Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (13)

Тринадесета глава

Силният рев на двигател бавно проникна в зашеметеното съзнание на Чейс. Колата в гаража, затворената врата… Тогава го озари откритието. Той скочи на крака.

Миранда! Спусна се през двора към гаража. Щом отвори вратата, го връхлетя облак дим. Вътре беше колата на Миранда, двигателят все още работеше. Ужасен, той отвори вратата.

Миранда лежеше върху предните седалки. Чейс изключи захранването. Като кашляше и се задушаваше, той я изтегли навън от колата и гаража. Обзе го паника като я видя така безжизнена в ръцете си. Отнесе я до моравата и я сложи на тревата.

— Миранда! — изкрещя той. Разклати главата й така силно, че цялото й тяло потрепери. — Събуди се! — молеше се той. — По дяволите, Миранда. Не ме оставяй. Събуди се!

Тя не мърдаше.

Панически той я плесна по лицето. Бруталността на удара и допирът на кожата й до неговата го ужаси. Той постави ухо до гърдите й. Сърцето й биеше. И дишаше!

Тя простена и помръдна глава.

— Да! — извика той. — Хайде! Хайде!

Тя отново изпадна в безсъзнание. Не му се искаше да го прави, но нямаше избор. Отново я плесна по лицето. Този път младата жена помръдна ръката си. Беше инстинктивно движение, за да се предпази от свирепите удари.

— Не — простена тя.

— Миранда, аз съм! Събуди се! — Той приглади косата й назад и нежно обгърна лицето й с ръце, целуна челото й, слепоочията й. — Моля те, Миранда — прошепна той, — погледни ме.

Тя бавно отвори очи. Погледът й беше замрежен и объркан. Внезапно размаха ръце, сякаш се бореше за живота си.

— Не, това съм аз! — извика той. Прегърна я силно в обятията си. Съпротивата й отслабна. Той усети как паниката напуска тялото й и тя утихна в ръцете му. — Всичко свърши — прошепна той. — Свърши.

Тя се отдръпна и го погледна в недоумение.

— Кой…

— Беше Ноа.

— Бащата на Ивлин?

Чейс кимна.

— Той се е опитвал да те убие.

 

 

— Нямаш право да ме държиш, Лорн. Разбираш ли? Никакво право. — Ноа се загледа в обвинителите си. Лицето му беше грозно и насинено. През затворената врата достигаха шумовете от полицейското управление: удари на пишещата машина, телефонен звън, гласове на дежурните, които застъпваха нощно дежурство.

Лорн тихо каза:

— Няма да можеш да се възползваш от връзките си, Ноа. Затова говори.

— Нямам какво да кажа — отвърна Ноа. — Не и докато не дойде Лес Харди.

Лорн въздъхна.

— По закон имаш това право. Но със сигурност ще ни улесниш, ако просто ни кажеш защо се опита да я убиеш.

— Не съм се опитвал. Отидох в къщата й, за да говоря с нея. Чух, че колата в гаража работи. Помислих си, вероятно тя се отива да се самоубие. Тъкмо щях да вляза, за да проверя, когато се появи Чейс. Предполагам, че съм се объркал. Затова избягах.

— Само за това ли отиде там? Да посетиш госпожица Уд?

Ноа кимна с ледено изражение.

— В тези одежди?

Лорн кимна към черната риза и панталоните на Ноа.

— Какво обличам, определям аз.

— Чейс твърди друго нещо. Казва, че си я завлякъл в гаража, където си я оставил и си запалил колата.

Ноа изсумтя:

— Обаче на Чейс му е малко трудно да бъде обективен. Особено що се касае до Миранда Уд. Освен това, той ме нападна. Пък и кой, по дяволите, е раненият? Виж лицето ми. Погледни.

— Според мен и двамата хубавичко сте се насинили — отвърна Лорн.

— При самоотбрана — заяви Ноа. — Трябваше да отвърна на удара.

— Според Чейс ти си човекът, който я е преследвал. Ти си подпалил къщата. Ти си връхлетял отгоре й с открадната кола. А какво ще кажеш за тази вечер? Да не беше замислено като удобно леко самоубийство?

