Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Guilty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(2013)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Тес Геритсън. Виновна до доказване на противното

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-112-7

История

  1. —Добавяне

Девета глава

Погледът му не издаваше нищо. Но острото усещане за разочарование, на Миранда й говореше много. Беше очаквала в очите му да види поне следа от радост, че му е приятно да я види тук днес. Но не беше очаквала… безразличие. „Значи така стоят нещата между нас“, помисли си тя. „Какво се е случило, откакто те видях за последен път? Какво ти каза Ивлин? Това, нали? Те ти повлияха. Семейството на Ричард. Твоето семейство.“

Той вдигна рамене.

— Предполагам, има смисъл да работим заедно.

— Разбира се, че има.

— И както виждам, си напреднала.

Тя мълчаливо наля една чаша чай и я занесе до библиотеката. Спокойно продължи с това, с което се занимаваше, преди да дойде той, сваляше книгите. Тя усещаше погледа му като стрела в гърба си.

— Можеш да започнеш с другата библиотека — рече тя, без да го поглежда.

— Какво намери до сега?

— Нищо изненадващо. — Тя посегна към друга книга. — Ако не броим малко странния вкус на Ричард към четива. — Тя погледна към корицата на една книга. „Движението на океанските вълни“. — Например, тази. Никога не съм знаела, че се интересува от физика.

— Той не се интересуваше. В науките беше абсолютен профан.

Тя отгърна корицата.

— Е, това е негова книга. Виждам, че някой му е написал посвещение на първата… — Тя изведнъж се изчерви.

— Какво има?

— Нали знаеш старата поговорка? — тихо рече Миранда. — Да не преценяваш книгите по външния им вид.

Чейс застана зад нея и прочете през рамото й:

— „Сто и една пози в секса“. С пълни илюстрации? — Миранда отгърна на посоки на една страница и тутакси се изчерви. — Като казват пълни илюстрации, имат точно това пред вид.

Той посегна да вземе книгата. Дъхът му докосна шията й, кожата й настръхна.

— Очевидно корицата е за заблуда — рече Чейс. — Чудя се колко ли такива маскирани книги има в тази библиотека?

— Не съм проверила — призна си Миранда. — Търсех отделни листове. Не се спирах на самите книги.

Чейс отгърна обратно на предната страница и прочете на глас посвещението, написано на ръка.

— „На моя любим Ричард. Може ли отново да изпробваме номер четирийсет и осем? С любов, М.“.

Чейс погледна Миранда.

— Не съм му давала това — протестира тя.

— Тогава кой е М?

— Някоя друга, не аз.

Той смръщи поглед върху посвещението.

— Чудя се какво ли е номер четирийсет и осем. — Той отгърна на същата страница.

— Е?

Чейс дискретно надникна.

— Не ти трябва да знаеш — измърмори той и затвори книгата.

Един лист хартия падна на пода. И двамата го погледнаха изненадани. Чейс първи го вдигна.

— „Любими мой — започна да чете на глас той, — мисля за теб всеки ден, всеки час. Престанах да мисля за собственост, репутация и огъня в ада. Само ние двамата сме и времето, което прекарваме заедно. Скъпи мой, това е моята нова дефиниция за рай“. — Чейс я погледна с иронично повдигнати вежди.

Миранда го погледна право в очите.

— В случай, че се чудиш — рече тя с равен тон, — и тази бележка не е писана от мен. — С раздразнение тя взе книгата и я остави върху най-близката купчина.

— Тогава, мисля, че трябва да я опишем в графата „интересни материали“ — рече Чейс. — И да продължим с останалите книги.

Миранда се настани на килима. Чейс седна пред другата библиотека. Те не се докоснаха, не се погледнаха. „Така е по-безопасно“, помисли си тя. „И за двама ни.“

В продължение на един час разлистваха книгите, затваряха ги, разпръсваха облаци прах във въздуха. Миранда намери следващата част от пъзела. Беше набутано в някаква счетоводна книга, в плик с надпис „разходи за приспадане“.

