Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (11)

Единадесета глава

Фред Никълс беше казал, че Тони Графам е хлъзгав и глупав. И за двете се оказа прав. Графам беше облечен в копринен костюм, с вълнена вратовръзка в ослепително червено, а на ръката си носеше пръстен от розово злато. Кабинетът, подобно на обитателя си, имаше бляскаво обзавеждане, но лишено от съдържание, а именно плюшен килим, лъскави нови кожени столове, но нямаше нито секретарка, нито книги по рафтовете, нито вестници върху бюрото. На стената висеше само една украса, карта на северния бряг на остров Шепърдс. Надпис нямаше, но на Чейс му беше достатъчен само един-единствен поглед към широкия извит залив, за да разпознае крайбрежната ивица.

— Казвам ви, това е лов на вещици! — оплака се Графам. — Първо полицията, сега вие. — Стоеше зад бюрото си, не желаеше да се приближи дори само да се здрависа, сякаш полираната бариера му служеше за защита. Той трескаво прокара пръсти през накъдрената си коса. — Да не си мислите, че ще отида да затрия някой? Просто така? И то за какво, за едно парче земя? На глупак ли ви приличам?

Чейс не отговори от учтивост. Само рече:

— Не сте ли настоявал за продажбата на „Роуз Хил Котидж“?

— Е, разбира се. Най-хубавият парцел там.

— Но брат ми отказал да продава.

— Вижте, съжалявам за брат ви. Трагедия, истинска трагедия. Както разбирате, ние с него не бяхме в особено добри отношения. Не можех да преговарям с него. Станеше ли въпрос за проекта, той беше непреклонен. Искам да кажа, че всъщност стана враждебен. Не знам защо. Това е само бизнес, нали така?

— Но аз останах с впечатлението, че изобщо не е ставало въпрос за бизнес. Разгласено беше, че „Стоун Коуст Тръст“ е проект за консервация.

— Точно така. Предложих на брат ви много добри пари за тази земя, повече отколкото Службата по охрана на природата щеше да му плати. Освен това, си запазваше правото да ползва семейната къща до края на живота си. Невероятна сделка.

— Невероятна.

— Ако присъединим „Роуз Хил“, бихме могли да разширим парка по протежение на целия път по склона. Гледката ще стане по-величествена. Ще се разшири достъпът.

— Достъпът ли?

— За поддръжката, разбира се. Нали знаете, за излети. Хубави пътечки, за да могат всички да усетят вкуса на природата. Дори и хората с физически недъзи. Искам да кажа, инвалидите.

— За всичко сте помислили.

Графам се усмихна.

— Да, така е.

— А къде се вмества Хемлок Хайтс?

Графам замълча.

— Моля?

— Хемлок Хайтс. Струва ми се, така наричате плановото разработване на земята.

— Е, нищо не е било планирано…

— Защо тогава кандидатствахте за регулирането? И колко платихте, за да подкупите комисията?

Лицето на Графам придоби сурово изражение.

— Нека повторя, господин Тримейн. „Стоун Коуст Тръст“ беше създаден, за да защити северния бряг. Признавам, че тук-там може да се наложи да преустроим някой парцел, само за да поддържаме тръста. Но понякога трябва да правим компромиси. Налага се да правим неща, които не бихме искали.

— Това включва ли изнудване?

Графам се изправи рязко на стола си.

— Какво?

— Говоря за Фред Никълс. И Хоумър Сълъуей. Имената трябва да са ви познати.

— Разбира се. Собственици на два от парцелите. Те отказаха предложението ми.

— Някой им е пратил нелицеприятни писма, в които им нарежда да продават.

— Смятате, че аз съм ги изпратил?

— А кой друг? Четирима са ви отпратили. Двама от тях получават заплашителни писма. А третият, брат ми, се оказва мъртъв.

— Значи към това биете? Опитвате се да извъртите нещата така, че да изглежда, че аз имам нещо общо със смъртта му.

— Това ли казах?

— Вижте, дойде ми прекалено много от тази сделка. Цяла година търпя тази… провинциална гмеж. Правих какви ли не премятания, за да заработи проектът, но нямам намерение да ставам изкупителната му жертва.

