Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (3)

Трета глава

То наистина беше най-грозното куче на земята. Госпожица Лайла Сейнт Джон изпитваше към домашния си любимец смесени чувства на обич и съжаление. Сър Оскар Хенри Сан Анджело III, или Ози, беше рядка порода, позната под името португалски ватердог. Госпожица Сейнт Джон не беше съвсем наясно с достойнствата на тази изключителна порода. Тя подозираше, че е някаква шега на генетиците. Племенницата й го беше връчила с думите „Да ти прави компания, леличко“ и оттогава насам госпожица Сейнт Джон се опитваше да се сети какво точно имаше племенницата й против нея. Не че Ози нямаше абсолютно никаква опрощаваща стойност. Той не хапеше, не тормозеше котката. Беше задоволителен пазач. Но ядеше като кон, имаше резките движения на мишка и никак не можеше да прости, ако забравеха да го изведат два пъти през деня. Заставаше до вратата и започваше да вие.

Точно, както в момента.

О, госпожица Сейнт Джон познаваше това изражение. Въпреки че всъщност от толкова много козина не можеше да види очите на животното, тя знаеше какво означава изражението им. С въздишка отвори вратата. Черното кълбо козина буквално се търкулна по стъпалата на входната площадка и пое към гората. Госпожица Сейнт Джон нямаше избор и го последва. Беше топла вечер, неподвижен и сладък сумрак, целунат от лятна магия. Нямаше да се учуди, ако видеше нещо необикновено тази вечер. Кошута или може би млад елен, или лисиче, или дори бухал. Тя уверено се движеше между дърветата, следвайки кучето си. Забеляза, че те са наредени в права линия в посока „Роуз Хил Котидж“, лятната резиденция на семейство Тримейн. Каква трагедия е смъртта на Ричард Тримейн. Тя не харесваше кой знае колко този мъж, но на този самотен път единствените вили бяха нейната и на Тримейн. И по време на разходките си понякога го виждаше през прозореца, съсредоточен над бюрото си. Той винаги е бил любезен и почтителен с нея, но тя подозираше, че в голяма степен това уважение беше механично и абсолютно неистинско. Той не се занимаваше със застаряващи жени, просто ги понасяше.

Но що се отнася до младите жени, е, тя беше чувала, че това е друга работа.

Безпокояха я откритията около смъртта му. Не толкова фактът, че е убит, а самоличността на обвиняемата. Госпожица Сейнт Джон се беше запознала с Миранда Уд и няколко пъти водеха разговори. На този малък остров, посред зима, само младоците фанатици се осмеляваха да шофират по заледените пътища, за да присъстват на срещите на местния градински клуб. Именно там госпожица Сейнт Джон се беше запознала с Миранда. Седяха една до друга по време на някаква лекция за триплоиден невен, също и на лекцията за култивирането на глоксиния. Миранда се държеше любезно и почтително, и то без преструвки. Чудесно момиче, в очите й нямаше и следа от неискреност. Госпожица Сейнт Джон смяташе, че жена, която така страстно обичаше цветята, живите и растящи същества, просто не може да е убийца. Притесняваха я всичките тези жестоки коментари, които се носеха из града тези дни. Миранда Уд, убиец? Инстинктите на госпожица Сейнт Джон не приемаха тази мисъл, а те бяха винаги, ама винаги много добри.

Ози скокна край последните дървета и се изстреля към „Роуз Хил Котидж“. Госпожица Сейнт Джон покорно го последва. Именно тогава видя между дърветата да блещука светлина. Идваше от вилата на Тримейн. В същия миг изчезна. Тя внезапно спря, през главата й мина зловеща мисъл. Единственият човек, който използваше вилата, беше Ричард. Но той беше мъртъв.

Рационалната част от мозъка й, тази част, която обикновено напътстваше госпожица Сейнт Джон в ежедневния й живот, взе превес. Разбира се, сигурно е някой от семейството. Може би Ивлин е дошла да опакова любовните афери на съпруга си.

Въпреки това, госпожица Сейнт Джон не можеше да се отърси от обзелото я неспокойствие. Тя пресече автомобилната алея и се приближи до стъпалата на входната площадка.