— Разписка — обясни тя и се намръщи. — Преди месец Ричард е платил четиристотин долара на тази компания.

— За какви услуги? — попита Чейс.

— Не се споменава. Прехвърлени са на детективска агенция „Аламо“ в Бейс Харбър.

— Детективска агенция? Чудя се какво ли е надушил Ричард?

— Чейс. — Тя му подаде листчето хартия. — Виж името на получателя.

— Уилям Б. Родел? — Той я погледна озадачен.

„Добре че поне отново обръщаш поглед към мен, помисли си тя. Поне си говорим.“

— Не си ли спомняш? — каза тя. — Бележката, закрепена към досиетата на Ричард.

Чейс се взираше в разписката и изведнъж всичко започна да му се прояснява.

— Разбира се — тихо рече той. — Уилям Б. Родел… У.Б.Р.

 

 

Не беше трудно да се разбере откъде произлиза името на детективска агенция „Аламо“. Уили Родел беше стара издънка от Сан Антонио и се подвизаваше в района между Мейн и Флорида. Лятото беше отделил за Мейн и ето го тук, седнал зад старото си метално бюро, върху което се издигаха купища книги и листове, подобно на укрепление на крепост. В кабинета всичко беше по един брой — един телефон, едно бюро, един човек. Но за това пък какъв човек. Уили Родел имаше по тялото си толкова много маса, че спокойно можеше да влезе в два костюма за великани. „Това трябва да е прочутият тексаски размер“, помисли си Миранда.

— Да, може би правех това-онова за господин Тримейн — каза Родел и се облегна назад на тексаския си по размер стол.

— Тоест как, правехте, или не правехте? — попита Чейс.

— Е, държите една от моите разписки, това значи, че съм правил.

— Какво точно?

Уили вдигна рамене.

— Обичайните неща.

— Какви са обичайните неща, които вие вършите?

— Най-вече се занимавам с домашни проблеми, ако ми следите мисълта. Кой какво прави на кого, ей такива работи. — Самодоволната му усмивка изкриви лицето му.

— Но вие не вършихте такива работи за Ричард, нали?

— Не. Макар, че подушвам, че имаше повече от достатъчно материал за копане в този случай специално.

Бузите на Миранда се зачервиха и тя заби поглед в бюрото на Уили, което приличаше на бойно поле със счупени моливи и извити кламери, разпръснати сред странната наредба от списания. „Горещи мадами“, „Национален ключар“, „Коли и шофьори“.

Чейс мина направо към въпроса:

— Той ви нае да събирате досиетата на съседите му, нали?

Уили го погледна невинно.

— Досиета?

— Видяхме ги, господин Родел. Бяха при книжата на Ричард. Подробни доклади за почти всички живущи по протежение на пътя. Всеки един от тях съдържа неудобна информация.

— Мръсни доклади.

— Точно така.

Уили вдигна рамене.

— Не съм ги написал аз.

— Към един от докладите имаше прикрепена бележка. Тя гласи: „Искаш ли още? Обади ми се“. Подписана с инициалите У.Б.Р. — Чейс се присегна и взе от бюрото една визитна картичка, — които случайно са вашите инициали.

— Дяволско съвпадение, а?

— Искал е да очерни съседите си. Защо?

— Пъхаше си носа навсякъде.

— Значи, той ви плати, за да напишете онези доклади.

— Казах ви, не съм ги писал аз. — Уили вдигна дебелата си ръка. — Честна скаутска.

— Тогава кой?

— Не знам. Но се възхищавам от работата му.

Миранда, която мълчаливо седеше, насочи поглед към едно списание върху бюрото. „Национален ключар“.

— Вие сте ги откраднали — каза тя. И погледна нагоре към бледото лице на Уили. — За това ви е наел Ричард. За да откраднете тези досиета от някой друг.

Уили посегна с ръка и приглади назад един несъществуващ кичур по главата си.

— Платиха ви, за да станете крадец — рече Миранда. — За какво още ви платиха?

