Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (15)

Петнадесета глава

Този път грижите на доктор Щайнер, мърморкото, не бяха достатъчни. Само болница или хирург можеха да помогнат. Организираха спешен транспорт с ферибота и качиха Миранда на борда на „Джени Би“. Доктор Щайнер остана с нея да я придружи. В болницата в Бейс Харбър вече бяха уведомени за случая: огнестрелна рана в дясното рамо, пациентът е в съзнание, кръвно налягане стабилно, кървенето е овладяно. „Джени Би“ се отдалечи от дока. На борда си имаше двама пасажери, тричленен екипаж и един труп.

Чейс не се качи.

През това време той нервно седеше на един стол в задния офис на Лорн Тибетс и отговаряше на хиляда и един въпроси. Представление по височайше искане. В края на краищата, една жена беше мъртва, назначи се разследване и по лаконичните думи на Лорн, Чейс можеше да избира между разпит или затвор. През цялото време, докато седеше на стола, мислите на Чейс бяха на борда на „Джени Би“. Дали е достигнал вече Бейс Харбър? Състоянието на Миранда дали се е стабилизирало?

Лорн ще престане ли изобщо с проклетите си въпроси?

Най-после в два след полунощ Чейс излезе от полицейското управление. Беше необичайно топла за Мейн нощ, но въпреки това, той почувства хлад, докато вървеше към колата си. Следващият ферибот до Бейс Харбър беше едва на другата сутрин. До тогава беше като с вързани ръце на острова. Поне знаеше, че Миранда е извън опасност. Той звъня до болницата и разбра, че тя си почива и ще се възстанови.

Сега се чудеше къде да иде, къде да пренощува.

Не на „Честнът стрийт“. Не можеше да спи под един покрив с Ивлин, не и след като причини толкова беди на семейство Деболт. Не, тази вечер той се почувства като дърво без корени, отсечено от семейство Деболт, от семейство Тримейн, от завещанието на своето богато и надменно минало. Сякаш отново се раждаше. Беше пречистен. Качи се в колата и пое към „Роуз Хил“.

Къщата беше студена, лишена от живот и дух, сякаш радостта, която някога я е обитавала, отдавна я е напуснала. Само в спалнята се чувстваше някаква топлина. Именно там се бяха любили с Миранда. Тук все още живееше споменът за онази единствена нощ.

Той легна на леглото и се опита да си припомни аромата и мекотата й, но това беше все едно човек да улови отражението си във водата. Всеки път щом понечи да го докосне, то се изплъзва.

„Тя не е една от нас“, беше казала Ивлин. „Не е от нашия сой.“

Чейс си помисли за Ноа, Ричард, Ивлин. За собствения си баща. И заключи: „Ивлин е права. Миранда не е от нашия сой. Тя е далеч по-стойностна“.

 

 

— Щастливият край — рече госпожица Сейнт Джон, — не идва наготово. Понякога човек трябва да се потруди за него.

Чейс мълчаливо прие съвета й и чашата кафе, която тя му подаде. Той вече беше разбрал съвета й. Опитът го беше научил, че щастливият край е това, което човек открива в приказките, а не в действителността. Нима неговият брак не е доказателство за това?

Но този път ще е различно. Аз ще се погрижа да е различно. Само да можех да съм сигурен, че тя ме желае.

Той отпиваше от кафето и разсеяно галеше гъстата черна козина на Ози. Не знаеше защо милва животното, може би защото Ози беше така дяволски благодарен. Той хвърли поглед към ръчния се часовник и му стана ясно, че има доста време до ферибота в дванайсет часа, който щеше да го отведе в Бейс Харбър. При Миранда.

