Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (12)

Дванадесета глава

От хола струеше светлина и се отразяваше в чамовия под на спалнята. Миранда отметна покривката и каза:

— Хайде, лягай. Докторът нареди така.

— По дяволите докторите. И този доктор — изръмжа Чейс. Той седна от едната страна на леглото и тръсна глава, сякаш да проясни мислите си. — Добре съм. Чувствам се отлично.

Тя погледна брадясалото му лице.

— Изглеждаш така, сякаш те е газил камион.

— Това е бруталната истина! — изсмя се той. — Винаги ли си толкова откровена?

Последва мълчание.

— Да — тихо отвърна Миранда. — Всъщност, да.

Той вдигна поглед към нея. „Какво виждаш в очите ми?“, помисли си тя. „Искреност? Или лъжи, смели и опасни лъжи?“

„Все още го няма, нали? Доверието. Между нас винаги ще съществува това съмнение.“

Седна до него на леглото.

— Разкажи ми всичко, което днес си научил за Джил.

— Това, което прочетох в новинарския файл от Сан Диего. — Той посегна и започна да събува обувките си. — Процесът е бил отразен надълго и нашироко. Нали знаеш, секс, насилие. Допълнителна реклама при разпространението.

— Какво се е случило?

— Защитата твърди, че е била емоционално съкрушена. Била млада, наивна и уязвима. Приятелят й бил агресивен алкохолик, който редовно я биел. Съдебните заседатели повярвали.

— А следствието?

— Установило се, че таяла трайна омраза към мъжете. Използвала ги и ги манипулирала. А когато любовникът й се опитал да я напусне, тя изпаднала в ярост. И двете страни били съгласни с фактите на убийството. Че докато любовникът й бил мъртво пиян, тя грабнала един пистолет, опряла го до главата му и натиснала спусъка. — Изтощен, Чейс легна на възглавницата. Хапчетата започваха да действат. Клепачите му вече се затваряха. — Това е станало преди десет години. Преди да дойде в Мейн, Джил практично е загърбила този период.

— Ричард знаел ли е?

— Ако си е направил труда да провери, е можел да узнае. Само последната част от досието й е истина. Вероятно Ричард е бил толкова заслепен от квалификацията й като цяло, че си направил труда да провери при последните двама нейни работодатели. Или е разбрал истината наскоро. Кой знае?

Миранда седеше и мислеше, опитваше се да си представи как е изглеждала Джил преди десет години. Млада, уязвима, уплашена.

„Като мен.“ Или описанието според следствието обрисува по-точен образ? Мъжемразка, жена с извратени страсти? „И мен така се опитват да представят. Като убийца. Някои хора вярват.“

Чейс беше заспал.

За миг тя седна до него и се заслуша в бавното му, равномерно дишане, и се замисли дали някога той ще се научи да й се доверява. Ако можеше да означава за него нещо повече от парченце от пъзела на смъртта на брат му.

Тя стана и го зави с покривката. Той не помръдна. Тя нежно приглади косата му и погали брадясалата му страна. Пак не помръдна.

Миранда го остави и слезе долу. Пред очите й се появиха кутиите с книжата, други парченца от пъзела. Тя ги отдели по папки. За статии. За финансовите отчети. Лични бележки от „М“, както и от други непознати жени. Смесица от остатъците на един човешки живот. Колко малко познаваше Ричард! Колко много от собствената си личност беше прикривал, дори от семейството си. Затова така ревностно защитаваше убежището си на северния бряг.

В живота му съм била просто една маловажна нишка. Ще престане ли това да ме наранява? Тя се изправи и провери вратите и прозорците. После се качи отново на втория етаж в спалнята. Чейс все още спеше. Знаеше, че трябва да иде в друга стая, на друго легло, но тази вечер не желаеше да лежи сама в тъмнината. Търсеше топлина и сигурност, и успокоителната мисъл, че Чейс е наблизо. Тя беше обещала да се грижи за него тази нощ. Какво по-добро място да го наглежда от леглото, в което спеше той? Легна до него, не много близо, но достатъчно, за да си представи как топлината му я облива през чаршафите.

Сънят я споходи през нощта. Един мъж, един любовник я прегръщаше. И защитаваше. Тогава погледна лицето му и откри, че не го познава. Тя се отдръпна и започна да бяга. Озова се сред много хора. Започна да търси познати лица и две ръце, които да докосне, но всички бяха непознати. И тогава се появи той. Стоеше далеч и тя не можеше да го докосне. Извика му, протегна ръце към него, за да ги хване. Той се приближи към нея, ръцете му бяха топли и здрави. Чу гласа му: „Тук съм, Миранда. Тук…“.