— Ало? — извика тя. — Ивлин? Каси?

Почукването й остана без отговор.

Тя се опита да надникне през прозореца, но вътре беше тъмно.

— Ало? — извика отново, този път по-силно. Стори й се, че чу леко тупване някъде из вилата. Последва тишина.

Ози започна да лае. Той танцуваше по входната площадка, а ноктите му барабаняха по дървения под.

— Тихо! — сряза го госпожица Сейнт Джон. — Седни.

Кучето изскимтя, седна и я удостои с очевидно наранен поглед.

Госпожица Сейнт Джон постоя за миг, заслушана, но не чу нищо, освен тупането на опашката на Ози по площадката. Дали да не позвъни на полицията. По целия път на връщане към вилата си тя обмисляше този ход. Щом се прибра във веселата си малка кухничка, самата идея й се стори толкова глупава и паническа. Пътят до северния бряг отнемаше поне половин час шофиране. Местната полиция с нежелание щеше да изпрати някой, който след като измине цялото това разстояние, щеше да намери какво? Една неправдоподобна история? Освен това, какво ли в „Роуз Хил Котидж“ би заинтригувало крадците?

— Това е плод на въображението ми. Или на влошеното ми зрение. В края на краищата, когато човек е на седемдесет и четири, трябва да е готов да приеме, че способностите му са се поизменили.

Ози направи едно тясно кръгче, легна и тутакси заспа.

— Боже господи — каза госпожица Сейнт Джон, — та аз говоря на кучето си. Коя ли е следващата част от мозъка ми, която ще се скапе?

 

 

Съдебната зала беше пълна. Една дузина хора бяха върнати на входа, а това дори не беше същинският процес, а дело за поръчителство, една формалност, която според закона трябва да се изпълни четиридесет и осем часа след задържането.

Чейс, който седеше на втория ред с Ивлин и баща й, подозираше, че процедурата ще е кратка. Фактите бяха непоклатими, а вината на заподозряната безспорна. Няколко думи на съдията, удар на чукчето и всички ще са напуснали залата. А убийцата ще се прибере в килията си, където й е мястото.

— Дяволски цирк, ето какво е всичко това — изръмжа бащата на Ивлин, Ноа Деболт.

Среброкос, с дрезгав глас, на шейсет и шест, той все още изглеждаше внушително, както винаги. Чейс почувства несъзнателна потребност да изправи гърба си и да внимава с обноските си. В присъствието на Ноа Деболт човек не можеше да се държи отпуснато, а ставаше любезен и почтителен, дори да беше на възраст.

Дори да беше шефът на полицията, отбеляза Чейс, когато Лорн Тибетс се спря и учтиво докосна шапката си за поздрав към Ноа.

Високопоставените лица заемаха местата си. Прокурорът от Бейс Харбър седеше до масата и прелистваше купчина документи. Изпъчени в униформите си и със зализани надолу коси, Лорн и Елис, представители на половината местни полицейски сили, седнаха в ляво. Дори си бяха направили път на косата си от една и съща страна. Адвокатът на защитата, младок, облечен с костюм, чиято цена изглежда беше два пъти по-висока от годишната му заплата, се суетеше около ключалката на коженото си куфарче.

— Би трябвало да прочистят това място — изгрухтя Ноа. — Кой, по дяволите, пусна всички тези зяпачи? Това нещо аз го наричам нашествие в личното пространство.

— Достъпът е свободен, татко — мрачно рече Ивлин.

— Има хора и хора. На тези мястото им не е тук. Не е тяхна работа. — Ноа се изправи и махна към Лорн, но лицето на намазаната с брилянтин коса на полицейския началник беше обърнато напред. Ноа се огледа за съдебния пристав, но той беше изчезнал зад една странична врата. В безсилието си Ноа седна обратно на стола си.

— Не знам накъде е тръгнал този град — промърмори той. — Всичките тези нови хора. Вече нямат чувство за приличие.

— Тихо, татко — пошушна Ивлин. После разгневено измърмори — Къде са близнаците? Защо не са тук? Искам съдията да ги види. Горките деца без баща.