През изминалата нощ не можа да заспи, а размишляваше за тяхното бъдеше и техния шанс. Сянката на брат му не можеше лесно да избледнее. Само преди няколко кратки седмици тя обичаше Ричард или поне си мислеше, че го обича. Ричард се възползва от невинността й и почти я унищожи. „И ето сега аз съм тук, още един Тримейн. След всичко, което Ричард й стори, защо трябва да ми вярва?“

През последните няколко дни събитията и чувствата се сменяха със скоростта на светлината. Преди седмица той я беше нарекъл убийца. А само преди няколко часа прие невинността й като чиста монета. Тя беше в пълното си право да го възненавиди, да не му прости за всичко, което й беше наговорил преди. Те си размениха толкова много жестоки и ужасни думи. Възможно ли е да се роди истинска любов от такива отровни кълнове? Искаше да повярва, че е възможно. Трябваше да повярва, че е възможно.

Но непрекъснато го измъчваха съмнения.

Когато в десет часа госпожица Сейнт Джон почука на вратата на къщата и му предложи да пийнат кафе и да си побъбрят, той прие с удоволствие натрапничеството й, макар да подозираше, че поканата й е продиктувана от нещо повече от добросъседски отношения. Сигурно вече из града се носеше мълвата за случилото се предната нощ. Госпожица Сейнт Джон несъмнено беше уловила сигнала с антената, дълга цяла миля, и вероятно любопитството я гризеше.

Сега, когато получи яснота за положението, тя имаше намерение да изкаже мнението си, независимо дали той искаше да го чуе или не.

— Миранда е чудесна жена, Чейс — рече тя. — Много мила.

— Знам — отвърна той.

— Но се съмняваш.

Той въздъхна. Въздишката му беше изпълнена с болка и несигурност.

— След всичко, което се случи…

— Хората са хора, за да правят грешки, Чейс. Миранда направи грешка с брат ти. Не беше от най-ужасните. Не беше по никакъв начин породена от жестокост или зли помисли. Единствено от любов. Вследствие на погрешна преценка. Една истинска грешка. Но чувствата не бяха погрешни.

— Но вие не разбирате — рече той и я погледна. — Моите съмнения не се отнасят за нея. А за мен, дали тя може да ми прости. За това, че съм Тримейн. Че съм символ на всичко и всички, които някога са я наранявали.

— Мисля, че самата Миранда търси опрощение.

Той поклати глава.

— За какво да й прощавам аз?

— Ти трябва да отговориш на този въпрос. — За миг замълча и продължи да гали кучето по грозната му глава.

„За какво да ти прощавам аз? За това, че ми показа истинската същност на невинността. За това, че ме накара да поставя под съмнение всяко тесногръдо мнение, в което се опитваха да ме убедят. За това, че ме накара да разбера какъв идиот съм. За това, че ме накара да се влюбя в теб.“

Той внезапно постави чашата на масата и се изправи.

— Най-добре е да тръгвам. Трябва да хвана ферибота.

— И после какво? — попита госпожица Сейнт Джон, докато го изпращаше до вратата.

Той пое ръката й с усмивка, ръката на една много мъдра жена.

— Госпожице Сейнт Джон, щом разбера, ще съм наясно.

Тя му махна, докато той вървеше към колата си.

— На това разчитам — извика тя.

 

 

Чейс шофира като луд до фериботната площадка. Пристигна един час по-рано, но вече се виеше дълга колона от автомобили, които чакаха да се качат на борда. Вместо да рискува да не се качи, той реши да остави колата си и да се качи като пешеходец.

Два часа по-късно стъпи на дока в Бейс Харбър. Тук нямаше таксита, трябваше да се придвижи до болницата на автостоп. Когато пристигна пред бюрото за информация за пациенти, беше станало два и половина.

— Миранда Уд — обясни доброволната служителка и затвори слушалката, — е изписана преди час.

— Какво?

— Така казва сестрата на етажа. Пациентката е напуснала с доктор Щайнер.

В безсилието си Чейс едва се сдържа да не стовари юмрук върху бюрото.

— Къде са отишли? — рязко попита той.

— Не бих могъл да знам, господине. Можете да попитате на горния етаж, в стаята на сестрите на втория етаж.

Чейс тръгна към стълбите, но погледът му изведнъж попадна на стенния часовник.

— Госпожице, в колко часа е обратният ферибот за остров Шепърдс? — попита той.

