Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (4)

Четвърта глава

Миранда стоеше незабележима и сама пред вратата на гробището. През извитата ограда от ковано желязо виждаше близките на починалия, събрани около прясно изкопания гроб. Имаше много хора, както подобава на уважаван от обществото член. „Уважаван, може би“, помисли тя. „Но дали го обичаха?“ Някой изобщо, в това число и съпругата му, дали го обичаше истински? „Мислех, че го обичам. Някога…“

Преподобният Маринър едва мънкаше. Думите му се губеха в шумоленето на люляковите клони над главата й. Тя се напрягаше да ги чуе.

— Любящ съпруг… винаги ще ни липсва… жестока трагедия… Боже, прости…

Прости.

Тя прошепна думата, сякаш беше молитва някой да я измъкне от прокобата на вината. Но кой би простил на нея?

Със сигурност не скърбящите.

Тя разпозна почти всички лица там. Сред тях бяха съседите й, колегите от вестника, приятелите й. „Считай ги за бивши приятели“, помисли си тя с горчивина. Имаше и такива, които бяха прекалено надути, за да се запознаят с нея и се движеха в други социални кръгове, до които Миранда никога не е имала достъп.

Видя суровия Ноа Деболт, бащата на Ивлин, чиито очи обаче бяха сухи. Там беше и Форест Мейхю, президент на местната банка, облечен в служебния си сив костюм и вратовръзка. Съвсем различна и своеобразна изглеждаше госпожица Лайла Сейнт Джон, местното цвете, която на древната си възраст седемдесет и четири изглеждаше като студено пушена риба. И разбира се, семейство Тримейн, изправени до отворения гроб, представляваха трагична картина. Ивлин стоеше между сина си и Чейс Тримейн и сякаш имаше нужда от подкрепата и на двамата мъже. Дъщеря й Каси стоеше по-настрани, едва ли не нарочно. Прасковената й рокля на цветя шокиращо контрастираше на фона на сивите и черни облекла край нея.

Да, Миранда познаваше всички. И те я познаваха.

По право и тя трябваше да е до тях. Някога беше приятелка на Ричард, дължеше му едно последно „Сбогом“. Трябваше да последва сърцето си, да вървят по дяволите последиците. Но не й достигаше смелост.

Като самотен и безмълвен изгнаник остана в периферията да наблюдава как спускат тялото на мъжа, който някога й беше любовник, в последните му жилище.

Тя все още беше там, когато церемонията приключи и гостите започнаха бавно да се придвижват в компактна процесия през вратите на гробището. Видя стреснатите им погледи, чу въздишките им, шепота им. „Вижте, това е тя“. Тя спокойно посрещна погледите им. Бягството й би било проява на страхливост. „Може и да не съм смела, помисли си тя, но не съм страхливец.“ Повечето хора бързо се изтеглиха като извръщаха очи. Само госпожица Лайла Сейнт Джон отвърна на погледа на Миранда с поглед, който не беше нито приятелски, нито неприятелски. Беше просто замислен. За миг на Миранда й се стори, че в търсещия й поглед забеляза лека усмивка, но госпожица Сейнт Джон също отмина.

Рязко вдишване накара Миранда да се обърне. Семейство Тримейн се беше спряло до вратите. Ивлин бавно вдигна ръка и я насочи към Миранда.

— Нямаш право — прошепна тя, — нямаш никакво право да стоиш тук.

— Мамо, остави — дръпна я Филип за ръка. — Да се прибираме у дома.

— Мястото й не е тук.

— Мамо…

— Махнете я оттук! — Ивлин се спусна към Миранда с ръце готови за схватка.

В същия миг Чейс застана между двете жени. Дръпна Ивлин към себе си и улови ръцете й.

— Ивлин, недей! Аз ще се погрижа. Ще поговоря с нея. Просто се прибери у дома. Моля те. — Той погледна близнаците. — Филип, Каси! Хайде, заведете майка си у дома. Ще дойда по-късно.

Близнаците хванаха Ивлин за ръцете и я отведоха. Но щом доближиха тяхната кола, тя се обърна и изпищя:

— Не позволявай на тази кучка да те баламосва, Чейс. Ще те омотае, както направи с Ричард.

Миранда отстъпи назад колебливо, тя почувства физическа болка от ефекта на това обвинение. Усети как вратата зад гърба й се отваря, тя се улови за нея, за да не падне. Студеното ковано желязо изглежда беше единственото твърдо нещо, на което можеше да се опре, за да спаси живота си. Внезапното изскърцване на пантите на вратата прониза обзелото я объркване. Разбра, че се намира сред съзвездие от маргаритки и че другите са си отишли. Единствените хора в гробището бяха тя и Чейс Тримейн.