— Тя съвсем го е оплела. Убедила го е да мине на нейна страна. На страната на убиеца…

— Ноа, кой е виновен?

Осъзнавайки, че е казал твърде много, той внезапно рече:

— Няма да говоря, докато не дойде Лес.

От безсилие Лорн ядно смачка хартиената чаша за кафе и сядайки на един стол, каза:

— Добре. Можем да почакаме. Колкото трябва, Ноа. Колкото трябва.

 

 

— Ще му се размине — каза Миранда, — знам, че е така.

Те седяха сгушени на една пейка в приемното помещение. Елис Снайп им беше донесъл кафе и бисквити. По свой начин той изкупваше изпитанията, на които ги бяха подложили в полицията. Толкова много въпроси, толкова много отчети за картотеката. А по средата на разпита се появи доктор Щайнер, когото Лорн беше повикал, за да я прегледа. Под прикритието на медицински преглед той буквално я нападна със стетоскопа. „Дишай дълбоко, по дяволите! Трябва да проверя белите ти дробове. Да не мислиш, че ми харесва да ходя на домашни посещения? Ако това продължи, с вас двамата ще трябва да подпишем предварителен договор за хонорара ми.“

Въпросите и запитванията я изтощиха. Тя едва успяваше да се задържи изправена в седнало положение като се облягаше на рамото на Чейс. И чакаше… какво? Да си признае Ноа? Или полицията да й каже, че кошмарът е свършил?

Не, тя беше наясно.

— Той ще се измъкне — рече тя. — Ще намери начин.

— Не и този път — отвърна Чейс.

— Но аз изобщо не видях лицето му. И едва си спомням какво се случи. Какви обвинения могат да предявят към него? Че е навлязъл с частна собственост незаконно? — Миранда поклати глава. — Говорим за Ноа Деболт. В този град Ноа Деболт може да се отърве и от убийство.

— Не и от убийството на Ричард.

Тя го погледна въпросително.

— Смяташ, че той е убил Ричард? Собственият му тъст?

— Пъзелът започва да се нарежда, Миранда. Спомняш ли си какво ни каза онзи адвокат Фицхю? Каква е била истинската причина Ричард да остави Роуз Хил на теб? За да няма Ивлин власт над земята.

— Не разбирам накъде биеш.

— Кой е единственият човек на света, в когото се вслушва Ивлин? И на когото има доверие? На баща си. Възможно е Ноа да я е убедил да продаде земята.

— Смяташ, че всичко е заради това кой ще сложи ръка върху Роуз Хил? Това не е особен мотив за убийство.

— Но заплахата за банкрут е мотив. Ако вложението му се провалеше, Ноа щеше да се окаже собственик на акри земя, която никога нямаше да може да преустрои. Земя, която не струва и пукната пара.

— Северният бряг? Значи според теб, парите зад „Стоун Коуст Тръст“ принадлежат на Ноа.

— Това означава, че Тони Графам не е нищо повече от подставено лице.

— Изкупителен агнец на практика. Предполагам, че Ричард е разбрал. Спомняш ли си, че у него са финансовите отчети от „Стоун Коуст“? Номерата на сметките, печалбите от данъците. Мисля, че е направил връзка между някоя сметка и името на Ноа.

— Ричард е можел да го съсипе веднага — отбеляза тя. — Трябвало е само да пусне историята в „Хералд“. Но се е отказал.

— Така са били сложени отношенията между Ричард и Ноа. Били са готови във всеки миг да си нанесат удар под пояса. Но без да го правят публично достояние, никога. Било е междуличностно съперничество, само между двамата. Затова и Ричард не публикува статията, в която е изобличен собственият му тъст. И кирливите ризи на семейството.

Миранда поклати глава.

— Никога няма да успеем да го докажем. Особено, когато се намеси адвокатът на Ноа с хлъзгавите си доводи. Твърде дълго отсъстваше от острова, Чейс. Забравил си как стоят нещата тук. Семейство Деболт са като богове в този град.

— Вече не.

— Добре, да вземем доказателствата. Как ще докажеш, че той е убил Ричард? — Тя въздъхна, сломена. — Не, аз съм удобната заподозряна. Която ще осъдят. — Тя уморено се облегна. — И която ще отстранят.