Чейс смутено се взираше в Графам. Какви ги говореше този човек? Чия изкупителна жертва?

— Бях извън щата, когато се случило. Имам свидетели, които могат да се закълнат.

— За кого работите? — прекъсна го Чейс.

Изведнъж Графам затвори уста. Бавно се облегна, а изражението му стана ледено.

— Значи някой стои зад вас — рече Чейс. — Някой, който дава парите. Който върши мръсната работа. Кого представлявате? Мафията?

Графам нищо не каза.

— Вие се страхувате, Графам. Това е очевидно.

— Не съм длъжен да отговарям на никакви въпроси.

Чейс продължи атаката.

— Брат ми е бил на път да духне под опашката на „Стоун Коуст“, нали? И вие сте му изпратили едно такова заплашително писмо. Но после сте разбрал, че той не може да бъде изнудван. Или купен. И какво направихте? Платихте на някого да се погрижи за проблема?

— Искате да кажете убил съм го? — Графам избухна в смях. — Хайде, Тримейн. Някоя уличница го е убила. И двамата знаем това. Опасни същества са тези уличници. Допуснеш ли ги до себе си, им идват разни идеи. Грабват кухненски нож и това е. Дори и ченгетата са съгласни. Била е уличница. Имала е причина да го направи.

— А вие — много пари, които сте щели да изгубите. Също и онзи, който се крие зад вас. Ричард вече е бил стигнал до номерата на банковите ви сметки. Проследил е вашия невидим партньор. Можел е да даде гласност на сделката…

— Но не го е направил. Унищожил е статията, нали си спомняте? Получих уверения, че няма да излезе на бял свят. Защо тогава да го преследваме?

Чейс се умълча. Това бяха думите и на Джил Викъри, че Ричард сам отменил излизането на статията и се отказал от кръстоносния поход. Една подробност оставаше неразрешима. Защо Ричард се е отказал?

Наистина ли се е отказал? Или Джил Викъри излъга?

Докато напускаше кабинета на Графам и вървеше към колата си, той разсъждаваше над тази последна възможност. Какво, всъщност, знаеше за Джил? Само това, че работи в „Хералд“ от пет години и бизнесът върви гладко. Че е умна, стилна и не получава достатъчно възнаграждение. Би могла да намери по-добра работа навсякъде по източното крайбрежие. Защо беше избрала да остане в това провинциално вестниче и да работи за жълти стотинки?

Имаше намерение да се върне в „Роуз Хил Котидж“, но подкара колата към „Хералд“. В офиса имаше неколцина служители: летният стажант, който работеше върху клавиатурата на един компютър и словослагателят, надвесен над една чертожна маса. Чейс мина покрай тях и влезе в офиса на Ричард. Отиде направо до шкафа с картотеката. Служебното досие на Джил Викъри си беше на мястото. Седна на бюрото и отвори папката. Вътре намери прилежно написано резюме в три страници с всички имена и постове, които е заемала: Б. А. Боудуан, 1977. Мастърс, Колумбия, 1979. Работа по договор в страницата с местните новини, „Сан Франциско Кроникълс“; после погребална страница, „Сан Диего Юниън“; сензации от полицейски характер, „Сан Хосе Таймс“; редактор на втора страница, „Портланд Прес Хералд“. Солидна професионална биография.

Защо е дошла тук?

Нещо в резюмето го притесняваше. Нещо не изглеждаше съвсем наред. Това го накара да протегне ръка към телефона и да набере номера на „Портланд Прес Хералд“, последният й работодател. Той говори с настоящия редактор на втора страница, някаква жена, която смътно си спомни за Джил Викъри. Все пак, беше минало известно време.

После Чейс се обади в „Сан Хосе Таймс“. Този път човекът отсреща не беше сигурен, и се наложи да се провикне в редакционната на местните новини дали някой си спомня за репортер на име Джил Викъри отпреди седем години. Някой извика, че преди години май имало една Джил в полицейската хроника. Това беше достатъчно за Чейс.