Ноа изпръхтя:

— Те са вече големи. Никого няма да впечатлят.

— Ето там, виждам ги — обади се Чейс, забелязвайки Каси и Филип няколко реда по-назад. Сигурно са се промъкнали по-късно с останалите зяпачи.

Значи публиката си е на мястото, помисли си той. Чакаме само главните действащи лица. Съдията и обвиняемата.

В същия миг се отвори една странична врата. Съдебният пристав с ръст на маймуна се появи отново. Той държеше доста по-дребния затворник. Когато сега за втори път видя Миранда, Чейс бе поразен от факта, че тя е много по-бледа, отколкото си я спомняше. И колко по-крехка. Върхът на главата й едва достигаше рамото на пристава. Беше облечена със синя пола и обикновена бяла блузка, облекло, което несъмнено нейният адвокат беше избрал, за да изглежда в него невинна. Косата й беше хваната отзад в спретната и подрязана опашка. Нямаше и помен от необузданост и поквара. Разкошните й кестеняви кичури бяха опитомени от простичко ластиче. Не носеше нито бижута, нито грим. Бледността на бузите й не беше резултат от ефектите на пудрата за лице.

Докато вървеше към масата на защитата, тя погледна множеството един-единствен път. Погледът й обходи цялата зала и се спря на Чейс. Само за няколко секунди очите им се срещнаха, това беше като надзъртане зад крехката й маска на самообладание. В изражението й той забеляза гордост. Прочиташе го и в езика на тялото й — изправена, с вдигната брадичка. Всички останали в залата също щяха да забележат и възненавидят тази показност на достойнство. Щяха да си помислят: „безсрамна убийца“. Жена без покаяние, без срам. Как би желал и той самият да чувства същото към нея. Вината й би изглеждала още по-неоспорима, а наказанието й още по-справедливо.

Но той знаеше какво се крие зад маската. Два дни по-рано го беше забелязал, но беше твърде горд да го покаже.

От мига, в който Миранда влезе в залата, нищо не изглеждаше реално. Стъпалата и нозете й омекнаха. Всъщност, беше благодарна на съдебния пристав, че я държи здраво, докато влизаха през страничната врата. Всички лица от публиката се завъртяха като във водовъртеж, ако може да се нарече публика пълната със зяпачи зала. Как по друг начин да ги нарече човек? Публика, дошла да гледа нейното представяне, едно действие в театъра на нейния живот. Половината искаха да я обесят, другата половина искаха да я гледат. Докато бавно обхождаше с поглед залата, тя видя познати лица. Там бяха колегите й от „Хералд“, главната редакторка Джил Викъри, която имаше вид на лъскав професионалист, и репортерите Ани Беринджър и Тай Уейнгардт, и двете облечени в стил класически разчорлени писателки. Трудно можеше да се каже, че са приятелки, или поне, че бяха. По лицата на всички се четеше съзнателно равнодушие.

По-нататък Миранда забеляза едно-единствено приятелско лице на стария господин Ланцо, неин съсед. Той с устни й казваше: „С теб съм, скъпа!“. Тя едва не му се усмихна.

После погледът й отново се премести и се спря върху каменното лице на Чейс Тримейн. Усмивката на устните й тутакси се стопи. От всички лица в залата, единствено неговото събуждаше у нея най-силно желание да се смали и да се скрие в някоя тъмна дупка, където да се спаси от погледа му присъда. Лицата до него бяха също толкова укоряващи. Облечена в черно, вдовицата Ивлин Тримейн приличаше на бледна смъртна маска. До нея седеше баща й Ноа Деболт, градският патриарх, човек, който само с един стоманен поглед можеше да умъртви духа на всеки, посмял да го обиди. Сега той беше насочил отвратения си поглед към Миранда.

