Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (2)

Втора глава

Полицейското управление на остров Шепърдс се помещаваше в бивш универсален магазин, който с течение на годините беше разпределен на малки стаички и офиси. В спомените на Чейс представляваше доста по-величествена сграда, но от години той не беше влизал вътре. Тогава беше момче, непокорно при това, от онзи тип хора, за които полицейското управление представляваше заплаха. В деня, когато го доведоха тук, защото стъпкал розовата леха на госпожа Гордимър, при това съвсем несъзнателно, таваните изглеждаха по-високи, стаите по-просторни, а всички врати водеха към неизвестността на ужаса.

Сега я видя такава, каквато всъщност си беше, стара, изморена сграда, която има нужда от боядисване.

Новият шеф на полицията Лорн Тибетс имаше много подходящо телосложение за този клаустрофобичен развъдник. Ако в професията на полицая имаше изискване за минимална височина, то Тибетс се беше промъкнал точно под минимума. Беше нисък и набит, спретнато облечен в официално лятно каки в комплект с кепе, което да увеличава ръста му и да скрива плешивината му, според подозренията на Чейс. Приличаше му на един малък Наполеон в пълна парадна униформа.

Въпреки че на ръст беше нисък, началник Тибетс обичаше високопарните маниери. Той се промуши през цял куп бюра и шкафове с картотеки, за да поздрави Ивлин с подобаващо за положението й внимание.

— Ивлин, толкова съжалявам, че ви накарах да дойдете тук. — Той хвана ръката й и я стисна в желанието си да я успокои, но Ивлин се сви. — Прекарала сте ужасна нощ, нали? Просто една ужасна нощ.

Ивлин вдигна рамене, както за да му отговори, така и за да се освободи от ръцете му.

— Знам, че ви е трудно да се занимавате с това. Аз и не исках да ви притеснявам, не и днес. Но нали знаете? Има куп доклади за картотекиране. — Той погледна Чейс с привидно случаен поглед. Чейс забеляза, че малкият Наполеон имаше остър поглед, който улавя всичко.

— Това е Чейс — представи го Ивлин, потупвайки ръкава си, сякаш да заличи отпечатъка на лапите на началник Тибетс. — Братът на Ричард. Пристигна тази сутрин от Кънектикът.

— О, така ли — отвърна Тибетс, очите му тутакси свързаха образа с името. — Виждал съм ваша снимка във физкултурния салон на гимназията. — Той подаде ръка. Ръкува се енергично като човек, който се опитва да компенсира ниския си ръст. — Нали си спомняте, онази, на която сте с баскетболен екип?

Чейс учудено премигна.

— Все още ли я държат на стената?

— Това е местната зала на славата. Да видим, вие сте випуск „71“. Звездният център на университетския баскетбол. Нали така?

— Учудвам се, че знаете всичко това.

— Аз самият съм играл баскетбол. В гимназията „Мадисън“, Уисконсин. Рекордьор на свободните хвърляния. И в отбелязването на кошове.

Да, Чейс ясно си го представяше. Лорн Тибетс, подскачащият по баскетболното игрище дребосък. Съвсем подхождаше на ръкостискането му, което троши кости.

Изведнъж вратата на управлението се отвори. Някаква жена извика:

— Хей, Лорн!

Тибетс се обърна и с усилие се изправи пред посетителката, която имаше вид на току-що влетяла от улицата.

— Ани, ти пак ли си тук?

— Както в поговорката. — Жената премести охлузената си торба на другото рамо. — Е, аз кога ще получа решението?

— Когато реша. Сега се омитай.

Жената безцеремонно се обърна към Ивлин. Двете можеха да позират за някое модно списание в отдела за преправяни дрехи. С рошавата си коса и раздърпана риза и дънки Ани щеше да пасне на рубриката „Преди“.

— Госпожо Тримейн? — учтиво каза тя. — Знам, че не е подходящ моментът, но съм притисната и имам нужда от малко…

— За бога, Ани! — прекъсна я Тибетс и се обърна към ченгето на рецепцията. — Елис, изведи я оттук.

Елис скокна от стола като кукла на пружина.

— Хайде, Ани. Размърдай се, ако не искаш да пишеш за кирливите си ризи.

— Тръгвам, тръгвам.

Ани отвори вратата чевръсто. На излизане я чуха да си мърмори:

— Божке, не дават на момичето да си върши работата тук…

Ивлин погледна Чейс.

— Това е Ани Беринджър, една от ненадминатите репортерки на Ричард. Понастоящем ненадмината напаст.