Той затвори слушалката и реши да се откаже.

Все пак, това резюме… Какво беше това нещо, което не му даваше мира?

Погребалните новини. „Сан Диего Юниън“. Това не пасваше някак. Погребалните новини бяха като задния двор на новинарския бизнес. Оттам човек тръгваше да прави кариера. Защо от местните новини в Сан Франциско е паднала на дъното? Той набра номера на „Сан Диего Юниън“. При тях не беше работил човек на име Джил Викъри.

Същото и за Сан Франциско.

Половината от резюмето беше измислено. Или просто беше начин да запълни рехавия си трудов стаж? А какво беше правила през дванайсетте години между колежа и назначението й в „Сан Хосе Таймс“? Той отново посегна към телефона. Този път се обади в Колумбийския университет, във факултета по журналистика. Във всяка една година колко студента завършваха с магистърска степен? И колко от тях се наричат Джил?

„Имаше само една през 1979 г.“, отвърнаха му. Но не, зрелостничката не била Джил Викъри. Казвала се Джил Уесткот.

Той отново се обади в „Сан Диего Юнион“. Този път попита за Джил Уесткот. И те си спомниха името. „Ще ви изпратим статията по факса“, отвърнаха те.

Няколко минути по-късно, излезе от факс машината.

Със снимка на Джил Уесткот, понастоящем Джил Викъри. Беше придружена от разказ за хладнокръвно убийство.

 

 

Миранда седеше в гаснещата дневна светлина, вперила равнодушен поглед в заобикалящите я предмети. Цял следобед беше претърсвала банята и двете спални. Сега й беше горещо, беше потънала в прах и напълно обезкуражена. Не намери нищо съществено, само безобидни хвърчащи листчета — разписки, пощенска картичка от Испания от преди десет години и още една бележка от „М“, печатана на пишеща машина.

„… Не съм вече онова слабо същество, което бях. Спокойно мога да живея и без теб, и възнамерявам да го направя. Нямам нужда от съжалението ти. Не съм като останалите ти женички с мозък на пиле. Едно нещо искам да узная, с какво те привличат такива същества? Дали енергичната им плът? Или кравешкото им боготворене към теб? Е, няма никакво значение. Това е безсмислена отдаденост. Ако ги нямаше парите ти, долнокачествените красавици не биха си мръднали малкия си пръст за теб. Само за мен няма ни най-малко значение колко имаш в банката. Но вече ме загуби.“

Изглежда горчивината и болката от това писмо се отразиха на настроението й. Върна го обратно в чекмеджето и го зарови в коприненото бельо. Бельото на другата жена. Болката на другата жена.

Докато пооправи стаята и падна здрачът. Тя не включи лампата. Булото на сумрака и песента на щурците през отворените прозорци я успокояваха. От полето нахлуваше онзи неведом аромат на вечерта — на леката мъгла от морето, на охлаждащата се трева. Тя се приближи до един стол до прозореца, седна и отпусна глава назад. Над нея тегнеха толкова много съмнения и тревоги. Винаги над всеки порив за радост надвисваше сянката на затвора. През последните няколко дни на свобода, тя имаше моменти, когато едва ли не успяваше да отблъсне мисълта от главата си. В моменти като този, когато оставаше насаме със страховете си, сред непроницаема тишина, образът на затворническите решетки я връхлиташе. „Колко години ще ме държат? Десет, двадесет, до края на живота ми? Предпочитам да умра.“

Тя потрепери и се опомни.

На долния етаж мрежестата врата тихо изскърца.

— Чейс? — извика тя. — Ти ли си? — Тишина. Тя стана от стола и се приближи до най-горното стъпало на стълбите. — Чейс?

Чу как мрежестата врата тихо се затвори. Последва тишина, чуваше се единствено далечната песен на щурците.

Първият й инстинкт беше да включи осветлението. Но навреме промени решението си. Тъмнината й беше приятел. Щеше да я скрие, да я защити.

Тя се отдръпна от стълбите. Треперейки, допря гръб до стената и се заслуша. От първия етаж не се чуваше нищо. Чуваше единствено лудото биене на сърцето си.