— Вижте — рече Уили и вдигна и двете си дебели ръце с престорен жест, че се предава. — Хората ми плащат да събирам информация, нали? Това е всичко, което върша. Клиентите не се интересуват как я събирам, щом я събирам.

— И къде намирахте тези мръсни доклади? — попита Чейс.

— Бяха в едно тесте листове, с които се сдобих.

— С какво още се сдобихте?

— Финансови доклади, банкови сведения. Ей, не съм ги откраднал, не съвсем. Ами, просто ги вземах на заем за няколко минути. Достатъчно време, за да ги пусна на стария „Ксерокс“. После ги връщах там, откъдето ги бях взел.

— От офиса на „Стоун Коуст Тръст“ — рече Миранда.

Уили й се ухили тъпо.

— Басирам се, че сте супер във викторините.

— Значи, това са досиета, принадлежащи на Тони Графам — каза Чейс. — Не на Ричард.

— Господин Тримейн дори не знаеше, че има такива неща, докато не му ги връчих. Бях сигурен, че ще поиска още. Нали знаете, как става? Подай пръст, а те ти изяждат ръката. Можех да намеря и други.

— Защо не го направихте?

— Той ме уволни.

Те сбърчиха вежди.

— Какво? — рече Миранда.

— Точно така — отвърна Уили. — Два дни след като му дадох тези листове, той се обади и каза благодаря, но няма да има нужда повече от моите услуги и попита колко ми дължи. Това беше всичко.

— Спомена ли защо ви уволнява?

— Не. Само ме предупреди да го пазя в тайна и че вече не се интересувал от „Стоун Коуст“.

— Кога стана това?

— О, около седмица преди да умре.

— По същото време казал на Джил да унищожи статията — вметна Миранда и погледна Чейс. — Може би е разбрал какво му готви Тони Графам. И решил да зареже разследването си.

— Но аз прегледах тези листове, преди да му ги предам — каза Уили. — Нямаше доклад за Тримейн. И доколкото мога да кажа, там нямаше нищо, с което да го изнудва.

— Имате ли копия?

— Господин Тримейн ги взе всичките. Не искаше да се мотаят отделни листове. — Уили сключи ръце на тила си и се изпъна. В подмишниците му се показаха петна от пот. — Не, не мисля, че е заради досиетата. Мисля, че някой е ходил при него и му е предложил нещичко, разбирате ли, подкуп, за да забрави за историята. Така че, ето какво е направил.

— Но Ричард не е имал нужда от пари — каза Миранда.

— Те не биха го подкупили.

— Кукличке, човек може да подкупи всеки — рече Уили, очевидно авторитет в тази област. — Нужна е само точната цена. Дори приятелче, толкова богато като Ричард Тримейн, си има цена.

— Методът на мързеливия човек да разследва журналистически случаи — рече Чейс. — Наема някакъв разбойник, за да краде доказателствата.

 

 

— Нямах никаква представа, че е способен на такова нещо — отвърна Миранда, в погледа й се четеше тихо недоверие.

Беше минало пладне, по това време главната улица в Бейс Харбър обичайно беше изпълнена с хора. Днес, обаче, студеният летен въздух беше охладил ентусиазма дори на най-заклетите любители на забележителности. Сгушени в якетата си, Миранда и Чейс вървяха сами.

— А аз си мислех, че е въпрос на талант — тихо каза тя, — така както изпипваше историите. Изваждаше доказателства, които изненадваха всички. А той през цялото време плащал на някого, да му върши мръсната работа.

— Такъв си беше Ричард — рече Чейс. — Действаше по най-лесния начин.

Тя го погледна. Влажната му от мъглата коса приличаше на черни, разбунени вълни. Той се беше вторачил пред себе си и профилът му нищо не издаваше.

— Такъв ли беше и като момче? — попита тя.

— Умееше да намира най-прекия път. За няколко долара намираше човек да му напише съчинението. Или да му помогне да назубри за някой тест. Дори намираше такива идиоти, които довършваха домашната му работа по математика. — Чейс глуповато се ухили. — Като мен.