— Това няма да се случи, Миранда. Аз няма да го позволя.

Погледите им се срещнаха. За първи път в очите му забеляза това, което от дълго време си мечтаеше да види. Доверие.

— Значи мислиш, че казвам истината.

— Знам, че казваш истината. — Той докосна лицето й. С ръка поглади едната й страна и тя затвори очи. — Мисля, че през цялото време съм знаел това. Но се страхувах да си го призная. Страхувах се да допусна и други възможности…

— Не бях аз, Чейс. Не аз. — Тя се мушна в прегръдката му, където намери топлина и смелост. Смелостта, която беше загубила по някакъв начин през последните няколко умопомрачителни дни. „Вярвай ми, помисли си тя, и никога не спирай да ми вярваш.“

Те стояха все още прегърнати, когато през вратата на управлението влезе Ивлин Тримейн. Миранда усети как Чейс се скова и рязко си пое дъх. Тя бавно вдигна глава и се обърна към Ивлин и семейния адвокат на Деболт, Лес Харди, които стояха на няколко крачки.

— Значи дотам стигнахте? — тихо каза Ивлин.

Чейс нищо не отвърна.

— Къде е баща ми? — попита тя.

— В стаята по-надолу по коридора — рече Чейс. — Разговаря с Лорн.

— Без мен? — намеси се адвокатът. Той бързешком закрачи по коридора, мърморейки си: — Очевидно нарушение на правата…

Ивлин не се помръдваше. Тя продължаваше да ги наблюдава.

— Чейс, какви са тези лъжи, които разпространяваш за баща ми?

Чейс бавно се изправи.

— Единствено истината, Ивлин. Може би е трудно да я приеме човек, но ще ти се наложи.

— Истината! — Ивлин се изсмя с недоверие. — Обажда ми се някакъв полицай и ми казва, че баща ми е арестуван за нападение. Нападение! Ноа Деболт? Кой лъже, Чейс? Баща ми? Или ти? — Тя погледна Миранда. — Или пък някой друг?

— Лорн ще ти обясни обвиненията. Най-добре е да говориш с него.

— Защото ти нямаш намерение ли? Така ли? О, Чейс. — Тя поклати глава. — Обърна гръб на собственото си семейство. Ние те обичаме. А виж как ни нараняваш. — Тя се обърна към коридора и тихо добави: — Много се надявам Лорн да прояви разум, когато чуе истината. — Тя си пое дълбоко въздух и закрачи надолу по коридора.

— Чакай тук — рече Чейс на Миранда.

— Какво ще правиш?

Той не отговори. Само продължи да се отдалечава, за да догони Ивлин. Озадачена, Миранда го видя да се скрива зад ъгъла. Чу да се отваря врата, после се затвори зад гърба му и тя остана отвън, изолирана. Чудеше се какво ли става в стаята, какво си говореха, какво се договаряха. Без съмнение, щяха да се договарят и Ноа щеше да заяви, че е невинен. Адвокатът му щеше да направи всичко възможно да извърти фактите, така че цялата история да заприлича на някакво ненормално недоразумение. Все някак щяха да хвърлят вината върху Миранда.

„Моля те, Чейс, мислеше си тя, не им позволявай да те заблудят. Не започвай пак да се съмняваш в мен.“ Тя впи невиждащ поглед пред себе си и зачака.

Страхуваше се от най-лошото.

 

 

— Обвиненията са нелепи — заяви Ивлин. — Баща ми никога не е нарушил и един закон в живата си. Ако рестото, което е получил от някой служител, му се стори прекалено голямо, той прекосява града, за да му го върне. Как можете да го обвинявате в нападение, още по-малко в предумишлено убийство?

— Нараняванията на господин Тримейн са доказателство за това — отвърна Лорн.

— Също и на моя клиент — намеси се Лес Харди. — И доказват единствено, че са си разменили удари в тъмнината. Припознали са се. Двама мъже, които са се сборичкали. В най-лошия случай, можете да обвините клиента ми в хулиганско поведение.

— Много ти благодаря, Лес — дрезгаво рече Ноа.