Той я наблюдаваше. Стоеше няколко крачки встрани, сякаш не смееше да я доближи. Сякаш беше някакво опасно животно. Тя виждаше подозрението в тъмните му очи, напрежението в позата му. Колко аристократичен вид имаше днес в смолисточерния си костюм, така далечен, така недостижим. Сакото подчертаваше широките му рамене и тясна талия. Разбира се, беше по поръчка. Един истински Тримейн не би и погледнал някой парцал. Въпреки това, й беше трудно да повярва, че този мъж с цигански очи и катранена коса е от рода Тримейн.

В продължение на цяла година тя често насочваше поглед към портретите в издателството. Висяха на стената срещу бюрото й, пет поколения Тримейн, всичките червендалести и синеоки. Портретът на синеокия Ричард чудесно се вписваше. Портретът на Чейс Тримейн, поставен на същата тази стена, би изглеждал като грешка.

— Защо дойдохте, госпожице Уд? — попита той.

Тя вдигна брадичка…

— Защо да не дойда?

— Не е подходящо, най-меко казано.

— Напротив, много е подходящо. Аз го обичах. Ние бяхме… ние бяхме приятели.

— Приятели? — Гласът му изтъня от присмех и недоверие. — Така ли го наричате?

— Вие нищо не знаете.

— Знам, че сте били повече от приятели. Как да наречем връзката ви, госпожице Уд? Любовна афера? Романтична история?

— Спрете!

— Кратко горещо търкулване върху ложето на шефа.

— Спрете, по дяволите! Не беше така.

— Не, разбира се, че не. Вие сте били просто приятели.

— Добре, добре… — Тя извърна поглед, за да не види той сълзите й. Тихо додаде: — Бяхме любовници.

— Най-после. Изрекохте го.

— И приятели, най-вече приятели. Как ми се иска да бяхме останали само приятели.

— На мен също. Поне щеше още да е жив.

Тя настръхна. Обърна се отново към него и каза:

— Аз не съм го убила.

Той въздъхна.

— Разбира се, че не сте вие.

— Той беше вече мъртъв. Аз го намерих.

— Във вашата къща, във вашето легло.

— Да, в моето легло.

— Вижте, госпожице Уд. Не съм нито съдия, нито съдебен заседател. Не си хабете думите за мен. Тук съм само, за да ви кажа да стоите настрана от семейството. На Ивлин и без това й е много тежко. Няма нужда непрекъснато да й напомняте за това. Ако е необходимо, ще вземем заповед за задържане, за да ви държим настрана. Един погрешен ход и отново ще се върнете в затвора. Където ви е мястото.

— Всички сте еднакви — рече тя. — И вие Тримейн, и Деболт. Всички сте направени от фина мая. Не като нас останалите, които можем да бъдем изтрити и захвърлени, където ни е мястото.

— Не става въпрос от каква мая сме замесени. Става дума за хладнокръвно убийство. — Той пристъпи към нея. Тя не се помръдна. Не можеше, гърбът й опираше във вратата. — Какво точно се случи? — попита той и се приближи още. — Да не би Ричард да е нарушил някой свещен обет? Да не би да е отказал да напусне съпругата си? Или просто е дошъл умът му и е решил да скъса?

— Не това се случи.

— А какво?

— Аз го зарязах.

Чейс се взря в нея, по всяка бръчица на лицето му се четеше скептицизъм.

— Защо?

— Защото всичко свърши. Всичко между нас беше грешка. Аз исках да се измъкна. Вече бях напуснала вестника.

— Той ви уволни?

— Аз напуснах. Погледнете в папките, господин Тримейн. Ще откриете моята оставка. С дата отпреди две седмици. Имах намерение да напусна острова. И да отида някъде, където нямаше да се налага да го виждам всеки ден. Някъде, където нямаше непрекъснато да ми се напомня каква бъркотия сътворих.

— Къде щяхте да заминете?

— Нямаше значение. Просто надалеч. — Тя извърна поглед към надгробните камъни. Далеч зад гробището се стелеше морето. Тя го съзираше между дърветата. — Израснах само на петдесет мили оттук. Точно отсреща. Този залив е моят дом. Винаги съм го обичала. Но единственото нещо, което успях да измисля, беше да се махна. — Тя се обърна към него. — Вече се бях освободила от него. Бях на половината път към щастието. Защо да убивам Ричард?

— Защо той беше във вашата къща?

— Настояваше да ме види. Аз не желаех да го виждам. Затова излязох и тръгнах да се поразходя. Когато се върнах, го намерих.

— Да, чух вашата версия. Разказът ви е, ако не друго, то последователен. И логичен.

— И съдържа истината.

— Истина, измислица. — Той сви рамене. — Във вашия случай всичко се смесва, не е ли така?

Той внезапно се обърна и тръгна нагоре по алеята на гробището.

— Ами ако всичко това е истината? — извика след него тя.

— Стойте настрана от семейството, госпожице Уд! — извика през рамо Чейс. — Или ще се наложи да се обадя на Лорн Тибетс.

