Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (1)

Първа глава

Той се обади в десет, както винаги.

Миранда знаеше, че е той още преди да вдигне слушалката. Освен това знаеше, че ако не отговори, телефонът нямаше да спре да звъни, докато не я докара до лудост. Тя закрачи из стаята. Не съм длъжна да се обаждам, мислеше си тя. Не съм длъжна да говоря с него. Нищо не му дължа.

Звъненето спря. Внезапно настъпи тишина, тя затаи дъх с надеждата, че този път той ще е милостив и ще разбере, че при последния им разговор тя е говорила сериозно.

Повторното нестройно иззвъняване я накара да подскочи. Този звук като шкурка стържеше изтънелите й нерви. Миранда не можеше да издържа повече. Още докато вдигаше слушалката, знаеше, че прави грешка.

— Ало?

— Липсваш ми — каза той. Същият шепот, изпълнен с обертоновете на споделени приятни интимни мигове.

— Не искам да ми се обаждаш вече — отвърна тя.

— Не се сдържах. През целия ден исках да ти се обадя. Миранда, без теб е истински ад.

Очите й се напълниха. Тя си пое въздух, опитвайки се да спре сълзите.

— Да опитаме отново? — примоли се той.

— Не, Ричард.

— Моля те. Този път ще е различно.

— Никога няма да е различно.

— Да, ще бъде.

— Беше грешка. От самото начало.

— Ти все още ме обичаш. Знам, че ме обичаш. За бога, Миранда, през всичките тези седмици те виждам, а не мога да те докосна, дори да остана насаме с теб…

— Вече няма да ти се налага, Ричард. Подадох си оставката. Не се шегувам.

Последва дълго мълчание, сякаш думите й му подействаха като плесница. Тя изведнъж се почувства превъзбудена и виновна. Виновна, защото беше се освободила, най-после принадлежеше само на себе си.

Той тихо продължи:

— Аз й казах.

Миранда мълчеше.

— Не ме ли чу? — попита той. — Казах й. Всичко за нас двамата. Ходих и при адвоката си. Промених условията на моето…

— Ричард — бавно рече тя, — няма никакво значение. Женен или разведен, не желая да те виждам.

— Само още един път.

— Не.

— Идвам. Веднага…

— Не.

— Трябва да се видим, Миранда.

— Нямам никакво желание — извика тя.

— Ще бъда при теб след петнайсет минути.

Миранда не откъсваше поглед от слушалката и не можеше да повярва. Той затвори. Да върви по дяволите, затвори и след петнайсет минути щеше да потропа на вратата й. През последните три седмици тя се държеше толкова смело, въпреки че работеше рамо до рамо с него. Запази любезната си усмивка и гласът й не трепваше. Ала сега той идваше, щеше да направи всичко възможно да разкъса хладнокръвната й маска, и те отново щяха да се оплетат в стария капан, от който тъкмо бе успяла да изпълзи.

Тя изтича до вградения гардероб и издърпа някаква риза. Трябваше да се махне оттук. Да отиде някъде, където той няма да я намери и където можеше да остане сама. Излезе през входната врата, изтича по стъпалата на площадката, и бързо и енергично закрачи по Уилоу стрийт. В десет и половина кварталът вече беше притихнал за нощен сън. От прозорците, покрай които мина, струеше светлина. Тя зърна силуети на хора в различни пози в дома си, и обичайното блещукане на огъня в камината. Отново усети старата завист да се разгаря в нея, желанието да бъде част от едно цяло, изпълнено с любов, да разравя жарта на своята собствена камина. Глупави мечти.

Потрепервайки, тя се сгуши. Във въздуха се усещаше хлад, което не беше необичайно през август в Мейн. Ядоса се, че й беше студено, че беше принудена да излезе от дома си. Ядоса се на него. Но не спря, продължи да върви.