Дланите й бяха влажни. Страхът опъваше нервите й до крайност.

Ето, стъпки. В кухнята. В съзнанието й мълниеносно се появи един образ. Барчето, чекмеджетата. Ножовете.

Тя се задъхваше. Отдръпна се по-далеч от стълбите, а в главата й кръжаха трескави мисли за бягство. Две спални на втория етаж, включително и баня. И мрежи на всички прозорци. Дали щеше да й стигне времето?

Отдолу се чуха още стъпки. Натрапникът излезе от кухнята. Вървеше към стълбите.

Миранда избяга в господарската спалня. Тъмнината й пречеше да върви, тя се блъсна в някакво нощно шкафче. Една лампа се залюля и падна. Шумът от падането насочи нападателя към спалнята.

Тя панически побягна към прозореца. В тъмнината видя част от полегат покрив. Оттам до земята я делеше разстояние от близо шест метра. Сенникът беше вдигнат, само мрежестата рамка я отделяше от свободата. Миранда я блъсна, но тя не се отвори. Едва тогава забеляза, че мрежата е закована за рамката на прозореца. Обезумяла, започна да рита стоманената примка и хълцаше при всеки удар. Не спираше да рита, мрежата се огъваше навън, но не поддаваше.

На стълбите изскърцаха стъпки.

Тя ритна за последен път, цялата мрежа се строполи на земята. Тутакси се покатери по перваза и се хвърли върху покрива. Тогава се поколеба, дали да остане върху солидните дъски на покрива под краката си, или да предприеме свободно падане. Не виждаше какво има там долу. Розови храсти ли бяха? Хвана се за покрива и се надвеси над стряхата. За секунди увисна.

И се пусна.

Падането сякаш нямаше край, шеметен полет надолу през пространството и тъмнината. Стъпалата й се блъснаха в земята. Краката й тутакси се огънаха и тя се просна на чакъла. Небето над нея се въртеше като в калейдоскоп. Неистов прилив на адреналин задуши болката. Може би краката й бяха счупени. Не ги усещаше. Знаеше само, че трябва да избяга, да тича. С усилие се изправи на крака и тръгна накуцвайки по пътя. Зави по автомобилната алея… В същия миг беше заслепена от предните светлини на автомобил, които я връхлетяха от тъмнината. Инстинктивно тя вдигна ръка да предпази очите си. Чу как колата закова спирачки, а изпод гумите се разхвърчаха камъчета чакъл.

— Миранда?

Хлипайки от радост, тя се хвърли в обятията на Чейс.

— Това си ти — изплака тя. — Благодаря на Бога, че си ти.

— Но какво има? — прошепна той и силно я притисна към себе си. — Миранда, какво се е случило?

Тя се облягаше на солидния му гръб.

— Той е там… в къщата…

— Кой?

Изведнъж в тъмнината и двамата чуха трясване на задната врата и звук от бягащи стъпки през храстите.

— Влизай в колата! — заповяда Чейс. — Заключи вратите!

— Какво?

Той я бутна.

— Просто го направи!

— Чейс! — изкрещя тя.

— Ще се върна!

Стъписана, тя го видя да изчезва в тъмнината, чу стъпките му да се отдалечават. Инстинктът й подсказваше, че трябва да го последва, да е близо до него, в случай че има нужда от нея. Но вече го изгуби от поглед и не различаваше нищо, само сенките на дърветата на фона на звездното небе, под тях лежеше тъмнината, непрогледна и непроницаема.

Прави, каквото той ти казва!

Качи се в колата, заключи вратите и се почувства безполезна. Тя си седеше тук в безопасност, а Чейс може би се биеше за живота си. „И какво добро ще види той от мен?“ Отвори вратата, излезе от колата и я заобиколи откъм задната част.

В багажника откри лост за автомобилни гуми. В ръцете си го усещаше тежък и солиден. Щеше да изкара ангелите на всеки нападател. Невъоръжен нападател, налагаше се да си признае тя. Обърна се с лице към гората. Току пред очите й се изправи стена от сенки и безформена заплаха. Някъде там в тъмнината Чейс беше в опасност.