Съдебният пристав насочи заподозряната към масата на защитата. Тя хрисимо приседна до адвоката си, който я поздрави сковано с кимване. Рандъл Пелам беше завършил университет, включен в известния списък „Айви Лийг“ и облеклото му за случая беше безупречно, но когато Миранда зърна лицето му, си помисли само, че е много млад. Това я караше да се чувства на средна възраст, въпреки своите двайсет и девет години. При все това, тя нямаше кой знае какъв избор. На остров Шепърдс имаше само двама практикуващи адвокати. Другият беше Лес Харди, човек с опит, чудесна репутация и съответна тарифа. За съжаление, в списъка с клиентите на Харди бяха имената на Деболт и Тримейн.

Рандъл Пелам не беше изправен пред такъв конфликт в интересите на клиентите си, но от друга страна, и клиентите му не бяха много. Като новодошъл в града, с готовност и желание представляваше всеки, било това и местната убийца.

Тя тихо попита:

— Всичко наред ли е, господин Пелам?

— Само оставете на мен да говоря. Седнете там и си придайте невинен вид.

— Аз съм невинна.

Но Рандъл Пелам не отговори.

— Моля станете. Влиза съдия Хърбърт Си Клименко — обяви приставът.

Всички се изправиха.

Звук от тътрузещи се нозе даде знак за пристигането на съдия Клименко, чието присъствие зад бюрото предизвика скърцане. Подобно на торба стари кокали той се намести на стола си. Потършува в джобовете си и най-после успя да закрепи на носа си чифт очила.

— Той е пенсиониран — прошепна глас на първия ред.

— Знаете ли, казват, че е изкуфял?

— Казват също, че е и глух! — отвърна на репликата съдия Клименко. След това удари с чукчето по масата. — Обявявам заседанието на съда за открито.

Делото за поръчителство започна. Миранда се вслуша в съвета на адвоката си и го остави да говори. В продължение на четирийсет и пет минути тя не пророни и дума, докато двама мъже, единият от които едва познаваше, а другият изобщо не познаваше, спореха по въпроса за нейната свобода. Та нали не те трябваше да решават дали е виновна или невинна. Това беше задача на процеса. Днес трябваше да се вземе незабавно решение по един друг въпрос: дали тя да бъде освободена преди започването на процеса?

Прокурорът изложи цял куп причини, поради които обвиняемата трябваше да остане в ареста. Тежестта на доказателствата. Опасност за обществото. Неоспорим риск, че може да избяга. „Жестокото престъпление“, обяви той, „говори за бруталната природа на подсъдимата“. Миранда не можеше да повярва, че чудовището, за което говореше той, беше самата тя. „Всички ли си мислят, че съм такава?“, чудеше се тя и усещаше в гърба си погледите на публиката. „Че съм зла? Че бих убила отново?“

Вниманието й се върна към настоящето, едва когато два пъти я помолиха да стане за решението на съдия Клименко. Треперейки, тя се изправи на крака и вдигна поглед към очите, които се взираха в нея над двуфокусните стъкла.

— Дава се право на освобождаване срещу гаранция от сто хиляди долара в брой или двеста хиляди обезпечена собственост. — Чукчето удари по масата. — Съдът закрива заседанието.

Миранда беше шокирана. Публиката се изнизваше покрай нея, но тя остана неподвижна и отчаяна.

— Това е най-доброто, което можех да направя — прошепна Пелам.

Гаранцията можеше да бъде и един милион. Никога нямаше да ги събере.

— Хайде, госпожице Уд — подкани я съдебният пристав. — Време е да се връщаме.

Тя мълчаливо тръгна през залата, ескортирана, пред погледите на всички любопитни очи. Само за миг се спря, за да погледне Чейс Тримейн. Когато погледите им се срещнаха, стори й се, че за секунда видя пламъчето на нещо, което не беше забелязала преди. Състрадание. Но то тутакси изчезна.

Като сдържаше сълзите си тя се обърна и последва пристава през страничната врата.

Обратно в килията.

 

 

— Така ще я държат под ключ — отбеляза Ивлин.

— Сто хиляди? — Чейс поклати глава. — Не изглежда невъзможно.

— За нас, може би. Но за човек като нея? — злорадо отвърна Ивлин. Задоволството, изписано на безупречно гримираното й лице, не й подхождаше. — Не, не. Смятам, че госпожица Миранда Уд ще си остане, където й е мястото. Зад решетките.