— Не мога да я обвинявам — рече Тибетс. — Нали за това й плащате? — Той хвана Ивлин за лакътя. — Нека да започваме. Ще ви заведа в моя кабинет. Единственото място в този аквариум.

Кабинетът на Лорн се намираше в отсрещния край на коридора след серия стаички-кутийки. Едва ли не всеки квадратен сантиметър беше натъпкан с мебели, имаше бюро, два стола, етажерка, шкафове с картотеки. В единия ъгъл незабележимо вехнеше папрат. Макар и сгъчкано, всичко беше чисто, полиците избърсани от праха, а книжата подредени в класьори. На стената се открояваше следният надпис: „Колкото по-малко е кучето, толкова по-голяма е схватката“.

Тибетс и Ивлин седнаха на двата стола. Внесоха още един за секретарката, която щеше да записва показанията. Чейс остана прав настрана. Беше му приятно да е прав, да протегне отмалелите си крака.

Е, беше му приятно само за около десет минути. След това имаше усещането, че ще се свлече и трудно следеше разговора. Почувства се като онази повехнала папрат в ъгъла, която безвъзвратно вехнеше.

Тибетс задаваше въпросите, а Ивлин отговаряше с обичайния си шептящ глас, който можеше да накара човек да задреме. Тя подробно разказа за случилото се предната нощ. Както се изрази „една типична вечер“. Вечеря в шест, с цялото семейство. Агнешки джолан с аспержи, за десерт лимоново суфле. Ричард изпил една чаша вино, винаги го правел. Разговорът се движел около обичайните теми, най-новите клюки във вестника, намаляването на тиража и увеличаването на разходите, за притесненията по повод вероятен процес за клевета. Тони Графам бил разстроен от последната статия. После говорили за изпитите на Филип и оценките на Каси, за това колко прекрасни са люляците тази година, и че автомобилната алея имала нужда от нова настилка. Типичен разговор по време на семейна вечеря.

В девет часа Ричард излязъл, защото имал някаква работа в офиса или поне така казал. А Ивлин?

— Аз се качих и си легнах.

— А Каси и Филип?

— Те мисля, че отидоха на кино.

— Значи, всеки пое в своя посока.

— Да. — Ивлин сведе поглед към скута си. — Това е всичко. До дванайсет и трийсет, когато телефонът иззвъня…

— Да се върнем към разговора по време на вечерята.

Повтори се същият разказ. Може би няколко допълнителни подробности тук-там, но принципно беше същият. Последните остатъци на воля за будуване на Чейс се изчерпваха. Той изпадаше в състояние на полусъзнание. Нозете му омекваха, потъваше в съня, за който жадуваше мозъкът му. Подът изглеждаше твърде удобен за целта. Поне беше хоризонтален. Усети, че се свлича…

Изведнъж се събуди и видя, че всички го наблюдават.

— Добре ли си, Чейс? — попита Ивлин.

— Съжалявам — измърмори той. — Явно съм по-изморен, отколкото предполагах. — Той тръсна глава. — Дали бих могъл да получа чаша кафе?

— Надолу по коридора — обясни Тибетс. — Вари се цяла кана, а има и кушетка, ако ви потрябва. Защо не изчакате там?

— По-добре върви — подкани го Ивлин, — скоро ще свърша.

С чувство на облекчение Чейс излезе от кабинета и тръгна да търси благословената кана с кафе. По обратния път по коридора надзърна в първата стая и откри умивалник. Следващата врата беше заключена. Продължи нататък и надникна в третата, която беше тъмна. Разпозна кушетка, няколко стола и натрупани мебели в ъгъла. На страничната стена имаше прозорец. Именно той прикова вниманието му, тъй като, за разлика от обикновените прозорци, той не гледаше навън, а към някаква съседна стая. През стъклото видя жена, която седеше сама до една маса.

Тя не го забелязваше. Беше свела поглед към масата пред нея. Нещо го накара да се приближи, нещо в нейната абсолютно безмълвна и неподвижна поза. Почувства се като ловец, съвсем неочаквано попаднал на кошута в гората.

Чейс тихо се шмугна в тъмнината и остави вратата да се затвори. Отиде до прозореца. Еднопосочно огледало, разбира се, ето какво беше. Той стоеше от страната на наблюдаващия, а тя откъм сляпата страна. Жената нямаше никаква представа, че той е там и ги дели само половининчово стъкло. Стори му се подло да я шпионира, но не можеше да се сдържи. Привличаше го старата илюзия за шапката-невидимка, че е мухата на стената и невидимият наблюдател.