— Един момент, приемете варианта, че не съм го убила аз. Някой друг го е направил.

Той продължаваше да се отдалечава.

— Може би е някой, когото познавате! — извика тя. — Помислете за това! Или вече знаете, но искате аз да понеса вината? Кажете ми, господин Тримейн! Кой, всъщност, уби брат ви!

При тези думи Чейс внезапно спря. Знаеше, че трябва да продължи да върви. Знаеше, че е грешка да води с тази жена този ненормален диалог. Наистина беше ненормален или по-скоро тя беше ненормална. Но той не можеше да си тръгне, още не. Думите, които току-що изрече, отвориха прекалено много ужасяващи възможности. Той бавно се обърна към нея. Тя стоеше абсолютно неподвижна с поглед, втренчен в него. Следобедното слънце обливаше косите й с медена светлина. Тази красива коса сякаш скриваше лицето й. Тя изглеждаше учудващо крехка в черната рокля, сякаш силният повей щеше да я отвее.

Беше ли възможно? Наистина ли тази жена е взела ножа? Надигнала острието над тялото на Ричард? И го е забила с толкова много ярост и сила, че върхът е проникнал чак до гръбначния стълб?

Той бавно тръгна към нея.

— Ако вие не сте го убила, кой го е убил?

— Не знам.

— Твърде отчайващ отговор.

— Той имаше врагове…

— Достатъчно гневни, за да го убият ли?

— Той управляваше вестник. Знаеше разни неща за дадени хора в града. И не се страхуваше да публикува истината.

— Кои хора? За какъв скандал става въпрос?

Той забеляза, че тя се колебае. Чудеше се дали не измисля някоя нова лъжа.

— Ричард пишеше статия за един местен предприемач Тони Графам. Управител е на компания „Стоун Коуст Тръст“. Ричард казваше, че има доказателства за измама…

— Брат ми плащаше на репортерите за тази работа. Защо ще се занимава сам да пише статии?

— Беше негово лично разследване. Беше решен да съсипе „Стоун Коуст“. Оставаше му само още едно последно доказателство. После щеше да публикува.

— И направи ли го?

— Не. Статията трябваше да се появи преди две седмици. Но не стана.

— Кой я спря?

— Не знам. Трябва да говорите с Джил Викъри.

— Главната редакторка?

Миранда кимна.

— Тя знаеше, че статията се работи, но не беше много въодушевена от идеята. Ричард ръководеше проучването на материала. Дори беше склонен да рискува да си навлече процес за клевета. Всъщност, Тони Графам вече го беше заплашил, че ще го даде под съд.

— Значи, имаме един удобен заподозрян. Тони Графам. Има ли други?

Тя се поколеба.

— Ричард не беше от популярните хора.

— Ричард? — Той поклати глава. — Съмнявам се. Аз бях братът, който имаше проблеми с популярността.

— Преди два месеца намали заплатите на някои служители в „Хералд“. Освободи една трета от персонала.

— А-ха, значи имаме повече заподозрени.

— Нарани хората. Цели семейства…

— Включително и собственото си.

— Не знаете колко трудни са времената! Колко отчаяно хората търсят работа! О, той измисли много хубава история. За това колко съжалява, че освобождава хората от работа. Колко го боли като всеки друг. Беше свинщина. По-късно го чух да приказва със счетоводителя си. Каза „отрязах сухите дървета, както ме посъветва“. Сухите дървета. Тези служители са работили в „Хералд“ от години. Но Ричард държеше парите. Можеше да се справи и със загубата.

— Той беше бизнесмен.

— Да, точно това беше той.

Разрошените й от вятъра коси наподобяваха танцуващи пламъци. Тя беше необуздан, силен огън, изпълнен с гняв срещу него, срещу Ричард, срещу семейство Тримейн.

— Значи увеличихме списъка на заподозрените — рече той. — Всички онези бедни души, които са загубили работата си. И семействата им. Защо не минем към децата на Ричард? Към тъста му? Или съпругата му?

— Да, защо не към Ивлин?

Чейс изпръхтя с отвращение.

— Много сте добра, знаете ли? Всичкият този дим, дето го пускате. Но не можете да ме убедите. Надявам се, че и съдебните заседатели няма да се поддадат. Надявам се, че сте им толкова прозрачна, че ще ви накарат да си платите.

Тя го гледаше безмълвно. Изведнъж всичкият огън и гняв я напуснаха.

— Вече платих — прошепна тя. — Ще плащам цял живот. Защото съм виновна. Не за убийството му. Аз не съм го убила. — Тя преглътна и извърна поглед. Той не виждаше лицето й, но усещаше страданието в гласа й. — Виновна съм, че бях глупачка. И наивница. Виновна съм за това, че повярвах не в когото трябва. Но това беше преди да го опозная. След това като го опознах, се опитах да си отида. Исках да го направя, докато все още бяхме… приятели.

