чуваше бързите удари на сърцето си, ехото им в ушите си. Той освободи китките й. Миранда не се помръдна, дори когато ръцете му я прегърнаха и той я привлече към себе си. Не й достигна дъх дори да изстене, когато той долепи устни в нейните.

При това докосване тя се изгуби. Слънцето се завъртя над главите им в поток от мъглява светлина на фона на синята небесна шир. Съществуваше само той с коравите си форми и сенки, с тъмната коса, която контрастираше на небето, с устните, които поемаха дъха й. За миг тя се поколеба дали да се противопостави или да се предаде. В следващия момент протягаше ръка, за да обгърне шията му, разтвори устни пред нетърпеливото му желание и с още по-голяма страст усещаше вкуса на устните му. Тя го изпиваше, поемаше топлината му. През шумотевицата в ушите си тя долови стенанието му на удовлетворение и една нарастваща жажда. Колко бързо се предаде, колко лесно пропадна — жената, която се остави да бъде завладяна първо от единия брат, а сега — от другия.

Непоносимата яркост на дневната светлина нахлу в очите й, в момента, в който се отскубна. Страните й горяха. Жуженето на насекомите в полето и шумоленето на тревата на вятъра едва ли не се изгубиха сред хриптящото й дишане.

— Няма да позволя това, Чейс — рече тя, — няма да позволя.

После се обърна и закрачи през полето. Отправи се обратно към къщата. Всяка нейна стъпка разпръскваше аромата на затоплената от слънцето трева. Знаеше, че той я следва, но този път не направи опит да я стигне. Тя вървеше сама и яркият следобед, танцуващите полски цветя, хвърчащите във въздуха пухчета от глухарчетата сякаш засилваха отчаянието й.

Госпожица Сейнт Джон стоеше на входната площадка. Миранда мина покрай нея и едва видимо й кимна. Влезе в къщата и отиде направо до библиотеката, грабна няколко книги от рафта и седна на пода. Задълбочено разлистваше страниците, когато чу стъпки по площадката.

— Не е време за спор, Чейс — чу гласът на госпожица Сейнт Джон.

— Нямам намерение да се караме.

— По очите ти се чете. За бога, успокой се. Недей. Дишай дълбоко.

— В цялото си уважение към вас, госпожице Сейнт Джон, но не сте ми майка.

— Добре. Не съм твоята майка. — Рязко отвърна госпожица Сейнт Джон. Докато стъпваше тежко по стълбите, си мърмореше: — Но много добре виждам, когато някой човек неистово се нуждае от моя съвет!

Мрежестата врата се затвори с трясък. Чейс застана на прага, загледан в Миранда.

— Погрешно си разбрала — рече той.

Миранда вдигна поглед към него.

— Така ли?

— Това, което се е случило между теб и Ричард е съвсем отделно нещо. Свършена история. Няма нищо общо с мен и теб.

Тя рязко затвори книгата.

— Напротив, всичко е свързано с теб и мен.

— Но в твоите уста звучи така, сякаш аз подхващам нещата там, където той ги остави.

— Добре, може би не е толкова смело казано. Може би ти дори не съзнаваш, че го правиш. — Тя посегна да вземе друга книга и насочи цялото си внимание върху страниците, които разгръщаше. — Но и двамата знаем, че Ричард беше златното момче в семейството. Този, на когото се падаше всичко, и който наследи всичко. И ти си Тримейн, но дори не си се сдобил с някакъв свестен попечителски фонд. Е, щом не можеш да наследиш вестник или състояние, поне можеш да вземеш отхвърлената любовница на брат си. Или, боже, дори съпругата му. Просто помисли. На Ивлин дори няма да й се наложи да сменя фамилното си име.

— Свърши ли?

— Определено.

— Добре. Защото мисля, че няма да стоя тук и да слушам тези глупости повече. Първо, моята снаха не ме интересува ни най-малко. Никога не ме е интересувала. Когато Ричард се ожени за нея, трябваше да престана да му изпращам съболезнованията си. Второ, не ми пука кой ще наследи „Хералд“. Никога, бога ми, не съм искал тази работа. Вестникът беше рожба на Ричард, от самото начало. И трето… — Той замълча, пое си дълбоко въздух, сякаш набираше кураж за това, което трябваше да си кажат. — Трето — тихо повтори той, — аз не съм Тримейн.