— Мисля, че последният тръгва в три часа.

Двайсет минути.

Той изтича навън. Огледа се нагоре-надолу по улицата за такси, автобус или каквото и да е нещо на колела, което да го закара до фериботната площадка. Те сигурно са там. Къде другаде биха отишли с доктор Щайнер, ако не обратно на острова?

Това беше последният ферибот за деня и той изглежда нямаше да го хване.

Щастливият край не идва на готово. Човек трябва да се потруди за него.

„Добре, по дяволите“, помисли си той. „Готов съм да се потрудя. На всичко съм готов, само да успея този път.“

Той се втурна надолу по улицата. До фериботната площадка имаше две мили. По целия път тичаше.

 

 

Морякът извика:

— Всички да се качват!

Двигателите на ферибота „Джени Би“ заръмжаха.

Миранда стоеше до парапета и наблюдаваше сиво-зелената шир в залива Пенискот Бей. В далечината имаше толкова много острови, в света имаше толкова много места, където да избяга. Скоро щеше да тръгне и да остави зад гърба си спомените, и добри и лоши. Оставаше й само това последно пътуване до остров Шепърдс, за да приключи с уреждането на някои подробности и после можеше да загърби това място завинаги. Беше планирала заминаването преди седмици, преди убийството на Ричард, преди ужаса на ареста.

Преди Чейс.

— Отново ви казвам, млада госпожице, това е лудост — каза доктор Щайнер, свит на пейката до нея. — Да решите да излезете просто така. Ами ако отново започнете да кървите? Ами ако получите инфекция? Аз не мога да се справя с такива усложнения. Казвам ви, вече съм стар за лекар. Твърде стар!

— Добре съм, докторе — отвърна тя, без да помръдва поглед от залива. — Наистина — тихо рече тя, — ще се оправя…

Доктор Щайнер взе да си мърмори нещо нацупено, монолог за непослушните пациенти и колко е трудно да си лекар днес. Миранда не чуваше. В главата й се въртяха прекалено много други мисли. Тихо заминаване, сама за известно време, да, в края на краищата така беше по-добре. Срещата й с Чейс щеше да е доста объркваща. Тя имаше нужда да избяга, за да има възможност да анализира чувствата си към него. Любов? Така си мислеше. Да, беше сигурна. Но преди беше сгрешила, ужасна грешка. „Не искам да правя същата грешка и да страдам по същия начин.“

Въпреки това…

Тя стисна парапета и тъжно се загледа в островите. Имаше вятър, той виеше над водата и запращаше в лицето й студения си, солен дъх.

„Аз го обичам“, помисли си тя. „Знам, че го обичам. Но това не е достатъчно, за да се обвържем завинаги.“ Твърде много неща ги разделяха. Духът на Ричард. Сянката на недоверието. И все тези метафорични низши слоеве, от които произлизаше. Не би трябвало това да има значение, но тя си беше просто Миранда Уд. Може би за някой Тримейн това би означавало много.

— Въжето е освободено! — извика морякът.

Двигателите на „Джени Би“ забучаха. Корабът бавно се завъртя надясно към щирборда, за да потегли към остров Шепърдс, зелената издатина в далечината. Морякът прекоси целия кораб и отпусна щирборда. Точно когато въжето увисна, от дока се чу вик.

— Чакайте! Спрете кораба!

— Няма места! — изкрещя морякът. — Хванете следващия.

— Казах спрете!

— Късно е! — рязко отвърна морякът. „Джени Би“ вече се беше отделила от дока.

Миранда се обърна, защото чу острата ругатня на моряка. Далече зад кърмата видя фигурата на човек, който тичаше към края на пристана. С един скок прелетя над водата и падна само на няколко инча от ръба на палубата на „Джени Би“.

— Хей, пич — възхити се морякът, — да не си мръднал?

Чейс се изправи на крака.

— Трябва да говоря с един човек, пътник е на кораба…

— Човече, сигурно спешно трябва да говориш с него.