А и жената.

Тя не беше изключително красива, и нито дрехите, нито прическата й подсилваха достойнствата й. Беше облечена с избелели сини дънки и тениска с надпис „Бостън ред сокс“, която явно й беше по-голяма с няколко номера. Кестенявата й коса бе събрана в неравна плитка. Няколко кичура се бяха изплъзнали и непокорно висяха край слепоочията й. Не носеше почти никакъв грим, но и лицето й беше от този тип, който няма нужда от грим, като лицата на моделите, които човек може да види по каталозите за Патагония, момичета, които събират листа или прегръщат агънца. Единствено светлите й очи, сини или сиви, не пасваха на здравия й вид, който загатваше за слънчев загар. Подпухналите й клепачи му подсказваха, че е плакала. Тя посегна и избърса една сълза по бузата си. Огледа масата сякаш търсеше нещо. После в безсилието си издърпа единия край на тениската и избърса лицето си. Безпомощен жест на дете. Това й придаде още по-уязвим вид. Чейс недоумяваше защо седеше сама в тази стая като изоставена душа. Очевидец ли беше? Жертва ли?

Тя погледна направо, точно към него. Той инстинктивно се отдръпна от прозореца, макар да знаеше, че тя не може да го види. Жената видя единствено своето отражение, което също я наблюдаваше. Изглежда приемаше образа си пасивно и с досада. Безразличие. Сякаш си мислеше: „Ето ме, приличам на вещица, но хич не ми пука“.

В ключалката изтрака ключ. Жената тутакси се изправи, тялото й беше изпънато от напрежение. Отново избърса лицето си и повдигна брадичка, сякаш се готвеше за свада. Въпреки подпухналите й очи и мократа от сълзите тениска, тя решително захвърли плаща на уязвимостта. Напомни на Чейс за войник, препасан за бой, но изплашен до смърт.

Вратата се отвори. Влезе мъж в сив костюм, без вратовръзка, с делови вид. Взе един стол. Чейс се стресна от силното скърцане на краката на стола по пода. Разбра, че в съседната стая навярно има микрофон и звукът се предаваше чрез малък усилвател до прозореца.

— Госпожице Уд? — попита мъжът. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Аз съм лейтенант Мерифийлд от щатската полиция. — Той протегна ръка и се усмихна. Усмивката му беше красноречива. Аз съм ти приятел, най-добрият. Тук съм, за да сложа ред в нещата.

Жената се поколеба, после се здрависа.

Лейтенант Мерифийлд се настани на стола, и дълго и съчувствено я наблюдава.

— Сигурно сте изтощена — рече той с най-приятелски тон. — Удобно ли се чувствате? Готова ли сте да продължим?

Тя кимна.

— Запозната сте с правата си, нали?

Отново кимване.

— Разбирам, че сте се отказала от правото на вашия адвокат да присъства.

— Нямам адвокат — каза тя.

Чейс не очакваше такъв глас. Беше мек и дрезгав. Сподавен и сърцераздирателно треперещ глас, изпълнен с мъка.

— Ако желаете, ще ви назначим адвокат — обясни Мерифийлд. — Може да отнеме малко време, а това означава, че ще се наложи да проявите търпение.

— Моля ви, просто искам да ви разкажа какво се случи…

По устните на лейтенант Мерифийлд пробягна усмивка. Триумфираща.

— Добре, тогава. Да започваме. — Той постави на масата касетофон и натисна копчето. — Кажете името, адреса и с какво се занимавате?

Жената въздъхна дълбоко, сякаш да добие кураж.

— Казвам се Миранда Уд. Живея на Уилоу стрийт номер осемнайсет. Работя като коректор в „Айлънд Хералд“.

— Вестникът на господин Тримейн ли?

— Да.

— Да минем направо към миналата нощ. Разкажете ми какво се случи. Всичко до смъртта на господин Ричард.

Чейс внезапно усети как тялото му омеква. Смъртта на господин Ричард Тримейн. Той несъзнателно се притисна към студеното стъкло, без да откъсва поглед от лицето на Миранда Уд. Там видя невинност и мекота. Каква чудесна маска, каква непорочна и превъзходна маскировка.

„Любовницата на брат ми“, помисли си той, внезапно осъзнавайки думите.

Любовницата на брат ми.

Той слушаше изповедта й с ужас и в омая.

— Да се върнем няколко месеца назад, госпожице Уд. До момента, когато се запознахте с господин Тримейн. Разкажете ми за връзката си.