— Той ти даваше подкуп, за да му напишеш домашното?

— Повече приличаше на изнудване.

— С какво те държеше?

— С много неща. Счупени прозорци, стъпкани цветни лехи. Бях доста лошо момче.

— Но, очевидно добър по математика.

Чейс се изсмя.

— Когато ме заплашваха, че ще бъда разкрит, ставах добър в много неща.

— А Ричард се възползваше от това.

— Беше по-голям. И в много отношения, по-умен. Всички го харесваха и им се искаше да вярват най-хубави неща за него и най-лоши за мен. — Той поклати глава. — Сега виждам, че същото нещо се случва и с децата му. Филип е златното момче. А Каси цял живот ще се опитва да го догонва.

— И ти ли ще се опитваш цял живот да догонваш някого?

Той я погледна, после отклони погледа си.

— Не. Не държа особено да направя същите грешки като Ричард.

„Искаш да кажеш, като с теб“, помисли си тя.

Внезапно денят стана по-студен и по-тъмен. Не се дължеше само на мрачното й настроение. Дребният дъждец се засили.

— Да се отбием някъде да обядваме — предложи Чейс. — Имаме още час и половина до тръгването на ферибота.

Откриха едно кафене, сгушено някъде встрани от главната улица. Отвън изглеждаше непретенциозно, с подходящо име, „При Мери Джейн“. Миризмата на силно кафе и месо на грил ги привлякоха. Не сервираха нищо особено, просто свястна обикновена храна, печено пиле с червени картофи и крехък зелен боб в комбинация с току-що сварено кафе. Настроението на Миранда може и да падаше, но апетитът й си беше на ниво. Поръча си и прасковен пай с трето кафе. Слава богу, че обикновено, когато беше смутена, не преяждаше. Досега щеше да е наддала десет килограма.

— В някаква степен — рече Чейс, — чувствам облекчение, че научих истината за досиетата.

— Облекчение от новината, че Ричард плащал за чиста проба кражба?

— Е, поне той не си е пъхал носа в живота на съседите си, нито е възнамерявал да ги изнудва.

Тя остави вилицата си.

— Да, предполагам, че можеш да си повярваш, че влизането с взлом в „Стоун Коуст Тръст“ е някак правилно от морална гледна точка.

— Не казвам, че е така. Но виждам как Ричард е оправдавал действията си. Разбрал е, че преустройването на брега ще го унищожи. После стигнало и до неговата къща и той решил да играе нечестна игра. Да открие всичко възможно за предприемача. Да открадне няколко досиета, финансови доклади. И да ги хвърли в лицето на другия мъж.

— Но не го е направил. Това е странното. Плаща на Родел да открадне досиетата. И после, когато вече са у него, зарязва цялото начинание. Унищожава статията, уволнява Родел. — Тя замълча, после тихо добави: — И променя завещанието си.

Чейс се намръщи.

— Не виждам каква е връзката.

— Времето съвпада. Може би в онези досиета е намерил нещо за Ивлин, което го е разгневило. И го е накарало да вземе решение никога да не допусне „Роуз Хил“ да попадне в ръцете й.

— Смяташ, че е имало досие и за Ивлин? Не намерихме такова.

— Може би го е унищожил. Или е било взето от къщата. След смъртта му.

И двамата се замислиха над скрития смисъл на думите й. Кой друг, ако не самата Ивлин, би си направила труда да вземе такова досие?

— Това е лудост — рече Чейс. — Защо ще го краде Ивлин? Та това е собствената й проклета къща. Можела е спокойно да влиза и излиза, без да провокира ничие съмнение. — Той посегна към кафето си и отпи една глътка. — Не мога да си представя, че влиза с взлом и обръща стаите с краката нагоре.

„Не можеш да си представиш, че може да убие който и да било, също. Не е ли така?“ помисли си тя и се зачуди за отношенията между Чейс и снаха му. Само сърдечна ли беше връзката им? Или чувствата им бяха по-дълбоки? Той упорито се противопостави на предположението, че Ивлин може да е виновна, било то за кражбата или убийството. Миранда разбираше причината. Ивлин беше красива жена.