 

 

— Не е мръднала ни на йота — каза Лорн Тибетс. — От една седмица я разпитвам вече, а тя се е хванала за тази история като пчела за мед.

— Няма значение — отвърна Ивлин. — Фактите са си факти. Не може да ги обори.

Седяха отвън на верандата на Ивлин. Горещината ги беше накарала да излязат от къщата още преди обяд. Проникващите през прозорците слънчеви лъчи превръщаха стаите в сауна. Чейс беше забравил за тези горещи августовски дни. В спомените му Мейн беше винаги хладен и застрахован срещу мизериите на лятото. Толкова за детските му спомени. Той си наля още една чаша чай с лед и подаде каната на Тибетс.

— Та какво мислите, Лорн? — попита Чейс. — Имате ли достатъчно материал за обвинение?

— Може би. В доказателствата има празнини.

— Какви празнини? — заинтересува се Ивлин.

Чейс си помисли: „Моята снаха е отново самата себе си. Без повече истерии като онзи ден в полицейското управление“. Тя имаше хладно изражение и беше възвърнала самообладанието си, точно както я помнеше той от детските им години. Ивлин, ледената кралица.

— Става въпрос за отпечатъците от пръстите — каза Тибетс.

— Какво искате да кажеш? — попита Чейс. — Не са ли по целия нож?

— Там е проблемът. Дръжката на ножа е почистена. За мен това е безсмислено. Нали е престъпление от страст? Тя използва собствения си нож. Действа импулсивно. Но защо си прави труда да изчисти отпечатъците по дръжката?

— Може би е по-умна, отколкото мислите — каза Ивлин намусено. — Тя вече ви обърка.

— Както и да е, не се връзва с импулсивно убийство. Какви други проблеми имате със случая? — попита Чейс.

— Самата заподозряна. Костелив орех.

— Разбира се. Тя се бори за живота си — намеси се Ивлин.

— Премина теста на лъжата.

— Тя се е съгласила? — попита Чейс.

— Настояваше. Не че щеше да навреди на случая, ако се беше провалила. Така или иначе, не е позволено доказателство.

— Та защо това трябва да променя вашето решение? — попита Ивлин.

— Не го променя. Просто ме притеснява.

Чейс се загледа в морето. Той също беше смутен. Не от фактите, а от собствените си инстинкти.

Логиката и доказателствата диктуваха, че Миранда Уд е убиецът. Защо му беше толкова трудно да повярва в това?

Съмненията го обзеха преди седмица в коридора на полицейското управление. Той беше свидетел на разпита, когато тя отричаше и даваше неубедителни обяснения. Не се подведе. Но когато се срещна лице в лице с нея в коридора и тя го погледна право в очите, той усети първите признаци на съмнението. Дали една убийца би посрещнала погледа му така твърдо? Дали би се изправила пред обвинителя си толкова смело? Дори когато се появи Ивлин, Миранда не се сви в черупката си. Напротив, изрече неочакваното. „Той ви обичаше. Искам да знаете това.“ От всичко, което една убийца може да изрече, тези думи изглеждаха най-озадачаващи. Беше акт на учтивост, искрен опит да утеши вдовицата. Можеше просто да отмине и да остави Ивлин в скръбта й. Но Миранда се опита да се доближи до нея в знак на жалост.

Чейс не разбираше.

— Няма спор, че тежестта на доказателствата е срещу нея — каза Тибетс. — Очевидно така смята съдията. Само вземете за пример гаранцията, която отсъди. Той знае, че тя никога не може да събере толкова пари в брой. Значи, скоро няма да излезе. Освен ако някъде не е скрила някой богат чичо.

— Едва ли — отбеляза Ивлин. — Жените като нея произлизат от низшето общество.

„Низшето общество“ — помисли си Чейс. Тоест, бедни. Но не боклуци. Той видя това от другата страна на еднопосочното огледало. Боклуците бяха евтини, лесно се огъваха и купуваха. Миранда Уд не беше такава.

На автомобилната алея спря кола с надпис „Полиция на остров Шепърдс“. Тибетс въздъхна.