Тя стисна лоста по-здраво и тръгна в нощта.

По шума от стъпки в храсталака Чейс се ориентира, че беглецът смени посоката. Чейс зави надясно след звука. Клони шибаха лицето му, храсти се впиваха в панталоните му. Тъмнината под дърветата беше така гъста, че той се почувства като слепец сред минирано поле.

Поне преследваният също нищо не виждаше. „Но може би не беше толкова безпомощен“, помисли си той, докато се промушваше под клона на един бор. „Ами ако е въоръжен? Ами ако ме води към някакъв капан? Риск, който трябва да поема.“

Стъпките се преместиха от лявата му страна. На звездната светлина, която се процеждаше през дърветата, Чейс улови с поглед някакво движение. Успя да различи само някаква сянка. Без да обръща внимание на клоните, които шибаха лицето му, той се втурна напред и се озова сред къпинов храст. Сянката се движеше в зигзаг, и ту се скриваше, ту се показваше иззад стволовете на дърветата. Чейс се измъкна от гъсталака и продължи преследването. Застигаше другия. Между ударите на сърцето си чуваше тежкото дишане на преследвания. Сянката му беше точно пред него, точно зад близкия клон.

Чейс набра скорост с последни сили и се втурна. Излезе на една полянка и се спря. Преследваният беше изчезнал. Нямаше нито движение, нито шум, само вятърът шумеше в короните на дърветата. Леко помръдване на сянка от дясната му страна го накара да се извърне. Нищо. Той се спря, объркан, като чу чупенето на клони в шубрака отляво. Извърна се, и се заслуша, опитвайки се да установи местоположението на преследвания. Някъде наблизо ли беше това дишане? Не, вятърът…

Отново се чу звук от чупене на клони. Той направи една крачка напред, после още една. Твърде късно усети движението на въздуха, свистенето на клона, който го удари по главата. От удара той полетя напред. Протегна ръце, за да омекоти падането и почувства боцкането на боровите иглички и плесницата на мокрите листа, докато се опитваше да не губи съзнание, да наложи на тялото си да се вдигне и да се изправи лице в лице с врага си. То не се подчиняваше. Тъмнината се сгъстяваше пред очите му. Искаше му се да ругае от ярост в безсилието си. Но едва успя да изстене.

Болка. Сякаш чук блъскаше главата му. Чейс му нареди да престане, заповяда му да престане, но той продължаваше да се набива в мозъка му.

— Идва на себе си — каза един глас.

Друг по-тих и боязлив глас се обади:

— Чейс? Чейс?

Той отвори очи и видя Миранда, която се взираше в лицето му. Светлината от лампата проблесна в разрошената й коса и подобно на течно злато се стече по едната й буза. Самият факт, че я виждаше, сякаш уталожи болката в главата му. С усилие се опитваше да си спомни къде се намира и как е попаднал там. Образът на тъмнината и сенките на дърветата не бяха се изличили напълно.

Той внезапно се опита да седне и с поглед улови люшкащите се фигури на други хора и други лица в стаята.

— Не — каза Миранда, — не мърдай. Просто си лежи.

— Някой… някой там вън…

— Няма го. Вече претърсихме гората — каза Лорн Тибетс.

Чейс легна обратно на кушетката. Сега си спомни къде се намира. В къщата на госпожица Сейнт Джон. Разпозна басмената материя и джунглата от растения. Също и кучето. Задъхано и приличащо на черен парцал, то седеше до единия край на кушетката и го наблюдаваше. Дали? От толкова много козина човек дори не можеше да твърди, че животното има очи. Погледът на Чейс бавно се премести към останалите присъстващи в стаята. Лорн. Елис. Госпожица Сейнт Джон. И доктор Щайнер, който умело боравеше с миниатюрното си фенерче.

— Зениците изглеждат добре. Еднакви са и реагират — обясни д-р Щайнер.

— Махнете това дяволско нещо — изстена Чейс, отблъсквайки фенерчето.