И той беше там.

В сумрака различи грейналото му лице и сенките около очите. Погледът му беше неподвижен и така мълчалив. Дъхът й спря, когато той обгърна с ръце лицето й и бавно долепи устни до нейните. Това единствено докосване предизвика в цялото й тяло трепет от удоволствие. Те се гледаха, а нощта беше изпълнена с техния дъх.

Той отново я целуна. И отново в нея се надигна вълна от удоволствие. Желанието я заливаше. Заспалото й тяло се събуди и се изпълни със страст. Тя силно се притисна в него, за да се слеят телата им и дъхът им, но между тях все още беше тази досадна преграда, дрехите.

Той хвана фланелката и бавно я издърпа нагоре през главата й, после я пусна на пода. Тя не беше толкова търпелива. Вече откопчаваше ризата му и го събличаше. Залови се и с токата на колана. Нямаше думи, защото те не бяха нужни. Нежният шепот, стенанията и стоновете казваха много повече от думите. А също и ръцете му. Пръстите му се плъзнаха по цялото й тяло, по всички топли и тайни местенца. Възбуждаха я, влудяваха и я отнесоха до самия край на отприщването. После с някаква преднамерена жестокост я оставиха незадоволена. Тя протегна ръце към него в мълчалив зов за още. Той сграбчи бедрата й и проникна в нея, но този път не с пръсти.

Тя извика, с вик на радост и удоволствие.

При първите вибрации на кулминацията при нея, той се остави да го завладеят собствените му желания. Потребности, които го накараха да се слее с нея дълбоко и цялостно. Когато и последната вълна от удоволствие я обля, той установи, че и при него настъпва кулминацията. Стигна до самия край и се строполи в очакващите й ръце, влажен и тържествуващ.

И заспаха.

 

 

Пръв се събуди Чейс. Ръцете му я прегръщаха, а лицето му беше заровено в дъхавите й коси. Тя лежеше свита с гръб към него, копринената й кожа допираше гърдите му. Изведнъж споменът за преживяното стана толкова ярък, че тялото му тутакси отвърна на желанието. Защо не, с тази жена в прегръдките му? Тя беше любовта, страстта и топлината. Тя беше всичко, което трябва да бъде една жена.

Навлизам в опасна зона.

Той се отдръпна и седна. През прозореца върху възглавницата й грееше утринната светлина. Изглеждаше толкова невинна и непорочна. Изведнъж му хрумна, че някога и Джил Викъри е изглеждала така. Преди да застреля любовника си. Опасни жени. Как да ги различиш от невинните души?

Чейс стана от леглото и отиде да си вземе душ. Да измие магията, помисли си той. Да измие желанието и копнежа по Миранда. Тя го караше да върши безумия.

Например, снощи.

Те просто се поддадоха, помисли си той. Един физически акт, нищо повече, случайна среща между две топли тела. Докато се обличаше, я наблюдаваше как спи. Всяка следваща дреха, която слагаше, го караше да се чувства все по-защитен и неуязвим. Но когато тя се размърда, отвори очи и му се усмихна, той осъзна колко крехки бяха емоционалните му доспехи.

— Как се чувстваш тази сутрин? — нежно попита тя.

— Много по-добре, благодаря. Мисля, че мога да шофирам сам и да се върна в града.

Настъпи тишина. Усмивката й се стопи, щом разбра, че той се е облякъл.

— Тръгваш ли?

— Да. Просто исках да се уверя, че ще излезеш от това място невредима.

Миранда седна в леглото. Сгушила чаршафите в прегръдката си, тя се загледа в него за миг, сякаш се опитваше да разбере какво е станало между тях. Най-после рече:

— Ще се оправя. Няма нужда да чакаш повече.

— Ще остана. Докато се облечеш.

Тя повдигна рамене в отговор, сякаш й беше безразлично. „Добре, помисли си той, няма натрапчиви чувства заради снощи. И двамата сме достатъчно разумни.“

Той понечи да тръгне, но се спря.

— Миранда?

— Да?

Обърна се и я погледна. Тя все още прегръщаше коленете си и всичко около нея изглеждаше вълшебно. Никое мъжко сърце не би издържало да я гледа така.