На Бейвю стрийт зави надясно към морето. Мъглата се стелеше, замъгляваше звездите и пълзеше по пътя като враждебна химера. Тя крачеше напред през мъглата, която я обвиваше в бдението й. Свърна от пътя по една пътека, после мина по някакви гранитни стъпала, които лепнеха от мъглата. В дъното върху каменния бряг имаше дървена пейка. Помисли си, че това е нейната пейка. Седна, притисна колене към гърдите си и се загледа в морето. Някъде там в залива се клатушкаше шамандура. Едва различаваше зелената й светлина, която ту се появяваше, ту изчезваше в мъглата.

Той сигурно беше в дома й вече. Чудеше се колко ли дълго ще чука на вратата. Дали нямаше да престане, когато съседът й господин Ланцо се оплачеше. Или щеше да се откаже и просто да се прибере у дома при съпругата си, сина и дъщеря си. Тя пристисна лице до коленете си, за да отпрати образа на щастливото семейство Тримейн. Ричард, обаче, не използваше думата „щастливо“. Той описваше брака си „на точката на разбиване“. Единствено любовта му към децата Филип и Каси години наред го спирали да се разведе с Ивлин. Сега близнаците бяха деветнайсетгодишни, достатъчно възрастни, за да приемат истината за брака на родителите си. Сега пък загрижеността му към съпругата му Ивлин го спирала да се разведе. Трябвало й време да свикне и ако Миранда проявяла търпение, и го обичала достатъчно, колкото той нея, всичко щяло да се нареди…

Нима нещата не се нареждали чудесно?

Миранда тихо се засмя. Вдигна глава, погледна към морето и се засмя отново, но това не беше истеричен смях, а смях на облекчение. Почувства се така, сякаш се събуждаше след продължителна треска и откриваше, че мисълта й е все така проницателна и ясна. Беше й приятно да усеща мъглата по лицето си. Хладното й докосване сякаш я пречистваше. Колко нужно й беше такова пречистване! Месеците на вина се бяха натрупали като пластове нечистотия, дотолкова, че й се струваше, че под мръсотията не може да види себе си, истинската си същност.

Сега всичко свърши. Този път наистина свърши. Тя се усмихна на морето. Моята душа отново си е моя, помисли си тя. Обзе я спокойствие и ведрина, които от месеци не беше усещала. Изправи се и тръгна към дома си.

На две преки от къщата си, забеляза синьото пежо, паркирано до пресечката на Уилоу и Спринг стрийт. Значи, той още я чакаше. Тя се спря до колата и се загледа в черната кожена дамаска, в агнешките кожи на седалките, всичко това й беше твърде познато. Сцената на престъплението, помисли си тя. Първата целувка. Платих за това, болезнено. Сега е негов ред.

Тя се отдалечи от колата и се насочи към къщата. Изкачи стъпалата на входната площадка. Външната врата беше отключена, както я беше оставила. Вътре светлините все още светеха. Той не беше във всекидневната.

— Ричард — повика го тя.

Тишина.

Привлече я мирисът на варено кафе от кухнята. Видя, че на печката имаше чайник, а на плота — чаша, наполовина пълна. Едно от кухненските чекмеджета стоеше издърпано навън. Тя го затвори с трясък. Е, влязъл си и си се почувствал като у дома си, нали? Грабна чашата и изля съдържанието й в мивката. Кафето оплиска ръката й, беше студено.

Мина през хола, после край банята. Осветлението беше включено, а от чешмата капеше вода. Затегна кранчето.

— Нямаш никакво право да идваш тук — изкрещя тя. — Това е моята къща. Мога да се обадя на полицията и да поискам да те арестуват за незаконно влизане в чужда собственост.

Тя се обърна към спалнята. Още преди да стигне до вратата знаеше какво я очаква и с какво трябва да се пребори. Той сигурно лежеше на леглото й, гол и широко усмихнат. Така я посрещна последния път. Но сега ще го изхвърли, все едно гол или облечен. Този път го очаква изненада.