Вече свободна жена. В края на краищата свързването на Чейс и Ивлин носеше ясно послание. Парите щяха да си останат в семейството, а и фамилното й име нямаше да се сменя. Всеки щеше да си влезе в новата роля без много-много шум. През цялото си юношество Чейс беше живял, следвайки примера на брат си. Сега просто можеше да заеме мястото му. Колкото и да не искаше да си го признае, в такава връзка имаше известна симетрия и би получила общественото одобрение.

Нещо, което аз никога не ще му дам.

Дойде сервитьорката със сметката. Миранда посегна, но Чейс успя пръв да я вземе.

— Аз ще се погрижа — обясни той.

Миранда извади от джоба си няколко сметки и ги постави на масата.

— Какво е това? — попита Чейс.

— Наречи го гордост — рече тя и се изправи, — но винаги си плащам сама.

— Когато си с мен, не се налага да го правиш.

— Трябва — безизразно отвърна тя. — Особено с теб. — Тя грабна якето си и тръгна към вратата.

Той я настигна навън. Дъждът беше спрял, но слънцето не беше се показало още и небето хладно сивееше като огромен гранит. Повървяха един до друг, не съвсем приятели, но не съвсем и непознати.

— Ще бъда откровен — каза той. — Днес нямах намерение да се виждам с теб. Или когато и да било за в бъдеще.

— Градът е малък, Чейс. Трудно е да не срещаш някого.

— Имах намерение да се връщам в Гринуич утре.

Тя сведе поглед, стараейки се да не чувства разочарование или болка. Всички онези чувства, за които си беше дала клетва, че няма да изпитва към друг от фамилията Тримейн. Чувствата, които изпитваше сега.

— Но си помислих… — допълни той.

Тези думи я накараха да спре и да го погледне. „Той ме наблюдава и очаква да се разкрия. Да се поддам, да се подлъжа, да се стъписам. По дяволите, точно такава съм.“

— Помислих си — рече той, — че мога да остана още няколко дни, за да изясня тези въпроси около Ричард.

Тя не отвърна.

— Както и да е, затова съм в града. Единствено затова.

Тя вдигна брадичка.

— Нещо друго ли намекнах?

— Не. — Той въздъхна. — Нищо друго.

Продължиха да вървят в мълчание.

— И ти търсиш същите отговори, предполагам — рече той.

— Нямам голям избор, нали? Става въпрос за моето бъдеще. Моята свобода.

— Виж, знам, че има смисъл да работим заедно ти и аз. Но не е съвсем…

— Прилично — довърши тя вместо него. — Това искаше да кажеш, нали? Че е срамно за теб да общуваш с жена като мен.

— Не съм казал такова нещо.

— Няма значение, Чейс. — Тя се обърна, раздразнена, и продължи да върви. — Прав си, разбира се. Не можем да работим заедно. Защото си нямаме доверие. Не е ли така?

Той не отвърна. Просто продължи да върви до нея с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Именно това, а не думите, които можеше да изрече, я обиди най-много.

 

 

Може и да си нямаха доверие. Може и да нямаха желание да се занимават един с друг, но истината беше, че ако искаха да намерят отговори, и двамата трябваше да погледнат в къщата в имението. Когато на следващата сутрин Миранда паркира на чакълестата автомобилна алея пред „Роуз Хил“, не се учуди, че колата на Чейс вече беше там. Ози се беше изтегнал на входната площадка и изглеждаше отегчен. Направи си труда да завърти приятелски опашка, когато тя се качи по стъпалата, но щом разбра, че няма да бъде поканен да влезе, се пльосна обратно на пода със скимтене, наподобявайки скъсана черга.

Госпожица Сейнт Джон и Чейс вече бяха прегледали втората библиотека. Стаята започваше да прилича все повече и повече на бедствена зона с пълни кашони с хартия, с книги, внимателно подредени на купчини, с празни кафени чаши и мръсни лъжици по масата.