— Въпросът е — каза Харди, — че не можете да го задържате. Нараняванията… — Той погледна насиненото лице на Чейс, а после и на Ноа, което изглеждаше още по-пострадало, и продължи: — Изглежда са взаимни. А що се отнася до тази глупост, че се опитвал да убие Миранда Уд, ами, къде са доказателствата ви? Предстояла й е съдебна сесия, и разбира се, е била в депресия. И разбира се, е помислила да се самоубие.

— А пожарът? — отбеляза Чейс. — Колата, която едва не я прегази? Аз бях там и видях. Някой се опитва да я убие.

— Не е господин Деболт.

— Той има ли алиби?

— А вие имате ли доказателства? — Харди отвърна с въпрос и се обърна към Лорн. — Вижте, хайде да поставим точка на този фарс. Поемам отговорността. Освободете господин Деболт.

Лорн въздъхна.

— Не мога.

Ивлин и Харди се втренчиха в дребния шеф на полицията.

— Страхувам се, че има доказателства — рече Лорн, едва ли не с извинение. — Елис намери шише с хлороформ зад гаража. Това не се връзва със самоубийство, нали?

— Нямам нищо общо — отвърна Ноа.

— Ето още доказателства — прекъсна го Чейс. Беше време да играе хазартно, и да бие на сляпо. Щеше да се опита да налучка и се надяваше да не сбърка. — Сещате ли се за парите от бостънската банка? Онези сто хиляди долара, с които беше платена гаранцията на Миранда? Ами, един приятел, който работи в банката, се промъкна в компютъра и откри връзката между превода на парите и сметката.

— Какво? — Лорн учудено се извърна към Чейс. — Ти знаеш кой е платил гаранцията?

— Да. — „Ей сега, ще се случи“, помисли си Чейс. — Ноа Деболт.

Първа реагира Ивлин. Яростта й превърна лицето й в грозна маска, чийто поглед беше насочен към баща й.

— Какво си направил?

Ноа не каза нищо. Мълчанието му потвърждаваше подозренията на Чейс. Право в целта.

— Може да се докаже официално — добави Чейс. — Да, именно баща ти е платил.

Ивлин продължаваше да се взира в Ноа.

— Ти си я освободил?

Ноа наведе глава. В миг се превърна в уморен старец.

— Направих го заради теб — прошепна той.

— Заради мен? Заради мен? — изсмя се Ивлин. — Какви други услуги си ми направил, татко?

— Заради теб беше. Всичко беше заради теб…

— Луд старец — измърмори Ивлин. — Сигурно изкуфяваш.

— Не. — Ноа вдигна глава. — Не разбираш ли, всичко бих направил? Аз те предпазвах. Моето малко момиченце…

— От какво ме предпазваше?

— От теб самата. От това, което направи…

Ивлин извърна глава с отвращение.

— Не знам за какво бълнува.

— Не ми обръщай гръб, млада госпожице!

— Както виждаш, той има нужда от лекар, Лорн. Извикайте психиатър.

— Това за благодарност ли е? — избухна Ноа. — Затова, че те предпазих от затвора?

Внезапно настъпи тишина. Пребледняла, Ивлин се обърна с лице към баща си.

— Затвор? За какво?

— Заради Ричард. — Яростта на Ноа изведнъж се стопи и той бавно се облегна на стола. Тихо каза: — Заради Ричард.

— Мислиш… че аз… — Ивлин поклати глава. — Защо? Знаеш, че е тази кучка, тази кучка!

Ноа само извърна поглед. С този единствен жест той й отговори. Чейс почувства, че от плещите му се вдига тежък товар. Едва сега той осъзна, че този товар е тегнел от дълго време, товарът на потвърждението. С този единствен жест бе измита и последната частица съмнение.

— Ти знаеш, че Миранда е невинна — каза Чейс.

Ноа хвана главата си с ръце.

— Да — прошепна той.

— Как? — намеси се Лорн.

— Защото я проследих. О, аз знаех за връзката им. Знаех какво си беше наумил той. Беше ми дошло до гуша. Нямах намерение да гледам как наранява Ивлин. Затова наех човек да я следи. Исках Ивлин да узнае, веднъж завинаги, що за копеле е човекът, за когото се е омъжила.