Тя вдигна ръка и бързо я прокара през лицето си. Внезапно го порази смелостта й. Не безсрамието, както си помисли, когато я видя по-рано днес, а истински, поразителен кураж.

Тя отново вдигна глава и го погледна. Върху миглите й блестяха сълзите, които се беше опитала да избърше. Той внезапно почувства лудо желание да докосне лицето й, да изтрие влагата от сълзите. Друго, също толкова лудо желание го обзе, това беше желанието на мъжа да опита вкуса на устните й, мекотата на косите й. Той тутакси отстъпи назад, сякаш бягаше от опасен огън… „Разбирам защо се е влюбил в нея Ричард. При други обстоятелства аз също бих могъл да се влюбя.“

— О, боже — измърмори ядно тя. — Какво значение има сега какво съм чувствала? Към вас или към всеки друг? — Без да го погледне тя тръгна нагоре по автомобилната алея.

Внезапното й тръгване сякаш остави празнина.

— Госпожице Уд? — извика той. Тя продължи да върви. Той пак извика: — Миранда! — Тя се спря. — Имам един въпрос към вас. Кой плати гаранцията ви?

Тя бавно се обърна и го погледна.

— Вие ми кажете — отвърна.

После си тръгна.

 

 

Миранда вървя дълго до издателството. Покрай познати улици и магазини, покрай хора, които познаваше. Това беше най-лошото. Тя усещаше как я наблюдават през витрините. Виждаше ги как се събират и си шушукат. Никой не излезе, за да й каже нещо направо в лицето. Нямаше нужда. „Липсва ми само една алена буква, извезана на гърдите. «У» за убийца“, помисли си тя.

С насочен право напред поглед тя тръгна нагоре по Лимърок стрийт. Пред нея се изправи сградата на „Хералд“, тухлено убежище от всичките тези очи, които я следяха. Мина през двойната стъклена врата и влезе в редакционната зала.

Вътре всички спряха да работят.

Тя почувства как стреснатите им погледи я нападат.

— Здравей, Миранда — каза един хладен глас.

Миранда се обърна. Джил Викъри, главната редакторка, се измъкна от служебния си кабинет. От погребението не беше се преобличала. Черният цвят изглеждаше доста елегантно на фона на тъмните коси на Джил и кожата й с цвят на слонова кост. При всяка крачка късата й пола се потъркваше с леко шушнене в чорапите.

— Мога ли с нещо да ти помогна? — любезно попита Джил.

— Аз… Дойдох да прибера нещата си.

— Да, разбира се. — Джил неодобрително погледна останалите служители, които все още стояха с отворени уста. — Толкова ли сме ефективни, че работата ни свърши?

Тутакси всички се заеха със задълженията си.

Джил погледна Миранда.

— Позволих си да изчистя бюрото ти. Всички неща са в една кутия на долния етаж.

Миранда беше толкова благодарна на Джил за вежливостта й, че почти не изпита раздразнение от факта, че съвсем хладнокръвно са изпразнили бюрото й.

— Имам някои неща и в шкафчето.

— Сигурно са още там. Никой не ги е пипал.

Настъпи тишина.

— Е — каза Джил като прелюдия, за да избегне неудобна ситуация. — Пожелавам ти късмет. Каквото и да се случи. — Тя тръгна към кабинета си.

— Джил? — извика Миранда.

— Да.

— Чудех се защо онази статия за Тони Графам не излезе.

— Има ли значение? — изненадано повдигна вежди Джил.

— Да.

Джил сви рамене.

— Беше решение на Ричард. Той спря историята.

— Ричард ли? Но той работеше върху нея месеци наред.

— Не мога да ти кажа мотивите му. Не са ми известни. Просто я спря. А и не мисля, че изобщо е писал такава статия.

— Но той ми каза, че е почти готова.

— Проверих папките му. — Джил се обърна и тръгна към кабинета си. — Съмнявам се, че е стигнал по-далеч от събирането на материал. Нали го знаеш, Миранда? Цар на изявленията.

Миранда с недоумение погледна след нея. Цар на изявленията. Болеше я да си го признае, но така беше, имаше голяма доза истина в това определение.

Хората отново се втренчиха в нея.

Тя тръгна надолу по витата стълба и влезе в дамската съблекалня. Там Ани Беринджър завързваше маратонките си. Беше облечена в обичайния си посмачкан тоалет „а ла репортер“: широки панталони и намачкана памучна риза. В шкафчето й цареше същото безредие, една камара от оваляни дрехи, хавлиени кърпи и книги.

Ани вдигна поглед и вместо поздрав тръсна косите си с кичури, оцветени в сиво.

— Върна се значи.

— Само за да прибера нещата си. — Миранда откри кашона с вещите си, мушнат под една пейка. Измъкна и го занесе до шкафчето си.

— Видях те на погребението — рече Ани. — За това се иска кураж, Мира.