— Виждам, че сте започнали без мен — каза Миранда, стараейки се да не поглежда към Чейс. Същото се опитваше да направи и той. — Какво намерихте?

— Дреболии — отвърна госпожица Сейнт Джон, отправила поглед и към двамата. — Списъци с покупки, квитанции. Още едно любовно писмо от М. И няколко съвсем читави курсови работи от колежа.

— На Филип?

— На Касандра. Сигурно е писала нещо тук. Освен това, няколко от книгите са нейни.

Миранда вдигна една купчина с документи и прегледа заглавията.

— „Политически анализ на конфликта Боер“, „Предречен крах: френските колониалисти във Виетнам“, „Медиите и президентската политика“. Авторът на всички тях е Касандра Тримейн.

— Умница — каза госпожа Сейнт Джон. — Жалко, че брат й, нагаждачът, винаги обира каймака.

Миранда поразрови кутията и извади най-скорошната бележка от „М“, беше напечатана на пишеща машина.

„Чаках до полунощ, ти не дойде. Забрави ли? Исках да се обадя по телефона, но все се страхувам, че тя ще вдигне. Ти си с нея всеки уикенд, всяка нощ, всеки празник. Аз получавам трохи.

Как тогава твърдиш, че ме обичаш, когато ме оставяш тук да те чакам? Струвам много повече. Наистина.“

Миранда мълчаливо пусна бележката обратно в кутията. После отиде до прозореца и се загледа навън към морето. В душата й се промъкна съжаление към онази жена, написала бележката, съжаление за болката, която изпитваше другата. „Ето цената, която и двете плащаме, за това, че обичаме не когото трябва.“

— Миранда? — попита Чейс. — Нещо не е наред ли?

— Не. — Тя се изкашля и се обърна към него. — Добре съм. Е… откъде да започна?

— Можеш да ми помогнеш да привърша този рафт. Тук-там откривам листове. Върви по-бавно, отколкото очаквах.

— Да, разбира се. — Тя се приближи до рафта, извади една книга и седна на пода до него. Не много близо, но и не много далеч. „Нито приятели, нито врагове“, помисли си тя. Просто двама души, които споделят една и съща черга, имат една и съща цел. „За това дори не е нужно да се харесваме.“

В продължение на час те разгръщаха страниците и бършеха праха. Очевидно повечето книги не бяха отваряни с години. Имаше стари пощенски картички с дата от преди двадесет години, адресирани до майката на Чейс. Имаше списък, написан на ръка, на видове птици, наблюдавани в „Роуз Хил“, и една бележка от библиотеката отреди дванадесет години, която все още беше залепена на книгата с просрочена дата. Толкова много частици от живота на семействата Тримейн и Прут през годините бяха намерили своя край по тези рафтове. Отне им време да отделят съществените от несъществените неща.

Следващата улика откриха в един атлас на щата Мейн, огромен размер. Чейс го свали от рафта и се загледа в предната корица. После се обърна и извика:

— Госпожице Сейнт Джон? Да сте чувала някога за Хемлок Хайтс?

— Не. Защо?

— Тук е прибрана една карта на това място. — Чейс я извади от атласа и я разгъна на килима. Представляваше няколко фотокопирани страници, залепени една до друга, за да оформят карта. Листовете изглеждаха доста нови. Бяха скицирани границите на именията, а парцелите бяха номерирани. Най-отгоре стоеше името на предприемача: Хемлок Хайтс. — Чудя се дали Ричард не е възнамерявал да инвестира в недвижима собственост.

Госпожица Сейнт Джон коленичи, за да види по-отблизо.

— Чакай. Това ми изглежда познато. Ами не е ли това нашият път? А този парцел в края, номер едно… Ами това е „Роуз Хил“. Познавам това възвишение.

Чейс кимна.

— Права сте. Точно така. Ето „Сейнт Джонс Уд“. И каменната стена.

— Това е карта на „Стоун Коуст Тръст“ — рече Миранда. — Виждате ли? Повечето от парцелите са отбелязани като продадени.