— И в нощта, когато убиха Ричард, си държал Миранда под наблюдение? — попита Лорн.

Ноа кимна.

— Какво е видял твоят човек?

— От убийството ли? Нищо. Беше зает да следи жената. Тя изляла от къщата, отишла до брега. Седяла там час или два. После се прибрала в дома си. Моят зет вече е бил убит.

„Точно, каквото твърди и тя“, помисли си Чейс. „Всичко е било истина, до последната подробност.“

— Значи твоят човек изобщо не е видял убиеца? — попита Лорн.

— Не.

— Но ти предположи, че дъщеря ти…

Ноа вдигна рамене.

— Стори ми се… логично предположение. Той си го просеше. След всичките тези години, през които я нараняваше. Мислите, че не е имала оправдание ли?

— Но, не съм го направила аз — рече Ивлин.

Сякаш никой не чу думите й.

— Защо плати гаранцията на Миранда Уд? — попита Лорн.

— Помислих си, че ако се стигнеше до процес и версията й оставаше последователна, може би те щяха да започнат да търсят други заподозрени.

— Искаш да кажеш Ивлин.

— По-добре е да приключваме с всичко това — смотолеви Ноа. — Ако е било случайност, това обяснява нещата. Без повече въпроси. Без повече заподозрени.

— Значи ти си искал тя да е извън затвора — рече Чейс. — Там на улицата, където да се добереш до нея.

— Достатъчно, Ноа! — намеси се Харди. — Не си длъжен да отговаряш на тези въпроси.

— По дяволите, Лес! — отряза го Ивлин. — По-рано е трябвало да го предупредиш. — Тя погледна баща си, а на лицето й бе изписано съжаление и отвращение. — Нека внеса ред в мислите ти, татко. Не съм убила Ричард. Това, че си мислел, че аз съм го направила, показва единствено колко малко ме познаваш. Или аз теб.

— Съжалявам, Ивлин — тихо се намеси Лорн. — Но се налага да ти задам няколко въпроса.

Ивлин се обърна към него. Брадичката й беше повдигната, този жест издаваше упорство и гордост, и сила. За първи път, откакто я познаваше, Чейс изпита искрица възхищение към снаха си.

— Питай, Лорн — рече тя. — Ти си ченгето. А сега, както предполагам, аз съм най-важният заподозрян.

Чейс излезе и не чу остатъка от разговора. Тръгна по коридора, за да търси Миранда. „Сега може да се докаже. Всяка твоя дума е била истината. Можеха да започнат от начало“, помисли си той. Закрачи с нова надежда и очакване. Сянката на убийството беше изчезнала, и те имаха шанса да приключат с него и да оправят нещата. Нетърпеливо зави зад ъгъла, очаквайки да я види на пейката.

Там нямаше никого.

Той отиде до чиновника, който пишеше на машина доклада от ареста на Ноа.

— Видяхте ли къде отиде тя?

Чиновникът вдигна глава.

— Искате да кажете госпожица Уд?

— Да.

— Излезе от управлението. Преди около двайсет минути.

— Каза ли къде отива?

— Не. Просто стана и излезе.

Чейс отчаяно се обърна към вратата. „Винаги усложняваш положението!“ помисли си той. После излезе през вратата и се отправи в нощта.

 

 

През целия ден Ози беше неспокоен. Миналата нощ тичаше като обезумял от полицейската хайка. Беше изминал ден оттогава, но възбудата му не беше се уталожила. Целият беше като пружина, дращеше с нокти по вратата, виеше и тупкаше с лапи насам-натам по дървения под. „Може би аз съм виновна“, помисли си госпожица Сейнт Джон, докато с неприязън наблюдаваше истеричното си куче. Ози беше залегнал до външната врата като захвърлено кожено палто и в погледа му към господарката му се четеше съжаление.

— Ти — рече госпожица Сейнт Джон, — си тиранин.

Ози едва ли не изстена.

— Е, добре де — отвърна госпожица Сейнт Джон — Хайде, вън! — И тя отвори вратата. — Кучето се стрелна в здрача.