— Боже, те просто не могат да ме оставят на мира. Дори в почивния ми ден.

Показа се Елис Снайп, издокаран в полицейската си униформа. Ботушите му поскърцваха по чакъла, докато се приближаваше.

— Хей, Лорн — извика той към верандата, — помислих си, че си тук.

— Събота е, Елис.

— Да, знам. Но май си навлякохме проблем.

— Ако пак е умивалникът, извикай каналджията. Ще потвърдя поръчката за услугата.

— Не… — Елис неловко погледна Ивлин. — Става дума за онази жена Миранда Уд.

Тибетс се изправи и се приближи до перилата на верандата.

— Какво става с нея?

— Нали си спомняш за гаранцията от сто хиляди долара?

— Да.

— Ами, някой я е платил.

— Какво?

— Някой я е платил. Току-що получихме заповед да я освободим.

На верандата настъпи тишина. После Ивлин рече с нисък глас, гарниран със злоба:

— Кой я е платил?

— Не знам — отвърна Елис. — От съда казват, че е анонимен. Чрез някакъв адвокат от Бостън. Е, какво да правим, Лорн?

Тибетс въздъхна дълбоко. Почеса се по тила и запристъпя от крак на крак. После рече:

— Съжалявам, Ивлин.

— Лорн, не можете да направите това — извика тя.

— Нямам избор. — Той се обърна към другото ченге. — Ти получи заповедта на съда, Елис. Ти я освободи.

 

 

— Не разбирам — каза Миранда като объркано се взираше в адвоката си. — Кой би направил такова нещо за мен?

— Очевидно някой приятел — сухо отвърна Рандъл Пелам. — Много добър приятел.

— Но аз нямам приятели с толкова пари. Никой, който да отдели сто хиляди долара.

— Е, някой откупва гаранцията. Съветът ми е да не гледате зъбите на харизан кон.

— Само ако знаех кой е той…

— Преведени са чрез адвокат от Бостън, който твърди, че клиентът му желае да остане анонимен.

— Защо?

— Може би дарителят се смущава.

„Че помага на една убийца“, помисли си тя.

— Това е негово или нейно право да остане в анонимност. Казвам ви, приемете жеста. Алтернативата е да останете в затвора, който не е най-удобното място за живеене.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не, не е.

Всъщност в тази килия беше ужасно голо и мрачно. През последната седмица тя само съзерцаваше прозореца с единственото желание да се разходи край морето.

Или да се нахрани прилично. Или просто да усети слънчевата топлина по лицето си. Сега всичко това изглеждаше изпълнимо.

— Бих искала да знам на кого да благодаря — тихо каза тя.

— Не е възможно, Миранда. Казвам ви, просто приемете услугата. — Той затвори куфарчето си.

Изведнъж тя се подразни от него, от това хлапе, току-що навлязло в живота, и така елегантно и изтупано в сивия си костюм.

— Всичко е уредено. Можете да излезете днес следобед. Във вашата къща ли ще останете?

Тя замълча, потрепервайки при спомена за тялото на Ричард върху леглото. Къщата вече беше почистена. Акт на внимание от службата за чистене по домовете. Съседът й господин Ланцо го беше уредил. Каза й, че сега всичко изглежда чудесно. Сякаш нищо не се е случило в тази спалня. Няма никакви признаци на насилие. Само в спомените й.

Но къде другаде да отиде?

Тя кимна.

— Предполагам, че ще си ида у дома.

— Нали знаете правилата? Не напускайте областта. Най-далечната точка, до която можете да стигнете, е Бейс Харбър. Дръжте връзка непрекъснато. И не обсъждайте, повтарям, не обсъждайте с никого случая. И без това задачата ми не е лесна.

— А и ние не бихме искали да обременяваме способностите ви, нали? — под сурдинка каза тя.

Изглежда той не чу коментара. Или вероятно съзнателно не му обърна внимание. Излезе от килията, обърна се и се взря в нея.

— Все още можем да опитаме да се договорим за оправдателна присъда.

Тя го погледна право в очите.

— Не.