— Боже мой — каза госпожица Сейнт Джон. — Нямах никаква представа, че толкова много места са си сменили собственика. Само четирима сме, които не сме продавали на Тони Графам.

— Какво ви предложи за Сейнт Джонс Уд? — попита Миранда.

— За момента беше много добра цена. Когато отказах да продавам, той я вдигна още повече. Това беше преди година. Не разбирах защо предложението му беше така щедро. Както знаете, всичко това е земя в консервация. Тези имения са от дедите ни, построени са още преди да се появят комисиите за регулиране на парцелите. Оставиха къщите, но забраниха по-нататъшно строителство. От търговска гледна точка, земята не струва и пукната пара. После изведнъж я районираха за преустройство. И сега седя върху златна мина. — Тя погледна останалите непродадени парцели на картата. — Също и стария Сълъуей, и хипитата във френската къща.

— И Тони Графам — добави Миранда.

— Ами ако решението за регулиране е било претекст? — каза Чейс. — Ами ако е имало тайни разплащания? Ако това стане достояние на обществеността?

— Предполагам, че ще вдигнат такъв протест, че регулирането ще бъде преустановено — каза госпожица Сейнт Джон. — А господин Графам ще се окаже достопочтен собственик на земя, която не струва и пукнат грош.

— Но и в момента тя не струва нищо за него, госпожице Сейнт Джон — отбеляза Миранда, изучавайки картата. — Графам има нужда от този път, за да има достъп до парцелите. А вие казахте, че пътят е собственост, бил е собственост на Ричард.

— Да, ето отново се връщаме на това, а? — тихо рече Чейс. — На връзката между Ричард и „Стоун Коуст Тръст“. Връзката, която все ни се натрапва. — Той се изправи и изтърси праха от панталоните си. — Може би е време да посетим съседите си.

— Кои съседи? — попита Миранда.

— Сълъуей и хипитата. Другите двама, които не са продали. Да разберем дали Графам им е оказвал някакъв натиск като изнудване, например.

— Той не се е опитвал да изнудва госпожица Сейнт Джон — отбеляза Миранда. — А тя не е искала да продава.

— Моята собственост едва ли си струва усилието — каза госпожица Сейнт Джон. — Аз съм само едно квадратче встрани. А що се отнася до изнудване, вие и сами се уверихте, че няма и най-малка улика, с която да ме държи. Не и това, че на моята възраст не бих се поколебала да вдигна скандал.

— Другите може и да са по-податливи — каза Чейс. — Старият Сълъуей, например. Трябва поне да поговорим с него.

— Добра идея — отвърна госпожица Сейнт Джон. — Тъй като ти се сети за това, Чейс, ти го направи.

Чейс се усмихна.

— Вие сте страхливка, госпожице Сейнт Джон.

— Не, просто съм твърде стара за такова напрежение.

Без предупреждение Чейс хвана ръката на Миранда и с едно плавно движение я издърпа да стане, така че тя се озова едва ли не в прегръдките му. Протегна ръце, за да запази равновесие и без да разбере как, допря длани в гърдите му, но тутакси отстъпи назад.

— Това знак да дойда с теб ли е? — попита тя.

— По-скоро е молба. Да ми помогнеш да предразположа стария Сълъуей.

— Трябва ли да го предразполагаш?

— Да речем, че откакто хвърлих бейзболна топка в прозореца му, не е много любезен с мен. А това се случи преди двайсет и пет години.

Миранда се засмя с недоверие.

— Изглежда се страхуваш от него. И двамата се страхувате.

— Очевидно тя никога не е срещала стария Съли — отбеляза госпожица Сейнт Джон.

— Има ли нещо, което трябва да знам за него?

Чейс и госпожица Сейнт Джон се спогледаха.

— Просто внимавай, когато стъпиш в двора му — обясни госпожица Сейнт Джон. — Отправи му множества предупреждения. И имай готовност да се изнесеш оттам с висока скорост.

— Защо? На не би да има куче или нещо такова?

— Не. Но има пушка.