— Не съм сигурна, че кураж е най-точната дума.

Ани затвори вратичката на шкафчето си и въздъхна с облекчение.

— Най-после се чувствам удобно. Просто трябваше да сваля тези погребални одежди. Не мога да мисля върху тези глупави високи токчета. Спират кръвния поток към мозъка ми. — Тя приключи със завързването на маратонките си. — И какво ще се случи сега? Искам да кажа с теб?

— Не знам. Не желая да мисля два или три дни занапред. — Миранда отвори шкафчето си и започна да хвърля нещата си в кашона.

— Носи се мълва, че имаш приятели по високите постове.

— Какво?

— Някой е платил гаранцията ти, а?

— Нямам представа кой може да го е направил.

— Сигурно се досещаш. Или адвокатът ти те е посъветвал да твърдиш, че не знаеш.

Миранда здраво стисна вратичката на шкафчето.

— Недей, Ани. Моля те.

Ани вдигна глава и по лицето й се откроиха всички бръчици и лунички, появили се от дългото стоене на слънце.

— Държа се гадно, нали? Извинявай. Просто Джил ми възложи твоя процес. А на мен не ми харесва, когато се налага да изтипосвам някой стар колега на първа страница. — Тя гледаше как Миранда изпразва шкафчето си и затвори вратата. — Е, мога ли да взема интервю?

— Не съм давала интервю досега.

— Вече съм чувала тези приказки.

— Да не искаш да спечелиш Пулицър? — Миранда се обърна и я погледна право в очите. — Помогни ми да открия кой го уби.

— Но първо ти трябва да ме насочиш.

— Нямам следа.

Ани въздъхна.

— Там е проблемът. Независимо дали си го извършила или не, ти си очевидният заподозрян.

Миранда вдигна кутията и пое нагоре по стълбите. Ани я последва.

— Мислех, че истинските репортери преследват истината — каза Миранда.

— Въпросният репортер си е по принцип мързелив и крои интриги, за да го пенсионират рано.

— На твоята възраст?

— Другия месец навършвам четирийсет и седем. Според мен е добра възраст, за да се оттегли човек. Ако успея да накарам Ървин да ми зададе заветния въпрос, животът ми ще е изпълнен само с бонбонки и телевизионни сълзливи сериали.

— Няма да ти хареса.

— О, да — изсмя се Ани. — Ще съм истински нещастна.

Те влязоха в залата с редакторите. Миранда веднага усети как погледите на всички се насочиха към нея. Без да обръща внимание на публиката, Ани отиде до бюрото си, захвърли ключовете за личното си шкафче в чекмеджето и извади пакет цигари.

— Да имаш случайно огънче? — попита тя Миранда.

— Винаги ме питаш, а аз никога нямам огънче.

Ани се обърна и изкрещя:

— Майлс!

Стажант-репортерът въздъхна безропотно и й подхвърли една запалка.

— После ми я върни — каза той.

— И без това си много млад, за да пушиш — сряза го Ани.

— И ти някога, Беринджър.

Ани се ухили на Миранда.

— Обичам тези момченца-чудо. Дяволски сприхави са.

Миранда не можа да въздържи усмивката си. Тя седна върху бюрото и погледна бившия си колега. Както винаги около Ани се виеше облак цигарен дим. Цигарите й бяха донякъде страст, донякъде опора. Ани беше усвоила репортерския занаят в една редакция в Бостън, където се говореше, че подът бил покрит с цял инч фасове.

— Ти нали наистина ми вярваш? — тихо попита Миранда. — И не мислиш, че…

Ани я погледна право в очите.

— Не, не мисля. И за мързела се пошегувах — рече тя. — Правя едно разследване от известно време и скоро ще имам някакъв резултат. Не го правя, защото сме приятелки или нещо подобно. Искам да кажа, че е възможно да открия нещо, което може да ти навреди. Ето какво трябва да направя.

Миранда кимна.

— Тогава започни с това.

— С кое?

— Открий кой плати гаранцията ми.

Ани кимна.

— Логична първа стъпка.

Вратата на задния офис се отвори. Джил Викъри излезе и огледа залата.

— Отчаян зов за помощ от морето. Платноходка се пълни с вода. Кой ще вземе материала?

— Аз. — Майлс скочи на крака.

— Бреговата охрана е вече на път. Ако се налага вземи катер под наем. Хайде, тръгвай. Нали не искаш да пропуснеш спасяването? — Джил се обърна и погледна Ани.

— Заета ли си?

— Винаги съм заета — сви Ани рамене.

Джил кимна към Майлс.

— Той ще има нужда от помощ. Върви с хлапето. — И тръгна обратно към офиса си.

— Не мога.

Джил се спря и се обърна с лице към Ани.

— Отказваш да изпълниш задачата, която ти възлагам?

— Да, в известен смисъл.

— На какво основание?

Ани бавно и мързеливо изпусна цигарен дим.