Спалнята беше тъмна. Тя включи осветлението.

Ричард лежеше проснат на леглото, както тя беше предрекла. Ръцете му лежаха настрани, а краката му бяха омотани в чаршафите. Беше гол. Но на лицето му не видя усмивка, а смразяващ ужас. Устата му беше отворена сякаш за безмълвен вик, а очите му се бяха втренчили в някакъв страховит образ от вечността. От едната страна висеше краят на завивката, целият напоен с кръв. В стаята цареше тишина, с изключение на тихия звук от стичащата се по пода алена кръв.

Миранда направи две крачки навътре в стаята и усети, че й се гади. Свлече се на колене, останала без дъх. Едва след като успя да вдигне глава отново, видя кухненския нож да лежи на пода. Не беше нужно да го оглежда подробно. Разпозна дръжката, стоманеното острие, дълго дванайсет инча, и разбра откъде се е взел — от чекмеджето в кухнята.

Беше неин и върху него стояха нейните отпечатъци.

А сега плуваше в кръв.

 

 

Чейс Тримейн пътуваше в нощта към утрото. Ритъмът на шосето под колелата, сиянието от светлините на скоростното табло, радиото, от което звучеше някаква мелодия на Музак — всичко това се превръщаше в мъгляв фон на един много лош сън. Единственото действително нещо бяха думите, които не спираше да повтаря на ум, докато натискаше газта по тъмната магистрала.

Ричард е мъртъв. Ричард е мъртъв.

Той се стресна, когато се чу да произнася тези думи на глас. За малко изречените в тъмнината на колата думи го извадиха от състоянието му на транс. Погледна часовника. Беше четири сутринта. Пътуваше от четири часа. Пред него беше границата между Ню Хемпшир и Мейн. Колко още часа оставаха? Колко още мили? Чудеше се дали навън е студено, дали във въздуха мирише на море. Колата се беше превърнала в сензорна изолационна кутия, самотно чистилище на мержелеещи се зелени светлини и асансьорна музика. Той изключи радиото.

Ричард е мъртъв.

Отново чу тези думи и мислено ги прослуша в неясния спомен на онова телефонно обаждане. Ивлин не си направи труда да смекчи удара. Едва бе разпознал гласа на снаха си, когато тя изстреля новината. Без прелюдия, без предупреждение, без да го пита „седнал ли си?“ Направо голата истина, поднесена с познатия полушепот на Ивлин. „Ричард е мъртъв му каза тя. Убит е. От жена.“

И в следващата секунда: „Имам нужда от теб, Чейс“.

Това не беше очаквал. Чейс беше аутсайдерът във фамилията Тримейн, онзи, на когото никой не си правеше труда да се обажда, онзи, който беше напуснал щата и семейството завинаги. Братът със срамно минало. Чейс, прокуденият. Чейс, черната овца. Чейс, слабакът, помисли си той, който отхвърля паяжините на съня, заплашващ да го оплете в капана си. Спусна прозореца на колата, вдиша нахлулия студен въздух, аромата на пиниите и морето. Мирисът на Мейн. Нищо друго не можеше да го върне към всичките онези момчешки спомени, когато се шляеше из скалистия бряг, затънал до глезени във водорасли. Току-що събраните миди тракаха в кофичката му. Сирената, която стенеше в мъглата. Всичко това се върна в мислите му само чрез един полъх на вятъра, онзи аромат на детството, на доброто старо време, на онези далечни дни, когато си мислеше, че Ричард е най-смелият, най-умният и най-добрият брат, който човек би могъл да има. Времето, преди да осъзнае истинската същност на Ричард.

Убит. От жена.