Миранда се втренчи в сключените си ръце на масата. Самата маса беше типична, грозна канцеларска мебел. Тя забеляза, че някой беше издълбал инициалите Д.М.К. Чудеше се кой ли е Д.М.К. и дали този човек беше седял тук при подобни обстоятелства и дали е бил също толкова невинен. Изведнъж усети, че нещо я свързва с този незнаен предшественик, седял на същия горещ стол в битка за едничкия си живот.

— Госпожице Уд? Моля, отговорете на въпроса ми.

Тя вдигна поглед към лейтенант Мерифийлд. Усмихнатият унищожител.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не ви чух.

— За господин Тримейн. Как се запознахте?

— В „Хералд“. Преди около година ме наеха. По време на работа се опознахме.

— И?

— И… — тя си пое дълбоко въздух, — се сближихме.

— Кой направи първата крачка?

— Той. Започна да ме кани на обяд. Съвсем делови, както той се изразяваше. За да поговорим за „Хералд“. За промените във формата.

— Не е ли необичайно собственикът да има толкова близки отношения с коректор?

— Може би в някой вестник в големия град. Но „Хералд“ е вестник в малко градче. Всички от персонала вършат по малко от всичко.

— Значи, по време на работа вие опознахте господин Тримейн.

— Да.

— Кога започнахте да спите с него?

Въпросът прозвуча като плесница през лицето й. Тя изправи гръб.

— Не беше така.

— Вие не сте спала с него, така ли?

— Не съм… Искам да кажа, да, спала съм, но това се случи след месеци. Не излизахме на обяд, за да си легнем веднага след това.

— Разбирам. Било е романтична история. Това ли се опитвате да ми кажете?

Тя преглътна. Мълчаливо кимна. Звучеше толкова глупаво, както той го формулира. Романтична история. Сега, когато чуваше тези думи, произнесени в тази студена и гола стая, тя беше поразена от това колко глупаво е било всичко. Цялата злощастна любовна афера.

— Мислех, че го обичам — прошепна Миранда.

— Какво казахте, госпожице Уд?

Тя повтори по-силно:

— Мислех, че го обичам. Нямаше да легна с него, ако не го обичах. Не се впускам в приключения за една нощ. Дори не се забърквам в любовни афери.

— Но в тази се забъркахте.

— Ричард беше различен.

— Различен от кого?

— От другите мъже. Не го занимаваха само и единствено футболът и колите. Той се интересуваше от същите неща, от които се интересувах и аз. Например, този остров. Погледнете статиите му, човек може да се увери колко силно обича това място. Говорили сме часове по темата, неведнъж. И най-логичното нещо на света изглеждаше да… — Тя леко потрепери от мъка и сведе поглед. Тихо продължи: — Мислех си, че е различен. Поне имаше вид, че е…

— Освен това, е бил женен. Но вие сте знаела.

Тя усети как раменете й се отпуснаха.

— Да.

— Знаехте ли, че има две деца? — Тя кимна. — Въпреки това, сте имали любовна връзка с него. Нима не е имало никакво значение за вас, че три невинни същества…

— Смятате, че не съм мислила за това? — Брадичката й се надигна в знак на ярост. — Смятате, че не съм мразила себе си ли? Никога не престанах да мисля за семейството му. За Ивлин и близнаците. Чувствах се зла и омърсена. Чувствах се… Не знам. — Тя въздъхна безпомощно. — Като в капан.

— Защо?

— Заради любовта ми към него. Или поне, което мислех, че е любов. — Тя се поколеба. — Но може би… може би аз никога всъщност не съм го обичала. Не истинския Ричард.

— Какво доведе до това смайващо откровение?

— Нещо, което научих за него.

— Какво?

— Как използва хората. Служителите си, например. Как ги третира.

— Значи сте видяла истинския Ричард Тримейн и сте го разлюбила.

— Да. И го зарязах. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш усещаше облекчение, че най-болезнената част от признанието й е приключила. — Преди месец.

— Бяхте ли ядосана?

— По-скоро се чувствах… предадена. От всичките тези фалшиви образи.

— Значи сигурно сте била ядосана.

— Предполагам, да.

— Та, в продължение на месец сте била бясна заради господин Тримейн.

— Понякога. Повечето пъти се чувствах глупаво. А той не ме оставяше на мира. Не преставаше да ми се обажда и да настоява да се съберем отново.

— Това също ви ядосваше.

— Да, разбира се.