— Не че си мисля, че не си чудесна жена. Просто…

— Не се тревожи, Чейс — отвърна тя с равен тон. — И двамата знаем, че нищо няма да излезе.

Искаше му се да каже: „Съжалявам“, но му се стори прекалено непохватно и лесно. И двамата бяха възрастни хора. И двамата бяха направили грешка.

Нямаше какво повече да си кажат.

 

 

— Тези тук не изглеждат уличаващи — каза Ани, докато прехвърляше бележките от „М“, разположени върху кухненската маса в дома й. — Просто обичайният език на една отчаяна жена. Скъпи, само да ме видеше. Само това, само онова. Звучи прочувствено, но не намирисва на убийство. Това не означава, че „М“, която и да е тя, го е убила.

— Права си — въздъхна Миранда и се облегна на кухненския стол. — И изглежда няма никаква връзка с Джил.

— Извинявай, но единственият човек, чието име започва с „М“, си ти. Бих казала, че тези писма ще ти навлекат по-скоро проблеми, отколкото ще ти помогнат.

— Джил каза, че преди една година през лятото работела някаква стажантка. Жена, която се забъркала с Ричард.

— Кло! Минала история. Не мога да си представя, че би се промъкнала в града, за да убие бившия си любовник. А и в името й няма „М“.

— „М“ може да означава някакъв прякор. Име, с което само Ричард я е наричал.

— Мъничката ми? Или магнетичната? — Смеейки се, Ани стана. — Мисля, че си губим времето. А и аз ще закъснея. — Тя отиде до дрешника и извади едно дебело яке. — Ървин не обича да чака.

Миранда учудено хвърли поглед на одеждите на Ани: скъсана тениска, протрити маратонки и памучни панталони.

— Изглежда на Ървин му харесва небрежния стил.

— Ървин въплъщава небрежния стил. — Ани метна дамската си чантичка на рамо. — Тази седмица ще търкаме палубата с пясък. Голяма веселба ще падне.

— Дали ще ми се случи някога да видя тази прословута лодка?

Ани се засмя.

— Веднага щом успея да го довлека до брега. Искам да кажа, че активният сезон на яхтите трябва да приключи някой ден. — Тя махна с ръка. — До скоро.

След като Ани излезе, Миранда си забърка някаква салата и седна на кухненската маса за една меланхолична вечеря. Ървин и неговата лодка не бяха кой знае каква компания, но поне имаше кой да забавлява Ани. И да отпраща самотата.

Преди време Миранда нямаше нищо против да бъде сама. Дори се наслаждаваше на тишината и спокойствието в къщата. Сега, обаче, копнееше за нечие човешко присъствие. Дори куче би й харесало. Ще трябва да си помисли да си вземе някое голямо куче. То не би я изоставило, както повечето й приятели. Както и Чейс.

Тя остави вилицата. Апетитът й изчезна. Къде ли беше той сега? Може би седеше в онази къща на „Честнът стрийт“, заобиколен от семейство Тримейн. Ивлин и близнаците му правеха компания. Той не е нито сам, нито самотен. Той просто се чувства чудесно без нея.

Ядосана, тя се изправи и изсипа остатъците от салатата в кофата за боклук. После се отправи към вратата, решена да излезе и да потича в околността, или да направи нещо друго, само да избяга от къщата.

На входната врата се спря. На площадката стоеше посетителка и ръката й всеки миг щеше да натисне звънеца.

— Джил — прошепна Миранда.

Това не беше хладната и невъзмутимата Джил, която познаваше. Тази жена беше пребледняла и крехка.

— Ани не е тук — каза Миранда. — Тя… ще се върне всеки момент.

— Дойдох да се видя с теб. — Без покана Джил се мушна направо във всекидневната и затвори вратата след себе си.

— Аз… аз тъкмо излизах. — Миранда бавно се насочи към вратата.

Джил пристъпи настрани и й препречи пътя. За миг тя погледна Миранда.

— Получих наказанието си — тихо рече тя. — Направих всичко по силите си, за да забравя тази история. Всичко. През последните пет години работих като луда. И превърнах „Хералд“ в истински вестник. Смяташ, че Ричард е знаел какво прави? Разбира се, че не. Той разчиташе на мен. На мен. О, той никога не го призна, но ме остави да ръководя шоуто. Пет години. И сега ти ме проваляш. Вече си накарала полицията да се рови в разни стари мръсни истории. Смяташ ли, че семейство Тримейн ще ме задържат на поста? Сега, когато знаят. Когато всички знаят?