Тя рязко го погледна.

— Какво говориш? Нали си брат на Ричард?

— Наполовина.

— Искаш да кажеш, че… — Тя се взря в циганските му очи и видя собственото си отражение в черните като смола зеници.

Чейс кимна.

— Баща ми знаеше. Мисля, че мама никога не му го е казвала направо. Нямаше нужда. Трябваше само да ме погледне, за да разбере, че е така. — В усмивката му имаше горчивина и ирония. — Странно е, но аз самият никога не го разбрах. През цялото време, докато растях, не разбирах, защо не можех да се сравнявам с Ричард. Колкото и да се стараех, той беше в центъра на вниманието на татко. Майка ми се опитваше да компенсира. Тя ми беше най-добрият приятел, до самия й край. После останахме тримата. — Той се сви на един стол и разтри челото си, сякаш се опитваше да прогони спомените.

— Кога разбра? — тихо попита Миранда, — че не ти е баща?

— Години след това, когато татко умря. Сбогувах се с него на смъртното му ложе, но той на мен не каза нищо. Казал на Ричард. Дори и на самия край Ричард пак беше привилегированият. — Чейс изморено се облегна назад, опря глава на възглавниците и впери поглед в тавана. — По-късно прочетоха завещанието. Не разбирах защо бях значително ощетен. Е, той ми остави достатъчно, за да започна бизнес. Но това беше всичко. Мислех, че има връзка с брака ми, на който татко се противопостави от самото начало. Болеше ме, но го приех. Жена ми не можа. Между нея и Ричард избухна скандал, тя започна да крещи, че не е честно. Ричард загуби самообладание и издаде голямата тайна. Че брат му е копеле.

— Тогава ли напусна острова?

Той кимна.

— Връщах се един-два пъти, за да угодя на съпругата си. След развода ни, и последната връзка с това място се скъса. И аз останах далеч. До сега.

Те се умълчаха. Той бе потънал в лоши спомени и стари рани. „Нищо чудно, че не можех да открия ни най-малка прилика с Ричард“, помисли си тя. „Той изобщо не е Тримейн. Той е самият себе си, мъж, какъвто Ричард никога не би могъл да бъде. Мъжът, когото бих могла да обичам.“

Той усети изпитателния й поглед, почувства, че се опитва да се приближи към него. Рязко се изправи и със заучено безразличие тръгна към мрежестата врата. Там се спря и се загледа към полето.

— Може би си права.

— За кое?

— Че случилото се между теб и Ричард все още тегне помежду ни.

— И ако е така?

— Тогава правим грешка. И ти, и аз. Не бива да се обвързваме заради това.

Тя сведе поглед, искаше да скрие болката в очите си, дори от скования му гръб.

— Значи не бива, нали? — прошепна тя.

— Не. — Той се обърна с лице към нея.

Тя осъзна, че с поглед търсеше да намери неговия, въпреки волята си.

— Миранда, истината е, че имаме твърде много причини да не го правим. Това, което се случи между нас, е… — Той вдигна рамене. — Беше увлечение, това е всичко.

„Това е всичко.“ Нищо повече в по-широкия смисъл на живота. Нито нещо, за което си заложил сърцето си.

— Все пак… — каза той.

— Да? — Тя вдигна глава, внезапно осенена от луда надежда.

— Не можем да се разделим. Не и след всичко, което се случи. Смъртта на Ричард, пожарът. — Той размаха ръка из разхвърляната стая. — И това тук.

— Ти не ми вярваш. И въпреки това искаш да ти помогна?

— Ти си единственият човек, който е достатъчно мотивиран, да се справи с това.

Тя уморено се засмя.

— Тук си прав. — Обви раменете си с ръце. — Е, какво следва?

— Ще отида да поговоря с Тони Графам.

— Аз да дойда ли?

— Не. Искам да го чуя сам. Междувременно, можеш да приключиш тук. Остава и вторият етаж.

Миранда хвърли поглед към стаята, към прашните купища книги и хартия и поклати глава.

— Само ако знаех какво търся. Какво търси крадецът.

— Имам предчувствие, че то е все още тук някъде.

— Каквото и да е то.

Чейс се обърна и отвори вратата.

— Ще разбереш, когато го откриеш.