— Дотолкова, че да го убиете ли?

— Не! — Тя вдигна остър поглед.

— Дотолкова, че да грабнете ножа от кухненското чекмедже?

— Не!

— Дотолкова, че да влезете в собствената си спалня, където лежал той и да го наръгате в гърдите?

— Не! Не, не, не. — Хлипайки и крещейки, тя отричаше. Нейният глас проехтя като чужд вик в тази студена стая-кутийка. Хвана главата си с ръце и се облегна на масата. — Не — прошепна. Трябваше да се махне от този ужасен човек с ужасни въпроси. Тя понечи да се изправи от стола.

— Седнете, госпожице Уд. Не сме свършили.

Тя послушно се облегна на стола.

— Не съм го убила — изплака. — Казах ви, намерих го на моето легло. Прибрах се у дома, а той лежеше там…

— Госпожице Уд…

— Бях на плажа, когато е станало. Седях на плажа. Не спирам да повтарям това нещо на всички вас! Но никой не ме чува. Никой не ми вярва…

— Имам още въпроси.

Тя плачеше, не отговаряше, защото не беше в състояние. Той чуваше само хлипанията й.

— Добре, тогава — въздъхна най-накрая Мерифийлд и изключи касетофона. — Ще направим почивка. Един час и после ще продължим.

Миранда не помръдна. Тя чу как столът на мъжа изскърца, после той излезе от стаята, вратата се затвори. След няколко секунди се отвори отново.

— Госпожице Уд, ще ви заведа в килията ви.

Миранда бавно се изправи от стола и се обърна към вратата. Едно младо ченге я чакаше, на хубавото му лице имаше приятелска усмивка. На табелката му пишеше „Полицай Снайп“. Тя смътно си го спомняше от едно друго време от живота си, преди да попадне в затвора. О, да. Веднъж на Бъдни вечер той скъса талона й за глоба за паркиране. Любезен жест на галантност към една дама. Чудеше се какво ли си мисли сега за тази дама, дали виждаше на челото й клеймото убийца.

Мъжът я изведе в коридора. В единия край тя зърна лейтенант Мерифийлд, който разговаряше с началник Тибетс. Любезният полицай Снайп я поведе в противоположната посока. След няколко крачки Миранда забави ход и спря.

В другия край на коридора стоеше мъж и я наблюдаваше. Не беше го виждала преди. Ако го беше виждала, щеше да го запомни. Стоеше като непреодолима преграда с ръце, пъхнати в джобовете, а раменете му изпълваха тесния коридор. Нямаше вид на ченге. Ченгетата изглеждаха по стандартен начин, а видът на този мъж беше съвсем различен — небръснат, с тъмна рошава коса и смачкана риза. Най-много я разтревожи начинът, по който я наблюдаваше. Не с пасивното любопитство на зяпач. Не, това беше нещо далеч по-враждебно. Тъмните му очи бяха и съдията, и съдебните заседатели, които претеглят фактите и я обявяват за виновна.

— Движете се, госпожице Уд — каза полицай Снайп. — Тук наблизо е.

Миранда направи усилие да тръгне напред към тази човешка преграда. Мъжът се отдръпна, за да им направи път. Докато минаваше покрай него, тя усети как погледът му я изпепелява и го чу да си поема дълбоко дъх, сякаш се опитваше да не вдишва същия въздух като нея, сякаш самото й присъствие по някакъв начин тровеше атмосферата. През последните дванайсет часа се бяха отнасяли с нея като с престъпник, слагаха й белезници, вземаха й отпечатъци, претърсваха я. Обстрелваха я с въпроси и я заливаха с унижение. Но тя нито за миг не се почувства като същество, което заслужава това отвращение и ненавист, до момента, в който този мъж я погледна. Изведнъж в нея се разгоря ярост, хищна ярост, която заплашваше да я изпепели в пламъците си.

Тя се спря и го погледна с широко отворени очи. Погледите им се вцепениха. Ето, да те вземат дяволите, помисли си тя. Който и да си, огледай ме. Огледай добре убийцата. Доволен ли си? Втренчените в нея очи бяха черни като нощта и вледенени от укор. Но докато се взираха едни в други, в дълбините им Миранда видя едно пламъче на несигурност, която граничеше с объркване. Сякаш това, което той виждаше, беше погрешно, сякаш образът и обяснението му бяха неправилно съчетани.

Надолу по коридора се отвори врата. Чуха се стъпки навън, но те замряха.

— Боже господи! — прошепна един глас.