— Не бях аз. Не съм казала на Лорн.

— Но ти си причината да се заговори отново. Ти и твоето прочувствено отричане. Защо просто не си признаеш, че си го убила? И да оставиш всички ни на мира.

— Но не съм го убила аз.

Джил закрачи из стаята.

— Аз съгреших. Ти съгреши. Всички съгрешиха. Всички сме равни. Това, което ни различава, е начинът, по който съжителстваме с нашите грехове. Направих най-доброто, на което съм способна. А сега разбирам, че не е достатъчно. За да заличи случилото се…

— Ричард знаеше ли? За Сан Диего?

— Не, тоест, да, накрая разбра. Но това нямаше значение за него…

— Нямаше значение, че си убила човек?

— Той разбра обстоятелствата. В това отношение Ричард си го биваше. — Тя леко се засмя. — В края на краищата, и той не беше ангелът на невинността.

Миранда замълча, събра смелост за следващия си въпрос.

— Имала си връзка с него, нали?

В отговор Джил нехайно вдигна рамене.

— Нищо не означаваше. Беше преди години. Нали знаеш, новото момиче в кооперацията. Мина му. — Тя щракна с пръсти. — Просто така. Останахме си приятели. Разбирахме се. — Джил престана да крачи и се обърна към Миранда. — Значи Лорн иска да знае къде съм била в нощта, когато Ричард беше убит. Иска от мен да представя алибито си! А ти отхвърляш вината, нали? Да вървят по дяволите онези, които са наранени. Ти просто искаш да се спасиш от примката. Е, понякога това е невъзможно. — Тя се приближи с втренчен в Миранда поглед, подобно на котка и мишка. Тихо каза: — Понякога се налага да плащаме за греховете си. Няма значение дали е недискретна връзка, или убийство. Ние плащаме за това. Как така ти не можеш?

Те се гледаха, впримчени във взаимно възхищение от прегрешенията си и болката си. „Убиец и жертва“, помисли си Миранда. „Това виждам в очите й. И ти ли виждаш същото в моите?“

Телефонът иззвъня пронизително в тишината.

Звукът стресна Джил. Тя тутакси се обърна и посегна към дръжката на вратата. Но се спря.

— Миранда, ти се смяташ за изключение. Мислиш, че си недостижима. След няколко години, когато станеш на моята възраст, ще разбереш колко си уязвима. Всички сме уязвими.

Тя излезе и затвори вратата след себе си.

Миранда веднага пусна резето.

Телефонът беше престанал да звъни. Тя се втренчи в него, чудейки се дали не е бил Чейс, молейки се той да се обади отново.

Но телефонът мълчеше.

Закрачи из всекидневната с надеждата, че Чейс или Ани или някой, който и да е, ще се обади. Включи телевизора, зажадняла за човешки глас. Неангажиращо забавление, ето какво й беше нужно. В продължение на половин час седя на кушетката сред разхвърляните чорапи и тенис фланелки на Ани, като нервно превключваше каналите. Опера. Баскетбол. Телевизионна игра. Отново опера. Разочарована, тя върна на баскетбола. В съседната стая нещо издрънча. Озадачена, тя стана от кушетката и отиде в кухнята. Там се втренчи в една пластмасова чиния, която се въртеше по пода, покрит с линолеум. Чинията се спря, завъртя се още един-два пъти и остана неподвижна. От плота на мивката ли е паднала? Тя вдигна поглед към мивката и едва сега забеляза, че прозорецът е широко отворен.

Аз не го оставих отворен.

Миранда бавно заотстъпва. Пистолетът, пистолетът на Ани. Трябваше да го вземе. Тя панически се обърна и се втурна към всекидневната. Изведнъж някой брутално я сграбчи за главата и напъха в устата й парцал. Слепешком тя се нахвърли върху нападателя си и пушека, който гореше ноздрите й, гърлото й, но ръцете й не се подчиняваха. Нозете й се плъзгаха и сякаш потъваха в бездънна яма. Тя усети, че пада, и зърна светлина, която изгуби в невъзможните висини. Опита се да я достигне, но ръцете й бяха сковани. Светлината замъждука и се сви. После загасна и остана само тъмнината.