На Чейс никак не му се стори странно. Чудеше се коя ли е тя и какво ли е разпалило в нея такава мъст, че да го наръга с нож в гърдите. О, той можеше да се досети. Някоя любовна връзка се е провалила. Ревност, породена от новата любовница. Неизбежното изоставяне. Следва ярост, че е била използвана и лъгана, ярост, която надхвърля всякаква разумна логика или чувство за самосъхранение. Чейс можеше да сглоби целия сценарий. Дори си представяше жената, жена като всички останали, които са минали през живота на Ричард. Разбира се, тя е привлекателна. Ричард много държеше на това. Но в нея имаше известна доза отчаяние. Може би смехът й е твърде силен или усмивката й прекалено изкуствена, или бръчките около очите й разкриваха, че е тръгнала по наклонената плоскост. Да, той ясно си представяше жената, а образът й провокираше съжаление и отвращение.

И мъст. Колкото и да ненавиждаше Ричард, нищо не можеше да промени факта, че са братя. Те споделяха едни и същи спомени, едни и същи следобеди на езерото, разходките по вълнолома, тихия кикот в тъмнината. Последното им спречкване беше сериозно, но в дъното на душата си Чейс се надяваше, че ще изгладят отношенията си. Винаги имаше време да поправят нещата и отново да станат приятели.

Такива бяха мислите му преди обаждането на Ивлин.

Яростта му набъбна и като тайфун мина през него. Възможностите са безвъзвратно изгубени. Вече няма шанс да кажеш: „Обичам те“ или „Спомняш ли си, когато…?“. Пътят пред него се разми. Той премигна и стисна волана по-здраво. Продължаваше да шофира към утрото.

В десет часа пристигна в Бейс Харбър. В единайсет беше на борда на „Джени Би“ с лице, обърнато към вятъра, а ръцете му стискаха парапета на ферибота. В далечината в мъглата като малко зелено петно се появи силуетът на остров Шепърдс. Носът на „Джени Би“ следваше движението на големите вълни нагоре-надолу и Чейс почувства как в стомаха му се надига познатото усещане на гадене, а в гърлото му се появи кисел вкус. Винаги аз съм бил този, който се оплаква от морска болест, помисли си той. От цяло семейство на мореплаватели Чейс беше единственият непохватен моряк, синът, който предпочиташе да има твърда земя под краката си. Ричард обираше всички трофеи от състезания. За малки платноходки, за едномачтови платноходи, за всеки друг клас, за който може да се сети човек, Ричард все печелеше наградите. В тези води той усъвършенства уменията си, научи се как да лавира спрямо вятъра, да обръща платната, да издава заповеди. Вдигни триъгълното платно, свали триъгълното платно. За Чейс всичко това беше налудничава безсмислица. И изведнъж се появи това нещастно гадене…

Чейс вдиша дълбоко соления въздух и когато „Джени Би“ спря до пристана, той усети как стомахът му се успокои. Върна се при колата и изчака реда си, за да мине през рампата. Върху номерата на всичките осем коли пред него имаше разрешително за напускане на границите на щата. Изглежда населението на половината щат Масачузетс се изнасяше тук на север. Човек едва ли не чуваше стенанията на щата Мейн, породени от тежестта на всичките тези проклети коли.

Служителят на ферибота му направи знак да тръгва. Чейс включи на скорост и потегли нагоре по рампата към остров Шепърдс. Стори му се странно колко малко се е променила околността през годините. Същите стари сгради гледаха към Сий стрийт: пекарната, банката, кафене „Фицджералд“, магазинът „За пет цента“, смесеният магазин на Лалин. На няколко стари места се бяха появили нови имена. Магазинът за красота „Вог“ сега беше книжарница „Горам“, а на мястото на селския магазин имаше „Фолклорни антики“ и кантора за недвижими имоти. Господи, кое е това, което привлича интереса на туристите тук?