Госпожица Сейнт Джон последва животното по чакълестата автомобилна алея. Ози танцуваше, а козината му подскачаше като спирала. Наистина грозно животно, помисли си госпожица Сейнт Джон. Винаги при всяка разходка я спохождаше тази мисъл. Фактът, че струвал няколко хиляди долара заради чистокръвната му порода, беше доказателство за безсмислието на чистокръвните породи, били те кучета, или хора. Но това, което не достигаше на Ози по отношение на красотата, той го компенсираше с енергичност. Вече подскачаше далеч напред по лъкатушната пътека, която водеше към Роуз Хил.

Госпожица Сейнт Джон го последва, но се чувстваше по-скоро като куче, отколкото като господарката му.

Къщата беше тъмна. Чейс и Миранда заминаха същата сутрин и сега мястото изглеждаше изоставено и пусто. Жалко. Такива очарователни къщи не бива да стоят празни, особено през лятото.

Тя се изкачи по стъпалата и надникна през прозореца. Тъмнината вътре беше изпълнена със сенки на мебели. Книгите бяха поставени отново на рафтовете. Тя виждаше отблясъка на кориците им. Въпреки че подробно бяха прегледали книгите и книжата, тя все още се чудеше дали не бяха пропуснали нещо. Нещо малко, което са недогледали, но което съдържаше отговорите за смъртта на Ричард. Вратата беше заключена, но тя знаеше къде държаха ключа. Щеше ли да навреди още едно кратко посещение? Станеше ли въпрос за „Роуз Хил“, тя винаги усещаше известно собственическо чувство. В края на краищата, като дете беше играла тук едва ли не всеки ден. А когато стана възрастна, си правеше труда да наглежда къщата, като услуга за семейство Тримейн.

Ози изглеждаше щастлив и тичаше из двора.

Госпожица Сейнт Джон измъкна ключа от саксията, отключи вратата и влезе.

Всичко в тази дневна изглеждаше така неподвижно и тъжно. Тя включи всички лампи и се поразходи. С поглед изследваше всички ъгълчета на мебелите. Те вече бяха ги претърсвали. Нямаше смисъл да го прави отново.

Тя отиде в кухнята, в спалните на втория етаж, върна се. Никакви подозрения, никакви разкрития.

Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато погледът й мина край килима пред вратата. Тогава се сети за една сцена от „Тес от рода Дърбървил“. Под затворената врата бе мушната бележка с признание и веднага бе скрита под килима. Никой никога не откри тази бележка, защото тя си остана скрита от погледите. Толкова ярък беше споменът, че когато се наведе и отметна края на килима, никак не се учуди, щом видя залепен плик.

Бележката беше от „М“. Потенциалният получател никога не я беше намерил, не я беше прочел.

„… Тази болка е като живо същество, което изгризва органите ми. Няма да умре. Не иска да умре. Ти го постави там, ти го пося и отгледа зародиша през всичките тези години. После отмина.

Казваш, че ми правиш добро. Казваш, че е по-добре да скъсаме сега, защото ако продължава още, само ще ме нарани. Ти не знаеш какво е да те боли. Веднъж ми заяви, че си ранен от любов. И тогава реших да те спася. Ти си змията, която сложих в пазвата си.

Сега ми казваш, че си намерил нов спасител. Мислиш, че тя ще те направи щастлив. Но тя няма да го стори. И с нея ще е същото, както с всички останали. Ще решиш, че е идеална. Никоя, която те е обичала истински, не се е оказвала достатъчно добра за теб. Но ти остаряваш, и се отпускаш, и въпреки това смяташ, че някъде съществува една млада, идеална жена, която бленува да прави любов с набръчканото ти туловище.

Тя не те познава толкова добре, колкото аз. Аз имах години на разположение, за да узная всичките ти мръсни малки тайнички. Измамите ти, лъжите ти и жестокостта ти. Ще я употребиш, също както си сторил с всички останали. Накрая и тя ще бъде изхвърлена извън борда, още една ужасно наранена жена.

Трябва да си платиш за греховете. Едно хубаво отрязване…“

Все още с писмото в ръка, госпожица Сейнт Джон тутакси напусна „Роуз Хил“ и забърза към дома си.

С треперещи ръце направи две телефонни обаждания. Първо до Лорн Тибетс.

После до Миранда Уд.