Миранда се обърна.

Ивлин Тримейн стоеше като вкаменена на вратата на тоалетната.

— Чейс — прошепна тя, — това е…

Той веднага отиде при Ивлин и протегна ръка. Тя я пое с двете си ръце сякаш животът й висеше на косъм.

— О, моля те — безпомощно прошепна тя. — Не мога да я гледам.

Миранда не помръдваше. Беше като парализирана, чувстваше вина за това, което стори на тази жена и семейството й. Макар и не убийство, нейното престъпление беше смъртен грях срещу Ивлин Тримейн, за което вечно щеше да се измъчва.

— Госпожо Тримейн — тихо промълви тя, — съжалявам.

Ивлин зарови лице в рамото на Чейс.

— Чейс, моля те. Махни я оттук.

— Той ви обичаше — каза Миранда. — Искам да знаете това. Искам да знаете още, че никога не е преставал да ви обича…

— Махнете я оттук! — изкрещя Ивлин.

— Полицай — тихо каза Чейс. — Моля ви, изведете я.

Полицай Снайп хвана Миранда за лакътя.

— Да вървим.

Докато я водеха, Миранда извика през рамо:

— Не съм го убила аз, госпожо Тримейн. Трябва да повярвате в това…

— Несретница — извика Ивлин. — Мръсница! Съсипа живота ми.

Миранда погледна назад и видя, че другата жена се беше отдръпнала от Чейс и стоеше изправена срещу нея като отмъстителен ангел. Руси кичури висяха край лицето й, винаги бледо, ала сега побеляло като платно.

— Ти съсипа живота ми! — пищеше Ивлин.

Този писък-обвинение отекваше в ушите на Миранда по целия дълъг път до затвора.

Омаломощена, тя тихомълком влезе в килията. Остана там като вкаменена, докато вратата се затвори. Стъпките на полицай Снайп заглъхнаха. Беше сама, залостена в тази клетка.

Изведнъж почувства, че се задушава без свеж въздух. Опита да се покатери до единствения малък прозорец като се надигна, държейки се за решетките, но беше твърде високо. Изтича до койката, придърпа я през килията и се качи върху нея. Дори тогава не успя да надзърне над перваза, за да усети влудяващия вкус на свободата. Навън слънцето грееше. Зад оградения двор се виждаха кленови дървета, няколко покрива, чайка, който пореше небето. Ако вдишаше дълбоко въздух, щеше да усети мириса на морето. О, господи, колко сладко изглежда всичко! И колко недостижимо! Тя стисна решетките на прозореца толкова силно, че те се впиха в дланите й. Притисна лице към перваза, затвори очи и си наложи да запази самообладание, да не се поддава на паника.

Аз съм невинна. Трябва да ми повярват, мислеше си тя.

А после? Ами ако не ми повярват? Не, по дяволите. Не мисли за това.

С усилие на волята си насочи мислите си към други неща. Сети се за мъжа в коридора с Ивлин Тримейн. Как го беше нарекла Ивлин? Чейс. Името й напомняше нещо. Миранда го беше чувала преди. Тя отчаяно се хвана за тази странична мисъл, концентрира се изцяло, за да разрови паметта си. Имаше нужда от нещо, каквото и да е, за да прогони страховете от съзнанието си. Чейс. Чейс. Някой беше споменал името. Опита се да си припомни гласа, който го произнесе.

Споменът й дойде като удар от куршум. Ричард го беше споменал. „От години не съм виждал брат си. Когато татко почина, ние се скарахме. Но Чейс винаги е бил проблемното дете в семейството…“

Това разкритие накара Миранда да отвори очи. Възможно ли е? В това лице не откри никаква прилика. Ричард беше синеок, със светлокафява коса, грубовато лице, което винаги изглеждаше така, сякаш хей сега ще изгори от слънчевите лъчи. Този мъж на име Чейс беше тъмен като сянка. Трудно можеше да се повярва, че са братя. Но това обясняваше студенината му и укорителния му поглед. Той си мислеше, че тя е убила Ричард и чувстваше именно отвращение, когато се изправи лице в лице с убиеца на брат си.

Тя бавно се изтегна на койката. Легнала под прозореца, тя съзираше парчета синьо небе и облаци. Беше август. Денят щеше да е горещ. Тениската й вече беше мокра от пот.

Затвори очи и се опита да си представи, че като чайка се стрелка в небесната шир и се опита да си представи острова там някъде долу под нея.

Но виждаше само очите на Чейс Тримейн, които обвиняваха.