Той сви зад ъгъла нагоре по Лимърок стрийт. От дясната му страна се намираше редакцията на „Айлънд Хералд“, разположен в същата тухлена сграда. Чудеше се дали някоя от тях не беше претърпяла промени в интериора си. Той си я спомняше много добре, декоративен ламаринен таван, охлузени бюра, стена с портрети на издателите, всичките от фамилията Тримейн. Представяше си всичко това, дори пишещата машина „Ремингтон“ върху старото бюро на баща му. Разбира се, отдавна вече нямаше изделия с марката „Ремингтон“. Имаше компютри, елегантни и безлични. Ето така издаваше вестника Ричард. Долу старото, да живее новото.

Да влезе следващият Тримейн.

Чейс продължи нататък и зави по Честнът Хил. Половин миля по-нагоре, близо до най-високата точка на острова, бе разположено имението на Тримейн. Викторианските кулички и безвкусната позлата му напомняха на чудовищна жълта сватбена торта. Сега къщата беше пребоядисана в достопочтено сиво и бяло. Красотата й изглеждаше някак по-скучна, притъпена и преминала. Чейс сякаш предпочиташе жълтия цвят на сватбената торта.

Паркира колата, грабна куфара си от багажника и тръгна нагоре по алеята. Още преди да стигне до стъпалата на входната площадка, вратата се отвори и се появи Ивлин, която го очакваше.

— Чейс — изплака тя, — о, Чейс, ти си тук! Благодаря на Бога, че си тук!

Тя тутакси се отпусна в прегръдката му. Той механично я прегърна, почувства треперещото й тяло и топлият й дъх до врата си. Остави я в обятията си.

Най-после тя се отдръпна и се втренчи в него. Както винаги, прекрасните й зелени очи бяха изумителни. Русите коси с оттенък на мед и дължина до раменете бяха сплетени във френска плитка. Лицето й беше подпухнало, носът зачервен и разранен. Беше се опитала да го прикрие с пудра. Розова пудра беше засъхнала по едната й ноздра, а по бузата й имаше следа от размазан грим. Той не можеше да повярва, че това е красивата му снаха. Нима наистина жалееше?

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна тя.

— Тръгнах веднага щом ми се обади.

— Благодаря ти, Чейс. Не знаех към кого другиго да се обърна… — Тя пристъпи назад и го погледна. — Горкичкият, сигурно си капнал от умора. Влез, ще ти направя кафе.

Те влязоха във фоайето. Сякаш се пренесе в детството си, почти нищо не беше се променило. Същият дъбов под, същото осветление, същите миризми. За миг си помисли, че ако се обърне и погледне през вратата към гостната стая, ще види майка си да пише нещо трескаво, седнала зад бюрото. Възрастното момиче никога не посегна към пишещата машина. Тя вярваше, че ако карето с клюките беше достатъчно пикантно, всеки издател би го приел дори на езика суахили. Както се оказа, не само че издателят се сдоби с нейното каре, но той се сдоби и с нея. Брак по сметка, с две думи казано.

Майка му така и не се научи да работи на пишеща машина.

— Здравей, чичо Чейс.

Той вдигна поглед и на най-горното стъпало видя млад мъж и млада жена. Не е възможно това да са близнаците! Докато двамата слизаха надолу по стълбите, като Филип вървеше напред, Чейс ги наблюдаваше изумен. Последният път, когато ги видя, бяха недодялани младежи. И двамата бяха високи, руси и стройни. С това се изчерпваше приликата между тях. Филип се движеше грациозно с увереността на танцьор, един елегантен Фред Астер в партньорство с, е… твърде слабо подобие на Джинджър Роджърс. Младата жена, която леко пристъпяше зад него, имаше голяма прилика с конете.

— Не мога да повярвам, че това са Каси и Филип — рече Чейс.

— Твърде дълго отсъстваше — отвърна Ивлин.

Филип пристъпи и се здрависа с Чейс. Сякаш непознат, а не племенникът му го поздрави. Ръката му беше тънка, фина, ръка на джентълмен. Беше наследил аристократичността на майка си, прав нос, изсечени скули, зелени очи.