 

 

Филип блъскаше по пианото. Рахманинов, помисли си Чейс изморено. Не можеше ли момчето да измисли нещо по-спокойно? Например, Моцарт или Хайдн. Или каквото и да е там, но не тази руска буря. Чейс излезе на верандата с надеждата, че ще избяга от врявата, но звукът на пианото бумтеше и през стената. Той примирено се спря до перилата и се вгледа в пристанището. Слънцето вече залязваше. Морето беше станало огненочервено. Чудеше се какво ли прави Миранда.

Чудеше се дали някога ще престане да си задава този въпрос.

Сутринта, когато потеглиха всеки в собствената си кола, по собствения си път, той осъзна, че връзката им нямаше перспектива. За да отиде и по-нататък, той имаше нужда от такова ниво на доверие, което сам не беше готов да й даде. Аматьорските им детективски забежки не доведоха до никъде. За сега нямаше причина да се виждат. Време беше да дадат шанс на всички аргументи „за“. Поне полицията щеше да е обективна. Полицаите не се поддават на емоции или хормони.

Те все още вярваха, че Миранда е виновна.

— Чичо Чейс? — Каси мина през мрежестата врата и се приближи до него. — Виждам, че и ти не понасяш музиката.

— Не казвай на брат си — усмихна се той.

— Всъщност, той не е лош музикант. Просто свири много силно. — Тя се облегна на един стълб и погледна към небето, към първите звезди, които блещукаха в сгъстяващата се тъмнина. — Можеш ли да ми направиш услуга? — попита тя.

— Това пък какво е?

— Когато мама се прибере у дома, ще поговориш ли с нея? За „Хералд“.

— За какво точно?

— Ами, за това, за което се говори — за Джил Викъри. Искам да кажа, изглежда ще имаме нужда от желязна ръка. Всички знаем, че татко ръкоположи Филип за негов наследник. Той е умно дете, не го подценявам или нещо такова. Но е факт, че Филип не се интересува много.

— По никакъв начин не е потвърдил това.

— О, той нищо няма да каже. Никога няма да признае истината. Че не си пада по тази работа. — Тя замълча, а после с леден глас добави: — Но аз се интересувам.

Чейс се намръщи. Дори нямаше двайсет години, а вече приличаше на жена, която знае много добре какво иска от живота.

— Според теб ти имаш това, което е нужно за професията?

— То е в кръвта ми! Аз съм обвързана, откакто за първи път съм написала нещо на хартия. Или когато сложих пръсти върху клавиатурата. Знам как работи този офис. Мога да пиша, да редактирам, да разпределям рекламите, да шофирам проклетия камион, с който се пренасят вестниците. Мога да управлявам този вестник. Филип не може.

Чейс се сети за курсовата работа на Каси, която беше прегледал в къщата. Не беше обикновено дъвчене и изплюване на книжни факти, а задълбочени, критически анализи.

— Мисля, че ще се справиш страхотно — рече той. — Ще поговоря с майка ти.

— Благодаря ти. Няма да забравя да спомена името ти, когато един ден спечеля Пулицър. — Усмихната, тя се обърна и тръгна към къщата.

— Каси?

— Да?

— Какво мислиш за Джил Викъри?

Каси се намръщи при смяната на темата.

— Като главен редактор ли? Добре се справяше. Като се има пред вид какво са й плащали, направо сме късметлии, че е при нас.

— Искам да кажа, като човек.

— Ами, трудно е да се каже. Човек никога не може да я опознае изцяло. Като затворена книга е. Никога не съм предполагала за онази история в Сан Диего.

— Мислиш ли, че е имала връзка с баща ти?

Каси вдигна рамене.

— Като всички останали.

— Смяташ ли, че е била наранена от това?

Каси се замисли за миг.

— Мисля, че ако е била наранена, й е минало. Джил е костелив орех. На мен така ми харесва. — Тя се обърна и влезе в къщата.

Филип все още свиреше Рахманинов.

Чейс стоеше и наблюдаваше как последният лъч на залеза се стопи в морето. Помисли си за Джил Викъри, за Миранда, за всички жени, които Ричард е наранявал, включително и собствената си съпруга Ивлин.

„Ние, мъжете от семейство Тримейн, сме гадни“, мислеше си той. „Първо използваме жените, а после ги нараняваме. Аз по-различен ли съм?“

Той ядосано удари с ръка по перилата на входната площадка. „Да, различен съм. Бих бил, само да можех да й се доверя.“

Филип блъскаше по пианото непоносимо.