Чейс успокои дишането си и огледа палубата. Погледът му се спря върху Миранда.

— Да — тихо рече, — много е спешно.

Миранда си остана до парапета. Тя смаяно наблюдаваше как той се приближава към нея. Всички останали пътници също гледаха и чакаха да видят какво ще се случи.

— Млади човече — озъби се доктор Щайнер. — Ако си изкълчите глезена, хич не ме търсете да ви го намествам. По дяволите и вие двамата, и всичките ви тъпи каскади.

— Нищо му няма на глезена ми — рече Чейс, без да откъсва поглед от Миранда. — Просто искам да поговоря с вашата пациентка. Ако тя няма нищо против.

Миранда се засмя с недоверие.

— След такъв скок, мога ли да откажа?

— Да се качим горе — Чейс я хвана за ръката. — Нямаме нужда от публика.

Те отидоха до носа и застанаха до парапета. Соленият вятър непрестанно духаше върху им, а дрехите и косите им се вееха неистово. Над тях чайките се спускаха и кръжаха като въздушни спътници на тежката „Джени Би“.

Чейс каза:

— Разбрах, че са те изписали по-рано. Трябваше да останеш в болницата.

Миранда се сгуши на вятъра и се загледа във водата.

— Не можех да издържам да лежа на това легло повече. Не и когато имам толкова много неща да уреждам.

— Но всичко свърши, Миранда.

— Още не. Остава полицията, и да си уредя сметките с моя адвокат.

— Това може да почака.

— Но аз не мога. — Тя вдигна глава срещу вятъра. — Искам да напусна това място. Колкото се може по-скоро.

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Мислех да тръгна на запад. Джил Викъри е успяла да се отскубне от миналото си. Може би и аз ще успея.

Последва дълго мълчание.

— Значи, няма да останеш на острова — каза той.

— Не. Тук си нямам нищо и никого. Ще взема парите от застраховката на къщата. Ще ми стигнат за път. Ще отида някъде, където не познават нито мен, нито Ричард и не знаят за случилото се.

Вълните се разбиваха в носа на „Джени Би“ и пръски от водата мокреха лицата им.

— Не е лесно — рече тя, — човек да живее някъде, където хората непрекъснато имат догадки за него. Сега разбирам защо Джил Викъри е напуснала Сан Диего. Искала е да измие вината си. Да възвърне невинността си. И аз искам това, Чейс. Да си върна невинността.

— Ти никога не си я загубвала.

— Напротив. Ти също мислеше така. И винаги ще си мислиш така за мен.

— Сега разсъдих. Нямам никакви въпроси, Миранда. Никакви съмнения.

Тя поклати глава. Извърна лице, пълно с тъга.

— Не е така лесно да заровиш миналото.

— Е, добре, не е. — Той я обърна към себе си. — Никога не е лесно, Миранда. Любов, живот. Знаеш, ли, тъкмо тази сутрин госпожица Сейнт Джон ми каза нещо много мъдро. Каза, че щастливият край не идва наготово. Човек трябва да се потруди за това. — Той посегна и обви с длани лицето й. — Не мислиш ли, че си струва да се потрудим за този щастлив край?

— Но аз дори не знам дали вече вярвам в щастливия край.

— Аз също не знаех. Но започнах да си променям мнението.

— Чейс, ти винаги ще имаш съмнения относно мен. Дали можеш да ми се довериш…

— Не, Миранда. Точно за това никога няма да имам съмнения.

Тогава я целуна в сладка и нежна прегръдка не от страст, а с надежда. Само това докосване на устните му сякаш заличи ужасното петно на вината и угризенията, които измъчваха душата й.

Възродяване на невинността. Именно това й предложи той, и именно това откри тя в обятията му.

Скоро след това чайките изведнъж закръжиха неспокойно и огласиха простора с грак, който беше знак, че наближават земя. Двамата на носа не отпускаха прегръдката си. Те останаха там, дори когато изсвири сирената на кораба и „Джени Би“ навлезе плавно в пристанището.

Заедно.