— Чичо Чейс — мрачно каза той, — завръщаш се у дома по ужасен повод, но се радвам, че си тук.

Чейс насочи поглед към Каси. Когато за последен път видя дъщерята на брат си, тя беше една енергична малка маймунка, която до полуда задаваше въпроси. Той не можеше да повярва, че се е превърнала в намусената млада жена пред него. Възможно ли е скръбта да променя човека така? Меките й коси бяха опънати назад така силно, че лицето й приличаше на съвкупност от издатини: широк нос, заешка захапка, квадратно чело без следа от бретон. Единствено очите й напомняха бегло за онова десетгодишно дете. Имаше прям и изключително интелигентен поглед.

— Здравей, чичо Чейс — каза тя. Поразително делови тон за момиче, което току-що е загубило баща си.

— Каси — намеси се Ивлин, — няма ли да целунеш чичо си? Изминал е цялото това разстояние, за да е с нас.

Каси пристъпи напред и залепи една нескопосна целувка върху бузата на Чейс. Веднага се отдръпна, сякаш се засрами от фалшивата изява на обич.

— Със сигурност си пораснала — каза Чейс. Това бе най-милосърдната похвала, която успя да измисли.

— Да, случва се.

— На колко години си сега?

— Почти на двайсет.

— Значи и двамата учите в колеж.

Каси кимна. За първи път по устните й пробягна нещо като усмивка.

— Аз уча в университета на Южен Мейн. Журналистика. Смятам, че скоро в „Хералд“ ще са нужни…

— Филип учи в Харвард — намеси се Ивлин. — Като баща си.

Усмивката на Каси се стопи още преди да е разцъфнала. Тя погледна майка си с раздразнение, обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Каси, къде отиваш?

— Трябва да изпера дрехите си.

— Но чичо ти току-що пристигна. Върни се и седни при нас.

— Защо? — през рамо изстреля въпроса момичето. — И сама можеш да го забавляваш, при това съвсем добре.

— Каси!

Момичето се обърна и погледна Ивлин с широко отворени очи.

— Защо?

— Караш ме да се срамувам.

— Е, не е нещо ново.

Почти готова да се разплаче Ивлин се обърна към Чейс.

— Нали виждаш как стоят нещата? Дори не мога да разчитам на собствените си деца. Чейс, не мога да се справя сама. Просто не мога. — Сподавяйки плача си, тя се обърна и влезе в гостната.

Близнаците се спогледаха.

— Пак го направи — отбеляза Филип. — Не си улучила момента за схватка, Каси. Не ти ли е мъчно за нея? Не можеш ли да се опиташ да се държиш добре? Само през следващите няколко дни.

— Не е вярно, че не се опитвам. Но тя ме влудява.

— Добре, тогава бъди поне възпитана. — Той замълча и след малко допълни: — Знаеш, че татко би искал точно това.

Каси въздъхна. После послушно слезе по стъпалата и се отправи към гостната след майка си.

— Предполагам, че поне това му дължа…

Филип поклати глава и погледна Чейс.

— Просто още един епизод от прелестната сага на фамилията Тримейн.

— Откога е така?

— От години. Сварваш ги в най-лошия им момент. Човек би си помислил, че след снощи, когато загубихме татко, ще се сплотим. Вместо това, изглежда още повече се отдалечаваме един от друг.

Влязоха в гостната. Майката и дъщерята седяха в срещуположните краища на стаята. И двете бяха възвърнали самообладанието си. Филип седна между тях в ролята си на постоянен буфер. Чейс се настани в един фотьойл в ъгъла. Това за него беше неутрална територия.