— Страдам от морска болест.

 

 

— Знаех си, че тя ще те подведе, Чейс. Просто бях сигурна. Ти не можеш да я разбереш, както аз мога.

Чейс вдигна поглед от стола на входната площадка, където от един час седеше и размишляваше. Забеляза, че Ивлин е свалила черната си рокля и сега носеше някаква безсрамно ярка светлозелена рокля. Знаеше, че трябва да изпитва състрадание към снаха си, но в този момент Ивлин изглежда имаше нужда повече от едно силно питие, отколкото от състрадание. Той без да иска я сравни с Миранда Уд. Миранда, облечена в черната си рокля, която не й стоеше добре, с развети от вятъра коси, така самотна в онова гробище. Чудеше се дали Ричард някога е проумял колко я е наранил или изобщо не го е било грижа.

— Не си промълвил и дума, откакто се прибра — оплака се Ивлин. — Какво ти става?

— А ти колко добре познаваш Миранда Уд? — попита той.

Тя седна и суетно оправи гънките на зелената си рокля.

— Чула съм някои неща. Знам, че е израснала в Бейс Харбър. Учила в някакъв… някакъв държавен университет. Със стипендия. Иначе не можела да си позволи. Наистина, не много добро семейство.

— Какво означава това?

— Мелничари.

— А, отрепките на земята.

— Какво става с теб, Чейс?

Той се изправи.

— Трябва да се поразходя.

— Ще дойда с теб. — Скокна и тутакси разпиля прилежно наредените гънки на роклята си.

— Не. Бих искал да съм сам за известно време. Ако нямаш нищо против.

Според вида й имаше много против, но успя елегантно да го прикрие.

— Разбирам. Всеки има право да скърби по свой начин.

Той почувства осезаемо облекчение, когато се отдалечи от входната площадка. Къщата му действаше потискащо, сякаш тежестта на всичките тези спомени беше наситила въздуха. В продължение на половин час той вървя без посока. Едва когато нозете му го поведоха към града, започна да се движи с ясна цел.

Насочи се направо към издателството.

Поздрави го Джил Викъри, лъскава и привлекателна главна редакторка. Беше точно в стила на Ричард да се заобикаля със страхотни жени. Чейс я беше срещнал по-рано през деня, на погребението. И тогава, и сега тя изцяло играеше ролята на професионалистка.

— Господин Тримейн — поздрави тя и протегна ръка. — Удоволствие е да ви видя отново. Желаете ли да ви разведа?

— Тъкмо се чудех… — Той хвърли поглед из редакционната зала, в която в момента се мяркаха само неколцина от персонала: словослагателят нареждаше някакви реклами, един друг зяпаше в екрана на компютър и раздърпаната репортерка, която пафкаше цигара, докато разговаряше по телефона.

— Да? — попита Джил.

— Дали мога да прегледам някои от папките на брат си?

— Деловите или личните?

— И двете.

Тя се поколеба, но после го поведе към задния офис към една врата, на която пишеше: „Ричард Тримейн, собственик и издател“.

— Нали разбирате, това не са всичките му папки. Повечето той държеше тук, но някои съхраняваше или в дома си, или на вилата…

— Искате да кажете „Роуз Хил“?

— Да. Понякога обичаше да работи там. — Тя посочи бюрото. — Ключът е в най-горното чекмедже. Моля, уведомете ме, ако взимате нещо.

— Нямах намерение.

Тя замълча, сякаш не знаеше дали да му се довери. Но имаше ли избор? В края на краищата, беше брат на издателя. Най-после тя се обърна и излезе.

Чейс изчака да се затвори вратата и отвори шкафа с картотеката. Тутакси намери буквата „У“ и папката на Миранда Уд. Отнесе я до бюрото и я отвори. Оказа се обикновено лично досие. Молбата за работа имаше дата от миналата година, когато Миранда е била на двайсет и осем години. Срещу адрес пишеше Уилоу стрийт 18. На приложената снимка тя се усмихваше. Беше лицето на уверена млада жена, на която всичко в живота тепърва предстои. Едва ли не човек изпитваше болка, когато я гледаше толкова щастлива. Успехът й в университета беше забележителен. Ако не друго, тя беше с по-висока квалификация от тази, необходима за поста на коректор, който заемаше. Срещу въпроса „Защо искате тази работа?“ тя беше отговорила „Израснах край Пенискот Бей. Повече от всичко искам да живея и работя на мястото, което винаги съм наричала свой дом“. Той прелисти книжата и прегледа набързо оценката за полугодието, която беше попълнена от Джил Викъри. Беше отлична. Отгърна на последната страница.

Имаше оставка с дата отпреди две седмици.

До: Ричард Тримейн, издател на „Айлънд Хералд“

„Уважаеми г-н Тримейн,

С настоящото писмо Ви уведомявам, че напускам поста на коректор по лични причини. Ще Ви бъда благодарна, ако ми дадете препоръка, тъй като възнамерявам да потърся работа другаде.“

Това беше всичко. Без обяснения, без съжаление. Дори без намек за обвинение.