Чейс слезе от площадката по стълбите и се отправи към колата си. Ще поговори с нея за последен път. Ще я погледне в очите и ще я попита дали е виновна. Тази вечер ще получи отговори на своите въпроси. Тази вечер ще реши веднъж завинаги дали Миранда Уд говори истината.

 

 

Никой не отвори врата на Ани. Вътре осветлението беше включено и Чейс чуваше, че телевизорът работи. Натисна звънеца, почука, извика името на Миранда. Нямаше никакъв отговор. Накрая се опита да завърти топката на вратата и откри, че тя е незаключена. Той надзърна вътре.

— Миранда? Ани?

Всекидневната беше празна. По телевизията изтичаха последните минути на някакъв баскетболен мач, очевидно недогледан докрай. На облегалката на дивана лежаха чифт чорапи на Ани. Всичко изглеждаше прекалено нормално. Той остана там за миг, сякаш в очакване на доскорошните обитатели на стаята, които по силата на някакво вълшебство щяха да се появят.

Баскетболната игра премина във финалната си фаза на обратното броене от 15 секунда до края. Последно подаване през игрището. Кош. Публиката избухна в аплодисменти.

Чейс прекоси стаята, влезе в кухнята и се спря.

Тук определено нещо не беше наред. Един стол лежеше съборен на една страна. Въпреки че прозорецът на кухнята беше широко отворен, в стаята се носеше остра миризма на химически препарат. Той набързо претърси останалата част от къщата. Не намери нито Миранда, нито Ани. С нарастващ ужас се втурна навън и огледа улицата в двете посоки. Вечерта беше тиха, с изключение на далечен кучешки лай.

Не, не съвсем. Това не беше ли звукът от работещ двигател на кола? Звучеше приглушено или на разстояние. Той обиколи къщата и в дъното видя малко гаражче. Вратата беше затворена. Звукът от двигателя звучеше по-наблизо, макар все така приглушено. Той се загледа в гаража. Тогава с крайчеца на окото си забеляза леко движение. Обърна се точно навреме, когато някаква сянка се измъкваше и потъваше в мрака.

„Този път, копеле такова, помисли си Чейс, няма да ми избягаш.“

Чейс се втурна след сянката. Чу, че обектът на преследването мина вляво към дебел жив плет. И Чейс зави наляво, изкатери се по една ниска каменна стена и се спусна в бяг. Сянката на беглеца ту се появяваше, ту се скриваше през плета, после рязко зави надясно в съседски двор с разхвърляни градински инструменти. Решен да хване жертвата, Чейс не забеляза как от тъмнината го връхлетя някакво гребло. Успя да се сниши. С насочени към него шипове, то прелетя над главата му и се сгромоляса върху товарна количка наблизо. Той скочи на крака.

Беглецът грабна някакъв търнокоп и го метна. Чейс отново се сниши. Чу свистене във въздуха, смъртоносното оръжие прелетя наблизо. Когато той отново беше на крака, силуетът вече бягаше към близката горичка.

„Ще се скрие в сянката!“, помисли си Чейс. Той напрегна всички сили и успя да го доближи. Чуваше насеченото дишане на другия. Хвърли се напред и сграбчи ризата му. Вместо да се освободи, жертвата му се извъртя и застана в изчаквателна позиция на бик. Миг след това Чейс полетя назад към близкото дърво. Шокът продължи само миг. Първата му реакция беше ярост, не болка. Измъквайки се иззад дървото, той се нахвърли върху нападателя си. Двамата мъже загубиха равновесие и се подхлъзнаха по мокрите листа. Нападателят нанесе удар в корема на Чейс. С нова сила, извираща от яростта му, Чейс стовари напосоки юмрука си върху гърчещата се сянка. Мъжът изстена и се опита да отвърне. Чейс отново го удари. И отново.

Мъжът взе да куца.

Чейс се търкулна настрани. За миг седна, опитвайки се да си поеме дъх и премигвайки от болката в кокалчетата. Другият все още беше жив. Чуваше дишането му. Чейс грабна отпуснатата фигура за краката и започна да го влачи през обсипаната с листа морава към слабата светлина от лампата на входната площадка в далечината. Там се наведе да види лицето на заловения. Стъписа се, когато го видя.

Беше Ноа Деболт. Бащата на Ивлин.