От прозорците към залива нахлуваше слънчева светлина и докосваше лъскавия дървен под. В тишината отекваше само тиктакането на часовника върху полицата над камината. „Всичко изглежда същото“, помисли си Чейс. Същите маси в стил Хепълуайт от XV век, същите столове от времето на кралица Ана. Точно такава я помнеше от детинството си. Ивлин не беше променила нито един детайл. Това го накара да се почувства отлично.

Чейс реши да наруши настъпилата опасна тишина.

— На идване минах покрай сградата на издателството. Никак не се е променила.

— Нито градът — рече Филип.

— Както винаги, вълнуващ — безизразно добави сестра му.

— Какви са плановете за „Хералд“? — попита Чейс.

— Филип ще го поеме — обясни Ивлин. — Така или иначе, време е. Ще имам нужда от него у дома сега, когато Ричард… — Тя преглътна и сведе поглед. — Готов е за тази работа.

— Не съм сигурен, че съм готов — отвърна Филип. — Едва втора година съм в колежа. Освен това, има и някои други неща, които бих искал…

— Баща ти беше на двайсет, когато дядо Тримейн го направи издател. Нали така, Чейс?

Той кимна.

— Така, че няма причини да не можеш да хванеш кормилото.

Филип сви рамене.

— Джил Викъри се справя отлично.

— Филип, тя е само наемен работник. „Хералд“ има нужда от истински капитан.

Каси се наведе напред, изведнъж погледът й стана остър.

— И други могат да го правят — каза тя. — Защо трябва да е Фил?

— Баща ти искаше да е Фил. А Ричард винаги знаеше кое е най-доброто за „Хералд“.

Настъпи тишина. Отекваше само силното тиктакане на часовника върху полицата над камината.

Ивлин въздъхна неуверено и обгърна с ръце главата си.

— О, боже, всичко изглежда така коравосърдечно. Не мога да повярвам, че говорим за това. Кой да заеме мястото му.

— Рано или късно — рече Каси, — трябва да говорим за това. И за много други неща.

Ивлин кимна и погледна настрани. В една от другите стаи звънеше телефонът.

— Ще се обадя — съобщи Филип и излезе.

— Аз просто не мога да мисля — обади се Ивлин като притискаше глава с дланите си. — Иска ми се да можех да накарам мозъка си да заработи отново…

— Случило се е едва снощи — тихо отбеляза Чейс. — Ще ти е необходимо време, за да преодолееш шока.

— Трябва да мисля и за погребението. Дори не искат да ми кажат кога ще освободят… — Тя стисна очи. — Не разбирам защо се проточва толкова много. Защо щатският инспектор трябва многократно да преглежда всяко нещо. Искам да кажа, не разбират ли какво се е случило? Не е ли очевидно?

— Очевидното невинаги е истината — обясни Каси.

Ивлин погледна дъщеря си.

— Какво искаш да кажеш?

Филип се върна.

— Мамо? Обади се Лорн Тибетс.

— О, боже! — Ивлин неуверено се изправи. — Идвам.

— Иска да се видите.

Тя се намръщи.

— Веднага ли? Не може ли да почака?

— Не е зле да приключиш с това, мамо. Рано или късно ще се наложи да се срещнеш с него.

Ивлин се обърна и погледна Чейс.

— Сама не мога. Ела с мен, моля те!

Чейс нямаше ни най-малка представа къде щяха да ходят и кой беше Лорн Тибетс. В този момент той искаше само един горещ душ и легло, където да се строполи. Но те трябваше да почакат.

— Разбира се, Ивлин — отвърна той.

Неохотно се изправи, раздвижвайки схванатите си нозе след дългото пътуване от Гринуич.

Ивлин вече вземаше дамската си чантичка. Извади ключовете за колата и ги подаде на Чейс.

— Аз… аз съм твърде разстроена. Не би ли могъл ти да шофираш?

Той пое ключовете.

— Къде отиваме?

С треперещи ръце Ивлин си сложи слънчевите очила. Подутите й очи се скриха зад тъмните стъкла.

— В полицията — отвърна тя.