„Значи ми е казала истината“, помисли си той. Тя наистина е напуснала работата си.

— Господин Тримейн? — Джил Викъри се беше върнала. — Търсите ли нещо конкретно? Може би аз ще успея да ви помогна?

— Може би.

Тя влезе и елегантно се настани на стола срещу него. Погледът й веднага попадна на папката върху бюрото.

— Виждам, че сте взел служебното досие на Миранда.

— Да. Опитвам се да разбера какво се е случило. Защо го е направила.

— Мисля, че би трябвало да знаете, че тя беше тук преди малко.

— В сградата ли?

— Дойде да си прибере нещата. Радвам се, че избягнахте една неочаквана среща с нея.

— Аз също — кимна той.

— Господин Тримейн, нека ви кажа колко много съжалявам за брат ви. Беше прекрасен човек и невероятен автор. Той истински вярваше в силата на писаното слово. Ще ни липсва.

Беше лукава реч, но тя толкова искрено я поднесе, че той едва ли не повярва на тона й. Със сигурност Джил Викъри беше усвоила до съвършенство етикета.

— Доколкото знам, Ричард подготвял някаква история за печат — каза той, — за някаква компания „Стоун Коуст Тръст“. Вие запозната ли сте?

Джил въздъхна:

— Защо непрекъснато се говори за тази статия?

— Някой друг интересува ли се?

— Миранда Уд. Преди малко попита за това. Отвърнах й, че доколкото знам, статията изобщо не е била написана. Е, поне аз никога не съм я виждала.

— Но е била предвидена в графика, нали?

— Докато Ричард не я свали.

— Защо?

Тя седна на стола и плавно отстрани косите от лицето си.

— Не зная. Подозирам, че не е имал достатъчно доказателства, за да я пусне за печат.

— А каква, всъщност, е историята на „Стоун Коуст Тръст“?

— Провинциална история, не би заинтригувала външни хора.

— А мен?

— Става въпрос за правата на предприемачите. „Стоун Коуст“ купува имоти по северния бряг. Всъщност в близост до „Роуз Котидж“, а вие сам знаете колко е прекрасно там. Девствена брегова ивица, девствени дървета. Президентът на „Стоун Коуст“, Тони Графам, твърдеше, че ще съхрани мястото непокътнато. После се чуха слухове за първокласен строеж. А по-късно, преди около месец, планът на този парцел бе променен, от консервация премина в курорт. И сега предстои преустройството му.

— За това ли е цялата статия?

— Накратко, да. Мога ли да ви попитам защо се интересувате?

— Заради нещо, което ми каза Миранда Уд. Че други хора са мотивирани да искат смъртта на брат ми.

— В такъв случай, тя преувеличава. — Джил се изправи. — Но едва ли можем да я обвиняваме, че се опитва да прави това. Няма за какво друго да се хване.

— Мислите ли, че ще я осъдят?

— Не бих искала да предполагам. Но от това, което ми казват колегите, изглежда съвсем възможно.

— Искате да кажете онази репортерка? Ани, каква беше фамилията й?

— Ани Беринджър. Да, тази история е поверена на нея.

— Мога ли да говоря с нея?

Джил се намръщи.

— Защо?

— Не знам — поклати той глава. — Предполагам, че просто се опитвам да разбера коя е всъщност тази Миранда Уд. Защо ще убива човек? — Той се облегна назад и прокара ръка през косата си. — Все още не мога да наредя парченцата на пъзела. Мислех си, че може би някой, който е в течение на случая, който я познава добре…

— Да, разбирам ви. — Думите звучаха състрадателно, но очите й бяха безразлични. — Ще повикам Ани да поговорите с нея.

Тя излезе. След миг се появи Ани Беринджър.

— Влезте — рече Чейс. — Седнете.

Ани затвори вратата и седна на стола срещу него. Имаше вид на репортер с къдравата си червена коса със сиви кичури, с проницателните си очи, и бръчките около тях. Освен това, вонеше на цигари. Това му напомни за баща му. Липсваше й само дъхът на уиски. Добрата стара миризма, типична за новинарите.

Тя го наблюдаваше с подчертана подозрителност.

— Шефката каза, че искате да говорим за Миранда.

— Достатъчно добре ли я познавахте?

— По-точно „познавам“ я. В сегашно време. Да, познавам я достатъчно добре.

— Какво мислите за нея?

Тя разтегна устни в усмивка.

— Правите свое собствено разследване, а?

— Наречете го търсене на истината. Миранда Уд отрича да е убила брат ми. Вие какво мислите?

Ани запали цигара.

— Знаете ли, едно време в Бостън пишех за полицейските сензации.

— Значи, знаете какво представлява убийството.