Д-р Щайнер изпръхтя:

— Не би могло да навреди на такава твърда глава като неговата. — Той остави шишенце с таблетки на крайната масичка. — За главоболието. Може да те направят малко сънлив, но ще успокоят болката. — Той рязко затвори чантата си и се отправи към вратата. — Обадете ми се утре сутрин. Но не много рано. И нека ви напомня… на всички… аз не ходя по адреси на повикване! — Вратата се затвори с трясък след него.

— Какви чудесни обноски — простена Чейс.

— Спомняте ли си нещо? — попита Лорн.

Чейс успя да седне. От усилието в главата го проряза остра болка. Той тутакси хвана главата си в ръце.

— Нито дума — изфъфли той.

— Не видя ли лицето му?

— Само като сянка.

Лорн замълча.

— Сигурен ли сте, че там имаше човек?

— Ей, не съм си измислил главоболието. — Чейс грабна шишенцето с таблетки, отвори капачката и глътна две таблетки без вода. — Някой ме удари.

— Жена? Или мъж? — настояваше Лорн.

— Не видях нито него, нито нея, нито който и да е бил там.

Лорн се обърна към Миранда.

— Той беше в безсъзнание, когато го открихте, нали?

— Съвземаше се. Чух стенанията му.

— Извинете, че ви питам, госпожице Уд. Но може ли да погледна железния лост, който носехте?

— Какво?

— Железният лост. Преди малко беше у вас.

Госпожица Сейнт Джон въздъхна.

— Не ставайте смешен, Лорн.

— Просто си върша работата. Трябва да го погледна.

Безмълвно Миранда донесе железния лост от входната площадка и го подаде на Лорн.

— Няма нито кръв, нито коса — процеди през зъби тя. — Не го ударих аз.

— Не, предполагам, че не сте вие — отвърна Лорн.

— Джил Викъри — измърмори Чейс.

Лорн го погледна.

— Кой?

Болката в главата на Чейс изведнъж отстъпи пред спомена за миналия следобед.

— Това не е истинското й име. Лорн, проверете в полицията в Сан Диего. Може да има, но може и да няма връзка. Но ще откриете, че тя има криминално досие.

— За какво?

Чейс вдигна глава.

— Убила е любовника си.

Всички го погледнаха изумено.

— Джил? — каза Миранда. — Кога откри това?

— Днес следобед. Случило се е преди десет или единайсет години. Била оправдана. Оправдано убийство. Тя твърдяла, че той заплашвал живота й.

— А каква е връзката на това с всичко останало? — попита Лорн.

— Не съм сигурен. Знам само, че половината от служебното й досие е чиста измислица. Може би Ричард е открил това. Ако е разбрал… и й се е противопоставил…

Лорн се обърна към госпожица Сейнт Джон.

— Трябва да използвам телефона ви.

— В кухнята е.

Лорн остана при телефона само няколко минути. Появи се от кухнята и поклати глава.

— Джил Викъри е в дома си. Твърди, че била там през цялата вечер.

— До града е само половин час с кола — обясни госпожица Сейнт Джон. — Възможно е да е успяла да се прибере.

— Ако предположим, че колата й се е намирала съвсем наблизо. Че тя е успяла да се промъкне зад кормилото и да издуха. — Той погледна Елис. — Провери ли пътя?

Елис кимна.

— Не забелязах странни коли. Никой нищо не е видял.

— Е — рече Лорн, — който и да е бил, смятам, че няма да се върне. — Той посегна да вземе шапката си. — Чейс, чуйте съвета ми. Не излизайте с колата никъде тази нощ. Не сте в състояние да седите зад волана.

Чейс изморено се засмя.

— Не възнамерявам.

— Аз мога да го закарам до къщата — каза Миранда. — Ще го наглеждам.

Лорн замълча и първо погледна към Миранда, после към Чейс. Дори и да имаше съмнения, той не ги изрази. Просто каза:

— Направете го, госпожице Уд. Внимателно го наглеждайте. — Направи знак на Елис да тръгват и отвори вратата. — Ще държим връзка.