— По този начин можем да ограничим лошите последствия. Можете да напуснете това място след десет години, вместо след двайсет.

— Аз не съм го убила.

Действително през целия следобед, докато седеше в мрачната килия и чакаше документите за освобождаване, тя мислеше върху тази алтернатива. Но още щом излезе от сградата и тръгна като свободен човек под слънцето, всякакви мисли за изтъргуване дори на десет години от живота й й изглеждаха немислими. Тя стоеше на тротоара и се взираше в небето, вдишвайки най-сладкия въздух, който някога беше дишала.

Реши да извърви пеша разстоянието от една миля до къщата си.

Когато отдалеч забеляза предния двор, бузите й бяха румени и изпитваше приятна умора в мускулите си. Къщата изглеждаше, както обикновено, дървена къща с подравнена ливадка, която очевидно някой беше полял, докато тя отсъстваше, тухлена алея, жив плет от храсти с хортензии в бели пухкави облаци от цветове. Неголяма къща, но си беше нейна.

Тя се заизкачва по алеята.

Едва когато стигна входната площадка, забеляза злокобните думи, които някой беше изписал със сапун на предния прозорец. Тя се спря, попарена от жестокото послание.

Убиец.

Внезапно я обхвана ярост и с ръкава си изтърка стъклото. Кой може да напише такова ужасно нещо? Разбира се, никой от съседите й. Или някакви хлапета. Да, сигурно са те. Банда пънкари. Или хората, които идват тук за лятото.

Сякаш това й помагаше да го забрави. Никой не се интересуваше от мнението на летовниците. Но онези, които живееха на острова през цялата година, именно тяхното мнение беше от значение. Те са хората, с които се среща всеки ден.

Тя се спря пред входната врата, сякаш се страхуваше да влезе. Най-накрая посегна към топката и влезе. За нейно облекчение, вътре всичко изглеждаше в ред, както трябва да е. В края на масата лежеше сметка от фирмата за чистене по домовете. Поръчката гласеше „Пълно почистване. Да се обърне внимание на спалнята. Да се отстранят петната“. Поръчката беше подписана от нейния съсед господин Ланцо, Бог да го поживи. Тя бавно тръгна да оглежда стаите. Погледна в кухнята, банята и стаята за гости. Собствената си спалня остави за накрая, защото й беше най-трудно да влезе там. Застана на вратата, оглеждайки оправеното легло, излъскания под и безупречния килим. Нямаше никакви следи от убийство или смърт. Просто една слънчева спалня с обикновени мебели, характерни за фермерските къщи. Тя стоеше там и наблюдаваше всичко, дори не трепна, когато във всекидневната стая иззвъня телефонът. След малко звъненето престана.

Тя влезе в спалнята и седна на леглото. Това, което беше видяла тук, сега изглеждаше като лош сън. Помисли си: „Ако се концентрирам достатъчно силно, ще се събудя. Ще разбера, че е било кошмар“. После се взря в пода и до крака на леглото в дъбовите дъски видя кафяво петно.

Тутакси стана и излезе от стаята.

Тъкмо влизаше във всекидневната, когато телефонът отново иззвъня. Тя несъзнателно вдигна слушалката.

— Ало?

— Лизи Бордън взе сатър и направи на свойто мамче четирийсет хър-хър. После се обърна и на татко си четирийсет и едно хър-хър върна!

Миранда изтърва слушалката. Ужасена отстъпи назад, не откъсвайки поглед от висящата слушалка. Онзи, който се обади, се смееше. Тя чуваше жестокия по детски кикот. Пристъпи напред, грабна слушалката и с трясък я постави върху телефона.

Той отново иззвъня.

Тя вдигна.

— Лизи Бордън взе сатър…

— Стига! — изпищя Миранда. — Оставете ме на мира!

Тя затвори и телефонът отново иззвъня.

Този път не отговори. Обляна в сълзи, изтича в градината през кухненската врата. Там се строполи на моравата. Над главата й зацвъртяха птици. Във въздуха се носеше миризмата на мека почва и цветя. Тя зарови лице в тревата и заплака.

Вътре телефонът не спираше да звъни.