— На теория. — Тя се облегна назад и замислено изпусна облаче дим. — Миранда е имала мотив. О, ние всички знаехме за връзката й. В тази редакционна стая е трудно да се скрие нещо подобно. Опитвах се да й говоря да се откаже. Но нали знаете, тя следва сърцето си. И това й навлече неприятности. Но това не означава, че го е направила тя. Че го е убила. — Ани изтръска цигарата си. — Мисля, че не е тя.

— Тогава кой?

Ани сви рамене.

— Смятате ли, че има връзка с историята за Тони Графам?

Ани тутакси вдигна вежди.

— Бързо надушвате. Този репортерски нюх сигурно се предава по наследство в семейството.

— Миранда Уд твърди, че Ричард имал намерение да пусне някаква история. Вярно ли е?

— Той така каза. Знам, че я пишеше. Трябваше да провери още няколко подробности, преди да я пусне за печат.

— Какви подробности?

— Финансови данни за „Стоун Коуст Тръст“. Тъкмо беше намерил някаква счетоводна информация.

— Защо статията не е стигнала до печат?

— Честно ли? — изсумтя Ани. — Защото Джил Викъри не искаше да рискува да си навлече процес за клевета.

Чейс се намръщи.

— Но тя казва, че няма такава статия. Че Ричард никога не я е писал.

Ани изпусна едно последно облаче дим и смачка цигарата си в пепелника.

— Ето ви една сентенция, господине — рече тя и го погледна в очите. — Никога не се доверявайте на издателя си.

 

 

Съществуваше или не такава статия?

Следващият един час Чейс прекара в кабинета на Ричард като преглеждаше папките му. Не намери нищо на буквата „Г“ за Графам, нито на „С“ за „Стоун Коуст Тръст“. Изпробва още няколко заглавия, но нито едно от тях не даде резултат. Дали Ричард не държеше папката в дома си?

Късно следобед той се върна в къщата. За негово облекчение, Ивлин и близнаците бяха излезли. Цялата къща беше на негово разположение. Отиде направо в кабинета на Ричард и продължи да търси папката на Графам.

Не я намери. Но Миранда твърдеше, че тя съществува. Ани Беринджър казваше същото.

Ставаше нещо странно, нещо, което засилваше съмнението му във вината на Миранда. Той прехвърли наум всички пропуски в следствието. Липсата на отпечатъци върху оръжието на убийството. А и самата жена беше горда и неотстъпчива в протеста си, че е невинна. Отказа се от опитите си да разубеждава сам себе си, че не бива да прави следващия си ход. Нямаше друг начин. Не и ако искаше да узнае нещо повече. Не и ако искаше да разсее съмненията.

Трябваше да говори с Миранда. Облече якето си и излезе в мрака. След три блока зави по „Уилоу стрийт“.

Точно както си го спомняше, чист квартал на хора от средната класа с гостоприемни входни площадки и добре поддържани морави отпред. В сумрака той едва различаваше номерата на къщите. Още няколко къщи в далечината нагоре по улицата се затвори с трясък мрежата против комари. Видя как една жена започна да слиза по стъпалата на входната площадка и се насочи към него по тротоара. Разпозна силуета й, гъстия облак от коси, тънката й фигура в джинси. Направи само няколко крачки, когато го забеляза и тутакси замря на мястото си.

— Трябва да говоря с вас — каза той.

— Дадох ви обещание, спомняте ли си? — отвърна тя. — Да не доближавам вас или семейството ви. Е, аз държа на думата си. — Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

— Не става дума за това. Трябва да ви задам някои въпроси относно Ричард.

Тя продължи да върви.

— Ще ме изслушате ли?

— Точно така се забърках в тази каша — отвърна тя рязко през рамо. — Като послушах един друг Тримейн.

Той безпомощно гледаше как тя бързо се отдалечава нагоре по улицата. Нямаше смисъл да я преследва. Беше се отдалечила на една сграда разстояние и по стойката на раменете й той разбра, че тя няма намерение да промени решението си. Всъщност тя тъкмо слезе от тротоара и сега пресичаше улицата, сякаш за да постави и пътя като преграда между тях.

„Забрави я“, помисли си той. „Като е толкова упорита и не желае да слуша, нека да отиде в затвора.“

Чейс се обърна и тръгна в противоположната посока. Тогава край него мина кола. Едва ли щеше да я забележи, ако светлините й не бяха изключени. Само няколко крачки трябваше да направи, за да установи този факт. Спря и се обърна. В далечината тънката фигура на Миранда пресичаше улицата.

Колата вече се беше придвижила до половината на сградата.

„Шофьорът ще я види навреме, помисли си той. Трябва да я види.“

Изведнъж двигателят на колата заръмжа застрашително. Гумите изскърцаха. Колата излетя напред като боботещ в тъмнината масивен облак от стомана и пушек.

Насочи се право към Миранда.